Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (56)

55

Муун видя как каретата докосна водната повърхност, гмурна се и отново изскочи. Ревът на тълпата бучеше неспирно и отвратително. Лодката се отдалечи от кея, пълнеше се с вода, люлееше се бавно. Тя все още виждаше Снежната кралица, спокойна от вцепенението на наркотика, вързана към немощния й любовник в гротескна пародия на прегръдка. Лодката започна да се върти по-бързо в спирала под напора на нахлулата вода. Муун се опита да затвори очи, но те не пожелаха, взрени в хипнотичното последно движение на смъртния танц на водата.

Лодката изведнъж се наклони и в следващия миг изчезна. Повърхността на водата леко се надигна и само няколко жертвени клонки останаха да плуват като свидетелство, че Морето е приело жертвата на своя народ. Ревът на тълпата беше като буря, доковете тътнеха. Муун наблюдаваше ленивото движение на вълните и стоеше безстрастна като самото море.

Най-после един от Летните хора пристъпи напред и докосна ръката й нерешително. Муун потрепери от допира и пое дълбоко дъх.

— Господарке? — Той се поклони, когато най-после Муун се обърна. Летните хора не използуваха изкуствената чуждоземна форма на кралското обръщение.

— Свалянето на маската… Зная. — Тя кимна, като гледаше през рамо към морето. Добър път, сигурен пристан. Тя се отдалечи от края на кея. Аз съм кралицата.

— Кралицата… Кралицата… Кралицата е мъртва. Да живее кралицата! — Гласовете на Летните хора отекваха в нея като подигравка.

Тя сложи ръце на маската си, ръце, които бяха влажни и солени като морския вятър.

— Народе мой… — Почувства съзнанието й да се съпротивлява на необходимостта отново да открие лицето си. Неочаквано осъзна опасността, която то представляваше; беше я зърнала в очите на Летните хора, които стояха на кея около нея. Нейната прилика с Еъриенрод щеше да бъде очевидна за всеки… и особено за чуждоземците.

— Зимата си отиде, най-после Лятото дойде. Богинята прие нашето жертвоприношение и ще ни го върне деветократно. Старият живот е мъртъв… нека го захвърлим като смачкана маска, като мъртва раковина. Радвайте се сега и започнете ново начало! — Тя вдигна маската от главата си.

В този момент всички в тълпата — Зимните хора, Летните хора, чуждоземците се сляха в едно. Техните викове и шумът от свалянето на безбройните маски се извисиха над всички минали мъки, грехове и страхове. Тяхното тържествено хвалебство я понесе, проникна в сърцето й. Този свят ще бъде свободен!

Но докато произнасяше думите, сваляйки маската, тези, които бяха най-близо до нея и видяха ясно лицето й, започнаха ужасени да крещят:

— Еъриенрод… Еъриенрод! — Муун почувства мощта на суеверието на Летните хора, усети как то светкавично се разпространява като параноя сред тълпата, представи си ехото от него в целия град. Знаеше, че сега трябва да го спре… да го спре, преди да загуби всичко. Как… как да ги спра? Думите й се превърнаха в молитва, когато постави ръка на знака върху шията си. Сибилският знак…

— Народе на Тийумат, деца на Морето! — Тя вдигна ръка, дръпна яката на дрехата си и разкри татуирания трилиственик. — Аз съм сибила! Вижте моя знак… Аз служа вярно и честно на богинята. Името ми е Муун Даунтрейдър Самър и ще бъда ваша кралица. Пазителят на цялата мъдрост говори чрез мен на вас. Питайте и ще отговоря и никога няма да ви кажа неверни неща.

Тълпата притихна. Зимните хора бяха безмълвни от несигурност, Летните хора — безмълвни от благоговение пред неоспоримото доказателство за превъплъщението на тяхната кралица, пред символа на тяхното прераждане и божественост. С крайчеца на очите си Муун видя странния израз, който премина по лицата на чуждоземците.

От реакцията им тя не долови вина, нито уважение, нито разбиране на това, което беше казала.

Спаркс стоеше на мястото, запазено за нейния бъдещ съпруг. Червената му коса светеше като фар, лицето му беше напрегнато Тя мълчаливо зае мястото си до него, отмести поглед от тълпата и се взря в морето, там, където все още плуваха клонките. Тълпата продължаваше да чака несигурна, мърмореща.

— Те очакват да кажете още няколко думи, господарке. — Един от семейството Гудвенчър, който беше в състава на церемониалмайсторите, се наведе към нея.

Муун кимна. Чудеше се какви трябва да бъдат думите, които ще накарат тълпата да й повярва. Как човек може да се промени толкова много и все пак да съхрани тяхното доверие? Но все пак трябваше да има такива думи.

И думите изплуваха не от някое закътано пространство на ума й, а от силата на собственото й усещане.

— Хора на Тийумат, богинята ме благослови веднъж, като ми прати човек, който да сподели живота си с мен. — Тя погледна към Спаркс — Тя ме благослови втори път, като ме направи сибила, и трети път, като ме коронова за кралица. Аз много мислих върху своята съдба и съдбата на този свят, който е на всички нас. Аз се молих богинята да ми покаже начина, по който да изпълня нейната воля и да стана неин жив символ И тя отговори на молитвите ми — По начин, който никога не съм си представяла. Муун погледна към морето и тайните, които лежаха под тъмните му води. — Аз зная, че има причина, поради която тя ви се откри като сибила чрез мен Все още не зная какво ще бъде бъдещето, но зная, че за да го създам пълноценно, ми трябва помощ… помощ от всички вас и особено от други сибили. Лятото дойде в Карбънкъл и този град вече не е затворен за сибили, защото сибилите принадлежат тук! Островитяни, когато се върнете по домовете си, поканете вашите сибили да дойдат тук, ако могат… да дойдат при мен, за да научат своята задача в сътворяването на бъдещето.

Тя сиря. Напрегна се да разбере дали тълпата приема думите й или не. Улови някои погледи на Летните хора на трибуната. Почувства облекчение, като видя, че те я гледат с възторжена изненада. Зимните хора щяха да възнегодуват. Тя чувстваше това инстинктивно, спомни си техния страх и презрение. Реши, че трябва да даде нещо и на тях като част от бъдещето. Погледна чакащите чуждоземци, съзнавайки риска, който поемаше с това предложение за крехко равновесие, което трябваше да ги крепи, докато бяха на този свят.

— Ако аз… ако ви се струва, че се отклонявам от традиционните норми като Лятна кралица и навлизам в непозволени дълбочини, имайте вяра в мен. Спомнете си, че съм избрана от богинята и че само аз следвам нейната воля… — Тя най-после се почувства сигурна от мисълта, че това което им казва, беше истина. — Тя ме води, тя чертае моя курс по непознати звезди. Погледна отново чуждоземците. — Моята първа заповед като нова кралица е чуждестранните притежания на Зимните хора да не се изхвърлят в Морето. Чуйте ме! Нещата, направени от чуждоземците, обиждат водите, те задушават Морето със своята мръсотия. Нека Зимните хора сами изберат какви приношения да направят. Времето… времето ще се погрижи за останалото! — Тя усети, че укрепи позициите си срещу нарастващата ярост на Летните хора.

Долови само слаб шепот и недоумение, тук-там лек смях и ръкопляскане от някой изненадан Зимен човек. Муун пое дълбоко дъх, почти не смееше да повярва… Те ми се доверяват! Те ме слушат, те ще направят всичко, което им кажа… и най-носле разбра онова, което знаеше Еъриенрод: колко лесно властта, подобно на огъня, може да я изпепели и да разруши онова, което градеше.

Летните хора на трибуната около нея се размърдаха в добронамерено примирение. Но Спаркс още я наблюдаваше с подозрение и безпокойство, доловил нейното усещане за власт.

Тя бързо отмести поглед и видя срещу нея да слиза премиер-министърът, за да поднесе своето последно официално признаване на нейното царуване, да й отдаде лицемерна почит като държавна фигура. Докато го наблюдаваше как слиза, тя видя между членовете на Съвета Първия секретар Сирас, вперил очи в нея в колеблива поличба. Тя смушка с лакът Спаркс и насочи неговия поглед към баща му. Видя как той се бори да посрещне горчивата усмивка на баща си. Спаркс мълчаливо извърна глава към дядо си, когато премиер-министърът започна своето приветствие.

Речите на премиер-министъра, на Главния съдия на Тийумат и на половин дузина други сановници, за чиито функции тя дори не беше чувала, бяха кратки и покровителствени. Тя изслуша търпеливо всички, недосегаема за тяхната арогантност, изправила нейното тайно познание като щит срещу подозрението и недоверието им, събудени от речта и към нейния народ. Главният съдия я изгледа твърде дълго пронизващо и оцени традицията на ритуала като плавно връщане на нейния народ към невежеството. Все пак той я призова да не стои много встрани от пътеката на традицията и да държи сметка за последиците. Муун му се усмихна.

Когато и той напусна мястото си, пред нея се доближи последният от държавниците, които трябваше да я поздравят, и тя видя, че това беше командирът на полицията. Докато Палу Тийон минаваше покрай Главния съдия, Муун видя жестока размяна на погледи между тях и съзря потиснатост в очите на Палу Тийон, когато застана пред нея.

— Ваше величество! — Палу Тийон я поздрави с уставна прецизност, а потиснатостта сякаш се усили от действителното присъствие на Муун пред нея на украсената трибуна. — Поздравявам ви. — Всяка нейна дума беше пронизана от болка.

Муун смутено се усмихна.

— Благодаря ти, командир. — Неочаквано се почувства неловко, като че ли говореше чрез устата на друг.

— Много се съмнявам в това, ваше величество. Но кой знае… — Палу Тийон вдигна рамене незабележимо и повиши глас. — Признаването ви за Лятна кралица слага край на моите задължения тук, ваше величество, както и на моята отговорност за всичко, което става на Тийумат. И за цялото официално управление от Хийгемъни в продължение на сто години, докато отново се върнем тук при следващата Промяна. Отсега нататък поддържането на реда ще бъде ваше задължение.

Муун кимна.

— Зная, командир. Благодаря за службата ти от името на моя народ… специално на Летните хора за спасяването ни от… епидемията. Аз имам дълг към теб, който не мога да изплатя… — два дълга. — Муун се наведе към парапета.

Палу Тийон отново сведе поглед.

— Просто изпълнявах задълженията си, ваше величество. — Но на лицето й се изписа изненадваща благодарност.

— Тийумат съжалява, че загубва един такъв истински приятел като теб. Аз също съжалявам. Ние нямаме много приятели в тази галактика. Ние се нуждаем от всички тях.

Палу Тийон леко се усмихна.

— Приятели се намират и на най-неочаквани места, ваше величество… Но понякога човек разбира това едва тогава, когато е много късно. Същото се отнася и за враговете. — Гласът й притихна. — Бъди внимателна, Муун, докато и последният кораб не напусне звездното летище. Не се опитвай да накараш бъдещето да настъпи преждевременно. Не само твоят собствен народ се чуди какво си ти всъщност. Ти и до сега щеше да си в килията, ако Главния съдия не беше разбрал, че това ще предизвика бунт… Единствената причина, поради която ще мине безнаказано промяната на ритуала, е защото това нищо не променя.

Муун мигаше, отпуснала ръце покрай червената й дреха.

— Какво искаш да кажеш?

— Хедж има свой начин да ликвидира техническите запаси, когато замине. Никога не подценявай това, нито за секунда. Това е най-добрият съвет, който може да ти даде сега един приятел.

— Благодаря ти, командир. — Муун изправи рамене, като се опитваше да скрие изненадата си. — Но дори и това няма да ме спре. — Защото нимфите са истинският ключ.

Палу Тийон понечи да се обърне към собствения си народ, но се поколеба.

— Ваше величество — отново се обърна към Муун, като говореше тихо, почти беззвучно, — вярвам в онова, което искате да направите. Вярвам, че то е справедливо. Не искам нищо да го спре. — Тя като че ли се изправи на пръсти от напрежение. — Всъщност аз искам да ви помогна то да стане — каза тя със смущаваща бързина. — Аз… ви предлагам моите услуги, моите познания, моя опит и останалата част от моя живот, ако ги желаете. Ако ми позволите да ги използувам за нещо, в което мога да повярвам.

Муун почувства как настойчивостта на Палу Тийон нарасна и достигна по-високо, по-далече, по-дълбоко отвъд нещото, за което помоли.

— Ти искаш да кажеш… че искаш да останеш? На Тийумат? — Нейният шепот прозвуча глупаво и не по царски. Спаркс гледаше и не можеше да повярва.

Но Палу Тийон, зареяна в своя вътрешен свят, не виждаше и не чуваше.

— Ти си командир на Полицията… юмрук на Хийгемъни… Защо? — Муун поклати глава, сигурна, че Палу Тийон беше искрена.

— Това е времето на Промяната — отговори Палу Тийон просто.

— Не е достатъчно. — Спаркс се наведе над парапета. — Не, ако искаш да прекараш останалия си живот, като се бъркаш в нашия.

Палу Тийон потри лице.

— Какво би било достатъчно? Колко доказателства исках аз от теб, Даунтрейдър?

Той погледна настрана. Не отговори.

— За да ти кажа какво причини промяната у мен, ще ми трябва цял живот. Но повярвай ми, аз имам причини за това. — Тя отново се обърна към Муун, която й каза:

— Ти ще трябва да прекараш тук живота си, съжалявайки за това, ако промениш решението си. Сигурна ли си?

— Не. — Палу Тийон отново погледна към чуждоземците, които чакаха на техните трибуни, на светлинни години от света, към който тя протягаше ръце. — Да! Какво, по дяволите, ще загубя? Да. — Накрая тя се усмихна.

— Тогава остани! — Муун също се усмихна. Ако този свят те е променил, тогава той също ще може да се промени… ние ще можем да го променим… аз ще мога да го променя. — Всичко, което можеш да ми предложиш, ще ми бъде нужно, командир…

— Джеруша.

— Джеруша! — Муун протегна ръка. Палу Тийон я стисна по обичая на местните жители.

— Няма да сваля това — каза Палу Тийон, като посочи униформата си, — докато оттук не замине и последният кораб. След това аз ще приключа с Хийгемъни и ще бъда готова да принадлежа с цялото си сърце на бъдещето.

Муун кимна.

— А сега, с ваше разрешение, ще се оттегля, ваше величество. Докато имам куража да поправя старите си грешки с нови, аз ще кажа някои неща, които трябва да бъдат казани, на един човек, който не може да говори за себе си.

Муун кимна смутено, наблюдавайки как Джеруша прекоси празното пространство и се изгуби в редиците на чуждоземните.

 

 

Студен полумрак тегнеше над доковете и кея, където зората беше видяла как Промяната дойде в Карбънкъл. Муун вървеше със Спаркс, следвана от дискретна свита, между скърцащи и въздишащи кораби и неясните, отразяващи се гласове на техните уморени екипажи. Задръстването от кораби на Зимни и Летни хора, които бяха заели всяко свободно място върху водната повърхност, вече бе намаляло, след като всички гости бяха започнали своето следфестивално напускане на града.

Летните щяха да се върнат не след дълго. За тях Промяната беше сигнал за заминаване на север, за да заемат районите на Зимните хора. Скоро Тийумат щеше да приближи Черната порта и слънчевата активност на Близнаците щеше да се засили.

Зимните хора трябваше да споделят с Летните преселението по островите из огромните простори на океана, които досега бяха само техни, както и да споделят едно ново, несигурно съществувание без чуждоземна поддръжка.

И по средата на този цикличен хаос по някакъв начин Муун трябваше да сложи нов ред. „Някога си мислех, че след като отида в Карбънкъл, всичките ми проблеми ще свършат. Всъщност те едва сега започват“ — мислеше си тя. Дори тук, докато се разхождаха със Спаркс, успокоени от присъствието на морето, тя почувства товара на бъдещето да тегне върху плещите й. Тя се подпря върху посивелия от времето парапет, като гледаше надолу към студената, зелено-черна вода. Спаркс се подпря до нея мълчалив, какъвто беше през целия ден.

— Сега ти получи подкрепа. И още ще получиш. — В гласа му се промъкнаха сърдити нотки и той леко се отдалечи от нея. Всички хора, от които тя щеше да зависи, знаеха какъв е бил. И дори, ако вече не го мразеха, винаги щяха да му го напомнят, докато той сам се намрази. — Никой не управлява съвсем сам… дори и Еъриенрод.

— Аз не съм Еъриенрод! — Тя спря, давайки си сметка, че не е искала да каже това, но беше много късно. — Аз мислех, че ти…

— Аз не мислех.

— Зная. — Но знаеше, че част от него винаги ще вижда Еъриенрод, всеки път щом я погледнеше.

Нещо разкъса и прониза водната повърхност под тях. До тях достигна тихо шептене. Муун погледна надолу и видя една глава да се издига и вперва погледа си в нея. Тя почувства как дъхът й спря. Чу неволния протест на Спаркс…

— Не!

— Спаркс! — Муун го хвана за ръка, когато той понечи да се отдръпне от парапета. — Почакай. Недей! — Тя го задържа.

— Муун, какво се опитваш да направиш?

Тя не отговори, а само го придърпа към себе си. После бавно протегна ръка, докато тъмният силует на нимфата се докосна до нея.

— Какво правиш тук? — Самотната нимфа я гледаше със светли, безизразни очи, като че ли не знаеше какво да отговори. Но не се отдалечи от нея. Плавниците й ритмично раздвижваха замърсената вода край дока. Тя започна тъжно да пее със самотен глас напевите на изгубеното минало. Песните… защо пееш? Има ли и други песни? Могат ли те да ти обяснят причината да съществуваш и можеш ли да ги разбереш? Вълнение пламна в душата й. Енгенит. Енгенит може да й помогне да се научи да разбира техния език.

Днес го бе видяла в тълпата. Видя гордост и надежда, изписани на лицето му, но не можа да се доближи до него. Забеляза и студеният поглед, с който гледаше Спаркс. Муун импулсивно наведе Спаркс над водата. Той изстена, сякаш се беше надвесил над огън. Нимфата студено отмести поглед от нейното лице към неговото и бавно се гмурна в тъмната вода, без да се допре до него.

Муун пусна ръката му, гледаше как тя остана протегната над водата, очакваща прошка.

Зад тях се чу неспокойното мърморене на Лятната свита — вездесъщите Гудвенчър, които ги следваха неотлъчно през целия ден. До известна степен тя ги настрои срещу себе си чрез съзнателното незачитане на ритуалния обред и Муун отлично знаеше, че поради техния кралски произход те могат да бъдат опасни врагове в бъдеще. Сега, вътре в себе си, тя още повече възнегодува срещу тях, защото искаше да бъде насаме със Спаркс, който изживяваше своята мъка, Споходи я мисълта, че кралската корона не означава абсолютна свобода, а по-скоро край на свободата.

— Морето никога не забравя. Но Морето прощава, Спарки. — Муун се пресегна да помилва косата му, да целуне студеното му лице, мокро от сълзи, да почувства неговия срам като още един леден отломък от собственото си съмнение. — Трябва само време — тиха прошепна тя.

— Цял един живот няма да стигне! — Думите му я накараха да потрепери.

— О-о, Спаркс… нека Морето е свидетел, че моето сърце ти принадлежи, само на теб, сега и завинаги. — Тя произнесе предизвикателно думите на клетвата; единствените думи, които можеха да запълнят пустотата в него.

— Нека Морето е свидетел… — Той повтори думите й, усетил своята съпротива сломена.

— Спаркс… денят свърши. Нека намерим място за вечерта, където ти ще можеш да забравиш, че аз съм кралица… — Тя погледна през рамо към Гудвенчър. Но какво ще стане утре? Утре всичко ще започне да отива на мястото си. Тя отметна назад коси и отново погледна към тъмнеещите води, в които нямаше вече никакви следи от жертвата, поднесена на Морето тази заран. Морето почиваше величествено в неговото безразличие — невъзмутимо огледало на студеното лице на универсалната истина. Тя видя бъдещето, което лежеше умиращо под тъмните му води, бъдещето, което никога няма да дойде, ако тя се провали, ако се препъне, ако за момент отслабне… Муун проплака като дете. — Спарки, страх ме е!

Той я прегърна здраво, без да каже нищо.