Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (12)

X глава
Оздравяването на Робинзон. Намиране на утеха в четене на Библията. Извършване на поход във вътрешността на острова. Стъкмяване на навес.

28 юни.

Донякъде ободрен, след като бях поспал и пристъпът изцяло бе преминал, аз станах и макар да изпитвах много голяма уплаха и ужас от съня си, прецених, че на следващия ден пристъпът от треската ще се повтори и че сега е времето да утоля жаждата и глада си и да се подкрепя, преди отново да се почувствам зле. Първото, което направих, беше да напълня с вода голяма четвъртита бутилка и да я сложа на масата така, че лесно да я стигам от леглото, а за да не ми се вижда водата студена и неприятна, сипах и размесих в нея около четвърт пинта^[1] ром. После взех парче козе месо и го опекох на въглените, но можах да хапна съвсем малко от него. Повървях, но бях много отпаднал, а при това се чувствах мрачен и с натежало сърце поради злочестото си положение, защото се боях от болестта, която щеше да се завърне на следващия ден. Вечерята си приготвих от три яйца на костенурка, които опекох върху жарта и ги изядох, както се казва, заедно с черупките. Това е първата хапка храна в живота ми, за която, доколкото си спомням, съм потърсил Божията благословия.

След като се нахраних, опитах се да вървя, но се усетих толкова отпаднал, че едва носех пушката (без която никога не излизах навън). Затова се отдалечих съвсем малко, седнах на земята и се вторачих в морето, което лежеше под мене гладко и много спокойно. И както си седях там, ето какви мисли ме връхлетяха.

Какво представляваха сушата и морето, които познавах така добре? Откъде се бяха появили? И какво представлявах аз заедно с всички други създания: диви и питомни, човеци и зверове? Откъде се бяхме появили?

Без съмнение ние бяхме създадени от някаква тайнствена сила, сътворила сушата и морето, въздуха и небето. Коя бе тя? Отговорът дойде съвсем естествено: Бог бе Създателят на всичко. Да, но после ми се стори странно: щом Бог бе създал всички тези неща, значи Той ръководеше и направляваше и тях, и всичко, свързано с тях, защото силата, създала всички неща, положително е в състояние да ги ръководи и насочва.

Ако е така, значи не бе възможно във великия кръговрат на неговите дела да се случи нещо без негово знание или воля.

А след като нищо не се случваше без негово знание, той знаеше, че аз съм тук в бедствено положение; и след като всичко се случваше по негова воля, значи волята му беше да бъда подложен на това изпитание.

В мислите ми не се появи нищо, което да противоречи на тези заключения, и това още повече потвърди убеждението ми, че е станало както е било писано, че Бог ме е подложил на това изпитание, че съм стигнал до това окаяно състояние по Негово решение, защото Той единствено притежава силата да се разпорежда не само с мене, но и с всичко, което става на света. И веднага се запитах: „А защо Бог постъпва с мене така? Какво съм сторил, за да заслужа подобна участ?“ На този въпрос, сякаш бе сквернословен, тутакси се възпротиви съвестта ми и сякаш проговори с човешки глас: „Клетнико! Нима се питаш какво си направил? Обърни се и ще видиш един напразно пропилян живот, и тогава се попитай какво не си направил; попитай се защо още преди време не си бил лишен от живот: защо не се удави по пътя за Ярмът? Защо не загина в битката, когато корабът бе превзет от мавританските пирати? Защо не те разкъсаха дивите зверове на африканския бряг? Или защо не се удави тук, където загинаха всички моряци освен тебе? Нима се питаш какво си направил?“

Тези разсъждения ме накараха да онемея, бях съвсем изумен и нямаше, наистина нямаше какво да кажа, за да си отговоря на въпроса. Надигнах се опечален и угрижен, тръгнах към убежището си и се прекачих през стената с намерение да си лягам, но мислите ми бяха обзети от печал и смут, поради което сънят не ме спохождаше. Тогава седнах на стола и запалих светилника, защото вече се здрачаваше. И тъй като се измъчвах от ужасните опасения, че пристъпът на болестта ми иде се повтори, сетих се, че бразилците използваха тютюна като лек почти за всички неразположения. В един от сандъците имаше малко тютюн, напълно обработен, както и зелени, не докрай обработени листа.

Няма съмнение, че небето ми посочи пътя, защото така открих лек и за душата, и за тялото си. Отворих сандъка и открих това, което търсех, а именно — тютюна. Няколкото книги, които бях запазил, също се намираха вътре. Извадих една от библиите, за които споменах по-преди, но до този миг нито бях имал свободно време, нито изпитвах влечение да надникна в тях. Та значи взех една от библиите и заедно с тютюна я отнесох на масата.

Нямах представа как да използвам тютюна по отношение на моята болест, нито дали е подходящ лек тъкмо за нея, или не, но си позволих да направя няколко опита, понеже бях сигурен, че все нещо ще се получи. Най-напред взех част от едно листо, сложих го в устата си и го сдъвках. Отначало почти ми се зави свят, понеже тютюнът беше зелен и силен, пък и не му бях много-много свикнал. После накиснах малко от тютюна в ром за час-два, с намерението да изпия глътка от течността, когато си легна. Накрая запалих тютюн върху един мангал, надвесих се над него и вдишвах дима през носа, докато можеше да се търпи, защото топлината пречеше, пък и ме задушаваше.

В промеждутъците, докато правех това, взех Библията и започнах да чета, но този път главата ми беше прекалено замаяна от тютюна, за да се съсредоточа. Отворих книгата наслуки и първите думи, на които попаднах, бяха: „И призови ме в ден на напаст, и аз ще те избавя; и ти ще ме прославиш“. Думите съвсем отговаряха на моя случай и когато ги прочетох, оказаха известно въздействие върху мислите ми, но то донякъде избледня по-късно; що се отнася до думата „избавя“, мога да кажа, че тя нямаше смисъл за мене: подобно нещо ми се струваше толкова далечно, толкова невъзможно при моето положение — такова, каквото го виждах, че започнах да си казвам, както са си казвали синовете Израилеви, когато са им обещавали месо за ядене: „Може ли бог да приготви трапеза в пустинята?“^[2] Казах си: „Нима Бог може да ме избави от това място?“ и тъй като трябваше да изминат много години, преди да се появи някаква надежда, тази мисъл често ме завладяваше. Но все пак думите от Библията ми бяха направили силно впечатление и аз често размишлявах върху това.

Стана късно, а тютюнът, както вече казах, така ме беше упоил, че ми се приспа. Оставих светилника да гори в пещерата, да не би да ми потрябва нещо през нощта, и се запътих към постелката си. Но преди да си легна, сторих това, което не бях вършил никога през живота си: коленичих и отправих молитва към Бога да изпълни обещанието си да ме избави, ако се обърна към Него в ден на напаст. След като нестройната ми и несъвършена молитва беше изречена, изпих рома, в който бях киснал тютюн, а той бе толкова силен и с такава остра миризма на тютюн, че едва го преглътнах. Веднага след това си легнах. Скоро усетих, че здраво ме удря в главата, заспах дълбоко и се събудих едва на другия ден, когато слънцето клонеше към три часа след пладне. Все още си мисля, че всъщност съм спал цял ден и цяла нощ и съм се събудил следобед към три часа на по-следващия ден, иначе не мога да си обясня къде ми се губеше един от дните на тази седмица, както установих няколко години по-късно при пресмятането им. Ако бях пропуснал деня, когато зачерквах накръст резките, щеше да ми се губи повече от един ден. Но нямаше съмнение, че един от отбелязаните дни ми се губеше, макар че не разбрах точно как бе станало.

Все едно, както и да е. Когато се събудих, разбрах, че извънредно много съм заякнал, а духът ми е бодър и весел. Станах и за разлика от предния ден усетих прилив на сили, а и стомахът ми беше по-добре, защото изпитвах глад. Накратко казано, този ден пристъпът не се повтори, а състоянието ми започна бързо да се подобрява. Това бе на двайсет и девети юни.

На трийсети вече бях, разбира се, съвсем добре. Взех пушката и отидох на лов, но не посмях да се отдалеча много. Убих една-две морски птици, нещо като диви гъски, и ги отнесох у дома, но не изпитвах силно желание да ги изям, затова хапнах още няколко костенурчи яйца, които бяха много вкусни. Същата вечер повторно употребих лекарството, което предполагах, че ми бе помогнало предния ден, а именно ром с накиснат в него тютюн, само че този път изпих по-малко от преди, пък и нито дъвках листа, нито вдишвах тютюнев дим. На следващия ден обаче (беше първи юли) не се чувствах толкова добре, колкото бях очаквал. Все още леко ме побиваха студени тръпки, но това не бе твърде обезпокоително.

2 юли.

Възобнових използването на лекарството и по трите начина и се приспах както първия път. Удвоих количеството, което пиех.

3 юли.

Пристъпите на треска напълно изчезнаха, въпреки че едва след няколко седмици си възвърнах всичките сили. Докато се съвземах, мислите ми се връщаха непрекъснато към светите слова: „Аз ще те избавя…“, но невъзможността да бъде осъществено моето избавление гнетеше съзнанието ми и осуетяваше надеждите ми. Ала докато тези мисли ме обезсърчаваха, хрумна ми, че прекалено много разсъждавам върху избавлението си от главната беда, а не обръщам внимание на избавлението, което вече съм получил. Точно затова тогава ми се наложи да си задам някои въпроси, а именно: „Нима не бях получил — и то по чудодеен начин — избавление от болестта? От възможно най-голямата злочестина, която ме бе сполетяла и от която изпитах такъв страх? А какво внимание бях обърнал на това? Бях ли изпълнил своя дълг? Бог ме бе избавил, но аз не му отдадох възхвала, сиреч не бях възприел това като избавление, за което да съм благодарен. Тогава как можех да очаквам по-голямо избавление?“

Тези мисли много развълнуваха сърцето ми и аз тутакси коленичих и отправих гласно своята благодарност към Бога, че ме е избавил от болестта.

4 юли.

На сутринта взех Библията и като започнах от Новия завет, заех се сериозно да я чета и си наложих да чета по малко всяка сутрин и всяка вечер, без да се ограничавам с определен брой глави; просто четях, докато мога да се съсредоточавам. Скоро след като се бях заловил сериозно с тази работа открих, че душата ми искрено и дълбоко преживява греховността на предишния ми живот. Отново попаднах под впечатлението от съня си и думите „Всичко това не те подтикна към покаяние“ сериозно занимаваха мислите ми. Горещо молех Бога да ми даде опрощение и точно в същия ден, когато четях Светото писание, по волята на провидението стигнах до следните думи: „Той е възвисен за Началник и Спасител, да даде покаяние и прощение на греховете.“^[3] Побързах да оставя книгата и устремил сърцето си, както и ръцете си към небесата, извиках високо: „Иисусе, сине Давидов, Началнико и Спасителю, дай ми покаяние!“

 

Това беше първият път в моя живот, за който мога да кажа, че съм се молил в истинския смисъл на думата, защото тогава се молех, съзнавайки положението си и с истинска надежда за спасение според Писанието, подхранена от насърчителното Божие слово. Мога да кажа, че оттам нататък започнах да се надявам Бог да чуе гласа ми.

Тогава започнах да тълкувам думите, споменати по-горе — „Призови ме и аз ще те избавя“ — в съвсем различен смисъл от онзи, който бях намирал преди, защото не бях имал представа за нещо, което може да се нарече избавление, освен да бъда избавен от плена, в който се намирах — макар че на острова разполагах със свобода, все пак за мене той си беше затвор, и то в най-лошия смисъл на света; сега обаче се научих да го възприемам в друг смисъл. Вече гледах на предишния си живот с ужас, а моите грехове ми се струваха толкова отвратителни, че единственото, което душата ми искаше от Бога, бе Той да ме избави от хомота на провинението, което угнетяваше изцяло духа ми. Що се отнася до усамотения ми живот, това не бе нищо — нито си помислих за него, нито отправих молба за избавление; в сравнение с другото той нямаше никакво значение. Добавих тук тази част, за да загатна на онези, които я прочетат, че винаги, когато се доберат до истинската същност на нещата, ще открият, че да се избавиш от грях е много по-голяма благодат, отколкото да се избавиш от беда.

Но нека оставя това и се върна към дневника си.

 

Макар че моето положение продължаваше да бъде все така окаяно по отношение на начина ми на живот, възприемах го много по-леко и щом мислите ми се насочеха, посредством постоянно четене на Писанието и молитви към Бога към по-възвишени неща, изпитах такова голямо душевно успокоение, каквото дотогава не бях подозирал да съществува; при това, след като здравето и силите ми се възстановиха, залегнах да измайсторя всичко, от което имах нужда, та — доколкото е възможно — да туря в ред живота си.

От 4 до 14 юли

главното ми занимание беше да обикалям с пушка в ръка малко по малко всеки ден, като човек, който събира сили след дълго боледуване, защото трудно можете да си представите колко бях съсипан и до каква отпадналост бях стигнал. Средството, което бях използвал, беше съвсем ново и може би никога дотогава не бе лекувало от треска, затова не бих препоръчал на никого да го употребява, като прави същите опити, защото, макар че наистина пресече пристъпите, значително допринесе да ме омаломощи; известно време крайниците ми все потръпваха и се чувствувах напрегнат.

Всичко това ме накара да извлека най-вече следната поука: възможно най-гибелното нещо за здравето ми бе да излизам на открито по време на дъждовния период, особено когато дъждовете са придружени от бури и ураганни ветрове, а тъй като дъждът, който валеше през сухия период, най-често се придружаваше тъкмо от такива бури, според мене той беше по-опасен от дъждовете през септември и октомври.

Намирах се на злочестия остров вече повече от десет месеца и всяка възможност да се избавя от това положение, изглежда, ми бе напълно отнета. Твърдо вярвах, че на това място изобщо не е стъпвал кракът на човешко същество. След като вече бях укрепил жилището си, според мене съвсем както ми се искаше, изпитах силно желание да проуча по-пълно острова и да видя няма ли да открия някакви други растения, за които дотогава не съм подозирал.

На 15 юли

започнах да се занимавам с по-подробен оглед на острова. Най-напред тръгнах покрай потока, където, както вече споменах, изкарвах саловете си на брега. След като извървях около две мили нагоре по течението му открих, че приливът не стига по-нататък и че това всъщност е едно бързоструйно ручейче с много прясна и вкусна вода, но понеже беше по време на сухия период, на места бе почти пресъхнало — поне не си личеше да тече на струи.

На бреговете на този поток открих приятни савани — равни, гладки и обрасли с трева морави, а върху склоновете, спускащи се към тях от по-високите места, които, както можеше да се предположи, никога не бяха заливани от водата, открих доста тютюневи растения — зелени и с много дълги и здрави стебла. Имаше и различни други треви, които нито бях виждал, нито можех да позная какви са; може би си имаха своите достойнства, но нямаше как да го разбера.

Търсих клубени на маниока, от които индианците повсеместно си приготвят хляб, но не открих нищо. Видях избуяли храсти алое, но тогава не знаех какво представляват. Видях и няколко захарни тръстики, ала бяха диворастящи, а когато не се обработва, тръстиката не струва. Задоволих се за момента с тези открития и се върнах у дома, унесен в мисли какви стъпки трябва да предприема, за да узная достойнствата и ползата от разните растения и плодове, които ми се случи да открия. Не стигнах обаче до никакво заключение, защото, да си кажа право, толкова рядко се бях вглеждал в природата на Бразилия, че познавах малко от растенията по тези места, или поне много малко от онези, които биха ми послужили за нещо в сегашното ми бедствено положение. На следващия ден, 16 юли, извървях същия път и след като отидох малко по-далече, отколкото предишния ден, стигнах до извора на потока, където саваната се губеше и местността ставаше по-гориста. Там намерих различни плодове: изобилие от пъпеши по земята и грозде по дърветата — всъщност лозите се бяха увили около дърветата и кичестите гроздове тъкмо сега бяха най-вкусни, съвсем узрели и сладки. Това откритие ме изненада и особено много ме зарадва, но от опит знаех, че трябва да ям от тях умерено, понеже помнех, че когато слязохме на берберийския бряг, няколко от нашите англичани, роби по тези места, умряха от дизентерия и треска, след като бяха яли грозде. Намерих обаче чудесен начин да запазвам гроздето, като го обработвах, тоест сушех го на слънце и си правех запаси от така наречените стафиди, защото реших (и с право), че когато времето на гроздето мине, стафидите ще са не по-малко полезни и подходящи като храна.

През цялата нощ не се завърнах в жилището си — останах на онова място и между другото мога да кажа, че това бе първият път, когато не се прибирах вкъщи. Пренощувах както някога, като се покатерих на едно дърво, и спах добре, а на следващата сутрин продължих да проучвам околността и извървях почти четири мили, съдейки по това колко бе дълга долината. Движех се право на север, където както и на юг се издигаше планинска верига.

В края на пътя си стигнах до гол, стръмен скат, който като че ли се спускаше в западна посока, а едно поточе със сладка вода, извиращо от склона на близкия хълм, течеше противоположно, сиреч право на изток. Местността изглеждаше толкова свежа, зелена и благодатна, всичко така неудържимо растеше или бе обсипано с пролетни цветове, че приличаше на истинска градина.

Отбих се малко встрани от склона на чудната долчинка и огледах околността с някакво скрито чувство на доволство (макар и смесено с други тревожни мисли) при мисълта, че всичко това е мое, че аз съм неоспорим крал и владетел на цялата тази земя и имам правото да я притежавам; ако можех да я преместя, щях да разполагам със законна наследствена собственост като всеки земевладелец в Англия. Видях множество какаови дръвчета, портокалови, лимонови и цедратови горички, но всички се намираха в диво състояние и много малко от тях бяха дали плод — поне по това време. Все пак откъснах няколко лимонели,^[4] които бяха приятни на вкус, а знаех, че са и много полезни. По-късно ги изцедих и добавих вода; тази напитка е твърде здравословна, прохладна и освежаваща.

Оказа се, че има много плодове, които мога да набера и да пренеса у дома. Реших да си направя запаси от грозде, лимонели и лимони, за да се подготвя за дъждовния период, който както знаех наближаваше.

За тази цел струпах на едно място голям, а и по-малък куп грозде, другаде пък събрах много лимонели и лимони и като се натоварих с част от плодовете, потеглих към къщи с намерението да се върна с чувал, с торба или с нещо, което мога да пригодя, за да пренеса и останалите запаси у дома.

Този поход ми отне три дни, след което се завърнах у дома, както вече ще трябва да наричам заслона и пещерата. Но още преди да пристигна там, гроздето се съсипа — зрелите зърна, натежали от сок, се спукаха, смачкаха и не ставаха почти за нищо. Лимонелите се бяха запазили, но от тях успях да пренеса твърде малко.

На следващия ден, 19 юли, отново отидох в местността, след като уших две торбици, в които да прибера реколтата си. Ала като стигнах до купа грозде, зряло и хубаво на вид, когато го бях набрал, с учудване видях, че чепките са разхвърляни наоколо, изпотъпкани или безразборно пръснати, повечето зърна са оронени и изядени. Това ме накара да си помисля, че там се навъртат диви зверове, но кой знае какви бяха.

Тъй като разбрах, че няма смисъл да събирам плодовете накуп, нито да ги пренасям в торба, защото в единия случай ще бъдат унищожени, а в другия — смачкани от собствената си тежест, предприех друга стъпка: накъсах много чепки грозде и ги окачих по крайните клони на дърветата, за да се изсушат на слънце. А от лимонелите и лимоните пренесох толкова, колкото можах да вдигна на гръб.

Когато се завърнах у дома от този поход, изпитах голямо доволство при мисълта колко плодородна е тази долина, с какво приятно разположение е, защитена от бурите отсам брега и заобиколена с гора, и стигнах до заключението, че всъщност съм построил своята обител в най-неподходящата част на сушата. Лека-полека взех да преценявам как бих могъл да преместя жилището си, като потърся не по-малко безопасно място, от сегашното, при това разположено по възможност в приятната и плодородна област на острова.

Тази мисъл дълго се въртя в главата ми и доста време я чувствах извънредно съкровена, защото приятният облик на мястото ме изкушаваше, но когато започнах да разсъждавам по-задълбочено и да си припомням, че сега се намирах край морския бряг, където поне не беше изключено да се случи нещо, което да ми помогне, тъй като злочестата съдба, довела ме там, можеше да доведе на същото място и други клетници, и макар че едва ли беше вероятно такова нещо изобщо да се случи, все пак да се уединя из хълмовете и горите насред острова значеше да се обрека на затвор и да предреша всякакви събития, като ги направя не само невероятни, но и невъзможни. Следователно по никой начин не биваше да се местя.

Ала откритата от мен долина толкова много ми допадна, че прекарах там по-голямата част от времето до края на месец юли и макар че след като размислих, стигнах до споменатото вече решение да не се местя, все пак построих там нещо като малък навес и на известно разстояние от него направих здрава ограда, която представляваше двоен плет, висок докъдето можех да стигна, с дълбоко забити колове и клони, затъкнати между тях. Там се намирах в пълна безопасност и оставах понякога две-три нощи подред, като се прекачвах вътре по стълба, както у дома; представях си, че вече разполагам и с къща в планината, и с къща край морето. Тази работа ме погълна до началото на месец август.

Тъкмо бях завършил оградата и започнах да се радвам на плодовете от своя труд, когато заваляха дъждовете и ме принудиха да се навъртам около първото си жилище, защото макар че на новото място също си бях направил заслон както предишния от парче корабно платно и го бях опънал много добре, там нямаше хълм, който да ме предпазва от бурите, нито пещера, където да се скрия, ако дъждовете са извънредно проливни.

Както казах, в началото на август построих навеса и започнах да живея доволно. На трети август установих, че гроздовете, които бях увесил, вече са напълно изсушени, превърнати в отлични стафиди, затова взех да ги свалям от клоните и имах голям късмет, че го сторих, защото последвалите дъждове щяха да ги съсипят и щях да изгубя най-хубавите запаси, които си бях приготвил за зимата, защото бяха над двеста големи чепки. Тъкмо ги бях свалил до една и пренесох повечето у дома в пещерата, когато започна да вали, и оттогава насетне (беше четиринайсети август) валя горе-долу всеки ден, до средата на октомври; понякога дъждовете бяха толкова проливни, че дни наред не можех да си подам носа от пещерата.

През този период за мое голямо изумление домочадието ми се увеличи. Безпокоях се, че една от котките ми се изгуби — избяга от мене, и си мислех, че сигурно е загинала, защото вече нито я чух, нито я видях, но за моя изненада тя си дойде у дома в края на август и доведе три котенца. Това ми се видя още по-необичайно, тъй като бях застрелял една котка — дива, както смятах, и ми се струваше, че е съвсем различен вид от нашите европейски котки, а пък котенцата бяха от същата домашна порода като майка си. Понеже и двете ми котки бяха женски, това ми се видя много необичайно. По-късно обаче потомството от тези три котета се превърна в цяла напаст и се принудих да ги убивам като вредители или като диви зверове и да ги прогонвам вън от къщи, доколкото бе възможно.

От четиринайсети до двайсет и шести август валя непрекъснато, така че не смеех да си подам носа навън, защото вече много се пазех да не се намокря. Така затворен, започнах да изпитвам затруднения с прехраната, но се осмелих да изляза само два пъти — един ден убих козел, а последния ден, на двайсет и шести, намерих голяма костенурка, което беше направо благодат. Взех да разпределям храната си така: на закуска изяждах стафидите от една чепка, на обяд парче козе или костенурче месо (за голямо мое съжаление нямах съдина, в която да приготвям варено или задушено), а за вечеря — две-три от яйцата на костенурката.

По време на този принудителен затвор, скрит от дъжда, работех два-три часа на ден — разширих пещерата и постепенно я уголемих от едната страна, като прокопах тунел през хълма и направих врата, или по-скоро вход, който беше извън стената, тоест извън оградата, и след това винаги влизах и излизах оттам. Изпитвах обаче известно безпокойство за сигурността си, защото преди бях свикнал да бъда заобиколен от плет отвсякъде, а сега ми се струваше, че се е появило слабо място, откъдето ще ме връхлети нещо, макар да нямах представа може ли да ме заплашва някоя живина, след като не бях срещал на острова твар, по-голяма от коза.

На трийсети септември беше злочестата годишнина от попадането ми на острова. Преброих резките върху стълба, и установих, че съм прекарал на брега триста шейсет и пет дни. Посветих този ден на дълбоки пости и го отредих за религиозни занимания: проснат на земята, с дълбоко смирение изповядвах греховете си пред Бога, признавах справедливата му присъда над мене и го молех да прояви милосърдието си чрез Иисус Христос и след като в продължение на двайсет часа, чак до заник-слънце, нито ядох, нито пих, накрая хапнах един сухар и чепка грозде, след което си легнах и приключих деня така, както го бях започнал.

През цялото това време не бях зачитал неделите, защото първоначално в съзнанието ми нямаше религиозно чувство, а след известно време престанах да тегля една по-дълга резка за неделите и не отделях различните седмици, поради което всъщност не знаех кой ден е; но сега, след като пресметнах дните, както вече казах, разбрах, че съм тук от цяла година. Тогава разделих дните на седмици, като обозначих всяка неделя, макар че впоследствие открих, че съм пропуснал ден-два при записването. Скоро подир това мастилото ми започна да се свършва и аз се принудих да го използвам по-пестеливо и да водя бележки само за най-забележителните събития в живота ми, без да продължавам да документирам всекидневните неща.

Постепенно взех да забелязвам последователността на дъждовния и сухия период и се научих да ги определям, та да се подготвям за тях както си му е редът. За съжаление преди опитът да ме научи какво да правя, претърпявах провали и тъкмо такова нещо имам намерение да споделя — едно от най-обезсърчителните начинания, които въобще съм започвал. Споменах вече, че бях събрал ечемика и ориза от няколкото стръка, които бяха поникнали много загадъчно, от само себе си, както тогава си мислех. Струва ми се, че бяха около трийсет стръка ориз и двайсет — ечемик. Сега, когато дъждовете отминаха, реших, че е дошло време да ги засея, понеже слънцето се бе изместило на юг и грееше по-слабо върху острова. Прекопах съответно парче земя, доколкото можах с дървената си лопата, и като го разделих на две части, засях семената; но докато ги сеех, изведнъж ми дойде наум, че не бива да използвам всичките, защото още не зная кое време е най-подходящо за тази работа. Като засях около две трети, остана ми по една шепа от ечемика и от ориза. По-късно изпитах огромно облекчение, че съм постъпил така, защото нито едно зърно, което засях тогава, не поникна — следваше сухият период и след сеитбата нямаше никакви валежи, а липсата на влага в почвата попречи на покълването и не се показа нито стрък, докато отново не дойде дъждовният период — чак тогава растенията поникнаха, сякаш бяха току-що засети.

Когато открих, че първите семена не растат, лесно си го обясних със сушата и потърсих по-влажно място, където отново да си опитам късмета. Прекопах парче земя близо до новия си заслон и засях останалите семена през февруари, малко преди пролетното равноденствие. Така, понеже следваха дъждовните месеци март и април, посевите бяха напоени, избуяха доволно и получих много добра реколта, но понеже ми беше останала само малка част от зърното и понеже не посмях да засея всичко, зърното накрая също не беше много, не повече от половин мяра ориз и толкова — ечемик.

Този опит обаче ме направи господар на положението, защото разбрах точно кога е времето за сеитба и можех да засявам зърно два пъти годишно и да получавам две реколти.

Докато посевите растяха, направих едно малко откритие, което ми беше от полза по-късно. Щом престана да вали и времето започна да се оправя, а това се случи горе-долу към месец ноември, отидох да посетя навеса във вътрешността на острова и макар че не бях ходил там няколко месеца, заварих всичко точно както го бях оставил. Оградата, сиреч двойният плет, който бях направил, не само че беше здрава и непокътната, но и коловете, които бях одялкал от клони на дървета, растящи наблизо, се бяха вкоренили и пуснали дълги филизи, така както върбата обикновено покарва още на първата година, след като са окастрили короната й. Нямам представа как се казва дървото, от което бях направил коловете. Бях и изумен, и много доволен, като видях как растат младите дръвчета. Подрязах ги, за да растат еднакво, доколкото това бе възможно, и едва ли може да си представите какви красиви наглед израснаха те след три години, така че макар плетът да ограждаше кръг с диаметър около двайсет и пет ярда, дърветата — защото вече можех да ги наричам така — скоро го покриха и се превърнаха в плътен сенник, под който можеше да се живее през целия сух период.

Това ме наведе на мисълта да отрежа още колове и да направя подобен плет в полукръг около моята ограда — имам предвид оградата на първото си жилище. Така и сторих. Забих дърветата, тоест коловете, в двоен ред на около осем ярда от първата ми ограда и след време те се вкорениха. Отначало хвърляха гъста сянка върху моя дом, а по-късно ми послужиха да се защитавам, както ще разкажа, където му е мястото.