Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (54)

53

Джеруша въздъхна, като се облегна на стола пред бюрото за нощно дежурство, докато очите й пробягнаха по почти изпразнената стая. Фактически всички полицаи патрулираха през тази последна нощ от Фестивала. Тяхното последно, най-изтощително задължение за този свят. Тъй като нямаше нищо, за което да празнува, тя нямаше сърце и да наблюдава как другите празнуват. Беше изненадана колко мъчително дълга и празна беше нощта. Празна… това е най-точната дума за нея. Тя отново въздъхна и пусна радиото по-силно, за да заглуши бъдещето. О, богове, дали е по-лошо да не зная какво ще ми се случи от това да зная със сигурност?

Тор Стархайкер се размърда върху дългата пейка покрай стената, където беше заспала преди два часа. Най-вероятно й е преминало. Джеруша можа да я помирише, когато тя доведе Полакс… или той бе довел нея, и я усети, че вони, изпълнена с неясно лигаво, сантиментално чувство. Полицейският робот стоеше неподвижно в края на пейката, като гледаше така към Тор, сякаш я наблюдаваше. Джеруша не можеше да повярва, че някой, независимо дали е пиян или не, би могъл да бъде сантиментален към един робот. Но кой знае? Предполагам, че през последните няколко дни е загубила нещо повече от обикновен робот. Ако тя желае да прекара тези последни няколко часа като държи неговата механична ръка, това си е нейна работа.

Джеруша извади пакет йести, най-силното нещо, до което се бяха докосвали нервите й през последните пет години. Тя изпрати съобщение до семейството на Лускед в Ню Хейвън, в което уведомяваше какво най-после е научила… Може би за тях това ще бъде от по-голяма полза, отколкото бе за мен.

— Какво… — Тор се изправи рязко, като се прозяваше. — О-о! — Докосна с ръка челото, а после стомаха си. — Аз дори няма да доживея до пристигането на Лятото.

Джеруша леко се усмихна, навеждайки се над компютърната клавиатура.

— Ако ще повръщаш, използувай тоалета. Недей да го правиш тук.

— Разбира се. — Тор подпря глава с ръце. — Все пак колко е часът?

Джеруша погледна часовника си.

— Почти е време да тръгвам за доковете. — Тя направи повикване по служебния канал, за да дойдат още няколко души да охраняват участъка, докато я нямаше, а останалите да я съпроводят при последното й задължение към този свят.

— Искаш да кажеш за… жертвата? — Тор вдигна глава. Джеруша кимна — Хм. Е, ти знаеш, просто искам да кажа… благодаря, че ми разреши да задържа Поли до края на неговия договор. Искам да кажа, аз зная, че ти знаеш, че съм научила… ти знаеш. — Тя вдигна рамене.

— Не ми припомняй. — Джеруша се изправи, протегна се. Развратна, Палу Тийон, ти си развратна, мислеше си тя, като изпита от това признание неочаквано удоволствие.

— Е, все още Поли и аз… — Тор млъкна, обръщайки се към Полакс, когато някой влезе в участъка: един висок мъж, чуждоземен.

Джеруша се хвана за бюрото.

— Мироу!

Той спря срещу Тор по средата на стаята.

— Джеруша. — Гласът му прозвуча толкова глупаво, колкото и нейният. — Не мислех, че ще те намеря тук… но не знаех къде другаде да те търся. — Той я погледна така, като че ли не знаеше какво друго да й каже Беше облечен като Зимен моряк, с едва набола брада.

— Ти все още работиш, Мироу. До новото хилядолетие — каза тя глупаво.

— Страхувах се, че няма да дойда в Карбънкъл навреме. В морето имаше буря. — Той изглеждаше много уморен. — Още един ден и щях да закъснея. Всички щяхте да сте заминали.

Тя поклати глава, като запази спокоен израза на лицето си.

— Не. Утре преставаме да съществуваме тук технически. Но ще са необходими още няколко дни, за да се погрижим да не остане нищо, което да е от решаващо значение. Какво правиш ти тук, Мироу? Твоите хора казаха… те казаха, че не знаят къде си отишъл.

— Това беше моментно решение. — Той огледа празните ъгли на стаята. — Не бях планувал това пътуване. Боговете са ми свидетели, че не можех да си позволя да загубя толкова време. — Джеруша имаше чувството, че чува повече, отколкото разбира.

— Ти заминаваш на друг свят? — запита Тор с неочакван интерес. Енгенит я погледна така, като че ли едва сега я забеляза. — Ще търсиш жена, красива?

Енгенит погледна скептично.

— Може би. Но не такава, която иска да напусне Тийумат. Защото аз няма да заминавам.

— О-о! — Думите на Тор бяха пълни повече с недоверие, отколкото с разочарование. — Добре, че ме предупреди. Кой би желал да се ожени за глупак. Права ли съм, Полакс? — Тя го сръга.

— Както кажеш, Тор.

Тя шумно се засмя.

Джеруша се наведе над бюрото.

— Значи ти наистина оставаш тук, до края на живота си. — Беше съвсем разочарована, макар че нямаше право да бъде. — Ти не си дошъл тук, за да отпътуваш.

— Не. Тийумат е моят дом, Джеруша. Нищо не е променило моите чувства към него. И очаквам, че нищо не е променило твоите, като го напускаш. — Той каза това като нещо решено.

— Не. — Той кимна примирен. Прие без коментар нейното решение… така, както бе направил по-рано, при последната им среща. Сякаш това нямаше значение. — Тогава защо дойде? — попита тя малко по-силно. — Ти каза, че не искаш да присъстваш на този Фестивал.

— Не исках. — Той стана хладен като нея. — Дойдох да ти кажа довиждане. Това беше единствената причина.

Единствената причина? Тя почувства лицето й да гори от изненада и смущение. По дяволите, Енгенит! Въобще не те разбирам! — Аз… хм, аз се радвам, че ти дойде. Поласкана съм, че дойде чак дотук да се сбогуваме. — Като погледна стеснително Тор, тя отново почувства, че дистанцията между тях се увеличава. — Защото по този начин мога да ти кажа лично новините. Твоята млада приятелка Муун е жива.

— Муун? — Той поклати глава и отметна назад коси. — Как? Не мога да повярвам… — Енгенит се засмя и тя видя в него нещо живо, което смяташе, че е откъснато от него завинаги през онзи ден на морския бряг.

— Била е заловена от Зимни номади. Те я взели със себе си заедно с един от моите инспектори, когото са държали като пленник.

— Тогава тя е тук, в града? — Джеруша видя как той неочаквано отправи поглед към ареста в участъка. — Къде е тя?

— Не е в килия, Мироу. — Джеруша се отдръпна от бюрото. — Доколкото зная, тя царува на Фестивала заедно с братовчед си Спаркс. Тя е Лятната кралица.

Той я погледна изненадан, както и Тор, която стоеше зад него. Но лицето му отново смени изражението си с нещо по-лично.

— По-добра кралица не би могло да се избере… Благодаря ти, Джеруша. — Той кимна.

— На мен? Аз нямам нищо общо с това.

— Ти имаш голяма заслуга за това… ти можеше да не допуснеш това да стане.

Джеруша почти се усмихна.

— Не. Мисля, че никой не можеше да я спре.

— Може би не. — Той също се усмихна. — Тогава тя е намерила братовчед си, Спаркс? След всичките тези години?

— И го изтръгна от Снежната кралица. Той беше Старбък.

— О, богове… — Лицето му стана безизразно. — Старбък? — Думата прозвуча така грозно в неговата уста. — И… Муун?

Тя кимна стиснала уста.

— Аз го зная. Познавам това момче преди Еъриенрод да го сграбчи в лапите си. Може би Муун е права, а може и да не е; кой може да каже? Не съм аз тази, която да съди, слава на боговете.

— Но ти си го пуснала да си отиде? Това не заличава стореното от него. Това не го променя! — Гласът му беше гневен.

„Значи и ти предпочиташ отмъщението пред справедливостта, ако раната е достатъчно дълбока, помисли си тя. Дори ти. Пък аз си мислех през всичките тези години, че си проклет светец.“ Не беше разочарована, а само облекчена, като разбра накрая, че дори той беше човек, който има право на човешки емоции и на човешки недостатъци.

— Зная, Мироу… И те също ще знаят. Най-добрият ден от техния живот ще застане между тях като отворен гроб, ще отнесе щастието им като пушек на погребална клада. — Тя видя как споменът за онова, което бе сторил Старбък на нимфите, се бори с неговите чувства към Муун.

Най-после той погледна надолу. Главата му трепна. Прие го.

— И Мироу, аз хванах истинския виновник… Еъриенрод, за нея говоря. Тя е тази, която го е натоварила с това. Тя се опита да завладее града като причини мор по Летните хора. Но Еъриенрод не успя. И днес на разсъмване настъпва неестественият край на нейното неестествено дълго царуване.

Енгенит отново вдигна глава.

— Тя се е опитала да стори това? Зимната кралица?

— Казах ти — тя беше. И ти казвам, че съм се погрижила виновните да си получат наказанието. Досега винаги съм изпълнявала обещанията си. — Освен едно, което обещах на себе си.

— Тогава отново ти дължа благодарност за справедливостта, която виждам, че си въздала. Истинска справедливост, не сляпа справедливост. — Той едва-едва се усмихна. — При последната ни среща, както при първата… Къде ще отидеш след това, Джеруша? Къде е новото ти назначение?

Джеруша се отмести рязко от бюрото.

— Изпращат ме на Биг Блю. — Тя закрачи неспокойно напред-назад, пъхнала ръце в ръкавите си.

Енгенит вдигна вежди, но Джеруша не каза нищо повече.

— Къде? На лагерите с вулканична лава, надявам се — каза той, като се опита неуместно да се пошегува.

— Да. — Тя се обърна към него вцепенена. — И какво, ако отида? Там ще отговарям за колониите на планетата.

— Какво? — Той се засмя стеснително, без да може да разбере дали това не бе шега в отговор на неговата.

— Не е шега — каза тя категорично.

Смехът му секна.

— Ти… да ръководиш такова място? — Той погледна към бюрото, като че ли очакваше от него отговор. — Толкова ниско ли оценяват Тийумат, че да смятат една наказателна колония като повишение?

— Не, Мироу. — Така оценяват мен. Тя сложи ръка на отличителните знаци върху яката си. — Би могъл да го наречеш случай на сляпа справедливост.

— Ти приемаш ли тази длъжност? — Той поглади мустаците си.

— Не. — Джеруша се намръщи. — Тя е безперспективна и обидна… — Тя пое дълбоко дъх.

— Не се ли оплака? В края на краищата ти си командир на полицията… — Той също се намръщи.

Сега беше неин ред да се засмее.

— За тях съм само една шега. — Тя поклати глава. — Или трябва да отида, където съм назначена, или да подам оставка.

— Тогава напусни.

— По дяволите, това е единственото, което мога да чуя от един мъж! Откажи се… откажи се… няма да можеш да се справиш! Да, но аз мога! Очаквах повече от теб, но трябваше да си го зная…

— Джеруша — извика той, като поклати глава, — в името на боговете! Не ме превръщай в неодушевен предмет.

— Тогава не се отнасяй по такъв начин с мен.

— Не искам да гледам как ти сама се наказваш! — Той притеснено размахваше големите си ръце.

— Тогава какво друго бих могла да върша? През целия си живот съм искала да свърша нещо… нещо, което си заслужава, нещо важно. Полицейската работа ми даде това. Може би не не беше всичко онова, което очаквах, че ще бъде… но кой може да ми даде всичко?

— Мислила ли си какво би могла да вършиш тук, което да си струва? — попита той, а думите му прозвучаха като сарказъм. Пъхна ръце в джобовете си.

— Вече си отговорих на този въпрос. — Тя се обърна. — След време може би ще ме преместят. И освен това, какво друго мога да върша? Нищо друго.

— Би могла да останеш тук — промърмори той една неопределена покана.

Тя поклати глава, като не посмя да погледне към него.

— И какво ще върша? Не съм създадена да бъда рибарска жена, Мироу. — Предложи ми нещо друго.

Но ако имаше друг отговор, той остана неизказан поради пристигането на двамата офицери, които тя бе повикала да дойдат. Те имаха в косите си конфети от Фестивала и малко измъчен израз на лицата си, но я поздравиха с нужното уважение.

Тя отговори на техния поздрав, после сложи в ред униформата и мислите си.

— Приведете се в приличен вид. Щом Мантагнийс пристигне заминаваме за церемонията на Промяната.

Те засияха при перспективата да заемат предни места на зрелището. Погледнаха крадешком към Тор Стархайкер, когато се отдалечаваха. Джеруша си спомни за нейното присъствие със закъсняло огорчение, но видя, че тя отново е заспала.

Мироу стоеше мрачен до нея с поглед, втренчен в пода.

— Ти ще присъстващ на… жертвоприношението? — Изглежда му беше трудно да възприеме това, което ставаше навън. — Смъртта на Зимната кралица.

Тя кимна, чувствайки се неудобно, въпреки че бе очаквала този момент толкова дълго. Смъртта на Зимната Кралица. Човешка жертва. Мои богове! И все пак Джеруша се чудеше защо публичната екзекуция на една жена, която заслужаваше това, трябва да изглежда по-ужасна от ежедневната смърт в мините, където беше назначена да отиде. Боговете знаеха, че едно общество, което може да извърши пълно преустройство само с две екзекуции, беше по-добро от много други.

— Това е последният ми официален акт като представител на Хийгемъни. Казано образно, ние връщаме на новата кралица ключовете на нейното кралство. — И наблюдаваме как Еъриенрод потъва, изпълнена със самосъжаление. Тя сведе нерешително очи. — Ще дойдеш ли, Мироу? Зная, че не е нещо, което ти желаеш да видиш… така че не ми е леко да те попитам.

Той пристъпи от крак на крак, все още свел надолу очи.

— Да, ще дойда. Ти си права — не е нещо, което някога съм мислил, че бих желал да видя. Но след като знам това, което сега зная за нея… Казват, че наблюдаването на смъртта на символите на стария ред действало като катарзис^[1], нещо, от което всички се нуждаят, за да изчистят грозното от живота си. Е, никога не съм мислил, че се нуждая от това… но може би не съм много по-добър от другите.

— Добре дошъл тогава — каза тя, без да се усмихне. — Ей сега ще се върна. — Тя отиде до бюрото си и взе пелерината и шлема си.

Когато се върна, намери Мантагнийс да чака високомерно в отговор на нейното повикване. Джеруша отговори на неговия поздрав с безразличие и му нареди да я замести в участъка.

Джеруша се спря до шейната и разбуди Тор.

— Събуди се, Зимна жено. Почти се зазори.

Тор стана, разтърквайки лицето си.

— Сега аз отивам на церемонията по Промяната — каза Джеруша дружелюбно. — Не зная дали ти би искала да присъстваш. Ако искаш, можеш да дойдеш с нас. — Макар че не бих те укорила, ако искаш да я проспиш.

Тор поклати глава, протегна ръце. Очите й се проясниха.

— Аз… предполагам, че ще искам, в края на краищата. Не мога да остана тук вечно, нали? — Тя се изправи, обърна се към Полакс, който стоеше на същото място до нея. — Предпочитам да видя края на света, Поли, друг няма да има. И ако не го видя, може би няма да повярвам.

— Довиждане, Тор. — Гласът на робота прозвуча по-слаб и по-сух от този, който бе запомнила Джеруша. — Сбогом!

— Довиждане, Поли. — Устата й, макар и с труд, отново се раздвижи. — Няма да те забравя. Повярвай ми.

— Вярвам ти, Тор. — Полицейският робот вдигна ръка, като имитираше сбогуване.

— Сбогом, момче. — Тя бавно се отдалечи.