Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (33)

32

— Разтревожих се за теб, когато съобщиха за бурята.

— Не беше нищо. Просто се измъкнахме от нея — отговори той.

Тих смях.

— Колко Старбъци биха могли да кажат това, без да лъжат?

Спаркс не отговори. Лежеше неподвижно на леглото и наблюдаваше как тя го гледа. Еъриенрод лежеше до него. Извивките на нейното тяло сякаш представляваха гънки на континент, израснал от морето, забулен в снежните полета на нейните коси. Тя разтриваше тялото му с ароматен крем с бавни, опипващи пръсти, но той не реагираше. Нима няма да откликне на нейното най-интимно докосване? Като труп… богове, помогнете ми, жив съм погребан.

Еъриенрод отдръпна ръка от бедрото му, когато мускулите му се стегнаха… вкочаняване на мъртвец. Тя се претърколи по корем и положи глава върху гърдите му. Загледа го загрижено с очи от ахат. Порочни очи… Той видя сенките, които лежаха непосредствено под тях, видя дълбочините на мъдростта без милост. Затвори очи. Но аз направих всичко това за теб, Еъриенрод.

— Нима толкова си уморен? — Тя повдигна чуждоземния медал от гърдите му и го заобръща разсеяно между пръстите си. Той долови скрития поток на хладно негодувание под плитчините на нейната загриженост. — Или си толкова отегчен? Да направим ли тройка?

— Не. — Той я прегърна и придърпа към себе си. Вдишваше аромата на копринената й коса, целуваше очите й… и не чувстваше нищо. Нищо. Момичето-призрак, което срещна на морския бряг, щеше да застава между тях винаги, когато лежаха заедно, и той щеше да вижда нейните очи… верните очи, единствените очи. Те щяха да го обвиняват, от тях щяха да текат кървави сълзи, винаги… — Еъриенрод! — извика той отчаяно. — Дявол да го вземе, ти знаеш, че те обичам! Знаеш, че си всичко за мен, всичко, което тя бе за мен и дори повече… — Но думите му прозвучаха като стон. Ръцете му се оттеглиха от нея.

Тялото на Еъриенрод върху него застина.

— Тя?!… За какво говориш, любов моя? За нашата Муун? — Гласът й беше тих — като покрит с облак. — Все още ли те преследва, след толкова време? Тя си отиде. Ние я загубихме много отдавна. Забрави за нея. — Тя погали слепоочията му с краищата на пръстите си, като правеше бавни кръгообразни движения.

— В името на всички богове, мислех че съм я забравил! — Той извъртя глава, като се опитваше да избяга от собственото си отражение.

— Тогава защо? Защо се сети за нея сега? Страхуваш ли се от предстоящата Промяна? Нали ти обещах, че тя никога няма да настъпи.

— Това не ме безпокои. — След избиването на мои хора… вече нищо не ме безпокои. Той внимателно я свали от себе си, претърколи се по корем и подпря главата си с ръце. Тя седна до него, сребърните й кичури милваха кожата му.

— Тогава какво… — Във въпроса й прозвуча някаква лудост. Ръцете й обхванаха неговите рамене. — Ти си мой, Старбък. Ти си единственото, което обичам на този свят. Аз няма да те разделя с някаква си лятна мечта. Няма да те загубя заради някакъв дух… дори и той да е моят.

— Тя не беше дух! Тя беше реалност. — Той замахна с юмрук.

В отговор Еъриенрод заби нокти в тялото му.

— Кой?

— Муун! — Нещо го разтърси, нещо като ридание. — Муун! Муун! Муун! Тя беше там, на лова. Тя излезе от морето заедно с нимфите.

— Сън. — Кралицата се намръщи.

— Не, не е сън, Еъриенрод! — Той отново легна по гръб, а ноктите й продължаваха да се забиват. — Аз я пипнах, видях знака на шията й… тя беше в кръв. Пипнах кръвта… тя ме прокле! Смърт за убийство на сибила… смърт за любов със сибила…

— Глупак! — Но не беше глупостта му, която я нервира. — Защо веднага не ми каза за това?!

Той поклати глава.

— Не можех. Аз…

Тя го удари. Главата му рухна на възглавницата. Той не можеше да повярва.

— Къде е тя? Какво стана с нея?

Той изтри уста с опакото на ръката си.

— Хрътките… щяха да я убият. Аз ги спрях. Аз… аз я оставих на брега.

— Защо? — Една прошепната дума, която изразяваше загуба.

— Защото щеше да ме познае. — Той с усилие изтръгна думите от устата си. — Щеше да ме познае… щеше да види, че това съм аз! — Мислите му се въртяха в омагьосан кръг.

— Значи те е срам да бъдеш любовник на най-силната жена на тази планета? — Тя отметна назад коси.

— Да. — Беше го срам да я гледа, когато го каза. — Когато бях с нея, ме беше срам.

— Но ти я остави сама на брега, когато се задаваше буря, без да се срамуваш от това. — Еъриенрод обви ръце около гърдите си разтреперена, като че ли тя бе изоставената.

— По дяволите, не знаех за бурята, прогнозата нищо не казваше! — Достатъчно бе само да погледнеш небето, за да разбереш… Но той се бе затворил в кабината на апарата, за да скрие от Хрътките треперенето си и невъзможността да се контролира. Бе излязъл отново едва когато бурята ги връхлетя, когато беше твърде късно да се мисли за нещо, освен за собственото си оцеляване. А след това… беше много късно за каквото и да било. Той погледна ядосаното лице на Еъриенрод. — Не те разбирам! Защо държиш толкова много на нея? Дори и да ти е роднина, ти никога не си била близка с нея. Не така, както бях аз…

— Никой на този свят не й е по-близък от мен. — Еъриенрод се наведе към него. — Не си ли разбрал това? Още ли не си видял, че… аз съм Муун.

— Не! — Той се отдръпна от нея. Тя взе в ръка неговия медал и притегли Спаркс като кученце.

— Муун е мой клон! Аз я отгледах като Летен човек, за да заеме моето място като кралица. Ние сме еднакви във всяко отношение… във всяко отношение. — Тя хвана ръцете му и ги сложи върху тялото си. — И двете те обичаме повече от всичко.

— Това е невъзможно!… — Той отново докосна лицето й. Еъриенрод и Муун бяха нощ и ден, стомана и въздух, жлъч и мед… Тогава защо обичам и двете? Той наведе глава. Защото аз наистина обичам и двете! О, богове, помогнете ми!

— Всичко е възможно. Възможно е дори да се върне при мен. — Еъриенрод гледаше през него, през времето. — Но дали все още ми е нужна… дали все още ми е нужна? Тя отново съсредоточи поглед върху него. — Обичаш ли ме?

Той отпусна глава, почувства ръцете й да го прегръщат, да го милват любовно, със силно чувство на собственост.

Не повече, отколкото някога съм желал пея, само нея.

— Само теб, Еъриенрод. Ти ме направи това, което съм. Ти си всичко, от което имам нужда. — Ти си всичко, което заслужавам.