Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The life and Adventures of Robinson Crusoe, 1719 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Огняна Иванова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Векът на Просвещението (XVIII в.)
- Екранизирано
- Линеен сюжет
- Море
- Морска тематика
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Пътешествия
- Реализъм
- Робинзон
- Оценка
- 5,3 (× 68гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниъл Дефо. Животът и приключенията на Робинзон Крузо
Второ издание. Издателство „Ариадна“, 2002
Превод от английски: Огняна Иванова, 2001
Преводът е направен по първото английско издание, съобразен с поправките в третото издание.
Художник на корицата: Александър Алексов
Художествено оформление: Богдан Мавродинов
Редактор: Красимира Абаджиева
Коректор: Рада Ботушарова
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция
XII глава
Робинзон се завръща в своята пещера. Неговите земеделски занимания и достижения.
По време на това пътешествие моето куче подплаши едно яре и го притисна натясно, а аз дотичах, за да го отърва от кучето, хванах го и така то остана живо. Много ми се искаше, ако е възможно, да го отведа у дома, защото отдавна си бях наумил да опитам да намеря едно-две ярета и да започна да отглеждам опитомени кози, които щяха да ми служат за храна, когато се свършат барутът и сачмите.
Направих оглавник за малкото създание и с връв, която бях извадил от едно корабно въже и винаги носех със себе си, го вързах и го поведох, макар и с известни затруднения, докато стигнахме до новия заслон, където го пуснах в ограденото място, защото нямах търпение да се прибера у дома — бях отсъствал повече от месец.
Не мога да опиша каква радост изпитах, когато влязох в старата си колиба и легнах на хамака. Пътешествието, по време на което обикалях и се лутах без покрив, под който да се приютя, ми беше толкова неприятно, че моята „къща“, както я наричах мислено, в сравнение с това ми се видя направо превъзходна, заобиколен бях от всякакви удобства, така че реших никога вече да не се отдалечавам много от нея, след като ми бе писано да остана на острова.
Почивах си у дома около седмица, за да възстановя силите си и да си угаждам след дългото пътешествие; през повечето време се занимавах с тежката задача да направя клетка за моя папагал Пол, който вече съвсем се беше опитомил и изобщо не се боеше от мене. След това започнах да се безпокоя за горкото яре, което бях оставил в ограденото място, и реших да отида и да го доведа у дома или да му дам храна. Така и направих — отидох и го заварих край навеса, защото всъщност нямаше начин да се измъкне; беше съвсем отпаднало поради липсата на храна. Залових се да нарежа клонки от дърветата и храстите, които растяха наоколо, и ги прехвърлих оттатък плета, а когато ярето се нахрани, вързах го както преди и го поведох. Нямаше обаче нужда от това, защото след като вече не изпитваше глад, то бе съвсем кротко. Вървеше по петите ми като кученце и понеже непрекъснато го хранех, така се привърза към мене, беше толкова гальовно и мило, че оттогава нататък стана едно от домашните ми животни и никога не се отделяше от мене.
Беше настъпил дъждовният период през есенното равноденствие и аз прекарах трийсети септември по същия благоговеен начин както преди, защото това бе втората годишнина от попадането ми на острова, а изгледите да получа избавление бяха все същите, както и в първия ден, когато кракът ми стъпи тук. Посветих целия ден смирено да благодаря за множеството чудотворни прояви на милосърдие към мен, осъдения на самота, без които положението ми щеше да бъде далеч по-окаяно. Отправих смирена и дълбока благодарност към Бог, който бе имал добрината да ме забележи и така стана възможно да съм по-щастлив в своята самота, отколкото ако бях свободен, сред човеци и изпитвах всички удоволствия на света; Бог изцяло възмезди лишенията в моя самотен живот и липсата на човешко общество чрез своето присъствие и чрез благоволението, с което обсипа душата ми, като ме подкрепяше, утешаваше и насърчаваше да се оставя в ръцете на провидението в този миг, за да се надявам на вечното Му присъствие по-късно.
Едва тогава осезаемо започнах да усещам колко по-щастлив бе животът, който водех сега независимо от окаяното ми положение, в сравнение с греховния, презрян и отвратителен живот, който бях водил в миналите дни. Сега и мъките, и радостите ми бяха различни, дори в желанията ми имаше промяна, чувствата ми избликваха в друга посока и аз се наслаждавах на съвършено нови неща, като се има предвид какво изпитвах отначало на острова, пък и през двете изминали години.
Доскоро, когато обикалях с пушката или проучвах околността, често се случваше душата ми внезапно да бъде връхлетяна от терзания заради моето положение и усещах как сърцето замира в гърдите ми, щом си помислех за горите, планините и пустините, сред които се намирах; чувствах се затворник, хвърлен зад вечните решетки и ключалки на океана и безлюдната пустош, погубен завинаги. Дори когато съзнанието ми бе обзето от пълно спокойствие, тези мисли ме връхлитаха като буря, караха ме да кърша ръце и да ридая като дете. Понякога, както вършех някаква работа, изведнъж се сепвах, тутакси присядах и въздишах, забил поглед в земята, и така минаваха час-два; още по-лошо беше, защото не можех да си поплача или да ми олекне, като говоря, а тогава бих се съвзел и мъката ми щеше да отслабне и да заглъхне.
Сега обаче започнаха да ме занимават нови мисли: всеки ден четях Божието слово и всичката утеха, която получавах в своето положение, черпех от него. Една сутрин, когато ми беше особено тъжно, отворих Библията, попаднах на думите: „Няма да отстъпя от тебе, нито ще те оставя“[1] и веднага си помислих, че са предназначени за мене — иначе защо ме намираха така целенасочено, точно в мига, когато окайвах своята съдба на човек, забравен и от Бога, и от хората? „Добре тогава — казах си аз, — ако Бог не ме изоставя, нима съм в беда и какво значение има, ако бъда изоставен от целия свят, след като разбирам, че, от друга страна, щом притежавам целия свят, а изгубя Божията грижа и благословия, загубата ще бъде несравнимо по-голяма?“
От този миг нататък постепенно стигнах до убеждението, че е възможно да съм много по-щастлив в пустошта и самотата, отколкото бих бил при всяко друго положение и другаде в света, и това бе мисълта, която ме накара да благодаря на бога, че ме е довел на това място.
Не зная защо, но нещо в тази мисъл ме потресе и не посмях да я изрека. „Как можеш да бъдеш толкова лицемерен — казах си тогава аз, и то гласно — и да се преструваш на благодарен заради една съдба, с която дори да ти се иска да се примириш, по-скоро би предпочел да платиш скъпо и прескъпо, за да се освободиш от нея?!“ И спрях дотам. Но макар че нямах сърце да изкажа благодарност на Бога заради това, че съм на острова, все пак му благодарях искрено, задето ми беше отворил очите, макар и с терзаещи ме знамения, за да разбера какъв е бил досегашният ми живот, да съжаля за греховете си и да се покая. Винаги когато отварях или затварях Библията, от цялата си душа благославях Бога, че бе упътил моя приятел в Англия, та да сложи Библията при разните стоки, както и че по-късно ме подпомогна да я спася от претърпелия корабокрушение кораб.
Така и с такава нагласа на ума започна третата ми година и макар че няма да отегчавам читателя и да описвам подробно заниманията си, както предните години, като цяло може да се отбележи, че много рядко стоях със скръстени ръце; нещо повече, бях разделил времето си равномерно в съответствие с няколкото всекидневни грижи, които ме очакваха, а именно: първо, задълженията ми към Бога и четенето на Светото писание, което правех неотклонно три пъти на ден; второ, ходенето на лов, което обикновено ми отнемаше три часа всяка сутрин, ако не валеше; трето, подреждането, обработването, съхраняването и готвенето на дивеча, който бях застрелял или уловил, за да попълня запасите си; така минаваше по-голямата част от деня. Трябва също да се има предвид, че по пладне, когато слънцето беше в зенита си, горещината бе толкова голяма, че не можех да се помръдна; затова всичкото време, което ми оставаше да работя, беше общо около четири часа привечер, с единственото изключение понякога да разменям времето за лов и за работа, като работех сутрин, а обикалях с пушката следобед.
Освен че времето за труд беше малко, иска ми се да добавя, че страшно бавно се справях с работата: поради липсата на сечива, липсата на помощ и несръчността ми всичко, което правех, ми отнемаше дълги часове. Например употребих цели четирийсет и два дни, за да издялам дъска за една дълга полица, която исках да поставя в пещерата, а двамина дърводелци, разполагащи с разни сечива и триони, за половин ден биха отрязали от същото дърво шест такива дъски.
Ето как постъпих: намерих голямо дърво, което трябваше да отсека, защото исках дъската да бъде широка. Три дни минаха, докато отсека дървото, и още два, докато го окастря, за да се превърне в греда, сиреч талпа. След като невъобразимо дълго време кълцах и рязах, издялках го от двете страни така, че стана достатъчно леко и можех да го поместя, после го обърнах, изравних и огладих едната страна от край до край като дъска, след което отново захлупих дървото върху първата страна и го дялках, докато намалих дебелината на около три инча; така дъската стана гладка и от двете страни. Можете да си представите какво мина през ръцете ми, но и с това, както и с много други неща, аз се справих благодарение на своето усърдие и търпение. Нарочно обръщам внимание на този случай, за да обясня защо толкова много от времето ми отиде за толкова малко работа — нещо, което е дребно, когато разполагаш с необходимите сечива и ти помагат, изисква огромни усилия и безкрайно време, за да го свършиш с голи ръце, и то съвсем сам.
При все това благодарение на своето усърдие и търпение аз се справих с много неща; както ще си проличи, всъщност успявах да измайсторя всичко, от което се явяваше нужда в моето положение.
Сега, през ноември и декември, очаквах реколтата от ечемик и ориз. Парчето земя, което бях подготвил, тоест прекопал, не беше голямо — вече споменах, че имах не повече от половин мяра семе от едното и от другото, защото първия път сях в сухия период и изгубих цялата реколта. Изгледите сега бяха много добри, но изневиделица се разбра, че има опасност отново да загубя всичко заради различни врагове, от които бе почти невъзможно да се опазя, на първо място заради козите и животните, които наричах диви зайци — след като вкусиха от растенията още щом покараха, преди да бяха изкласили, и ги харесаха, те денонощно се въртяха там и прегризваха всичко до корен, така че не позволяваха на посева да избуи.
Реших, че единственият начин да се справя е да оградя мястото с плет, което ми струва много усилия, още повече че се налагаше да бързам. Ала тъй като нивата ми беше малка, смогнах да я оградя изцяло за около три седмици. По светло успявах да застрелям някое животно, а нощем оставях кучето си да пази — връзвах го за един кол до портата, където то лаеше по цяла нощ. Не след дълго козите и зайците престанаха да пакостят, посевът ми порасна и укрепна и скоро започна да зрее.
Но както преди животните съсипваха току-що покаралите растения, сега, изглежда, дойде ред на птиците да съсипват класовете. Когато обиколих, за да проверя как вървят нещата, забелязах, че около нивичката ми е пълно с Бог знае колко вида птици, които стояха и сякаш само чакаха да си отида. Незабавно стрелях по тях, защото никога не излизах без пушка. Още преди да заглъхне изстрелът, от посевите се вдигна малък рояк птици, които изобщо не бях забелязал.
Това много ме разтревожи, защото добре разбирах, че само за няколко дни птиците ще погубят всичките ми надежди, че ще бъда обречен на глад и никога вече няма да мога да отгледам ечемик и ориз, а не знаех какво да направя. Все пак твърдо бях решил да спася реколтата, ако това е възможно, дори да ми се наложеше да бдя денонощно. Като начало обиколих навсякъде, за да видя какви са щетите дотук и открих, че доста голяма част от растенията са пострадали, но понеже не всички бяха достатъчно узрели за птиците, загубата не беше толкова непоправима — оцелялото щеше да представлява добра реколта, ако успеех да го спася.
Спрях се, за да заредя пушката, а когато тръгвах, видях, че крадците незабавно накацаха по околните дървета, сякаш само чакаха да си отида. И наистина така си беше: престорих се, че се махам, и щом ме изгубиха от погледа си, птиците една по една се спуснаха към посева. Толкова се ядосах, че не се удържах да изчакам, докато се съберат още, защото знаех, че всяко зрънце, което изяждат в този миг, за мен беше, може да се каже, цяла мяра в бъдеще. Затова отидох до плета, отново стрелях и убих три птици. Точно това ми беше целта. Вдигнах ги от земята и постъпих с тях така, както постъпват с отявлените крадци в Англия, като ги обесват, оковани във вериги за назидание. Трудно може да си представи човек колко значителни бяха последствията: птиците не само че престанаха да обикалят нивата, но и не след дълго въобще изчезнаха от тази част на острова и докато направените от мене плашила стояха там, не се доближи нито една птица.
Можете да не се съмнявате, че сърцето ми се изпълни с радост, защото в края на декември, когато е втората жътва по тия места, аз събрах реколтата си.
Чудех се как да свърша работата, като нямам сърп или косер, та да ожъна посева. Единственото, което успях да направя, беше да пригодя една от късите, плоски саби, които бях спастрил от корабните оръжия. Ала тъй като първата ми реколта не беше голяма, жътвата не ме затрудни особено. С две думи, окосих както можах, като режех само класовете и ги пренасях с една голяма кошница, която бях направил. Олющих зърната, като търках класовете с ръце, и когато приключих с всичко, установих, че от половин мяра зърно съм получил повече от два бушела[2] ориз и над два и половина бушела ечемик — по моя преценка, разбира се, защото по това време нямаше как да ги премеря точно.
При все това много се насърчих, защото си представях, че с божията помощ след време ще разполагам и с хляб. Но се появи ново притеснение, защото нито знаех как да смеля зърното на брашно, нито как да го изчистя и да разделя ориза от ечемика, а и да го смелех, нямах представа как да приготвя тесто от брашното; а дори да приготвех тесто, нямах представа как да го опека. Понеже всичко това се добави към желанието ми да си направя значителни запаси, които да успея да поддържам постоянно, реших да не използвам сегашната реколта за храна, а изцяло да я запазя за семе до следващата сеитба, като междувременно вложа всичките си знания и непрекъснато се трудя, за да довърша това голямо дело — да имам зърно и хляб.
Вече с право можеше да се каже, че работя за хляба си. Доста чудно е, пък и ми се струва, че малко хора са се замисляли по този въпрос, а именно: колко много, необикновено много са незначителните неща, които трябва да се извършат, за да се засее зърното, да се отгледа, събере, очисти, обработи и да се свърши докрай делото по приготвянето на насъщния хляб.
Понеже бях принуден да живея като истински дивак, всичко това всекидневно ме обезсърчаваше и аз го усещах все по-осезаемо с всеки изминал час, дори след като се сдобих с първата шепа зърно за семе, което, както казах, за мое голямо изумление поникна неочаквано.
Преди всичко нямах плуг, за да преора земята, нито търнокоп или лопата, за да я прекопая. Вярно, справих се, като си измайсторих дървена лопата, както вече отбелязах; но дървото си е дърво — не подхожда за тази цел, и макар че дълго си играх, докато стане, понеже не беше от желязо, лопатата не само че се съсипа бързо, но и работата вървеше трудно, пък и я свърших не както трябва.
Така че бях принуден търпеливо да се трудя, примирен с положението и с нескопосната работа. Засях зърното, но не разполагах с брана, затова ми се наложи да влача по земята голям, тежък клон, при което може да се каже, че по-скоро заглаждах повърхността, вместо да разбивам буците и да заривам семето.
Вече отбелязах от колко много неща се яви нужда, когато зърното покара и порасна: трябваше да направя ограда, да го опазя от вредителите, да го окося, сиреч ожъна, да го изсуша и да го пренеса у дома, да го очукам, да го отделя от плявата и да го прибера. После трябваше да имам мелница, за да смеля зърното, сито, за да пресея брашното, квас и сол, за да го замеся, и пещ, в която да опека хляба, и все пак успях да се справя и без всичките тези неща, както ще разберете. При все това изпитвах безкрайно голяма радост, че съм се сдобил със зърно, от което щях да имам такава полза. Както вече казах, справих се с цената на много труд и усилия, защото разчитах само на себе си, но всъщност съвсем не се пилеех, тъй като си бях разпределил времето и една част от него всеки ден отиваше за тази работа. Понеже реших, че ще правя хляб едва когато събера достатъчно количество зърно, през следващите шест месеца се залових с цялото си трудолюбие и изобретателност да измайсторя необходимото за извършването на всички дейности, така че когато получа зърното, то да може да ми послужи.