Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (51)

50

Спаркс се движеше из слабо осветените стаи на покоите на Старбък. Те вече не бяха част от него, но и не можеше свободно да ги напусне. Сега всички изходи се наблюдаваха не от охраната на кралицата, а от разярени Летни хора. Когато той направи опит да попита Летните хора за Муун, те не поискаха да му кажат нищо. А когато се опита да ги придума да го пуснат, му се изсмяха и го отблъснаха назад с харпуни и ножове. Те знаеха кой бе той, Еъриенрод им беше казала. И щяха да го държат там до момента на жертвоприношението.

Еъриенрод отново го беше оковала до себе си. Ако нейните мечти бяха провалени, тогава и неговите щяха да имат същата съдба. Ако утре тя умре, и той ще умре. Тя го бе привързала към себе си така здраво, както щяха да бъдат вързани утре един към друг и хвърлени в морето. Тя беше олицетворение на Морето, а Старбък беше неин съпруг и те щяха да се родят отново с новия прилив… но като нови тела с нови, неопетнени души — Летни души. Така е било открай време и макар че чуждоземците бяха изопачили ритуала, за да отговаря на техните цели, той бе продължил винаги да съществува. Имаше ли някой, който можеше да промени Промяната? Муун се бе опитала да го спаси от нея, но съдбата се оказа по-силна и от двамата. Той се опита да не мисли какво се е случило между Еъриенрод и Муун, след като бе излязъл, когато Муун най-после научи истината за себе си. Дори ако Муун по някакъв начин бе успяла да избяга от Еъриенрод нямаше начин сега тя да се върне при него. Той можеше само да й бъде благодарен, че му бе дарила един последен час, една последна утеха в един пропилян живот.

Спаркс започна да рови в позлатения шкаф и намери вързоп с дрехи, които бе носил при първото си идване в двореца. Постла ги внимателно върху мекия килим и откри сред тях мънистената украса, която си бе купил през втория ден в града… и своята флейта. Той сложи настрана флейтата, взе дрехите, надяна дебелите панталони и облече ризата с цветовете на дъгата. После взе от най-горното чекмедже на шкафа медала на баща си и го окачи на врата си. Накрая взе внимателно флейтата си и седна на кушетката.

Спаркс вдигна инструмента до устните си, после отново го свали — устата му неочаквано бе станала суха, много суха, за да може да свири. Преглътна, кръвта биеше бавно в слепоочията му. Той отново вдигна крехката флейта от раковина. Като намести пръстите си на отворите, Спаркс се опита да свири. Въздухът около него се изпълни с несигурни ноти. Почувства гърлото си пресъхнало и отново преглътна. Мелодия след мелодия изпълваха главата му. Започна да свири колебливо. Постепенно пръстите му започнаха да се движат по-бързо и мелодията се понесе като планински ручей, сладка и чиста, идваща от глъбините на неговото същество, връщайки го към света, който бе изгубил. Вярата на Муун в него беше чиста като песента, а споменът за нея изми неговия срам, излекува всички рани, поправи всички злини…

Той вдигна поглед и очарованието изчезна, когато охраняваната врата на апартамента неочаквано се отвори. Влязоха двама души с качулки и с дълги пелерини. Единият се движеше бавно и някак неестествено. Зад тях вратата отново се затвори.

— Спаркс Самър…

Спаркс погледна косо и се пресегна да засили осветлението.

— Какво искате? Време ли е…

— Време е… след двадесетина години. — Първият мъж, онзи който се движеше леко, пристъпи напред в лъча на лампата и дръпна назад качулката си. Спаркс видя лицето на един мъж в края на средната възраст, един чуждоземец. Това лице… нещо в него му бе познато…

— След двадесетина години за първи път се срещаме, Спаркс. Бих искал само обстоятелствата да бяха по-подходящи.

— Кой си ти? — Спаркс стана от кушетката.

— Аз съм твоят първи прародител. — Думите бяха възприети без никакво разбиране. Той поклати глава. — Твоят баща, Спаркс. — В думата твоят имаше нещо непълно, сякаш чужденецът не можеше да изрази всичко, което влагаше в нея.

Спаркс седна замаян.

Чуждоземецът, неговият баща, развърза пелерината си и я остави на един стол. Под нея носеше сребърно-сив водолазен костюм и значка на член на Съвета на Хийгемъни. Той се поклони официално, малко несръчно, въпреки цялата си грация.

— Първи секретар Темън Ашуини Сирас. — Вторият човек се обърна и излезе от стаята без коментар, като ги остави сами.

Спаркс се засмя, за да прикрие своята нарастваща нервност.

— Какво е това, някаква шега? Еъриенрод ли те изпрати? — Той прикри чуждоземния си медал с ръка, обви пръсти около него, юмрукът му побеля от стискане.

— Не. Обясних на Летните хора, че съм дошъл да видя сина си, и те ми показаха къде си.

Спаркс свали медала от врата си. Хвърли го в краката на Сирас и каза с глас, дрезгав от недоверие:

— Тогава това трябва да е твое, герой… Голям кураж се е искало да дойдеш тук и да ми забиеш нож… ето ти наградата. Вземай я и се измитай. — Той затвори очи и чу как Сирас се наведе и вдигна медала.

— На нашия благороден син Темън… — Резониращият глас затихна. — Как е майка ти? Аз й дадох това по време на маскената нощ, като завещание.

— Тя е мъртва, чужденецо. — Спаркс отвори бавно очи, за да види лицето на Сирас. — Умряла е в деня, в който съм се родил.

— Умряла е при раждането? — попита той, сякаш наистина го интересуваше какво е станало.

Спаркс кимна.

— По време на Лятото не всички са имали модерни средства. Няма да ги имат и след Промяната. — Той разтри ръце по грубата тъкан на панталона си. — Но това не ме засяга. Нито пък теб.

— Синко! Синко… — Сирас премяташе медала между пръстите си. — Какво мога да ти кажа? Премиер-министърът е мой баща и твой дядо. Когато той се върна при мен, всичко беше много просто. Неговата кръв е във вените ми и тя ме издигна в очите на обществото… направи ме лидер. Даде ми право да управлявам, даде ми успех и щастие. Когато той се върна на Самат, със собствените си ръце ми даде този медал и ме вкара в Съвета. — Той пусна медала между пръстите си. Медалът се завъртя на верижката, отразявайки светлината. — Аз го дадох на майка ти, защото тя приличаше толкова много на народа на моята майка. Тя ме върна в моя майчин свят цяла една нощ, когато бях самотен и когато баща ми беше далеч.

Спаркс почувства как костите му се стопяват и тялото му се превръща в дим.

— Ти, копеле… защо дойде сега тук? Къде бе тогава, преди години, когато имах нужда от теб? Чаках те да се върнеш, опитвах се да правя всичко, за да бъда онова, което смятах, че си ти, за да ме харесаш, когато ме видиш. А сега, когато всичко е загубено, когато съсипах живота си… ти идваш и ме виждаш такъв!

— Спаркс, животът ти не е съсипан. Животът ти не е свършен. Аз дойдох да… да поправя стореното. — Той се запъна. Спаркс бавно се обърна към него. — Братовчедка ти Муун ми каза за теб. Муун ме изпрати тук.

— Муун? — Спаркс отмаля.

— Да, синко. — Сирас се усмихна обнадежден. — Умът й е изпълнен непрекъснато с мисли как отново да се съберете, а сърцето й, според мен, чака друго… След като срещнах твоята братовчедка, разбрах, че вие произхождате от добър род. — Спаркс мълчаливо погледна встрани. — И след като видях колко вярва в теб — продължи Сирас, — аз не мисля, че има нещо, заради което да се срамувам, че си мой син:

Спаркс се изправи на крака, когато баща му го доближи. Сирас окачи отново медала на врата му, погледна го и надзърна дълбоко в очите му.

— Ти обичаш повече твоята майка… Но аз разбирам, че ти като техник имаш нужда да знаеш защо… Как бих желал всеки въпрос да има отговор… — Той сложи ръце колебливо на раменете на Спаркс, сякаш не беше сигурен дали ще му бъде приятно.

Но Спаркс не помръдна, погълна погледа и докосването на своя баща, сякаш някаква студена, празна клетка, в която част от неговата личност е била затворена години наред, най-после се бе отворила, за да пусне светлината и топлината да се влеят в сърцето му.

— Ти дойде. Ти дойде за мен… Татко! — Той произнесе думата, която никога не бе очаквал да чуе от собствената си уста, и хвана ръката на Сирас като дете. — Татко!

— Много вълнуващо. — Вторият човек се дотътри отново в стаята.

— Сега, ако не възразявате, ваша светлост, искам да свършите с това.

Спаркс пусна ръката на баща си и се обърна възмутен. Видя как другия развързва пелерината си и я свали.

— Хеън! Какво…

Хеън се пошегува мрачно.

— Изпрати ме крадецът на деца. Аз съм детето, с което си сменен, Даунтрейдър. — Парализираните му крака бяха стегнати в тромави протези.

— Какви ги приказва този? — Спаркс се обърна към баща си. — Какво прави тук?

— Твоята братовчедка Муун го изпрати при мен. Тя каза, че той е готов да заеме твоето място на жертвоприношението в чест на Промяната.

— Да заеме моето място?! — Спаркс поклати глава. — Той? Защо, Хеън? Защо правиш това за мен?

Хеън се засмя.

— Не за теб, Даунтрейдър. За нея. Те си приличат повече, отколкото си даваш сметка. Повече, отколкото ти знаеш… — Очите му станаха някак си далечни. — Муун знае. Тя знае какво ми е необходимо, какво искам. Еъриенрод отне моето самоуважение… един край на това, един последен смях. Богове, как бих желал да видя лицето й, когато разбере, че е била измамена във всичко! Ще я имам завинаги. За нас, двамата, това ще бъде и ад, и рай. Върви при твоето несъвършено копие, Даунтрейдър. Надявам се, че с нея ще бъдеш доволен. Ти никога не си бил истински мъж, достоен за нещо истинско. — Той подаде пелерината си.

Спаркс я взе и я сложи на раменете си.

— Предполагам, че това все пак е начин за решаване на нещата. — Той завърза пелерината около врата си.

Сирас му подаде буркан с кафеникава паста.

— Намажи лицето и ръцете си, така че охраната да те вземе за кареумовец.

— Един от избраните от галактиката! — Хеън се усмихна самодоволно.

Спаркс отиде до огледалото и намаза лицето и ръцете си. Той видя в огледалото Сирас да чака, а Хеън да разглежда внимателно стаята с чувство на собственик… видя Старбък в своята естествена среда. В този миг си даде сметка, че те двамата са различни мъже, които бяха играли ролята на един и същ мъж, които бяха обичали една и съща жена. Обичаха я заради онова, по което тя се различаваше. Единият от тях бе готов да се върне към живота, а другият — готов да умре…

Той свърши с боядисването, вдигна качулката и каза на Сирас.

— Готов съм. — Усмихна се на баща си.

— Син на Първия секретар, внук на премиер-министъра… ти подхождаш идеално за ролята. — Баща му кимна. — Има ли нещо друго, което искаш да вземеш със себе си?

Спаркс си спомни за флейтата, която лежеше на кушетката и я взе.

— Това е всичко. — Той погледна бегло към натрупаната техника, после отмести поглед.

— Хеън… — Сирас се обърна развълнуван. — Благодаря ти, че ми връщаш моя син.

Спаркс пое дълбоко дъх.

— Благодаря ти и аз.

Хеън сгъна ръце, радвайки се на нещо, което те не можеха да разберат.

— По всяко време, садху. Просто се постарайте да си спомните, че всичко това дължите на мен. Сега излизайте от стаята ми, копелета такива.

Сирас почука на вратата. Тя се отвори. Спаркс погледна бързо назад, където Хеън стоеше в своята естествена среда, заемайки отново мястото си. Довиждане, Еъриенрод… Сирас излезе със своя тромав прислужник, като остави Старбък самичък.