Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (48)

47

Джеруша лежеше на ниската кушетка в работната стая на градската си къща, провесила единия крак на пода. Иначе може би ще политна до тавана. Тя се усмихна, като си представи събитията от изминалия ден. Слушаше с половин ухо шумното празненство на уличката и си въобразяваше, че всичко това беше заради нея. Е, по дяволите, поне половината сигурно се дължи на Муун. Тя разхлаби още малко връзката на служебната си туника. За първи път не я беше свалила веднага с прибирането си в къщи… за първи път се почувства добре като полицай и командир на полицията.

Тя чу Муун да стене и въздиша в съня си в една от свободните стаи. Умореното до крайност момиче не можеше добре да си почине на това място. Джеруша въобще не спа, а някъде отвъд градските стени вече започваше новият ден. Но това нямаше значение. След още един ден тя щеше завинаги да напусне това място, И за първи път тя нямаше нищо против да преживява отново и отново събитията от отминалия ден и да очаква новия. На телефонния й секретар имаше съобщение, което я молеше — не заповядваше, а молеше — за среща с Главния съдия и членовете на Съвета. След осуетяването на плана на Еъриенрод и залавянето на К’сунг и след като компрометира Сорс достатъчно, за да не е желан на никой свят… след всичко това, нейната полицейска кариера все още не беше провалена, а отново укрепена, а и тя самата беше добре.

Тогава какво правеше тя с тази престъпничка, която спеше в гостната й стая? Джеруша въздъхна. Според Бастард Боутман тя не беше по-голяма престъпничка от самата нея. А това се отнасяше и за Еъриенрод. Кой се интересуваше дали Муун има бунтарски мисли относно Хийгемъни? Гъндалийну беше нрав. Какво можеше да направи тя срещу тях, след като си отидат чуждоземните? И макар че искаше да отрече дори пред себе си спомена за нимфите и онова, което момичето бе казало за наказанието и вината, съмнението все още я разяждаше като рак. Защото беше вярно… така беше и тя никога нямаше отново да го отрече или да отрече лицемерието на правителството, на което служеше. Е, по дяволите, кое правителство някога е било съвършено? Бе осуетила замисъла на Еъриенрод и погледнато по друг начин би могло да се каже, че Муун правеше съвестта й чиста по отношение бъдещето на Тийумат. Тя дори би могла да пусне момичето, да освободи Спарс, след като той даде показанията. И нейната съвест щеше завинаги да бъде адски чиста… Но тя знаеше, че нямаше да стане така. Беше видяла твърде много неща, които никога не трябваше да допуска. Твърде много хора се бяха измъкнали от нейните психологически белезници и бяха преодолели нейната съпротива. Някой от най-добрите ми приятели са углавни престъпници.

Тя се усмихна тъжно, обхваната от неочаквано съжаление. Мироу… довиждане, Мироу. Не беше чувала за него от онзи ден, когато бяха стояли заедно на окървавения морски бряг… Но това не е сбогуване. Тя седна на кушетката. Не… мога да му кажа, че съм намерила Муун, че тя е добре и че Еъриенрод ще трябва да си плати. Да, трябва да му се обади сега, когато все още има време, преди да прекъснат съобщенията, преди да е станало много късно. Обади му се, Джеруша, и му кажи… довиждане.

Тя стана, прекоси вдървено стаята и отиде до радиотелефона. Набра кода, като проклинаше тихо непреодолимото си вълнение, докато чакаше връзка.

— Ало? Тук е плантацията на Енгенит. — За първи път, откакто си спомняше, гласът беше абсолютно ясен. Беше женски глас. Джеруша почувства, че гласът й стана хладен.

— Обажда се командир Палу Тийон. Искам да говоря с Енгенит.

— Съжалявам, командир, той замина.

— Заминал? Къде е заминал? — По дяволите, не може сега да се занимава с контрабанда!

— Не каза, командир. — Гласът на жената беше повече объркан, отколкото заговорнически. — Напоследък имаше много работа… тук всички се приготвяхме за Промяната. Замина с лодката си преди няколко дни. На никого не каза защо.

— Разбирам. — Джеруша бавно въздъхна.

— Нещо да му предам?

— Да. Три неща: Муун е спасена, Еъриенрод ще си плати. И му предайте… предайте му, че му казвам довиждане.

Жената грижливо повтори съобщението.

— Ще му предам. Приятно пътуване и на вас, командир.

Джеруша погледна надолу, радостна, че жената не можеше да види лицето й.

— Благодаря. Щастие на всички. — Тя изключи говорителя и се отдалечи. Видя раковината на олтарната маса до вратата да стои там, където винаги е била с нейните счупени шипове, мълчаливо свидетелство на онова, което е било и което вече няма да бъде. Така е по-добре… по-добре, че си е отишъл. Но очите й горяха и бяха препълнени със сълзи.

Джеруша отново се върна с усилие към радиотелефона. Гъндалийну… дали пак да не му се обади? Вече два пъти се беше обаждала в градския здравен център и бяха й казвали все едно и също: „Намира се в делириум, не можете да говорите с него. И лекарите не можеха да си обяснят как се е държал на крака в състоянието, в което се е намирал, но не вярваха, че ще умре. Тя се намръщи и опря гръб на стената. Е, може би когато се върне от срещата с Главния съдия… да, тогава тя ще може да му каже всичко. А дотогава по-добре да се върне отново в участъка, преди да стане време за срещата.“

Тя извади от джоба си кутия йеста и отиде в банята да се измие и преоблече. Муун спеше неспокойно, изтощението я бе освободило от страховете й. Джеруша все още не можеше да повярва, че Първия секретар на Съвета на Хийгемъни се е съгласил да помогне на Спаркс, дори Спаркс да е негов син. Въпреки това той с охота се е срещнал с Муун и си е отишъл с обещание да опита.

За нея бе необяснимо също как Муун бе накарала този сакат кареумовски барман от „Персийпион“ да се съгласи да заеме мястото на Спаркс. О-о, богове, та момичето е само от два дена в града! Ако тя наистина вярва, че личният магнетизъм на Муун е достатъчен да накара мъжете да умрат за нея, по-добре здраво да заключи това дете… Но в разговора между момичето и бармана имаше някои настроения, които й подсказваха, че Хеън изхожда повече от лични съображения, отколкото от желание да помогне на Муун. Един поглед върху краката му й даде сериозно основание за това. Не беше задавала никакви въпроси от страх, да не получи отговор, който не би могла да разбере.

Джеруша чу шум в съседната стая, погледна и видя Муун да се препъва в коридора.

— Можеш да поспиш още, сибила. Времето минава по-бързо, когато не го следим. За добро или за лошо Сирас още не се е върнал.

— Зная. — Муун разтри още съненото си лице и тръсна глава. — Но аз трябва да се приготвя, ако искам да участвам в надбягването.

Джеруша примигна.

— Надбягването на Зимната кралица? Ти?

Муун кимна, стараейки се да й внуши да не се опитва да я спре.

— Трябва. Аз дойдох тук, за да спечеля надбягването.

Джеруша се почувства като измамена.

— Мислех, че си дошла за твоя братовчед Спаркс.

— И аз така мислех. — Муун погледна надолу.

Идва хилядолетието. Джеруша въздъхна с облекчение, почувства как в нея се появи състрадание. О-о, богове, вярно е… сибилите са малко луди. Нищо чудно, че Еъриенрод, в края на краищата въобще не я иска.

— Ценя твоята откровеност към мен, Муун. — Тя облече нова туника и я закопча догоре. — Няма да те спра, ако искаш да опиташ. — Но ако спечелиш, не ми казвай; не желая да зная.