Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (6)

5

— Богове, как мразя това дежурство! — полицейската инспекторка Гейа Джеруша Палу Тийон отмести края на късата си червена пелерина от вратата на патрулната кола. Колата — на въздушна възглавница — висеше във въздуха в двора на горния край на булеварда на Карбънкъл.

Нейният сержант я погледна и на лицето му се появи иронична полуусмивка, а белите лунички по тъмното му, изразително лице се изкривиха.

— Да не би да искаш да кажеш, че посещението при кралската особа не ти е особено приятно? — попита той с невинен вид.

— Добре знаеш какво искам да кажа, Гъндалийну — тя дръпна пелерината от рамото си. Под нея се показа сиво-синята й униформа и служебната значка с печата на Хийгемъни. — Искам да кажа, Б.З. — тя направи многозначителен жест, — че мразя да се обличам в някакво подобие на костюм само за да може Снежната кралица да се представя като натоварена да носи някакво космическо бреме.

Гъндалийну потупа светлинния щит на блестящия си шлем. Нейният шлем беше позлатен. Неговият беше бял и той не носеше пелерина.

— Трябва да се радваш, че командирът не те кара да носиш на главата си саксия с цвете, инспектор, за да бъдеш по-впечатляваща… ти трябва да си представителна, когато следиш за спазването на универсалния закон от обожателите на Майката, нали?

— Шибана работа! — Те тръгнаха към масивната врата на парадния вход по светлата мозайка със сложни шарки. В отдалечения край на двора двама Зимни прислужници почистваха мозайката с четки с дълги дръжки. Те непрекъснато стържеха, бършеха и поддържаха идеална чистота. Алабастър? — чудеше се тя, като гледаше надолу и си мислеше за пясък, за топлина, за небе. Тук нямаше нищо от тези неща; никъде в този студен град, където всичко беше като серийно производство, като изработено по калъп. От този двор започваше булевардът, започваше градът, започваше всичко в Карбънкъл. Или — завършваше. Тя видя студеното небе на северните ширини да блести безпомощно над тях отвъд защитните стени.

— И тя нищо не разбира от цялата тази шарада^[1], както и ние. Единствената полза от всичко това ще е, ако реши, че сме толкова глупави, колкото изглеждаме.

— Да, но какво ще правим с техните примитивни ритуали и суеверия, инспектор? Имам предвид, че тези хора все още вярват в принасянето на човешка жертва, украсяват се с маски и се отдават на оргии по улиците всеки път, когато Съвета идва на посещение…

— А нима вие не празнувате, когато премиер-министърът посещава Кареумов на всеки десет години, за да ви разреши да целувате краката му?

— Не е същото. Той самият е кареумовец — Гъндалийну се изправи, като се пазеше да не се изцапа. — А и нашите празненства са изпълнени с достойнство.

Джеруша се усмихна.

— Всичко е относително. И преди да започнеш да нравиш културни оценки, сержант, заеми се с изучаването на етнографията, за да разбереш истински традициите на този свят. — На лицето й замръзна маска на благоприличие, с което тя му даде да разбере как трябва да се държи пред кралската охрана. Те стояха като истукани — костюмирана имитация на чуждоземна полиция. Огромната, разядена от времето врата се отвори пред нея.

— Да, мадам — каза Гъндалийну, когато идеално лъснатите им ботуши закънтяха но коридора, водещ към Залата на Ветровете. Беше натъжен. Беше прекарал на Тийумат малко под една стандартна година и през цялото това време беше неин помощник. Тя го харесваше и мислеше, че и той я харесва. Тя чувстваше, че от него ще стане добър офицер от кариерата. Но Гъндалийну беше роден на Кареумов — светът, който господстваше в Хийгемъни, светът, в който господстваше технокрацията, произвеждаща най-съвършената техника на Хийгемъни. Тя предполагаше, че Гъндалийну беше по-младият син на някое високопоставено семейство, принуден да постъпи на тази служба по силата на строгите патриархални закони на дома и беше техник до мозъка на костите си. С известна тъга тя си помисли, че колкото и да прослушва касетите със записи за благоприличие, никога няма да се научи на толерантност.

— Е — продължи тя малко по-меко, — ще ти посоча поне един човек с маска, който навярно споделя твоите предразсъдъци, а вероятно и моите: Старбък. Той е чуждоземен, независимо какво друго или кой друг е той. — Тя погледна към студените зимни фрески във входната зала и се опита да отгатне колко пъти са били рисувани и прерисувани. Но в същото време вече си представяше Старбък, застанал отдясно на кралицата, с подигравателна усмивка на лицето под проклетата си маска на палач, докато гледаше снизходително на нещастните представители на закона.

— Той носи маска поради същата причина, поради която носи маска всеки обикновен убиец или крадец — отбеляза кисело Гъндалийну.

— Съвсем вярно. Жив пример, че никой свят няма монопол над агресивното поведение… и че изметта обикновено достига до върха. — Джеруша тръгна по-бавно, заслушана във въздишката на гиганта, който дремеше в бездната на планетата. Тя въздъхна дълбоко, като си помисли за очакващото я изпитание — част от ритуала при всяко посещение в двореца и потрепери, което се дължеше не само на студа, проникнал през пелерината. Тя никога не можа да преодолее страха, както никога не можа да преодолее учудването си от Залата на Ветровете.

Джеруша видя един от сановниците застанал на края на Бездната, доволна, че поне веднъж кралицата няма да ги кара да чакат. Колкото по-малко стои в очакване, толкова по-трудно ще й бъде да премине. Може би това означаваше, че Еъриенрод беше в добро настроение или пък че беше твърде заета с други въпроси, за да се занимава с дребни неща. Джеруша беше добре информирана за подслушвателната система монтирана по нареждане на кралицата из целия град, и в частност тук, в двореца. Кралицата изпитваше удоволствие от малките изпитания за деморализиране на опозицията… И за Джеруша беше очевидно, че на нея й доставя удоволствие да гледа как жертвите й се мъчат.

Джеруша разпозна Кирард Сет, старейшината на фамилията Уейъуейс, един от любимците на кралицата. Говореше се, че той е присъствал на четири посещения на Съвета. Но лицето му под модно навития тюрбан^[2] изглеждаше все още момчешко.

— Здравей, старейшина! — Джеруша поздрави сдържано.

Тя долавяше злокобния зов на Бездната под себе си, приличащ на безразсъдния смях на непокаял се грешник. Кой бе построил това нещо? Винаги, когато идваше на това място, тя се чудеше дали ревът на вятъра не е всъщност воплите на неговите създатели, на онези прародители, които са построили на север този град, обитаван от духове. Никой от онези, които тя познаваше, не знаеше кои са били те, нито пък какво са вършили тук преди падането на междузвездната империя, което бе причината сегашната Хийгемъни да изгуби своето значение.

Ако беше някъде другаде, тя може би щеше да потърси някоя сибила и да се опита да получи отговор на този въпрос, колкото и неясен и неразгадан да е той. Дори тук, на Тийумат, сибилите обикаляха като странстващи окултисти^[3], които смятаха, че чрез тях говори Морето-Майка. Но в думите им се криеше мъдрост, макар тийуматанците да не я виждаха, така както отдавна бяха забравили причините за създаването на Карбънкъл. В града нямаше сибили — хийгемъниският закон не разрешаваше. Зимните хора охотно подкрепяха този закон, защото те се отвращаваха от всичко, което, макар и малко им изглеждаше „примитивно“. Добре обмислената и успешна хийгемъниска пропаганда правеше всичко, за да поддържа в тях убеждението, че предсказанията на сибилите представляват най-обикновена комбинация от шарлатания и болестно слабоумие Но дори и Хийгемъни не се решаваше да унищожи сибилите от един ненаселен свят… а се ограничаваше със забраната да се движат свободно. Сибилите бяха носители на изгубената мъдрост на Старата империя Те бяха призвани да дадат на новите цивилизации, които изникнаха от руините на тази империя, ключ за разгадаване на скритите тайни. И ако имаше нещо, което богатата и мощна Хийгемъни не желаеше, то беше да види как този свят се изправя на собствените си нозе, как става достатъчно силен и дръзва да им откаже водата на живота.

Изведнъж Джеруша си спомни съвсем живо една сибила, която бе виждала в Карбънкъл — преди десет години, малко след пристигането си, бе постъпила току-що на служба. Изпратена бе да следи за изгонването й от града. Беше тръгнала с подиграващата се тълпа, която отвеждаше изплашената, протестираща родственичка към доковете; натовари я на една лодка и я пусна по течението. На врата й беше надянат железен обръч с шипове. Те я водеха с дълъг прът, като внимаваха да не се заразят.

На края, там където улицата стига до пристанището, я бутнаха грубо и тя падна. Шиповете се забиха в шията и лицето й. Кръвта на сибилата, от която тълпата се боеше толкова много, бликна, опръска бузата й; капчиците кръв заблестяха, рубинова огърлица потече но ризата й. (Ризата й беше синя като небето; Джеруша беше поразена от красотата на контраста. И смразена от страх, както всички.) Гледаше как стене, с ръце на нараненото си гърло и не бе направила нищо, за да й помогне.

Гъндалийну плахо я докосна до рамото. Смутена, тя вдигна очи и видя презрителното лице на старейшината Уейъуейс.

— Готови ли сте, инспектор?

Тя кимна.

Старейшината взе малката свирка, окачена на верига около врата му, и отиде на моста. Джеруша го последва с фиксиран напред поглед. Знаеше какво ще види, ако погледне надолу, и не изпитваше никакво желание: ужасната шахта, която осигуряваше достъп за обслужване на станцията за самозадоволяване — обслужване, което, доколкото й беше известно, никога не се е налагало да се извършва през цялото хилядолетие, откакто Хийгемъни беше научила за него. В нея имаше затворени асансьорни капсули, с които техниците, които бяха дошли да я изследват, безопасно се придвижваха до безкрайните й нива; имаше също колона за въздух, горният край на която достигаше до центъра на Карбънкъл и чрез естествената тяга, подобно на тягата в комин, осигуряваше чист въздух. Тук се намираше единственият район на града, който не беше обграден със защитни стени; хапещите ветрове на откритото море се носеха по него и засмукваха всички зловония от подземните дупки. Там винаги имаше силен мирис на море и се чуваше стенанието от вятъра, който проникваше във всяка пролука и забърсваше всяка издатина в шахтата.

Там имаше и увиснали във въздуха панели от някакъв прозрачен материал, които приемаха произволна форма, плуваха и се издуваха като облаци, като създаваха опасни потоци напряко и назад в неумолимия вятър. Там беше и единственият път през входната зала към горните нива на двореца. Пред нея коридорът се превърна в мост, който свързваше двата края на опасната бездна. Този мост беше достатъчно широк, за да се ходи безопасно по него при спокоен въздух, но смъртно опасен при неумолимия ураган на ветровете.

Старейшината Уейъуейс изсвири една нота със свирката и уверено пристъпи напред в притихналото пространство. Джеруша го последва почти по петите му в стремежа си да включи себе си и Гъндалийну в кълбото от спокоен въздух. Старейшината продължи да върви със спокойна, равномерна крачка, изсвирвайки втора, а после и трета нота. Кълбото от спокоен въздух продължаваше да ги заобикаля. Но зад себе си Джеруша чу Гъндалийну, който бе изостанал малко и вятърът облиза гърба му, напразно да произнася името на някакъв бог.

Това е лудост! Тя се поддаде на възмущението, което винаги я обземаше при преминаването над Бездната. Що за маниак е бил този, който е построил такава садистична лудница!… като е знаел, че технологията е позволявала лесно да се преодолее и с това да престане да служи като защита. На технологичното ниво, на което се намираха Зимните хора на Тийумат сега, Залата на Ветровете беше достатъчно ефективна. Но какъвто и да беше човекът, който я бе построил някога, Джеруша предполагаше, че тя отговаря на целите на кралицата.

Вече бяха изминали половината път. Джеруша не отместваше очи от гърба на старейшината и чуваше атоналните^[4] звуци, които задържаха смъртния порив на вятъра над зейналата бездна. Не някакво магическо заклинание, а активирането на автоматичен контрол превръщаше въздушните маси в защитни завеси, вместо в унищожителни урагани. Макар да знаеше това, то никак не й действаше успокоително, защото можеше да има и човешка грешка, както и неочаквана повреда в една толкова стара система. Някога е имало контролни устройства, които са извършвали тази операция, която сега се върши от човека със свирката. Но доколкото й бе известно, единственото останало устройство сега висеше на пояса на Старбък.

Спасена! Отново беше стъпила на твърда земя. Тя едва удържаше обзелото я желание да свие крака и да седне. Изпотеното лице на Гъндалийну се усмихваше весело насреща й. Тя се чудеше дали той не се опитва да забрави, че по същия път ще трябва и да се връщат. Тя погледна напред и видя триумф в походката на старейшината Уейъуейс, който се бе насочил към залата за аудиенции^[5].

Дори тук, така близко до най-високата точка на Карбънкъл, залата поразяваше с огромните си размери. Според нея тук можеше да се помести цяла вила от Ню Хейвън, нейния роден свят. От геометричните арки на подпряния с колони таван се спускаха нишки в пастелни тонове, намигващи и пеещи някаква екзотична песен, съставена от звъна на хилядите малки, ръчно изработени сребърни звънчета.

И в дъното на тази зала, върху огромен бял килим (внесен от чужди земи) Снежната кралица седеше върху своя трон — въплъщение на богиня, снежен ястреб в гнездо, обхванато от лед. Джеруша инстинктивно се загърна в пелерината си. „По-студено, отколкото на Кару“ — промърмори Гъндалийну и разтри ръце. Старейшината Уейъуейс им направи знак с глава да чакат, там, където са, и отиде напред да докладва за пристигането им. Джеруша беше сигурна, че тъмните далечни очи под бялата коса отдавна ги бяха забелязали, макар че Еъриенрод не даде да се разбере, зареяла поглед някъде в залата. Както обикновено, Еъриенрод погледна най-напред очите на Джеруша. Но сега, когато тя проследи погледа на кралицата, някакъв лъч, някакъв енергиен сноп отклони вниманието й.

„Тряс!“ Гъндалийну изсъска, когато чу викове, и видя кълбото сановници да се разпилява, когато мълнията просна един от тях на килима.

— Дуел?! — възмути се той. Джеруша стисна токата със служебен кръст, едва сдържайки гнева си. Нима кралицата до такава степен се подиграваше с полицията, че позволява убийства в нейно присъствие? Тя отвори уста, за да изрази протест, но преди да намери необходимите думи, жертвата се преобърна и стана, без да има по себе си каквито и да било следи от обгаряне, без кръв върху снежнобелия килим. Джеруша видя, че жертвата беше жена. Поради подплънките в дрехите на сановниците понякога беше трудно да се каже дали даден човек е мъж или жена. Когато тя се движеше, се усещаше леко раздвижване на въздуха. Жената носеше отблъскващо поле. Тя стана на крака и грациозно се поклони на кралицата, а останалите ръкопляскаха и изразяваха своето задоволство. Гъндалийну отново изруга, този път по-тихо. Когато аристократите се разпръснаха, Джеруша видя черната фигура, студения блясък на метал и разбра, че онзи, който изпълняваше ролята на убиец, беше Старбък.

О, богове! Какви са тези преситени идиоти, които се опитват да се овъглят просто за да се посмеят? Те използват за играчка оръжие, което може да нарани и да убие; те разбират истинската функция и значение на техниката толкова, колкото едно пеленаче разбира от рубинена огърлица. Да, но чия грешка е това, ако не наша? Погледът на Еъриенрод се спря върху нея точно по средата на това възклицание. Очите със странен цвят се вторачиха. Кралицата се усмихна. Изразът на лицето й не беше никак приятен.

„Кой казва, че любимите животни не оценяват каишката? — Джеруша упорито издържа погледа на кралицата. — Или че дивакът не разбира лъжата, според която той е по-нискостоящ от човека“?

Старейшината Уейъуейс беше съобщил за тяхното пристигане и се оттегли, когато Старбък се доближи до нейния трон. Лицето му, скрито зад маската, също се обърна към тях, сякаш беше любопитен да види какъв е ефектът от неговото изпълнение.

— В сърцата си всички сме диваци.

— Можеш да се приближиш, инспектор Палу Тийон — кралицата вдигна ръка за поздрав.

Джеруша свали шлема си и пристъпи напред. Гъндалийну я последва. Тя беше сигурна, че на неговото, както и на нейното лице, е изразено не повече от половината от дължимото уважение. Сановниците стояха от едната й страна в поразяващите пози на холографски манекени, които носеха търговците, наблюдавайки без какъвто и да било интерес нейния поздрав. За момент тя се запита защо играта със смъртта им се струваше толкова забавна. Всички те бяха любимци с младежки лица — само боговете знаеха всъщност на каква възраст бяха. Винаги бе слушала, че онези, които пият водата на живота, имат патологично дълга младост. Може ли да се стигне дотам, че да настъпи време, когато да са изживели всичко и да са постигнали всичките си желания? Не, не беше възможно, дори и за век и половина. Или пък те просто не знаеха, Старбък не ги бе предупредил за опасността?

— Ваше величество — тя вдигна поглед най-напред към Старбък, после към кралицата, която сега беше слязла от трона и стоеше на подиума. Милото моминско лице на кралицата беше направено на посмешище в маска като тази на Старбък, с прекомерно много мъдрост в очите.

Еъриенрод вдигна пръст и с леко движение я прекъсна.

— Реших отсега нататък, когато идваш при мен, да коленичиш, инспектор.

Джеруша зяпна от учудване. За момент тя замълча и пое дълбоко дъх.

— Аз съм офицер от полицията на Хийгемъни, ваше величество. Аз съм полагала клетва за вярност на Хийгемъни. — Тя гледаше във високото облегало на кралския трон, през нея, около нея. Стъклодуханите и заварявани дрънкулки, блестящите спирали и притъмнените отвори я поразиха с хипнотичната магия на Лабиринта. Чудновато изкуство, продукт на произволно съчетание на култури в Карбънкъл.

— Но Хийгемъни изпрати твоята полицейска част тук да служи на мен, инспектор — гласът на Еъриенрод отново прикова вниманието й към себе си. — Аз изисквам само онази почит, която се полага на един суверенен държавен глава — каза тя, като подчерта суверенен — от представителите на друг.

„Защо не вървиш по дяволите!“ — Джеруша чу Гъндалийну да мърмори под носа си зад нея. Тя видя как очите на кралицата, изригнаха мълнии, а чутото остана завинаги в паметта й. Старбък направи крачка напред, почти мързеливо. Ръката в черна ръкавица държеше парализиращия револвер. Кралицата отново вдигна ръка и той спря безмълвен в очакване.

Джеруша също се двоумеше, усещайки своя парализиращ револвер, който висеше от дясната й страна и разтреперения от възмущение Гъндалийну зад себе си. Моето задължение е да поддържам ред. Тя се обърна най-напред към Старбък, а после и към Гъндалийну.

— Добре, Б.З. — каза тя тихо, недостатъчно тихо. — Ние ще коленичим. Искането не е съвсем неоснователно.

Гъндалийну каза нещо на език, който тя не разбираше, а очите му замятаха искри. На подиума Старбък стисна здраво своя револвер. Джеруша се обърна към кралицата, усети погледите на присъстващите, вече отърсени от безразличието, коленичи и сведе глава. Секунда по-късно се чу шум и скърцане на кожа, когато Гъндалийну коленичи тежко зад нея.

— Ти можеш да станеш, инспектор.

Джеруша се изправи на крака.

— Ти не! — Гласът на кралицата прогърмя покрай нея, когато Гъндалийну също започна да се надига. — Ти ще коленичиш, докато не ти разреша да станеш, чуждоземецо! — Докато тя говореше, Старбък се движеше, сякаш беше продължение на нейната воля; тежката му ръка в черна ръкавица натисна рамото на Гъндалийну и го принуди да остане на колене. Старбък промърмори нещо на непознат език. Джеруша стисна скритите си под пелерината ръце си в юмруци и извика гневно:

— Свали ръцете си от него, Старбък, преди да съм те арестувала за обида на офицер!

Старбък се усмихна. Джеруша видя как той нахално присви очи, усети лицето под маската да променя изражението си. Гъндалийну остана на мястото си, докато кралицата не му даде знак.

— Стани, Б.З. — каза Джеруша тихо, сдържайки с усилие гласа си. Тя протегна ръка да му помогне да стане и усети как трепери от гняв. Гъндалийну не я погледна. Луничките по лицето му изпъкнаха, изпълнени с кръв, на фона на тъмната му кожа.

— Ако беше мой човек, бих му дала да разбере за такова нахалство — Еъриенрод ги гледаше безизразно.

Наказанието е достатъчно. Джеруша премести поглед от лицето му, повдигна глава.

— Той е поданик на Кареумов, ваше величество; той е ничий човек; принадлежи само на себе си. — Тя погледна многозначително към Старбък, който стоеше до нея.

Кралицата се усмихна и този път на лицето й се появи следа от разбиране.

— Може би командирът Лускед те изпраща при мен като женски тотем^[6].

Това показва, че не си всезнаеща. Устата на Джеруша се разтегна в полуусмивка.

— Ако мога да помоля за вашето снизхождение, бих желала да ви обърна внимание, че… — Тя изведнъж пристъпи и с едно смразяващо движение взе парализиращия револвер от Старбък. — Тези оръжия не са играчка. — Джеруша стискаше здраво металната ръкохватка. Краят на цевта като пътепоказателен знак се насочи към него, когато той пристъпи напред. Тя чу възбудения шепот на присъстващите. — Едно енергийно оръжие никога не трябва да се насочва срещу нещо, освен ако не сте решили да го унищожите. — Старбък замръзна на мястото си. Тя видя как се стъписа, а мускулите на тялото му трепнаха и се напрегнаха. Джеруша наведе надолу лъчевия револвер. — При пряко попадение отблъскващото поле веднъж на сто пъти ще откаже. Вашите сановници не бива да забравят това.

Кралицата пусна един развеселяващ звук, а Старбък наклони глава към трона. По шлема му заиграха отразени светлини.

— Благодаря ти, инспектор. — Еъриенрод кимна и направи с пръсти любопитно движение. — Ние добре знаем възможностите и ограниченията на твоята чуждоземна техника.

Джеруша премига, невярваща на ушите си, и мълчаливо подаде лъчевия револвер на Старбък.

— Ще съжаляваш за това, кучко — промърмори той така тихо, че само тя го чу. Той дръпна лъчевия револвер от ръката й и се върна на подиума.

Несъзнателно лицето й се сви в гримаса.

— Тогава… с ваше разрешение, ваше величество, ще докладвам за състоянието на престъпността в града през месеца.

Еъриенрод кимна, наведе се напред и сложи ръка на рамото на Старбък, така както се успокоява настръхнало куче. Сановниците започнаха да се разпръскват и да излизат заднишком от залата. Джеруша потисна една усмивка на болезнено съчувствие. Този доклад не беше по-важен от стотиците преди него или от онези след него. Самата тя скоро ще бъде някъде другаде. Тя се пресегна и включи касетофона, закачен на колана й. Чу се гласът на дежурния офицер да съобщава данни за извършени нападения, грабежи, арести и осъдени, брой на чуждоземни и местни престъпници и жертви. Тя слушаше доклада и всичко й се струваше безсмислено, а в ума й отново възникнаха познатите разочарования и съжаления. Безсмислено… всичко това беше безсмислено.

Хийгемъниската полиция представляваше военизирана организация с поделения по всички светове на Хийгемъни със задача да защитава интересите на гражданите, което обикновено включваше защитаване интересите на местните чуждоземни структури на властта. Тук, на Тийумат, с неговото ниско технологично равнище и неголямо население (половината от които едва ли влизаха в сметките на Хийгемъни) полицейските сили бяха само един полк, разположен предимно в района на звездното летище и Карбънкъл.

Дейността на тези сили беше ограничена, орязана, осакатена: разтърваване на биещи се пияници, арестуване на дребни крадци, безкрайно „бърсане на сополиви носове“, докато направо под носа на полицейските сили се извършваше безнаказано най-жестокото престъпление на галактиката и някои от най-жестоките нарушители на хуманността, сътрудници на Хедж, се забавляваха свободно в игралните домове, където се чувстваха като у дома си.

Премиер-министърът символизираше Хийгемъни, но на практика той вече не я контролираше, ако въобще някога я бе контролирал. Икономистите я контролираха. Реалният контрол се извършваше от търговците на едро и дребно, а техният единствен бог бе Печалбата. Имаше много видове търговия и много видове търговци… Джеруша погледна към Старбък, който стоеше отпуснато и нахално отдясно на кралицата: живия символ на странното споразумение на Еъриенрод със силите на тъмнината и светлината, инструмента за тяхното манипулиране. Той беше олицетворение на всичко лошо, продажно и подкупно в човечеството и Карбънкъл.

Престъплението и наказанието на Тийумат — по същество на Кареумов — като един от световете на Хийгемъни, бяха под юрисдикцията на два съда: единия под председателството на местни съдии, избиран от Зимните хора й опиращ се на местни закони, а другия под председателството на чуждоземен Главен съдия, който съдеше чуждоземните по законите на Хийгемъни. Полицията осигуряваше „мливо и за двете воденици“ и според Джеруша жътвата трябваше да е богата. Но Еъриенрод толерираше и дори поощряваше престъпния свят на Хедж, създаваше един вид предверие към ада, неутрална територия, удобна ла портите. Лускед, това надуто подобие на човек и командир, този блюдолизец нямаше куража да застане срещу него. Защо нямаше тя този ранг и поне половината от тези възможности…

— Имаш ли някакви коментари но доклада, инспектор?

Джеруша трепна, почувства се глупаво, като човек, на когото четат мислите. Тя изключи касетофона — приемливо извинение да сведе очи надолу.

— Нямам, ваше величество. — Не такива, които ти би желала да чуеш. Не такива, които биха направили нещата малко по-различни.

— Неофициално, Гейа Джеруша? — гласът на кралицата се промени.

Джеруша вдигна очи и погледна лицето на Еъриенрод, открито и властно, лице на истинска жена, а не маска на кралица.

Тя почти можеше да се довери на това лице… тя почти можеше да повярва, че зад ритуала и измамата стои човешко същество, с което може да се общува… почти. Джеруша погледна към Старбък, застанал до кралицата, нейния довереник, нейния любовник.

Джеруша въздъхна.

— Нямам неофициално мнение, ваше величество. Аз представям Хийгемъни.

Старбък каза нещо на непознат за нея език. По тона му тя разбра, че беше някаква грубост и обида.

Кралицата се засмя: силен, простодушен, невинен смях. Тя махна с ръка.

— Добре, тогава си свободна, инспектор. Ако искам да слушам сладникав рецитал за лоялност, ще си взема паун.

Появи се старейшината Уиндуърд. Той отиде при тях и ги изведе.

 

 

Джеруша най-после беше отново в двора, втренчена в патрулната кола. Гъста мрежа от пукнатини, подобна на паяжина, се простираше от точката на удара върху предното стъкло. Значи стигнахме и до това.

— Сигурна съм, че могат да се направят много бележки но това. — Ръката й трепна при вида на вандализма. Тя хвана дръжката на вратата. — Проклета да съм, ако отново участвам в такова шоу. — Тя се намести на седалката до Гъндалийну, който беше заел мястото на водача. — Освен това — тя затвори вратата — единственото, което мога да кажа, е, че съм уморена и че се чувствам като опръскана с нечистотии. Понякога се чудя дали ние наистина отговаряме за нещо на този свят. — Тя бръкна в джоба си, извади кутия йести и взе две. Сложи ги в устата си, разчупи със зъби твърдите като кожа шушулки и почувства как острият кисело-горчив вкус започна да успокоява нервите й. — Най-после… Искаш ли малко? — тя поднесе към Гъндалийну кутията.

Гъндалийну седеше зад контролното табло и гледаше през напуканото стъкло. Не бе отварял уста, откакто свърши аудиенцията. През Залата на Ветровете се движеше като по празна улица. Той започна да набира стартовия код, без да отговори.

Джеруша прибра кутията.

— Ще можете ли да карате, сержант, или да застана зад таблото? — Внезапният официален тон го сепна.

— Да, инспектор! Ще мога — той кимна с глава все още устремил поглед напред. Тя видя как в гърлото му се бореха още много думи: Гъндалийну преглътна с труд, като някое сърдито дете. Колата бавно се обърна назад и се понесе към града.

— Какво каза Старбък точно преди кралицата да ни отпрати? — Тя се помъчи въпросът й да прозвучи безстрастно. Познаваше част от идеографическото^[7] писмо на кареумовци — работните инструкции на по-голяма част от експортната им апаратура — но никога не си направи труда да научи езика сандий. Полицейските сили използваха като обща лингвистична база езика на мястото, където бяха разположени.

Гъндалийну се прокашля и отново преглътна.

— С извинение, мадам, копелето каза… „Ако Хийгемъни е изпратило вас да ги представяте, сигурно им липсват мъжкари“.

— Това ли е всичко? — Джеруша издаде звук, който почти приличаше на смях. — По дяволите, та това е комплимент… Изненадана съм, че кралицата го намери за смешно. Чудя се дали наистина го е разбрала правилно. Или може би тя е сметнала, че то засяга само нас.

— Освен това — продължи злобно Гъндалийну — каза, че тя си има мъжкар.

Този път Джеруша истински се засмя.

— Да. И привет на тях. Значи Старбък е от Кареумов.

Гъндалийну отново кимна.

— Какво ти каза той?

Той поклати отрицателно глава.

— Едва ли би могъл да ми кажеш нещо, което да не съм чувала, Б.З.

— Зная, инспектор. — Той я погледна, после обърна напред глава, а луничките на лицето му почервеняха. — Това не мога да ви кажа, за вас то няма да значи нищо. За да го разберете, трябва да сте израснали на Кареумов. Въпрос на чест.

— Разбирам. — Беше го чувала и по-напред да говори за чест, беше чувала как набляга на думата с главна буква.

— Аз… ви благодаря, че взехте моята страна срещу Старбък. Не бих могъл сам да се защитя, без да загубя престижа си. — Тържествеността на думите и изразената благодарност я изненадаха.

Тя погледна към аристократите; и към обикновения народ, който зяпаше към тях, докато минаваха покрай жилищните кооперации в горната част на града.

— Не може да се загуби честта от обида на човек, който никога не е разбирал значението на тази дума.

— Благодаря ви — той отклони колата нагоре, за да запази едно дете, което играеше със златни обръчи на пътеката. — Но аз станах причина за това. Давам си ясна сметка. И ви създадох неприятности, затруднения на полицейските сили. Ако решите да ме освободите като ваш помощник, ще ви разбера.

Тя се облегна назад в удобната седалка и опипа ръката си, одрана от Старбък.

— Може би е достатъчно само да не си с мен, когато посещавам кралицата, Б.З. Не защото не одобрявам онова, което направи. Просто защото Старбък има оръжие, което може да използва срещу теб. А това ще ти създаде неприятности, а също и на мен и ще ни попречи да запазим доброто име на Хедж. Освен това — честно казано — аз те харесвам, Б.З и ще бъда адски разочарована, ако ти ме напуснеш. — Макар че вероятно няма да си първият.

Лека усмивка на облекчение се появи на лицето му.

— Не, мадам, аз сам доволен… повече от доволен. Колкото до това — да стоя зад вас при посещението на кралицата — това е просто удоволствие. — Сега усмивката грейна по цялото му лице, стана заразителна.

Тя кимна.

— Ако мога да избегна това задължение и да изпратя теб, вместо да ходя лично, недей да смяташ, че няма да го направя. — Тя се ухили и почувства, че това отново го потисна. Джеруша развърза тежката си пелерина и я свали, после свали и шлема си и се загледа в позлатената му, заоблена като черупка на яйце повърхност. — Някой трябва да окачи този атрибут на някое дърво. О-о, богове, как ми е омръзнало всичко това! Бих дала всичко само и само да мога да върша някаква честна работа, някъде, където се нуждаят от истинска полиция, а не от карикатура.

Гъндалийну сега я погледна, без да се усмихва.

— Защо не отидете на друг свят?

— Имаш ли представа колко бавно става това? — Тя поклати глава, постави шлема на коляното си и развърза високата яка на униформеното си яке. Въздъхна. — Освен това съм и уморена. Нямам късмет. Те „имат нужда от мен тук“. — Горчивината в гласа й гореше като киселина.

— Тогава защо не си подадете оставката?

— А ти защо не млъкнеш?

Гъндалийну обърна покорно глава към таблото. Сега бяха в Лабиринта и се движеха бавно по задръстените улици. Настъпваше вечер зад защитните стени. Джеруша наблюдаваше малките улички, покрай които минаваха. Блестящите фасади на игралните домове преминаваха като цинична подигравка с нейните собствени мечти и амбиции… Наистина ли бе готова да даде всичко, за да може по-добре да върши своята работа? Готова ли бе да загуби офицерския си чин, който Лускед й беше дал само за да поднесе една прилична жертва на кралицата? Тя подръпна една кестенявочерна къдрица над лявото си ухо. В края на краищата след пет години всичко щеше да се промени. Хийгемъни ще напусне Тийумат и ще я изпрати на по-добро място — всякъде другаде ще бъде по-добре. Търпение, търпение й беше необходимо сега. Боговете знаеха, че за една жена е трудно да оцелее в кариерата на полицай, дори и сега, камо ли пък да израсне.

Когато минаха покрай уличката тя погледна надолу. Цялата беше предимно във виолетово-синьо — стени на сгради, светлини, знамена: наричаше се улица „Индиго“… Джеруша беше изпратена в Тийумат преди всичко, в това беше сигурна, защото беше жена. Отначало идеята й се стори привлекателна. Но съвсем скоро това я огорчи. Беше станала полицай, защото й харесваше работата и защото не се вършеше както трябва…

Едно едва доловимо движение я разтревожи.

— Върни се, Б.З.! Запали прожектора! Видях нещо долу по тази уличка. — Тя сложи шлема си и пристегна каишката под брадата, като в същото време отвори вратата. — Последвай ме. — Патрулната кола се разтресе и спря на входа на уличката. Джеруша изскочи от колата и се затича. Въздухът бе наситен с миризма на готвено. Глухата уличка беше изпълнена с вградени в стената закусвални, които вечерно време бяха празни. Малкото хора, които бяха там, сякаш се сляха със стените при появата на сиво-сините полицейски униформи. Беше по средата на уличката, точно по средата… Тя намали темпото, за да запали фенерчето на шлема си, и се насочи към тъмните пролуки на триетажната постройка вляво. В началото не можа да види нищо освен купища метални варели. Джеруша чуваше стъпките на Гъндалийну, който идваше след нея. Изведнъж до слуха й достигнаха гласове.

Лампата й освети следващата дупка в стената, която беше по-дълбока от другите. Там видя трима души — не, четирима-петима — един седнал върху просната жертва, нещо живо със собствена светлина в ръката си.

— Не мърдайте! — Тя насочи парализиращия си револвер към тях.

— Полиция! — В светлината на лампата се видя объркано движение като на насекоми, неочаквано осветени; движение, което разбра неправилно.

Тя стреля. Видя как човекът падна и изпусна револвера си.

— Казах никой да не мърда! Ставай, ти, с фенерчето, изключи го и го хвърли тук. Хайде! — Тя усети, че Гъндалийну спря до нея с изваден парализиращ револвер, и насочи цялото си внимание към четвъртия човек, докато той изпълняваше нейните заповеди. Фенерчето се търколи по паважа и я удари по ботуша. — Сега легнете с лице надолу. Б.З., обезоръжи ги. Аз ще те прикривам.

Гъндалийну бързо отиде при групата и ги провери за оръжие, а тя внимателно ги наблюдаваше. Докато чакаше, зърна жертвата, която лежеше безпомощно на едната си страна. Джеруша се намръщи и се приближи, за да види лицето й.

— О-о! — В силната светлина тя видя младежко лице с червена коса; видя разширени от ужас очи, чу тежкото му дишане. Гъндалийну претърсваше последния от търговците на роби. — Б.З., намери ключа за белезниците, които са сложени на ръцете на това момче. Получил е сътресение на мозъка. Мисля, че се нуждае от антифриз. — Тя отвори чантичката си за първа помощ, която висеше на колана й, и извади спринцовка, предварително напълнена със стимулант. — Не зная дали можеш да видиш лицето ми, момче, но си представи една голяма усмивка. Не се тревожи, всичко ще се оправи. — Като се усмихваше, тя издърпа ризата на момчето и направи мускулна инжекция в гърдите му. Той леко изсумтя от болка или в знак на протест. Джеруша повдигна главата му и я постави на коленете си, докато Гъндалийну се връщаше с ключа, за да свали белезниците. Ръцете на момчето паднаха безсилно до тялото му.

— Зная къде ще свършат добра работа. — Гъндалийну се усмихна с белезниците в ръка.

Тя кимна.

— Добре. Действай! — Джеруша свали от колана белезниците, които носеше; и му ги подаде. — Заповядай. Спазвай добросъвестно закона. — Гъндалийну отново се изправи. Тя наблюдаваше как слага белезниците на ръцете на търговците на роби. По тялото на момчето премина тръпка; погледна го и видя, че с облекчение поема въздух. Клепачите му се затвориха над обезумелите му морскосини очи. Джеруша приглади мокрите червени къдрици върху челото му. — По-добре се обади по радиото, Б.З., сами не ще можем да приберем тази сган на задната седалка. Мисля, че нашият млад приятел вече излиза от шоковото състояние.

Гъндалийну повдигна глава.

— Слушам, инспектор.

Пленникът, когото беше възседнал, вдигна глава и плю.

— Жена! Една шибана жена полицай. Как по дяволите ти харесва това! Арестуван от жена!

Гъндалийну го срита грубо, пленникът изсумтя.

Джеруша се облегна на стената и подпря парализиращия револвер на коляното си.

— И никога не забравяй това, кучи сине. Може би не ще успеем да се доберем до онова, което става в този скапан град, но все ще успеем да отрежем някой и друг загнил пръст.

Гъндалийну напусна уличката и се насочи към патрулната кола. Може би имаше някои, които се чудеха какво става, но никой не спря да попита. Тя беше сигурна, че всички, които наистина се интересуваха, вече знаеха. Момчето издаде някакъв колеблив звук, който приличаше на стенание и сложи ръце на гърдите си. Отвори очи и бързо ги затвори поради блясъка на лампата.

— Мислиш ли, че можеш да се изправиш?

То кимна с глава, разпери ръце и с нейна помощ се надигна до стената. От носа му покапа кръв и се стече по брадичката. Лицето и ризата му бяха омазани с машинно масло. То се мъчеше да оправи скъсаните върви с мъниста, оплетени около врата му.

— По дяволите… току-що ги бях купил! — Очите му гледаха изцъклено.

— Когато стоката е хубава, опаковката няма значение. — Тя млъкна, като видя между мънистата потъмнелия медал. — Откъде имаш това нещо? — В гласа й неволно се прокрадваха заповеднически нотки.

Той тури ръка върху него и зае отбранителна позиция.

— Това си е лично мое!

— Никой не казва, че не е. Задръж си го! — С края на окото си Джеруша забеляза някакво леко движение. Вдигна парализиращия револвер. Пленникът, който се намираше близо до началото на уличката, се олюля, преви се до земята, с ръце на гърба, хванати в белезници. — Лягай долу доброволно, за да не легнеш по по-неприятния за теб начин, така както е станало с момчето. — Той се просна по корем, бълвайки псувни по неин адрес.

— Той… — започна момчето и притисна ръка до устата си. — Той се канеше да… да го отреже. Искаха да ме продадат. Казаха, че… аз… — То потрепери. Джеруша виждаше как се мъчи да се овладее.

— Немите не говорят… макар че там, където щеше да отидеш, нямаше да могат и думичка да разберат от онова, което би им казал. Пък и сигурно нямаше да ги интересува… Не, мисълта за това не е от най-приятните, нали? — Тя леко стисна ръката му. — Но непрекъснато се случва. Ти чуждоземец ли си?

Ръката му отново стисна медала.

— Да… искам да кажа, не. Майка ми не беше. Баща ми беше. — Той примигна раздразнено към светлината.

Тя надяна на лицето си маската на незаинтересованост и продължи:

— Значи медалът е негов. — Тя не попита откъде го е взел. — Израснал си тук? Смяташ се за гражданин на Тийумат, нали?

Той отново потърка уста, като мигаше.

— Мисля, че да. — По лицето му се изписа колебание.

По уличката отново се появи Гъндалийну. Лъчът от неговото фенерче се пресече с лъча от нейното и прогони сенките.

— Всеки момент ще пристигнат да ги вдигнат, инспектор. — Джеруша кимна. Той се спря до момчето. — Как се чувстваш?

Момчето гледаше тъмното луничаво лице на Гъндалийну почти вцепенено, забравило добрите маниери.

— Добре, предполагам, че съм добре. Благодаря… благодаря. — То се обърна към Джеруша, погледна я в очите, погледна надолу, настрани, после пак към нея. — Не зная как… аз само… благодаря.

— Искаш да ни се отблагодариш? — Момчето кимна. Тя се усмихна. — Внимавай къде ходиш. И бъди готов да се закълнеш, че си гражданин на Тийумат. — Тя се ухили към Гъндалийну: — Не, не само отвличане и нападение, а и опит за отвеждане на гражданин на друга планета, на когото това е забранено. — После допълни: — Вече се чувствам по-добре.

Гъндалийну се засмя.

— А някой друг се чувства по-зле. — Той кимна глава към пленниците.

— Какво означава това? — Момчето се изправи на крака и се подпря на стената. — Да не би да искате да кажете, че никога не мога да отида на друг свят, ако имам такова желание? — Гъндалийну протегна ръка да го успокои.

Джеруша погледна часовника си.

— В твоя случай може би ще можеш. Ако баща ти е бил чуждоземец, тогава нещата стоят по другояче — стига да можеш да го докажеш. Разбира се, след като напуснеш този свят, ти никога няма да имаш право да се върнеш… Най-добре е да си изясниш всичко с адвокат.

— Да не би да си запланувал да заминеш? — попита Гъндалийну.

Момчето стана недружелюбно.

— Може някога и да поискам. Ако вие можете да идвате тук, защо ние да не можем да напускаме?

— Защото вашата култура не е достигнала достатъчно ниво на зрялост — отговори Гъндалийну.

Момчето погледна многозначително към чуждоземните пленници, а после отново към Гъндалийну. Гъндалийну се намръщи.

Джеруша включи касетофона си.

— Ако нямаш нищо против, ще ти съобщя някои факти. След това ще се погрижим да те заведем до медицинския център за…

— Не е необходимо. Чувствам се добре. — Момчето се изправи и повдигна панталоните си.

— Знаеш ли, може би твоята преценка не е най-добрата. — Тя го погледна строго, но видя в погледа му пламтяща жарава. — Все пак от теб зависи. Щом не искаш, прибирай се вкъщи и приятни сънища. Но ние трябва да знаем къде да те намерим, ако ни потрябваш. Кажи си името.

— Спаркс Даунтрейдър Самър.

— Самър? — Със закъснение тя откри акцент в говора му. — Откога си в града, Спаркс?

Той вдигна рамене.

— Отскоро — отговори Спаркс и отмести поглед встрани.

— Хм! — Това обяснява много неща. — Защо дойде в Карбънкъл?

— Вашият закон и това ли забранява? — попита той. Думите му бяха изпълнени със сарказъм.

— Доколкото зная, не. — Тя чу Гъндалийну неодобрително да подсмърча. — Работиш ли нещо?

— Да. Уличен музикант. — Изведнъж ръцете на момчето започнаха да опипват ризата, колана, въздуха. — Флейтата ми…

Джеруша освети с фенерчето на шлема си тъмните ъгълчета наоколо.

— Това ли е?

Момчето запълзя на четири крака до един от пленниците и вдигна парчетата.

— Не… Не! — Лицето и ръцете му се вцепениха от болка. Пленникът са засмя и момчето го удари с юмрук но устата.

Джеруша пристъпи напред, дръпна момчето и го отведе настрана.

— Достатъчно, Самър… Било ти е трудно тук, защото никой не ти е казал нравилата. Проблемът обаче е в това, че никой не може да ти ги каже. Върни се на твоите тихи острови, докато все още можеш да сториш това. Там всичко е спокойно. Върви си вкъщи, Самър… и почакай още пет години. Тогава, след Промяната, ти ще можеш да дойдеш тук.

— Добре зная какво върша.

Много знаеш, мислеше си тя, като гледаше насиненото му лице и счупената флейта, която продължаваше да стиска в ръце.

— В такъв случай, тъй като нямаш с какво да изкарваш препитанието си, длъжна съм да те арестувам за скитничество. Освен ако, разбира се, не напуснеш града на следващия ден. — Ще направя всичко, за да те върна на някой кораб, който да те отведе оттук, преди Карбънкъл да е съсипал още един живот.

Момчето гледаше недоверчиво. После отново го обзе гняв и тя разбра, че то беше загубено.

— Не съм скитник! Майсторката — майсторката на маски, на Цитроновата уличка. Там живея.

Джеруша чу тропот на ботуши по уличката. Пристигна и другата патрулна кола.

— Добре, Спаркс. Ако имаш къде да живееш, свободен си да се върнеш у дома. — Само че ти няма да го направиш, глупак такъв. — На мен са ми нужни твоите показания под клетва, за да мога да туря завинаги тези гниди там, където им е мястото. Намини утре в полицейското управление. Поне това сигурно ми дължиш.

Момчето кимна намусено и тръгна по уличката. Тя не очакваше да го види отново.