Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (34)

33

— Хайде, сибила! Ела да се запознаеш с любимите ми животни. — Острият, висок глас на Бладуд мушна като с остен Муун, подкара я през тълпата от глупаци, струпани на входа на стаята. Бяха дошли да я видят, сочеха я и мърмореха, задаваха й неприлични въпроси, които тя оставяше без внимание. Беше като рядка риба, изложена на показ. Никой от номадите обаче не смееше да я доближи, да я докосне. Тълпата се отдръпваше от пътя й като трева под напора на вятър. Дори Бладуд фактически никога не я докосна. Муун видя на бедрото на момичето да виси парализиращ револвер.

И дори да се опиташе да се изскубне от мъчителите си, нямаше къде да отиде. Бяха пътували два дни с шейни, бяха се изкачвали по покрити с лед планини към вътрешността, докато стигнат до номадския лагер. Не й бяха останали сили да ходи през зимната пустош. Кучетата лаеха и виеха, завързани с вериги между ярките палатки от синтетична тъкан, разположени под огромен скален заслон. Палатките изглеждаха под купола на заслона като гротескни гъбовидни образования. Дузина вечни нагреватели и фенери изпълваха огромното пространство с топлина и светлина. Муун забави крачки и протегна ръце към един нагревател, покрай който минаваше. Но нетърпението на Бладуд не я остави.

— Хайде, побързай! — И тя отново ускори ход, прекалено вцепенена от изтощение и студ, за да може да възрази.

Бладуд я подкара към полутъмен, тесен коридор. Муун забеляза, че заслонът постепенно се превръща в пещера с множество галерии. Над главата си видя слаба светлина. Смрад изпълни ноздрите й, когато влезе по-навътре. Пътят беше преграден от дървена врата, оплетена с жици. Бладуд мина покрай нея и натисна с палец една тежка ключалка. Вратата се отвори и тя махна на Муун да влезе.

Муун продължи напред. Тя чуваше зад себе си стъпките на Бладуд. Когато разгледа новия си затвор, Муун замръзна на място. Стаята беше с размери двадесет на тридесет фута и почти толкова висока. В средата на високия таван като слънце бе поставен жичен нагревател. По краищата, затворени в клетки, вързани с въжета и синджири имаше всякакви видове същества: с козина, с перушина, с люспи или просто с голи, сбръчкани тела. Муун запуши носа и устата си с ръка, когато тяхната смрад я удари с всичка сила. Тя видя как се свиват от страх, как вият. Видя такива, които лежаха намусени, апатични, без въобще да реагират. Видя едно човешко същество да лежи на легло до най-отдалечената стена.

— Дяволите да я вземат! Дяволите да я вземат! — Бладуд се развика неочаквано. Муун се извърна рязко. Менажерията засъска, зави, закряска, когато Бладуд се обърна и побягна по коридора. Вратата хлопна зад гърба й. Муун се обърна и насочи поглед към човека, който продължаваше да лежи неподвижен на леглото. Тя бавно тръгна към него, накуцвайки. Изплашените животни се отдръпваха от нея.

Муун отиде до непознатия без да го буди и видя, че беше мъж, чуждоземец… полицай. Дебелото му униформено палто беше покрито с тъмни петна, на краката си имаше мръсни бели номадски ботуши. Лицето му притежаваше фините черти на кареумовски аристократ, каквито бе виждала толкова често. Тялото му бе болезнено мършаво, кожата му — опъната върху изпъкналите кости. Той продължаваше да спи. Тя протегна неуверено ръка, докосна го по лицето и бързо я отдръпна. Челото му гореше.

Муун подгъна крака и седна на студения под до леглото. Животните притихнаха, но тя чувстваше изплашените им очи върху себе си и тяхната мъка се предаде на нея. Опря глава на края на леглото и заплака, разтърсвана от силни ридания. Помогни ми, Богиньо, помогни ми… всичко, до което се докосна се руши.

— Какво… какво ти е? — Една трепереща ръка разроши косата й. Тя вдигна глава и сподави плача си. — За мен… ли плачеш? — Думите бяха на сандхи. Болният човек се помъчи да вдигне глава. Очите му бяха зачервени и гуреливи. Тя си помисли, че сигурно не може да я види.

— Да. — Гласът и беше толкова тих, колкото и неговият въпрос.

— Не е необходимо… — Той спря, задавен от пристъп на кашлица.

— Погледни това! Погледни го!

Муун се обърна назад, огледа се наоколо, когато Бладуд отново влезе в стаята, като влачеше със себе си едно по-голямо момиче.

— Помириши го! Казах ти да се грижиш за него докато ме няма!

— Аз се грижих… — изписка по-голямото момиче, когато Бладуд я хвана за плитката и я дръпна.

— Трябваше да ти натрия лицето с това, Фоса.

— Добре, добре! — По-голямото момиче се отдръпна към вратата, а по Лицето му се стичаха сълзи от болка. — Ти, подъл малък уорт!

— Почакай. Какво му е? — Бладуд посочи към чуждоземеца.

— Болен е. Опита се да избяга, когато го пуснахме да пикае. Знаеш ли, избяга точно по време на бурята. Тичаше в кръг и го намерихме наблизо навън. — Тя завъртя пръст на слепоочието си, за да покаже, че е полудял.

Бладуд прекоси стаята, коленичи до Муун и погледна лицето на болния.

— Ух! — Тя го хвана грубо за брадата, когато той се опита да извърти глава. — Защо направи това? — Той затвори очи.

— Мисля, че не те чува. — Муун хвана ръката му и леко стисна пръстите му. — Той се нуждае от лечител, Бладуд — промърмори тя.

— Ще умре ли? — Бладуд коленичи, опърничавостта изчезна от гласа й. — Тук няма лечител. Мама се занимава с това, но не е наред с главата. Тя не научи никой друг. Ти не можеш ли да му помогнеш?

Муун я погледна.

— Може би мога… — Тя започна да сплита косите си. — Имаш ли някакви чуждоземни лекарства? — Бладуд поклати глава. — А билки или нещо друго?

— Мога да открадна от мамините. Само че са стари… — Бладуд неочаквано се изправи.

— Тогава донеси. — Муун я наблюдаваше, смутена от нейната отзивчивост. Муун отново повдигна ръката на чуждоземеца и му опипа пулса. Дъхът й спря, когато видя вътрешната страна на ръката му, цялата нашарена от белези. Тя я гледаше, обхваната от мълчаливо недоверие, после спусна внимателно ръката му с китката надолу.

— Ето. — Бладуд най после се върна с един кожен вързоп, украсен с дребни кости и метални парчета. Тя го отвори, разстла го на пода между тях. — Неутронна активация — поясни Бладуд, като махна с ръка. — Мама винаги произнася магически думи. Ти казваш ли магически думи, сибила? — Във въпроса и нямаше никаква подигравка.

— Мисля, че да. — Муун вдигна вързопа с изсушени растения и помириса пластмасовите торби със семена и луковици. Надеждата й помръкна. — Тези не са ми познати.

— Е, а това?

Тя поклати глава.

— Искам да кажа, че не зная как да ги използувам. Някога на Старата империя са имали изследователска служба. Преди да открият нов свят за заселване, са засявали там лечебни растения, различни видове от различни екосистеми. Аз ще трябва да попитам, а ти ще трябва да ми помогнеш, да ме въведеш. Ще го направиш ли? — Бладуд кимна нетърпелива. — Задай ми въпрос за начина на тяхната употреба. — Муун вдигна ръка. — Запомни онова, което ще кажа… точно, иначе няма да има никаква полза. Ще можеш ли?

— Да. — Бладуд се усмихна нахално. — Мога да изпея всяка една песен, която съм чула само един път по радиото.

Муун се опита да се усмихне.

— Тогава докажи го. Питай и аз ще ти отговоря. Вход…

Бладуд се окашля, изправи се.

— О-о, сибила! Кажи ми… ъх, как да използвам тези магически растения.

Муун взе китка, билки и почувства как потъва в бездната на небитието…

… Клавали. Отново влезе в светлина, за да намери едно лице, което познаваше, лицето на Клавали, зачервено и изненадано, с разрошена коса, с голи рамене, така близко до нея, както… Данаукий Лу. Тя видя как Клавали придърпа припряно едно одеяло, за да се покрие. Клавали, това е само Муун…

В ъгъла на широката уста на Клавали се появи колеблива усмивка, сякаш виждаше някаква тайна в очите на Данаукий Лу. Тя докосна нежно бузата му, като продължаваше да се усмихва и да чака.

„… Няма друг анализ!“ Муун се отпусна изтощена и почувства как бързите ръце на Бладуд я хванаха и я задържаха.

— Ти го направи! Ти не си лъжлива… — прозвуча гласът на Бладуд в ушите й. Тя сложи Муун до леглото, пусна я и извика злобно.

— Събуди се! Будна ли си? Къде беше отишла?

Муун кимна и положи глава на колене.

— Аз… бях при стари приятели. — Тя обхвана с ръце краката си, все още завладяна от спомена на преживяното.

— Сега познавам всички билки, сибила. — Гласът на Бладуд отново достигна до нея. — Ще ти покажа. Ще го излекуваш ли?

— Не. — Муун вдигна упорито глава и отвори очи. — Ще доведа истински лечител, който да използва тези билки. Ти обаче ще трябва да ми помогнеш, да ми дадеш онова, което ми е необходимо. — Бладуд кимна. Муун се приготви и знаеше, че ако има сили да започне, трансът ще й даде желаното. Тялото й се съпротивляваше, отказваше да поеме друго изпитание. Но ако сега се поддадеше на изтощението, може би щеше да бъде твърде късно за чужденеца. А тя не искаше да бъде свидетел на това как умира друг човек заради нея. Погледна го и съсредоточи цялото си внимание върху лицето му.

— Добре, питай ме как да го лекуваш. Вход! — И тя се гмурна… в белосана антигравитационна стая, където видя група хора, облечени в прозрачни и пастелни дрехи, да се движат безтегловно, привързани с въже към една маса. Чу ги как обсъждат някаква медицинска процедура. Зад тях, зад армираното стъкло на един широк прозорец, видя да висят дебели ледени шушулки, видя потоци от светлина да огряват поле, навято със сняг…

— … анализ! — Тя отново дойде на себе си. Усети по ръцете и по дрехите си остра миризма на половин дузина непознати билки и падна напред. Някаква мъгла скри от погледа й втораченото лице на Бладуд и отпуснатото, завито с одеяло, тяло на болния чуждестранец. Успокоена, тя отново почувства тялото си и пропълзя до нагревателя в центъра на стаята. Когато топлинният облак стана толкова силен, че тялото й не можеше повече да го понася, тя най-после легна и заспа.

 

 

Муун се събуди обзета от някакъв ужас и впери очи в стените, които я изненадаха. Каменни стени, а не безкрайната безутешност на небето над безжизнения, каменист бряг, където един екзекутор в черни дрехи носеше медал, така добре познат, както лицето на единствения й любим… Не, това не е вярно!

До ушите й достигна нежно пеене, което върна обратно съзнанието й към пещерата с каменни стени. Тя се вгледа в множеството клетки и почувства потока на времето, който я върна в настоящето. Някой я беше пренесъл върху одеяла. Животинската воня се беше разнесла, някой беше почистил клетките, а въздухът ухаеше, наситен с миризма на билки. До слуха й не достигаше никакъв звук и тя реши, че е късна нощ. Животните се размърдаха, когато Муун се изправи на крака, олюля се и прекоси стаята.

Чуждестранецът лежеше, повит като пеленаче. До главата му стоеше гърне, от което излизаше пара и остра миризма на настойка от билки. Тя коленичи до леглото и сложи ръка на челото му. „Върни се…“ — прошепна тя, почти като молитва. Докажи, че имам право да съм жива, да съм сибила. Тя наведе глава и притисна чело към твърдата рамка на леглото.

— Ти за… мен ли се върна?

Тя вдигна очи, видя как чуждестранецът се мъчи да отвори очи.

— Аз… аз никога не съм те напускала. — Той се намръщи, поклати глава, сякаш това нямаше никакво значение. — Никога не съм си отивала. — Тя го повтори на сандхи.

— Ах. — Той я гледаше през дръпнатите си очи. — Сега страх не ме е. Кога… кога ще тръгваме?

— Кога? Скоро. — Тя поглади мократа му от пот коса и той се усмихна. — Кога ти по-силен станеш.

— Аз не очаквах ти толкова добра да бъдеш. Остани при мен… дотогава!

— Ще остана. — Погледна надолу и видя до коляното си недокоснатото лекарство. Вдигна го. — Ти трябва това пиеш. — Тя сложи ръка под мишницата му и го претърколи на една страна. Той покорно си помагаше с другата, но не можеше да държи чашата. Муун отново видя белезите по вътрешната страна на китката. Тя взе чашата и му помогна. Когато я изпи, той се разкашля, а гърдите му затропаха като торба с камъни. Пластмасовото канче се изплъзна от ръката й и се търкулна под леглото. Тя го хвана здраво, докато премине пристъпа.

— Ти… толкова истинска си. — Той въздъхна на рамото й. — Толкова добра…

Муун го положи отново на леглото и той скоро заспа. Дълго стоя и го наблюдава преди да положи глава на ръката си и да затвори очи.

 

 

„Ти си истинска!“

Когато се събуди, споменът от думите я накара да се усмихне. Тя надигна бавно глава от изтръпналата си ръка, изправи се и примигна.

Чуждоземецът се бе отпуснал до стената, подпрян на Сгънатите одеяла.

— Сънувах ли, или… ти наистина на мен сандхи говорила си?

— Да, наистина, — отговори тя на сандхи. Муун размърда пръсти, усети да я боцкат иглички, докато циркулацията в ръката й започна да се възстановява. — Аз… аз не мога това повярвам. Ти толкова болен беше. — Тя почувства как я изпълва някаква топлина. Но силата дойде чрез мен и аз те излекувах.

— Аз мислех ти Детето-Лечител. Когато малък бях, моята дойка казваше — то така бледо като сияние на зора било… — Той се облегна по-тежко върху натрупаните одеяла. — Но ти дух не си. Ти да не си? — попита той, сякаш не се доверяваше напълно на своите сетива.

— Не. — Тя разтри с другата си ръка мускулите на врата си, като намигна. — Иначе нямаше толкова да боли.

— Ти тогава също затворник си. — Той леко се наклони напред и погледна изпод вежди. Очите му все още бяха възпалени. Тя кимна. — Твоето лице. Те не те измъчвали?

Тя поклати глава.

— Не. Те мен не нараниха. Те… от мен страхуват се досега.

— От теб страхуват се? — Той погледна към вратата. Далечният звук на един нов ден достигна до тях като ехо от друг свят.

Тя повдигна брадичка и видя неговата гримаса от татуировката на шията й.

— Сибила?

Муун отново наведе глава.

Той отново легна на една страна, разтърсен от пристъп на кашлица.

С крайчеца на окото си Муун долови, че нещо е променено. Тя се обърна и видя зад себе си маса, а върху нея кана и купа със сушено месо.

— Някой храна донесъл ни е. — Докато говореше, тя протегна ръце към храната. — Храна… — Не си спомняше откога не беше яла нищо.

— Бладуд. Преди часове. Аз преструвах се спя.

Муун отпи една дълга глътка от глинената кана. Синьо-бялата течност с дебел каймак се плъзгаше по изсъхналото й гърло като амброзия.

— О-о! — въздъхна от удоволствие тя и свали каната от устата си. Напълни пластмасовото канче и му го подаде.

— Не. — Той сложи ръка на устата си. — Не искам.

— Трябва да оздравееш, ти от сила нуждаеш се.

— Не. Не искам… — Той повдигна глава и я погледна. — Да… предполагам, че трябва. — Взе канчето в здравата си ръка. Муун видя белези и на нея. Той забеляза, че го гледа, вдигна канчето до устата си, без да каже нещо, и бавно го изпи.

Муун сдъвка парче изсушено месо, преглътна го и попита:

— Кой си ти? Как тук попадна?

— Кой аз съм? — Той погледна униформеното си палто, попипа го. На лицето му се появи учудване. — Гъндалийну, полицейският инспектор Б.З. Гъндалийну… от Кареумов. Те патрулния ми летателен апарат свалиха и плениха ме.

— Откога си тук?

— Вечно. — Той затвори очи, после отново ги отвори. — А ти? От звездното летище ли те отвлякоха? Откъде си? Биг Блю иди Самат?

— Не, Тийумат.

— Оттук? Но ти сибила си. — Той свали чашата от устата си. — Зимните хора не…

— Аз Летен човек съм. Муун Даунтрейдър Самър.

— А къде ти сандхи научи? — Нещо по-тъмно от любопитство хвърли сянка върху въпроса му.

Муун се намръщи неопределено.

— На Кареумов.

— Тогава извън закон обявена си! Как ти тук върна се? Гласът му стихна, твърде слаб, за да понесе тежестта на едно авторитарно^[1] питане.

— Както и заминах — с контрабандисти на техника. — Муун неусетно премина на своя език, изненадана от неговото възмущение. — Теб какво те засяга това, полицай? Искаш да ме арестуваш? Да ме депортираш? — Тя сложи ръка на уста да потисне възмущението си.

— И двете… ако мога да го сторя. — Той упорито следваше нейното преминаване от един език на друг. Но самодоволството му се изчерпи и след миг се отпусна безсилен на леглото. Засмя се с дрезгав, изпълнен с омраза глас. — Но не се тревожи. Проснат по корем… космическо нищожество, живеещо в бърлога… нямам никаква възможност.

Муун напълни канчето и отново му го подаде.

— Сибила, контрабандист. — Той внимателно отпиваше, като я наблюдаваше. — Мислех, че ти трябва да служиш на човечеството, а не на себе си. Или ти носиш тази татуировка само от лични съображения?

Муун отново почервеня от гняв.

— Това не е позволено!

— Както и контрабандата. Но се върши. — Той кихна силно и опръска с питието себе си и нея.

— Аз не съм контрабандист! — Тя отърси капчиците от парката си. — Но не защото смятам, че това е лошо. Вие сте тези, които са лоши, Гъндалийну, вие, полицаите… като разрешавате на вашите хора да идват тук и вземат онова, което искат, без да ни дават нищо в замяна.

Той се усмихна злорадо.

— Значи ти захапа тази най-елементарна стръв и се хвана на въдицата, така ли? Ако искаш… да видиш истинска алчност и експлоатация, иди на някой свят, където няма наши полицейски сили, които да поддържат ред. Хора като теб не бива да се връщат обратно и да създават проблеми, след като вече са били на друг свят.

Муун седна, без да каже нищо, сдържайки гневните си думи. Гъндалийну също мълчеше. Тя слушаше как дъхът му свири в гърлото.

— Това е мой свят и аз имам право да бъда тук. Аз съм сибила, Гъндалийну, и ще служа на Тийумат с всичките си сили. — Нещо по-силно от гордост прозвуча в гласа й. — Мога да докажа това, когато пожелаеш. Питай ме и ще ти отговоря.

— Не е необходимо, сибила — чу се тихо извинение. — Ти вече го направи. Би трябвало да те мразя — за туй, че ме излекува… — Той се обърна по корем и погледна към нея. — Но аз зная, че съм жив, че не съм самичък, щом виждам лицето ти, щом чувам да говориш моя собствен език. Благодаря ти. — Гласът му заглъхна. — Колко време си била на Кареумов?

— Почти един месец. Но… бих останала по-дълго, може би цял живот. Ако нещата стояха по-другояче.

— Значи ти хареса там? — Сега в гласа му нямаше сарказъм, само копнеж. — Къде беше? Какво видя?

— Видях Пазара на Крадците. И града на звездното пристанище. — Тя седеше с кръстосани крака и си спомняше. Видя Елзевир, Силки и Крес, живи и съпреживяващи нейната наслада, видя пътуването до повърхността на планетата, видя декоративните градини на К.Р. Аспунд. Спомни си как Сингалу беше издигнат до техник.

— Какво? — Гъндалийну отново седна до стената с широко отворена уста, без да смее да се зарадва. Тя забеляза, че му липсваше един зъб. — О, богове, не мога да повярвам! Старият Сингалу? Ти си съчиняваш, нали?

Тя поклати глава.

— Не, наистина! Стана случайно. Дори и К.Р. се зарадва.

— Била си при К.Р. Аспунд. — Той поклати глава и избърса очи, все още усмихнат. — Баща ми никога не успя да стигне до К.Р. Аспунд! Е, продължавай, карай по-нататък.

Муун преглътна мъчително.

— Ние… ние приказвахме. Той ме помоли да остана няколко дни. Той е сибила, ти знаеш… — Тя млъкна.

— Зная, че там има много неща, за които нищо не казваш — каза Гъндалийну тихо и поклати глава. — Аз дори не искам да зная защо, по дяволите, К.Р. Аспунд е поканил на чай контрабандисти на техника. Но там ти можеше да имаш всичко, което желаеш… живот и неща, които тук никога няма да получиш. Защо? Защо остави всичко това и се върна тук? Виждам в очите ти, че не си искала да се връщаш.

— Мислех, че трябва да се върна. — Тя почувства как изпочупените й нокти се забиват в дланите й. — Най-напред никак не исках да отивам на друг свят. Бях тръгнала за Карбънкъл да търся братовчед си. Но когато отидох в залива Шотоувър, срещнах Елзевир и полицията се опита да ни арестува…

— Залива Шотоувър? — На лицето му се появи странно изражение на разочарование. — Колко малка е вселената! Нищо чудно, че ми се струва… че някъде съм виждал лицето ти.

Тя се наведе напред, на лицето й се появи нещо като усмивка и на свой ред се вгледа в него.

— Не… предполагам, че бях изцяло погълната от бягството.

Той присви уста.

— Никой никога не е казвал, че съм нещо незабравимо. Значи каза, че отиваше в Карбънкъл. Но след пет години ти още не си стигнала там. Онова, което е станало с твоя сродник, вече е стара история.

— Не е. — Тя поклати глава. — Докато бях в Кареумов, аз попитах и трансът ми каза, че трябва да се върна, че още не е късно. — Дъхът й секна. — Но откакто се върнах, изгубих и нараних хора, на които държах… — Гласът й се разтрепери. Тя се прегърби, искаше й да се скрие някъде.

— Ти? Не… разбирам.

— Защо се върнах! — И тя му разказа всичко, всяка постъпка и всяко възмездие, което неумолимо я бе довело на това място. — За всичко това съм виновна аз! Аз им го причиних, всичко стана заради мен. Аз съм прокълната! Всичко това се случи заради мен, всичко!

— И без теб щеше да се случи, но ти нямаше да го видиш. Това е всичко. Никой не може да промени съдбата на никого. Ние не можем да контролираме дори собствената си съдба. — Тя усети как той постави нерешително ръка върху рамото й. — Ако можехме да сторим това, сега нямаше да сме пленници тук. Така ли е?

Тя вдигна глава и се вторачи в него.

— Но нимфите! Богиньо, дори нимфите… те бяха в безопасност в имението на Енгенит, преди да дойда!

— Ти не си виновна за това, че Старбък и Хрътките бракониерстват. Това е дело единствено на кралицата. Бих казал, че си извадила голям късмет, щом си оцеляла след срещата със Старбък. — Той се закашля и се хвана за гърлото.

— Старбък? — Тя пое дълбоко въздух и събра кураж да попита: — Той ли беше… човекът с черните дрехи? Какъв е той?

Гъндалийну вдигна вежди.

— Никога ли не си чувала за Старбък? Той е съпруг на кралицата: неин ловец, неин довереник, неин главен съветник, който се занимава с нас… неин любовник.

— Той ми спаси живота. — Тя попипа коричката от заздравяващата рана на шията си. — Кой е той, Гъндалийну?

— Никой не знае. Самоличността му е тайна.

Той някога те обичаше, но сега обича друга. Думите от транса изникнаха в ума й.

— Сега разбирам, всичко разбирам!… Вярно е. — Тя насочи поглед надалеч, но изумрудените очи зад черната маска на екзекутора я следваха, следваха…

— Какво има?

— Моят братовчед е Старбък!

Гъндалийну каза спокойно:

— Не може да бъде. Старбък е чуждоземец.

— Спаркс също е чуждоземец. Баща му е бил чуждоземец. Той винаги искаше да бъде като него, като Зимните хора… И сега той е такъв. — Чудовище. Как можа да ми стори това! Тя извърна лице и избърса сълзите си.

— Ти правиш някакви свои заключения. Само защото Старбък се е изплашил да убие една сибила.

— Той знаеше, че съм сибила, преди да види знака! — Тя отхвърли неговата непоносима убеденост. — Той ме позна. Зная това. И носеше медал, какъвто имаше Спаркс. — И убиваше нимфи. Тя прехапа устни. — Как е могъл? Как е могъл да стане такъв?

Гъндалийну отново легна и замълча неловко.

— Ако всичко това е вярно, поне е проявил достатъчно човечност, за да ти спаси живота. Сега можеш да забравиш за него. — Той въздъхна, загледан в сенките.

— Не. — Тя се изправи на крака и започна да обикаля около леглото. — Повече от всякога искам да отида в Карбънкъл. Сигурно има някаква причина. Ако се е променил, има начин пак да стане същият. — Отново ще го спечеля. Аз няма да го загубя… не след като съм стигнала чак дотук. — Аз го обичам, Гъндалийну. Независимо от всичко, независимо, че се е променил, не мога да спра да го обичам. — Той е, мой, винаги е бил мой! Няма да се откажа от него. Муун беше ужасена от истината. Почувства се безпомощна. — Ние сме врекли живота си един на друг и ако той повече не желае това, трябва да ми го докаже. — Тя стисна болезнено ръце.

— Разбирам. — Гъндалийну се усмихна, но в усмивката му имаше несигурност. — А аз винаги съм мислил, че моите хора водят скучен, безинтересен живот. — Лицето му отново доби спокоен израз. — Една кареумовска любов има мъдростта да знае своето място и да не разкъсва сърцата.

— Тогава ти никога не си бил влюбен — каза тя с негодувание. Наведе се над купа от дрехи, които бе донесла Бладуд. Взе разсеяно една дреха. Беше туника, обшита с широки ленти от тъкан ширит.

— Ако имаш предвид голямата заслепяваща любов — не. Чел съм за нея… — Гласът му стана по-мек. — Такава любов никога не съм виждал. Мисля, че тя не съществува в реалната вселена.

— Кареумовци не съществуват в реалната вселена — каза Муун, като се намръщи. Тя свали парката си, издърпа ципа на непромокаемия си гащеризон и го съблече, като разтри възпалената си, одрана кожа на ръцете. Муун вършеше това пред него, чувстваше как той се опитва да не я гледа, а самата тя изпитваше някакво перверзно удоволствие от неговото неудобство. После наметна дебела туника върху оскъдното си бельо, обу подплатените с топла кожа ботуши и закопча широк, изрисуван кожен колан около кръста си. Опипа ръчно тъкания ширит на туниката. — Това е красиво… — Учудване замени нейната замисленост. Тя разбра неочаквано, че ширитът и облеклото бяха много стари. — Гъндалийну…

— Казвай ми Б.З. — Той превъзмогна своето неудобство. — Тук всички сме на малки имена — и посочи с ръка животните.

Тя кимна.

— Б.З., ние… — Муун спря да говори, щом чу някой да минава по коридора. Ключалката изщрака и вратата се отвори. Влезе Бладуд, следвана от едно малко, бузесто дете, което носеше кутия. Тя блъсна с крак вратата. Животните се размърдаха и се впериха в нея. Детето отиде при клетките и неочаквано седна на пода пред една от тях. Бладуд не му обърна никакво внимание и прекоси залата.

Муун погледна към Гъндалийну, видя как очите му помръкнаха и лицето му изгуби своята жизненост. Остана само едно мрачно възмущение. Но Бладуд сияеше и като остави кутията, застана пред него и го заоглежда като инквизитор.

— Не мога да повярвам. Той е съвсем добре! Виж… — Тя го хвана за ръкава и го задърпа. — Намерих ти истинска сибила да ти спаси живота, полицайче. — Той се дръпна от нея и седна. — Сега можеш да продължиш да ми четеш.

— Остави ме на мира. — Той провеси крака на края на леглото и се разкашля намусен.

Бладуд сви рамене. Погледна към Муун, като се чешеше по дългия си нос.

— Ти също си добре, нали? Мислех, че и двамата ще ви намеря мъртви тази сутрин. — В гласа й се промъкна нотка на уважение.

Муун кимна и като контролираше гласа си, внимателно подбра думите.

— Добре съм… Благодаря за дрехите, които ми донесе да облека. — Тя докосна предната част на туниката. — Това е много красиво. — Не можеше да скрие своята недоверчивост.

За момент небесносините очи на Бладуд се изпълниха с гордост. Тя сведе глава надолу.

— Това са стари дрехи. На баба ми са. Сега такива не се носят. И никой не знае как да ги прави. — Тя придърпа края на своята мръсна бяла парка, сякаш наистина я предпочиташе. После порови в кутията и извади един пластмасов куб, колкото юмрук. Неразбираем шум като дъжд изпълни стаята. Бладуд започна да тананика някаква мелодия и Муун разбра, че това е малко радио. — Приемането е отвратително в тази пещера. Разбира се, това не попречи на старчето да се опита да направи от него предавател. — Тя се обърна към него и направи гримаса. — Ето ти вечерята — каза тя и подхвърли една кутия на леглото. Зад тях се чу писък. Муун се обърна. Детето плачеше и размахваше ръце към клетките.

— Е, не си слагай там пръста, дявол да те вземе! Ето твоята.

Муун взе кутията, седна и я отвори. Беше далечно подобие на яхния. Тя гледаше как Гъндалийну започна да яде. Муун извърна глава към приближаващото се дете.

— Това… братче ли ти е? — попита тя Бладуд.

— Не. — Бладуд се отдалечи. Държеше една кутия с месо. Тя направи пълна обиколка и раздаде на всяко животно вечерната порция. Муун забеляза, че животните се стряскат от грубите й движения.

Бладуд се върна намръщена и седна с кутията в ръка. Малкото дете отиде при нея, дръпна я за якето и започна да хленчи.

— Не сега! Познаваш ли животните? — Бладуд погледна Муун.

— Тези не. — Муун отмести поглед от детето.

— Тогава днес ще направиш същото, което направи онзи ден, само че този път ще ми кажеш за животните. — Тя гледаше сърдито — очакваше отказ. — Мисля, че някои от тях също са болни. Аз… аз не зная как да се грижа за тях. — Сведе очи. — Искам да зная.

Муун кимна, изяде остатъка от яхнията си и бавно се изправи.

— Откъде си взела всички тези животни?

— Повечето са откраднати от звездното летище. Някои са купени от търговци — елфоксът, сивите птици и питомните зайци. На останалите дори не зная имената.

Муун почувства, че Гъндалийну я гледа с неодобрение. Без да обръща внимание, тя отиде до най-близките животни, до тези, които бяха най-неприятни за гледане. Застана до първото, което наподобяваше трепереща маса от бръчки, клекнала над гнездо от суха трева. Животното плачеше и ломотеше противно, като показваше широката си уста. Потиснала своето отвращение, тя коленичи пред него, протегна ръка и му подаде шепа трошици.

След един безкраен момент животното се помъчи да се придвижи напред, сантиметър по сантиметър и докосна предпазливо ръката й с уста. Потрепери, побягна назад, после отново се върна и много внимателно пое трошиците, една по една, от ръката й. Муун се реши да го погали със свободната си ръка. Бръчките на кожата му бяха като мозъчни гънки, гладки и хладни. То стоеше доволно под ръката й и издаваше звук като пукане на мехурчета.

Муун бавно се отдалечи и отиде до съседната клетка с двойка месоядни животни. Ушите им бяха увиснали и бивните им се белееха на фона на черната им козина. Тя им подсвирна, възпроизвеждайки обертоновете. Дългите им пискюлести уши трепнаха и се завъртяха като радари. Животните пристъпиха към нея, привлечени от звука. Тя подаде ръката си да подушат пръстите й и почувства задоволство, когато една ебонитова буза се отърка о дланта й като жест на приятелство. Животните се промъкнаха боязливо покрай решетката и издавайки гърлени звуци търсеха допир.

Муун отиде по-уверено до едно хвъркато влечуго с остра глава, после до птицата с яркозелена перушина и червена качулка, която лежеше неподвижна в дъното на клетката си. Тя загуби представа за времето и изцяло се отдаде на общуването с животните. Когато най-сетне стигна до последното животно, видя, че малкото дете е заспало на коленете на Бладуд. Бладуд я погледна завистливо.

Муун отмести поглед.

— Аз… аз съм готова да започна транса, Бладуд, когато кажеш.

— Как направи това? — Думите на Бладуд я удариха като камшик. — Защо те идват при теб, а при мен не искат? Те са мои любими домашни животни. Аз ги храня и те трябва да ме обичат. — Детето се събуди от гневните й думи и започна да плаче.

— Това е очевидно — промърмори начумерено Гъндалийну. — Тя се отнася към животните като с човешки същества, а ти третираш човешките същества като животни.

Бладуд се изправи гневно и Гъндалийну настръхна.

— Бладуд… те се страхуват от теб, защото… — Муун се мъчеше да подбере по-меки думи за неприятната истина. — … защото ти се страхуваш от тях — завърши тя направо.

— Аз не се страхувам от тях! Ти се страхуваше от тях.

Муун поклати глава.

— Не в този смисъл. Искам да кажа, че се страхуваш да те видят как се грижиш за тях. — Тя отмести поглед от Бладуд и се обърна отново към клетките.

Надменността изчезна от лицето на Бладуд.

— Е, аз ги храня, правя всичко за тях! Какво друго трябва да правя?

— Да се научиш да бъдеш нежна с тях. Да се научиш, че добротата не е слабост.

Малкото момченце се покатери по крака на Бладуд. Тя го погледна и го погали нерешително с ръка.

Муун отново отиде при клетките, взе животното с бръчките в ръце и насочи цялото си внимание към него.

— Питай ме за тях. Вход… — Муун чу въпроса на Бладуд и го предаде…

… Анализ!

Тя се намери седнала на пода, а чипоносата елфокс беше засмукала плитката й. Муун поглади нейната дебела бяла грива и измъкна плитката от устата й. После внимателно освободи острите й нокти от туниката си и я подаде с две ръце на Бладуд.

— Заповядай — прошепна тихо тя. — Вземи я.

Бладуд неуверено протегна ръце. Малкото животинче безропотно премина от Муун в протегнатите ръце на Бладуд. Тя го притисна до корема си, като го държеше срамежливо. Бладуд се засмя, когато то се промъкна през разтворената й парка и Се настани на топло. Момченцето седеше на краката й, засмукало палеца на едната си ръка. С другата се пресегна към животинчето.

— Нали ти казах… — Муун се намери сред транса в магазин за вносни любими домашни животни от друг свят. Толкова далеч… всички ние, толкова далеч от дома.

— Лисоп, старл, батуинг… — Бладуд заизрежда имената на животните. — Предполагам, че вече зная какво им е на онези — каза тя, като посочи с пръст. — Нямам подходяща храна за тях.

— Лицето й помръкна. — Но ти постъпи добре.

— Тя погледна към Муун, като се постара гласът й да прозвучи одобрително. — Не е ли така, полицай?

Гъндалийну се усмихна и отправи присмехулен поздрав.

— Тя е благородна… — Той млъкна.

Вратата се отвори и влезе един мъж с едро брадато лице. Животните се свиха до стените.

— Какво искаш, Тарендроу? — Лицето на Бладуд отново се начумери.

— Шаманката иска това да се поправи. — Той подаде някакъв чуплив на вид инструмент, който Муун не можа да разпознае. — Кажи на техника да си направи труда, за да си заслужи храната.

— Той е много болен — отговори Бладуд.

— Той е жив. — Тарендроу се усмихна и насочи поглед към Муун. — Какво ще кажеш за едно посещение в моята палатка, малка сибило? — Една груба ръка погали ожулената й буза, с което й причини болка.

Муун се отдръпна, изпълнена с отвращение. Той се изсмя и мина покрай нея.

— Слушай, лайно такова — каза Бладуд, — да не си посмял да я закачаш! Тя наистина е сибила!

Той се озъби.

— Тогава какво прави тук? Ти не вярваш в тези суеверни глупости, нали, техник? — Той сложи пред Гъндалийну разваления предмет и комплект инструменти. — Само без шеги, защото ако това нещо до утре не проработи, ще те накарам да го изядеш. — Той перна с пръст потъмнелия отличителен знак на яката на Гъндалийну. Муун видя как слабото лице на Гъндалийну посивя и настръхна.

Тарендроу се отдалечи, мърморейки, и излезе.

Бладуд направи неприличен знак зад гърба му.

— О-о, богове, как мразя това копеле! — Тя трепна, когато малката елфокс се събуди и започна да скимти и да дращи. — Той се мисли за премиер-министър или нещо от този род, само защото е любимец на мама. Роден е в Карбънкъл и е адски горд от това. Затова мама толкова го обича.

Муун наблюдаваше как Гъндалийну се изтегна на леглото и се обърна с лице към стената, без да каже нищо.

Бладуд измъкна животинчето от парката си и го хвърли в клетката ядосана. Муун почувства, че Бладуд търси нещо, което бе изчезнало Тя продължаваше да гледа Гъндалийну. Бладуд пусна момченцето и излезе от стаята.

Муун отиде при Гъндалийну и коленичи.

— Б.З.? — Знаеше, че той не желае да го безпокоят и знаеше, че беше длъжна да го повика Докосна рамото му. Почувства как цялото му тяло трепери. — Б.З.

— Остави ме на мира.

— Не.

— За Бога, аз не съм едно от нейните любими домашни животни!

— Аз също! — Тя стисна рамото му.

Той се обърна по гръб и погледна нагоре с безрадостен поглед.

— Мисля, че по-лошо от това не може да стане.

Муун кимна.

— Тогава може би нещата ще започнат да се оправят?

— Няма. — Той поклати глава. — Недей да ми казваш, че има някаква надежда, някакво бъдеще. Не мога да понасям да гледам по-далеч от утрешния ден.

Муун видя разваления инструмент, който Тарендроу беше оставил на пода.

— Можеш ли да го поправиш?

— Със затворени очи — отговори той с кисела усмивка. Вдигна ръце. — Ако имах две здрави ръце. Но нямам.

— Имаш три. — Муун стисна ръцете си като за молитва. — Гъндалийну пое дълбоко дъх и се изправи.

— Тарендроу… — Той преглътна — Тарендроу ме хвана, когато преправях радиото на Бладуд. След като ме обработи, два дни не можех да ходя. — Той прекара ръка през косата си. Муун видя, че отново трепна. — Не зная какво е вършил, докато е бил в града… но на това беше добър.

Муун потрепери, като си спомни как Тарендроу я докосна по лицето.

— За… това ли? — Тя погледна ръцете му, които бяха целите в белези.

— За всичко. — Той поклати глава. — Аз съм от аристократичен произход, техник, кареумовец! А съм третиран като роб от тези диваци… по-лошо от роб! Никой, който има и най-малко достойнство, няма да приеме такъв живот: без чест, без надежда. Ето защо се опитах да направя единственото достойно нещо. — Той каза това съвършено равнодушно. — Но Бладуд ме спипа, преди да бях… свършил.

— Тя е спасила живота ти?

— Да. — Муун долови в отговорът му омраза. — Какъв е смисълът да се унижава един труп? — Той погледна осакатената си ръка. — Отказах да се храня, но тя ми каза, че ще накара Тарендроу да ме храни. За петнайсет минути той можеше да ме накара да ям дори изпражнения. — Опита се да стане, падна, разкашля се, а в очите му се появиха сълзи.

Като се страхуваше, че не е разбрала, тя попита:

— А сега?

— Сега всичко се промени. Аз… трябва отново Да мисля не само за себе си. — Тя не знаеше дали се радва, или му се сърди.

— Радвам се, че не си успял. — Тя погледна към него. — Ние ще отидем в Карбънкъл, Б.З. Зная, че ще отидем. — Нищо не е свършено. Изведнъж Муун се почувства сигурна в това, сякаш имаше някакво предчувствие.

Той поклати глава.

— За мен това вече няма значение. Много е късно, много дълго съм тук. — Той повдигна брадичката й с пръст. — Но заради теб и аз ще се надявам.

— Не е много късно.

— Ти не разбираш. — Той дръпна значката на униформеното си палто. — Тук съм от месеци и всичко е свършено! Фестивалът, Промяната, последното заминаване… вече всички са заминали, оставили са ме. Завинаги. — Мършавото му лице се изкриви от мъка. — В сънищата си чувам родината да ме зове, а не мога да й отговоря…

— Но те не са! Всичко това още не е станало.

Той погледна втрещен, сякаш го бе ударила. После я придърпа на леглото до себе си и я разтърси.

— Наистина ли? Още колко? Кажи ми още колко? О, богове, кажете ми, че е истина!

— Истина е! — Тя кимна. — Но не зная още колко… искам да кажа, че не съм сигурна дали остават една или две седмици до празненството.

— Една седмица? — Той я пусна и отново се подпря на стената. — Муун дявол да те вземе, не зная дали си благодат или проклятие. Една седмица! — Той потри уста. — Но мисля, че си благодат — и я прегърна, кратко, скромно, с обърнато настрани лице.

Тя протегна ръце, когато той се оттегли, хвана го и с неочаквана благодарност прошепна:

— Не, недей. Малко по-дълго. Моля те, Б.З. Искам малко по-дълго. Подръж ме… Докато всичко потъне. Докато мога да почувствам как ме държат неговите ръце…

Гъндалийну се смая. Но я прегърна почти механично и отново я притисна до себе си.

Толкова отдавна… тя си спомни нежните ръце на Спаркс, като че ли беше вчера… беше толкова отдавна. Положи глава на рамото му и почувства как се разтваря, безпаметна, безвременна, намерила сигурност в неговата плът. След известно време почувства как прегръдката на Гъндалийну става по-силна. Дъхът му се учести, а сърцето й неочаквано заби по-бързо.

— Искаш ли… да ми говориш на сандхи? — попита той нерешително.

— Да. — Тя се усмихна срамежливо. — Макар, че аз… не добре говоря…

— Зная. Словоредът е ужасен. — Той тихо се засмя.

— Твоят също! — Тя усети главата му на раменете си. Муун почеса гърба си с бавни, спокойни движения. Чу го да въздиша. Постепенно ръцете му се отпуснаха и той се отдели от нея. Вдигна глава и видя усмихнатото му, заспало лице до своето. Тя внимателно го сложи на леглото, повдигна краката му и го покри с одеяла. Целуна го нежно по устната, после легна на своята постелка на пода.

 

 

— Поправи ли го, а? Късметлия си, полицайче. — Бладуд спря пред леглото, вдигна далекомера, който Гъндалийну и Муун бяха поправили сутринта. Гласът й не можеше да прикрие искреното й облекчение. Гъндалийну обаче се намръщи.

— Ей, защо правиш това? — викна Бладуд на Муун.

Бели птици пърхаха с крила по раменете на Муун. Два старла се мушнаха под леглото й.

— Искам да им дам малко свобода — отговори Муун, по-уверена, отколкото се чувстваше.

— Ще избягат навън! Затова ги държа в клетки, защото… ще избягат, ако не са в клетка, глупави твари.

— Не, няма да избягат. — Муун протегна шепа, пълна с трохички. Птиците се завъртяха в кръг и кацнаха на ръката й, като се блъскаха за място. Тя погали гладките им пера. — Като ги държиш в клетка, няма да те заобичат. Не можеш да ги обичаш, ако мислиш, че никога не можеш да отвориш вратата.

Бладуд пристъпи навътре в стаята и птиците отново се разлетяха. Муун постави трохичките в нейната ръка. Но тя я стисна в юмрук и ги пусна на пода.

— Вземи си ги. Не ги искам. Искам приказка, полицай. — Тя отиде до Гъндалийну и седна на леглото до него — За старата империя, още нещо.

Той се отдръпна многозначително.

— Не зная повече приказки. Вече знаеш всичките.

— Не ме интересува, просто разкажи! — Тя разтърси ръката му. — Почети ми пак от онази книга. Чети и на нея, тя е сибила.

Муун вдигна поглед от птичките, които кълвяха трохи около краката й.

— Седни, сибила. — Бладуд направи заканителен жест. — Ще ти хареса. Разказва се за първата сибила, съществувала преди края на старата империя. Говори се за космически пирати и за изцяло изкуствена планети, й за извънземни, и за супероръжия, щрак! — Тя разстреля Муун с показалец, като се смееше.

— Наистина ли? — попита Муун и погледна Гъндалийну. — Наистина ли се разказва за първата сибила? — Той вдигна рамене.

— Той каза, че е вярно. — Ентусиазмът на Бладуд нарасна. — Хайде, полицай. Прочети онази част, където тя спасява нейния истински любовник от пиратите.

— Той спасява нея. — Гъндалийну се закашля от възмущение.

— Слушай, просто я прочети. — Бладуд се наведе, старловете се разбягаха уплашено с тракащи нокти когато тя почна да търси пипнешком под леглото. Накрая намери една оръфана книга и я подхвърли на Гъндалийну. — … И накрая тя мисли, че той умира, и той мисли, че тя е мъртва. Толкова е тъжно. — Тя се усмихна жестоко.

— Бладуд, аз ще ти разкажа една приказка — каза Муун, хващайки се внезапно за вдъхновението като за спасителен пояс, и седна на пода с кръстосани крака. Старловете дойдоха при нея, като разпръснаха птичките и сложиха острите си муцуни на скута й. — За мен… и моя истински любовник и за контрабандистите на техника, и за Карбънкъл. — И ти ще слушаш и ще разбереш.

Муун отново разказа историята си, като премахна бариерите, които задържаха емоциите й. И не пропусна нищо от онова, което беше видяла и беше направила.

— Искаш да кажеш, че не си знаела, че ще ти трябват пет години, за да стигнеш до Кареумов? Ти наистина си била глупава!

— Уча се.

— Искаш да кажеш, че той е Старбък?! — Прошепна Бладуд, обхваната от страхопочитание. — Свещена глупост! Твоят собствен истински любовник, убиец на нимфи. И ти още го обичаш?

Муун кимна мълчаливо. Устата й трепереше. Да върви всичко по дяволите, още го обичам! Тя задържа дъха си. Опитваше се да се овладее. Опитваше се да оцени реакцията на Бладуд.

Бладуд скришом избърса очите си и се почеса по главата. Късо подстриганата й коса стърчеше като слама.

— О-о… това не е справедливо. Сега той ще умре и никога няма да узнае.

— Какво? — Муун настръхна.

— Промяната — каза Гъндалийну. — Последният Фестивал, краят на Зимата. Краят на Снежната кралица… и на Старбък. Те ще се удавят заедно. Това е краят на всичко… — Той я погледна с мълчаливо разбиране.

Муун застана на колене, разгони старловете и наруши магията, приковала Бладуд.

— Майко на всички нас… почти нямаме време! Бладуд, ти трябва да ни пуснеш да го намерим, ние трябва да пристигнем в Карбънкъл преди Промяната.

Бладуд се изправи. Лицето й отново стана строго.

— Няма нищо да правя. Ти измисли всичко това, за да ви пусна да си вървите. Е, аз обаче няма да ви пусна.

— Не е лъжа! Старбък е Спаркс и той ще умре! Не може да съм изминала целия този път, за да допусна това! — Тя се бореше с обземащата я паника, губеше битката. — Ако мога да отида в Карбънкъл, Б.З. ще ми помогне да намеря Спаркс навреме. А ако Б.З. не се върне навреме там, неговият собствен народ ще замине и ще го остави. Остават по-малко от четиринадесет дни!…

— Тогава след четиринадесет дни всичко ще свърши и вас двамата това повече няма да ви интересува. Така че вие ще можете да останете тук с мен, завинаги. — Бладуд скръсти ръце, а очите й гневно искряха.

Муун стана, чувстваше как каменните стени я притискат.

— Моля те, моля те, Бладуд! Помогни ни!

— Не искам да зная дали това е вярно или не! Вас не ви е грижа за мен. Защо тогава мен трябва да ме е грижа за вас? — Бладуд сграбчи ръкава на туниката на Муун и съдра половината от него. После рязко излезе, като затръшна вратата зад себе си.

— Не разбирам това — промърмори Б.З. полуиронично, полуотчаяно. — Приказките, които аз й разказвах, имаха винаги щастлив край.

 

 

Беше късна нощ, а Муун все още не можеше да заспи, когато старловете до нея внезапно се разбудиха. Тя се заслуша, и дочу нечии стъпки. Стана, като примигваше на светлината на нагревателя. Б.З. също се изправи, седнал в леглото си. О, Богиньо, тя е променила намеренията си!…

Вратата се отвори. Но лицето, което влезе, не беше Бладуд. Муун чуваше притаения дъх на Гъндалийну. Тя стоеше като парализирана и не смееше да мръдне.

— Събуди се, малка сибило. Дойдох да науча някои от твоите трикове… и да ти покажа някои от моите. — Тарендроу прекоси стаята, като разкършваше рамене.

Муун се изправи на крака и пристъпи бавно. Той не вярва… Майко, моля те, майко, нека се събудя! Тя се запрепъва назад. Почувства как Гъндалийну я хвана за раменете и я притегли към себе си.

— Остави я на мира, кучи сине, ако не искаш да загубиш и малкото ум, който ти е останал.

Тарендроу се засмя.

— И ти като мен не вярваш в това! Не се меси, полицай, ако не искаш да ти покажа какво значи болка.

Б.З. отстъпи назад. Муун стисна зъби, за да не заплаче. Но когато Тарендроу застана между тях, Гъндалийну замахна и го удари в гърлото.

Ударът не беше силен. Тарендроу хвана ръката му, изви я и го хвърли върху клетките. Гъндалийну се отблъсна от стената, но преди да успее да възстанови равновесието си, тежкият юмрук на Тарендроу се стовари върху коленете му и един ботуш го изрита в слабините. После Тарендроу се обърна към Муун и обви ръце около нея. Притисна устни към устата й. Муун изви лице и захапа устната му. Заби зъби и усети как кръвта му се смеси с нейната слюнка.

Той я отблъсна с вик на болка. Почти паднала, Муун се запрепъва, като се опитваше да се измъкне от него.

— Сега ти си прокълнат, Тарендроу! Сега си заразен със сибилската лудост и няма никаква надежда за теб! — Гласът й беше пронизителен.

— Бладуд! Бладуд! — Но ръката му се сключи около врата й. Тя отвори безмълвно уста, а гласът й секна, когато болката я парализира. Той я отблъсна.

Ненадейно един заби острите си нокти през плата на гамашите в крака му. После наведе бивни и ги заби в прасеца му. Тарендроу задърпа Муун из стаята, като риташе злобно, докато най-накрая успя да отхвърли животното. Но когато ръцете му отново се впиха в гърлото й, той неочаквано се препъна назад и загуби сили.

— Ти, кучко! — изфъфли той, изпълнен с ужас. После се хвана за главата, олюля се и рухна безжизнен на пода.

Муун се надвеси над него и промълви със суров глас:

— Най-после си напълно задоволен, невернико. — Тя прескочи безчувственото му тяло и отиде при Гъндалийну, който неуверено се изправи на крака. Опита се да го задържи с изтръпнали, натежали ръце. Видя нова синина да се издува на челото му.

— Б.З, добре ли си?

— Той я погледна недоверчиво.

— Дали съм добре? — Той закри лицето си с шепи. Мина един дълъг момент преди да я прегърне, да я притисне до сърцето си.

— Слава на боговете… слава на боговете, и двамата сме добре.

— Добре, какво мислите, че… правите? — Бладуд се втурна през вратата и спря при вида на проснатото на пода тяло на Тарендроу. Старловете обикаляха около него и ръмжаха заплашително. Тя погледна към Муун и Гъндалийну, които стояха прегърнати. Муун видя въпроса, който се появи в очите й, видя и отговора, който получи, без да пита.

— Ти… ти ли му стори това? — Беше изплашена.

Муун кимна.

Бладуд отвори уста.

— Мъртъв ли е?

— Не. Но когато утре се събуди, ще започне да полудява. Все повече и повече. — Муун неочаквано преглътна.

Бладуд погледна отпуснатото лице на Тарендроу. Вдигна очи и лицето й започва да се изпълва със странна смесица от емоции. Тя бръкна в парката си, извади револвер и го зареди. После се наведе и допря дулото до слепоочието на Тарендроу.

— Не, той няма да полудее — и натисна спусъка. Тялото му се разтресе.

Муун се сепна, усети как Гъндалийну трепери до нея. Но тя не чувстваше никакъв ужас или угризение.

— Добро избавление. — Бладуд прибра револвера. — Казвах му, че ще съжалява, ако се опита да те нарани. — Тя вдигна глава, погледна към тях с нещо по-дълбоко от собственическо чувство и по-силно от разочарование. — По дяволите, сега ти наистина го направи! Когато мама разбере какво се е случило, ще поиска жива да те одере. А тя постига онова, което пожелае, и аз не мога да я спра. Всички смятат, че тя е свещена, пък тя всъщност е само една луда. — Бладуд изтри носа си. — Добре! Добре, не ме гледайте така! Ще ви пусна.

Щом осъзна чутото, Муун се олюля и се свлече на колене.

 

 

Зъбатият студ преди зазоряване се впи в Муун през изолиращите дрехи и сиво-кафявата маска на лицето й. Снегът лежеше сребърен под пълнолунието, отвъд зейналата уста на пещерата.

— Никога не съм виждала такава красива нощ!

— Аз също. На никой свят. — Гъндалийну се размърда под термичните одеяла, легнал сред товара на шейната. — И никога няма да видя отново, дори и да доживея до новото хилядолетие. — Той пое дълбоко дъх. Разкашля се мъчително от студения въздух, който нахлу в болните му дробове.

— Млъкни, моля те. — Бладуд се появи отново зад тях за последен път. — Целия лагер ли искаш да събудиш? Ето. — Тя пъхна нещо в скута на Гъндалийну. Муун видя, че това бяха три малки преносими клетки с животни. — Занеси ги обратно на звездното летище. Болни са. Тук аз не мога да им помогна. — Гласът й беше напрегнат като стиснат юмрук. Гъндалийну сложи клетките под одеялата до себе си.

Бладуд отиде при другите клетки с животни, които беше наредила пред входа на пещерата. Тя взе първата и я отключи.

— Ще пусна всички тези диви животни, те не обичат дори теб — каза тя намусено, като гледаше към Муун. От клетката изпърпориха сивокрили птички и се претърколиха изненадани на снега. Те се съвзеха и отлетяха, като приветстваха с цвърчене свободата, тя отвори втората клетка. От нея изскочиха белокожи зайчета, запремятаха се по снега и безшумно хукнаха по лунната светлина.

Бладуд отвори и последната клетка. Разтърси я. Малкият елфокс се изтърколи, като плюеше от възмущение. Тя го ритна с крак на снега.

— Хайде, дявол да те вземе! — Малкото животинче блееше от объркване. Украсената му в сребристо козина настръхна. То се надигна и се заклатушка обратно към топлото и заслона. Но намери крака на Бладуд и като скимтеше, запълзя но ботуша й.

Бладуд изруга, наведе се и го вдигна.

— Добре, тогава… — гласът й омекна. — Ще запазя останалите! — Тя погледна към Муун. — Сега обаче зная как да се грижа по-добре за тях. Те ще искат да останат с мен.

Муун кимна мълчаливо.

— Предполагам, че всичко сте взели. — Бладуд галеше несъзнателно животинчето по главата. — Взехте ли далекомера? Да се надяваме, че си го поправил както трябва, полицай.

— Какво ще правите сега? — попита Гъндалийну. — Вече няма кой да ви поправя нещата Вие забравихте да живеете като истински скотовъди и ловци. Престанете да водите друг живот освен живот на паразити.

— Аз не съм. — Бладуд отметна назад глава. — Аз зная и старите начини на живот. Мама няма да живее вечно, независимо какво си мисли. Аз ще мога да се грижа за себе си и всички други ще могат, когато се наложи. — Неочаквано тя сложи ръце на раменете на Муун. — Така че вие по-добре се измитайте оттук. По-добре идете да го намерите, преди да е станало късно.

Муун я прегърна. Всичко лошо беше забравено в този миг. Всичко лошо простено. Тя почувства животинчето помежду им да шава.

— Ще го намеря!

После заедно избутаха шейната на открито и Муун седна зад пулта за управление. Тя включи захранването, като следваше неохотно даваните от Гъндалийну указания.

— Хей, Бладуд! — Гъндалийну се обърна през рамо. — Вземи. — Той подхвърли оръфания роман. — Мисля, че повече няма да ми се чете.

— Аз също няма да мога да го чета. Написан е на вашия език.

— Това по-рано не ти пречеше.

— Измитайте се, дявол да ви вземе. — Тя гневно размаха книгата, но на лицето й се появи усмивка.

Муун включи фаровете и те започнаха своето последно пътуване на север.