Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (53)

52

— Е, адски вярно е, че не съм мислила така да прекарам маскената нощ. — Тор спря, за да напъха в устата си парче торта със сироп от захар и алкохол от сака, като се стараеше да притъпи усещането за настъпващия край на този свят. Тя нахлупи отново маската си, висяща върху якото тяло на Полакс, погледна го и си помисли, че с това голямо парче метал ще трябва да живее в едно бъдеще, в което само ще чисти риба. — Дявол да го вземе, та аз получавам морска болест дори във ваната. И мразя риба, дяволите я взели! — изкрещя тя.

— Не си само ти, сестричке! — Една маскирана двойка махна с ръка и изчезна зад една очукана врата на склад. Тор погледна след тях завистливо. Полакс тръгна надолу по булеварда.

— Съжалявам, че нещата се обърнаха зле за теб, Тор — каза Полакс неочаквано. — Ако искаш да прекараш нощта с някого нямам нищо против.

Тя погледна към него с алогичното убеждение, че той ще е много против.

— О, това мога да правя всяка нощ… но това е последната нощ, когато те виждам. — Полакс не отговори.

Те направиха една сантиментална разходка до доковете и складовете на долния град — тя бе решила, че трябва да прекара последната нощ по местата от нейното детство: да си спомни младостта, да оживеят отново дните, когато не се е стремяла към нещата, които бе успяла да постигне.

Чудеше се кой управлява казиното тази нощ. Кой е останал? И дали е останал някой. Дори Хеън бе изчезнал. По дяволите казиното!

— Ти си най-близкият ми приятел тази нощ, Полакс. — Тя въздъхна. — Може би винаги си бил. — Седна на един изоставен кафез. — Ти никога не си се оплаквал, независимо колко много съм те товарила и колко много глупости съм вършила с теб… — Тя изяде още едно парче торта. Полакс стоеше търпеливо пред нея, подпрян на трите си крака. Ти видя как на гърдите му започна да мига червена светлина. Информационният център в ума му беше дал за момент накъсо, но Тор продължи да се обяснява. — Действително ли никога не съм те засегнала или обидила, или нещо от този род? О, богове, надявам се, че никога не съм те обиждала, ти който си вършил само добри неща за мен… — Тя подсмръкна сълзливо.

— Ти никога не си могла да ме обидиш, Тор.

Тя погледна това неразгадаемо лице, опитвайки се да разбере смисъла на беззвучните му думи.

— Наистина ли така мислиш? Искам да кажа, така ли мислиш? Да не би да искаш да кажеш, че… ме обичаш?

— Искам да кажа „Обичам те“, Тор. Да, наистина те обичам. — Безличното лице я погледна.

— Е, какво знаеш ти! — Тя се усмихна. — Мислех, че не е предвидено да изпитваш такива чувства. Мислех, че не си способен на това. Да чувстваш, искам да кажа. Винаги съм мислила, че си… ох, тъп. Не се обиждай — добави тя нервно.

— В мен е вграден съвършен компютър, Тор. Програмиран съм да не съдя, освен при въпроси, свързани със законността. Но при моето ниво на съвършенство ми е трудно да не съдя. Нуждая се от постоянна пренастройка.

— О-о! — Тя кимна. — Вече зная, че ти си повече от машина за товаро-разтоварни работи. Искам да кажа, кога една товарачна машина ще може да се научи да ми прави прическата? Или… — Думите й заглъхнаха, когато си спомни. — Или да съобщи на полицаите всяка лоша дума, която някой е казал на булеварда. — Тя вдигна рамене. — Или да ми спаси живота, а, Поли… — Тя се пресегна да го потупа по гърдите. — О-о, дявол да го вземе… какви хубави дни сме имали, нали? Спомняш ли си, когато старият Стормпринс те изпрати при мен? Богове, бях така горда със себе си! Знаеш ли, мислех си, че поемането на отговорност за теб е връхна точка в моя живот. Кой би помислил… Но в известен смисъл, може и да беше. Тогава не съжалявах. Не зная. — Тя прокара ръка по меката си коса. — Мисля, че ще ми трябва много време, за да си дам ясна сметка какво същество беше Персийпион. — Тя погледна ръцете си, по които отдавна вече нямаше следи от мазоли. — За какво светна онази червена светлина на теб? Да не би да съм забравила да направя нещо за теб? — Тя се изправи на краката си нестабилно.

— Не, Тор. Това означава, че моят договор изтича.

— О-о! Зная… искам да кажа, зная, че изтича тази нощ. Но аз… — Просто си мислех, че може би никой не е забелязал. Тя преглътна последното парче пияна торта. — Искаш ли да си вървиш?

— Не, Тор. — Полакс я погледна безизразно. — Но ако не отида скоро в полицейския участък, ще престана да функционирам и ще се парализирам.

— О-о! — отново възкликна тя. — Не съм знаела това. Тогава може би е по-добре да тръгваме. — Тя държеше дебелата му ръбеста ръка, докато се връщаха по улицата по същия път, нагоре по, хълма. — Какво ще стане с теб сега, Поли? Къде ще отидеш?

— Не зная къде ще бъда изпратен, Тор. Но най-напред ще бъда препрограмиран с нова информация. Ще забравя всичко, случило се тук.

— Какво? — Тя го дръпна да спре. — Искаш да кажеш да забравиш всичко за Карбънкъл? Всичко за мен?

— Да, Тор. Всичко несъществено. Всичко. Всичко. — Той се обърна към нея. — Обичаш ли ме, Тор?

Тя примигна.

— Е, да. Как щях да изкарам без теб всичките тези години? — Но казаното не беше достатъчно и тя можа да разбере това, когато го погледна, макар че той нямаше нищо подобно на лице. — Искам да кажа… наистина те обичам. Обичам те като приятел. Всъщност ако не беше само машина, ти знаеш, може би бих могла дори… — Тя се засмя смутено. — Ти знаеш.

— Благодаря ти, Тор. — Той направи движение, което беше почти кимване и отново тръгна.

Когато вече бяха стигнали Синята уличка, те минаха покрай тълпа от маскирани гуляйджии, които с много шум и смях слизаха към доковете.

— Виж, Поли, това е Лятната кралица. Покрай нас минава бъдещето. — Сред менажерията от маски тя съзря едно лице, което не беше скрито и което и се стори странно познато. Спаркс Даунтрейдър?! Тя се опита отново да го погледне, но той вече не се виждаше. Не… тя поклати глава, отказвайки да повярва. Не може да бъде. Не може.

Полакс забави ход и те свърнаха към входа на Синята уличка.