Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (46)

45

Тор седеше в ъгъла, подпряна на стената като парцалена кукла. Бялата лабораторна светлина пронизваше воднистите й очи. Тя знаеше, че отвъд стената, зад гърба й, се намира цял един град, пълен с хора, които не знаят за нейната нещастна обреченост. Но в тази стерилна стая не достигаше никакъв звук от празненството, никакъв смях, никакви викове. Стената беше шумонепроницаема и никакъв звук от Тор нямаше да може да излезе навън. Тя се бореше безуспешно с невидимите връзки на парализата. Щеше да мине най-малко час, докато нервната й система започне да контролира движението на един-единствен пръст. А беше сигурна, че до края на живота й нямаше толкова много време. О-о, богове, ако можеше да крещи! Крясъкът ечеше в главата й, а очите й щяха да се пръснат. И тя заскимтя — една тънка, жалка струйка звук, най-красивият шум, който някога бе издавала.

Оийрезубол погледна над масата към нея. Широкото му лице, с увиснали от двете страни мустаци, изразяваше неудобство, което по сила се доближаваше до нейното. Той бързо отмести поглед. Невъзмутимото обсъждане на най-ефективните средства за причиняване на масова епидемия продължаваше да витае във въздуха, да жужи като раздразнен кошер. Един от заговорниците приказваше нещо на Сорс. Оийрезубол, мръсно копеле, направи нещо, направи нещо!

Оийрезубол предложи да заразят водоизточника. Беше отхвърлено като неефективно.

Ханууд, който служеше на Сорс вече половин вечност, се върна в стаята, като заключи вратата зад себе си с особена грижливост.

Бръмченето в главата й престана. Тор видя как главите на всички се обърнаха към съдията, за да чуят присъдата.

— Е? — каза един от мъжете, когото тя не познаваше.

— Той каза да се отървем от нея, разбира се. — Ханууд наклони глава към Тор. — Да хвърлим тялото й в морето. Така никой няма да може да разбере къде е изчезнала. — Той махна с ръка към недостижимата реалност отвъд стената. — Казват, че морето никога не забравя… но Карбънкъл ще забрави.

Тор изстена, но звукът остана уловен вътре в нея.

— Не, по дяволите. Не вярвам! — Оийрезубол се изправи, готов за конфликт. — Аз се каня да се женя за нея, ще я отведа. Той знае това, не може да е казал да се отървем от нея!

— Заповедите ли оспорваш, Оийрезубол? — От въздуха долетя дрезгавият, безплътен глас на Сорс. Всички неволно погледнаха нагоре.

Оийрезубол се прегърби, но решимостта му остана.

— Не е необходимо да убивате Персийпион. Не мога да седя тук и да позволя това да се случи. — Очите му започнаха неуверено да блуждаят по стените, по ъглите на тавана. — Трябва да има друг начин.

— Да не би да предлагаш и теб да убия? В края на краищата твоята некомпетентност създаде тази ситуация, нали?

Ръцете на Оийрезубол се плъзнаха към парализиращия револвер под полата на дългата му жилетка. Но револверите бяха пет срещу един, а Оийрезубол никога не би поел риск, равен на самоубийство.

— Не, господарю! Не… но тя ще ми става жена. Аз ще се погрижа тя да не се разприказва.

— Ти мислиш, че след като Персийпион знае какво вършиш тук, няма да се откаже да се омъжи за теб? — Гласът стана още по-студен. — Колкото и аморално животно да е, тя ще те намрази заради това. Ти никога няма да можеш да й вярваш.

О-о, богове, Сорс, позволи ми да говоря! Всичко ще му обещая! По тялото й започна да се стича влудяваща студена пот.

— И аз никога няма да мога отново да ти вярвам, Оийрезубол, освен ако не ми докажеш твоята лоялност към мен. — Гласът спря. Тор потрепери вътрешно. — Но аз не отхвърлям напълно твоето предложение, така че ги давам две възможности: или Персийпион да умре, или да живее. Но ако остане жива, ти ще трябва да вземеш мерки тя никога да не свидетелства срещу нас.

Моментната надежда на Оийрезубол отново помръкна.

— Какво имаш предвид? — Той се реши да я погледне, после отново отмести поглед.

— Имам предвид да не може да каже на никого онова, което знае, независимо какво ще правят, за да я накарат да говори. Мисля, че една инжекция с ксетидиел ще бъде достатъчно ефективна.

— По дяволите! Имаш предвид да се превърне в зомби?! — изруга Оийрезубол. — Та на нея няма да й остане никакъв мозък!

Един от заговорниците се засмя.

— Какво лошо има в това, че ще се ожениш за кретен. Откога на жените им е необходим ум?

О-о, богиньо, помогни ми… помогни ми, помогни ми! Тор отправи молитва към божеството на предците си, изоставили хилядите бездушни богове на продажните чуждоземци. Предпочитам да умра. Предпочитам да умра.

— Сам виждаш какви неприятности създават жените, когато имат прекалено голяма свобода, Оийрезубол. Виждаш проблема, който любопитството на тази глупава жена ни създаде. Помисли и за злото, което нейната кралица ще причини на собствения си народ. — Гласът на Сорс стържеше като пила по твърд метал. — Сега избирай: мъртва или безпаметна. И не забравяй, че когато избираш за нея, избираш за себе си.

Оийрезубол стискаше и разтваряше безпомощно ръце.

— Добре! Не искам да умре, не искам да я виждам мъртва. Искам да живее.

Тор отново изхленчи, усетила капчица слюнка в ъгъла на устата си. По крака й мина тръпка, достигна до върха на пръстите… Движа се, движа се!… но не продължи по-нататък.

— Тогава аз ще се погрижа за потребностите на дамата. — Един човек от групата на техниците — най-после го разпозна: беше К’сунг, биохимик, експерт по дрогите — стана от масата и отиде при затворените шкафове, извън зрителното й поле. Тя чуваше как размества шишета и инструменти, чуваше как съскащият облак вътре в главата й започна да заглушава всеки друг звук.

Оийрезубол пристъпваше от крак на крак, навел глава. Някак не бе очаквал нещата да се развият така необратимо. Тор го прострелваше с поглед.

— Да я инжектирам ли, господарю? — Биохимикът се върна в зрителното й поле със спринцовка в ръка.

— Да, погрижи се за това, К’сунг — отговори тихо гласът. — Виждаш, Персийпион, никога не можеш да спечелиш. Винаги става все едно и също.

Тор наблюдаваше как К’сунг дойде до нея, видя как спринцовката изпълни погледа й. Шумовете от статично електричество в главата й я оглушиха. Оийрезубол също наблюдаваше К’сунг, наблюдаваше и нея, отпуснал ръце.

В този момент тежки удари закънтяха по заключената врата. Химикът замръзна на мястото си, когато един глас извика: „Отворете! Полиция!“. Хората около масата наскачаха, спогледаха се и вдигнаха нагоре глави, недоумяващи.

— Полиция!

— Господарю, в казиното има полицаи! Какво да правим?

Но не дойде никакъв отговор. Усещането за шум бе мъчително високо, за да се регистрира като звук в мозъка на Тор. Мъжете запушиха уши с ръце.

— Разбиват ключалката! В името на боговете, направете нещо! Довърши я, К’сунг!

Биохимикът отново пристъпи към нея, болезнено съсредоточено върху тънкия пластмасов цилиндър на спринцовката. Оийрезубол неочаквано се хвърли зад него и сграбчи ръката му. Тогава останалите наскачаха върху Оийрезубол. К’сунг се наведе над нея.

— Не! — Извика Тор най-после.

Вратата се отвори със сила и очите й заплуваха в синьо. В стаята влязоха половин дузина униформени полицаи.

— Спри! — Навсякъде се насочиха оръжия. Двама или трима обградиха К’сунг. Той бавно се изправи. — Хвърли това! Полицаят погледна надолу. К’сунг хвърли пълната спринцовка. Тор се сви, когато тя падна на сантиметри от незащитения й крак.

— Доктор К’сунг, както виждам! — Тор видя командира на полицията да разкопчава синята си пелерина. — Доколкото си спомням, ти отдавна фигурираш в нашите картотеки. Истинско удоволствие е най-после да те срещна на живо. — Тя се усмихна доволно и сложи белезници на ръцете му. Нейните хора правеха същото с Оийрезубол и останалите. Командирът се наведе над Тор, огледа лицето й, след това погледна спринцовката. Отново се усмихна. — Е, Тор Стархайкер. Изглежда има нещо, което ти гориш от нетърпение да ни кажеш. Аз също горя от нетърпение да го чуя. Ей, Уолданатц! Ела тук и дай на жената една глътка. Нещо подходящо. — Тя намигна успокоително, когато до нея се появи един полицай и коленичи. Тор едва успя да усети горящата противоотрова, когато до Командира се появи едно още по-малко очаквано лице.

— Полакс! — Думата не беше много разбираема, но контролът и се връщаше. Тя усети как противоотровата достига до ума й като прилив на наркотик.

— Тор. Добре ли си?

— Какво… какво… каза… ти? — Тя преглътна и зяпна от изненада.

— Тор. Добре ли си? — повтори той все така безизразно. Той се наведе и протегна ръка, когато тя се опита да се изправи. Тор пое ръката с благодарност и се изправи мъчително.

После хвана с ръка главата си, замаяна от облекчение и тежко се облегна на робота. Пръстите й потънаха в меките къдрици на изкривената й перука. Сви пръсти, свали перуката от главата си и я захвърли.

— Откога можеш да приказваш, торба с болтове? — Тор се наведе назад и загледа невъзмутимия Полакс. Почувства как на лицето й се появи триумфална усмивка. — Адски права… бях за теб. Ти стари мошенико! Защо по-рано не ми говореше, дявол да те вземе?

— Само малка шега, Тор.

— Ха. От една машина може да се очаква такава шега. Откога можеш да приказваш така?

— Откакто бях програмиран в полицейската академия в Кареумов.

— Какво?

— Остави това, Полакс. — От другата му страна се появи командирът, като се мръщеше. — Ти наистина можеш да благодариш на Полакс за навременното ти освобождаване, Стархайкер. И аз мисля, че мога да му благодаря много повече, ако ми кажеш, че съм права за онова, което мисля, че става тук. — Тя посочи с палец лабораторията и пленниците зад гърба си.

— Благодаря, Полакс. — Тор погали нежно металните му гърди. — Те се канеха да причинят епидемия — усети краката й отново да се олюляват — и да убият Летните хора.

Палу Тийон кимна, като че ли точно това очакваше да чуе.

— Кой ги накара?

Тор наведе очи.

— Снежната Кралица?

Тя се стресна и кимна, чувствайки необясним срам, докато признаваше това пред един чуждоземен.

— Така казват.

— Така си й помислих. — Палу Тийон се усмихна хладнокръвно. — Най-после я спипах! Освен ако… Мантагнийс?! — възкликна тя възбудено.

Но инспекторът мрачно поклати глава.

— Изпуснахме го, командир.

— Сорс? Как, по дяволите, можахте…

— Не зная! — Отново се сблъскаха два гневни погледа. — Когато нахлухме в неговото бюро, беше изчезнал. Търсихме навсякъде. Продължават да търсят… но засега нямаме никаква следа.

— Няма да напусне планетата. — Палу Тийон подръпна имперската значка на токата на колана си. — Ще го хванем!

— Не бъди толкова сигурна. — Мантагнийс я погледна мрачно.

— Тогава нека се опита да намери място, където да се скрие от обвинение в опит за геноцид. — Тя махна с ръка. — А сега, хайде да бутнем тези красавци в дранголника, където им е мястото. Най-после имаме доказателство. И свидетел. Стархайкер, ще са ми нужни твоите показания.

— Разчитай на мен, полицай. — Тор кимна, обхваната от чувство за мъст, когато К’сунг мина покрай нея. Двама други го последваха, преди да се появи Оийрезубол.

— Персийпион? — обърна се той към нея. — Предполагам, че в края на краищата няма да те взема със себе си. Не там, за където съм тръгнал сега.

— Ти искаше да ме превърнеш в безсловесно същество, мръсно копеле! Винаги си искал това! — Тя мина покрай Палу Тийон и застана пред него. — Надявам се да останеш там, докато се скапеш. Надявам се вече да не видиш жена… — Тя изведнъж си спомни, че той все пак се бе опитал да я спаси. И че няколкото секунди, които бе спечелил, се оказаха от решаващо значение.

— Не исках да си мъртва, това е всичко! Дори и такава щеше да бъдеш по-добра, отколкото мъртва. — Той се наведе към нея. Полицаят го дръпна назад.

— Говори само за себе си. — Тя скръсти ръце. — Досега винаги си мислил само за себе си.

Той погледна към Палу Тийон.

— Ако ти трябва това, което знам по въпроса, просто попитай. Всичко ще ти кажа. — Палу Тийон кимна, а един от другите мъже изпсува тихо. Палу Тийон разбра, че животът на Оийрезубол отсега нататък няма да струва пукната пара, независимо къде ще го изпратят.

Тор усети, че Палу Тийон я гледа и видя неочаквано съчувствие в очите й. Палу Тийон поклати едва-едва глава, докато изпращаше с поглед Оийрезубол.

Тор пристъпи напред и доближи Оийрезубол. После го целуна леко по устата.

— Довиждане, Оийр.

Той не й отговори. Полицаите го изведоха от стаята. Тор се върна и застана до Полакс. Защо е това? Защо е това. Защо никога не желаеш това, което имаш, докато не го загубиш?