Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (32)

31

— Здравей, Мироу. — Джеруша изскочи от патрулния апарат, облечена в униформа и с най-добрата си имитация на усмивка. Вятърът се опита да отметне полузакопчаното й палто и да премине към по-груби интимности. По дяволите това време! Усмивката й охладня.

— Джеруша? — Енгенит закрачи по склона към нея, заобиколен от помощниците си. Неговата широка приветствена усмивка й се струваше искрена и тя също се усмихна по-сърдечно. Но Джеруша прочете колебание в погледа му, който той отправи към униформата и, преди да срещне очите й. — Много време мина.

— Да. — Тя кимна и сведе надолу очи, като се чудеше дали неговото колебание се дължеше само на времето. — Зная. Как… как си, Мироу?

— Все така. Всичко си е както по-рано. — Той пъхна ръце в джобовете на парката и вдигна рамене. — Обикновено е така. Това служебно посещение ли е, или частно? — Мироу погледна към празния патрулен летателен апарат.

— Предполагам и от двете по малко — отговори Джеруша, като се помъчи да прозвучи непринудено. Тя видя как той леко присви уста, как мустаците му помръднаха. — Искам да кажа, че получихме сигнал за контрабандист на техника някъде наблизо — преди две или три седмици — и тъй като бях на проверка…

— Командирът на полицията преследва заблудени вдън земя? Откога? — попита той развеселен.

— Е, това беше единственият въпрос, който можеше да бъде зададен. — Тя се усмихна примирително.

Мироу се засмя.

— По дяволите, Джеруша, знаеш, че не е нужно официално извинение, за да дойдеш тук. Ти си добре дошла по всяко време… като приятел.

— Благодаря ти. — Тя разбра намека и му беше благодарна. — Хубаво е да те считат за човек, а не само за полицай. — Тя опипа палтото си, неочаквано смутена от него. Моят щит, моята броня. Какво ще правя, когато ми я вземат? — Изведнъж Джеруша се зачуди защо той не бе отговорил на повикването й. О, богове, кой би могъл да го вини, когато аз никога не отговарям на неговите?

— Съжалявам, не можах… — Изглежда беше достигнал до същия въпрос. — Предполагам, че си била… заета.

— Заета! О-о, по дяволите, беше… истински ад, дявол да го вземе. — Тя се наведе към летателния апарат и затръшна вратата. — Б.З. си отиде, Мироу. Мъртъв е. Убит от бандити извън града. И аз просто не мога… не мога повече да издържам. — Джеруша наведе глава. — Не зная как ще си наложа да се върна отново в Карбънкъл. Само като си помисля колко по-добре ще е за всеки, колко радостни ще бъдат всички, ако въобще никога не се върна. Колко по-добре щеше да бъде, ако аз бях загинала, а не Б.З.

— Но, в името на всички богове, Джеруша… защо не си ми казала?

Тя се отдръпна от протегнатите му ръце, като се престори, че е заета с качулката си и погледна отчаяно към морето.

— Не мога да дойда тук и да… да те ползувам като кошче за отпадъци, дявол да го вземе!

— Разбира се, че можеш. За какво са приятелите? — Тя видя усмивката му.

— Не можех!

— Добре. Но защо не? Защо не можеш? — Той я хвана за лакътя.

— Не ме докосвай. Моля те, Мироу, недей. — Тя почувства как ръката му се отпусна, но нейната ръка все още гореше от допира. — Ще се справя. Всичко ще бъде наред. Сама ще се справя. — Едва успяваше да запази самообладание.

— И ти смяташ, че смъртта ще реши проблема?

— Не! — Джеруша удари с юмрук по кабината. — Не. Затова трябва да се махна… Трябва да намеря друг начин. — Тя се обърна бавно. Очите й бяха затворени.

Той замълча за момент, чакаше.

— Джеруша… зная за всички номера, които ти правят през цялото време. Ти не можеш да издържиш на цялото това напрежение, ако го таиш в себе си. Не можеш да го изживяваш сама. — Изведнъж Енгенит продължи почти гневно: — Защо престана да ми се обаждаш? Защо престана… да ми отговаряш? Не ми ли вярваш?

— Твърде много. — Тя сложи ръка на уста да потисне една абсурдна усмивка. — О, богове, прекалено много ти вярвам! Погледни, няма и пет минути как съм при теб, а вече всичко ти издрънках. Само като те видя и се разкисвам. — Джеруша поклати глава, а очите й останаха затворени. — Сам виждаш. Не мога да се осланям на теб, без да се превърна в инвалид.

— Ние всички сме инвалиди, Джеруша. Родени сме инвалиди.

Тя бавно отвори очи.

— Такива ли сме?

Енгенит стоеше с ръце зад гърба, с поглед зареян в морето. Вятърът се усили и разроши гарваново-черната му коса. Тя се сви в дебелото си палто.

— Ти знаеш отговора, иначе не би дошла. Хайде да отидем в къщата. — Той я погледна. Джеруша кимна.

Последва го нагоре по хълма, като водеше разговор за реколтата и времето, а съпротивата й я напускаше постепенно. Минаха покрай скърцащата вятърна мелница, изправена като самотен страж над външните постройки. Използваха я да изпомпват вода от кладенеца. Беше абсурден анахронизъм в една плантация с модерни енергийни агрегати.

— Мироу, винаги съм се чудила защо използуваш това нещо да захранваш помпата.

Той погледна към нея, после към вятърната мелница и каза добродушно:

— Е, ти ми взе летателния апарат, Джеруша. Не се знае кога ще загубя и генераторите си. — Не беше очаквала такъв отговор и само поклати глава. Стигнаха до главната постройка, влязоха през защитената от бури веранда в стаята, която тя си спомняше много добре от първото си идване тук. Тя почти не се беше променила.

Тя свали шлема си и разтърси тъмните си къдрици. Почувства очите й да блуждаят по комфортния домашен уют на отрупаната с вехтории стая, където реликвите на чуждоземни предци — антики от един напуснат свят, съжителстваха в трудно поддържано примирие с грубата местна мебел. Тя отиде до широкото каменно огнище и се обърна с лице към него, излагайки замръзналия си гръб на огъня.

— Знаеш ли, имам чувството, че никога не съм си отивала. Странно, нали, как понякога човек чувства някое място.

Той вдигна очи към нея. Не каза нищо, само се усмихна.

— Защо не си качиш нещата горе? Ще донеса нещо за ядене.

Тя взе сака си, пълен наполовина с дрехи, и се качи по стълбите на втория етаж. Парапетът под ръката й светеше, лъснат от безброй много ръце, но сега залите и стаите бяха празни. Сега те се обитаваха само от Мироу, последния от този род. Тя почувства връзката на доверие и уважение, която съществува между тях: здрава връзка от тази, която можеше да очаква между себе си и нейните сътрудници. Около тях винаги съществуваше една неопределена въздържаност, която го отделяше, която го нравеше необщителен. Понякога тя се открояваше дори на фона на нейната затвореност.

Влезе в стаята, в която винаги се настаняваше, хвърли сака и шлема си на старото легло и се загледа как те потънаха в завивките.

Тя разкопча палтото, свали го и тръгна с него към масивния гардероб. Спря, когато зърна бледозеления летателен костюм, захвърлен на пода до гардероба. Закачи механично палтото си, вдигна костюма и го премери. Разпери го и внимателно го огледа. После бавно свали палтото си и на негово място закачи костюма.

Джеруша се върна на леглото и се загледа в смачканите завивки. От един стол до леглото вдигна четка за коса и видя дългите, руси коси по нея. После я остави. Седеше мълчаливо, а в ума си виждаше едно малко, самотно къдрокосо детенце с плетени гащички и сандалки да наблюдава клекнало сребърни дъждовници в пресъхващия гьол. Слънчева светлина се изливаше над нея като топъл мед.

Джеруша взе шлема и сака от леглото и бързо слезе по стълбите.

— Джеруша? — Мироу се изправи до ниската дъсчена маса близо до огнището, над която, наведен, приготвяше храната, и се намръщи недоумяващо. — Мислех, че ти беше…

— Ти не ми каза, че имаш други гости. — Гласът й придоби неочаквана за нея интонация. — Няма да остана.

Лицето му се промени като на човек, който току-що е уличен в ужасен пропуск.

Мироу попита тихо:

— Винаги ли си на служба?

— Твоите морални принципи не са, разбира се, и мои, дори и на служба.

— Какво? — Изразът на лицето му напълно се промени. — Искаш да кажеш… Това ли мислиш? — Облекчението му бе съпроводено от силен смях. — Аз мислех, че търсиш контрабандисти!

Тя отвори уста.

— Джеруша. — Той прекоси разхвърляната стая и отиде при нея. — О-о, богове, не исках да кажа това. Не е както си мислиш. Тя е само приятел. Никакъв роман. Тя е толкова млада, че може да ми бъде дъщеря. В момента е в морето с лодка.

Джеруша погледна настрани, после сведе очи.

— Не исках да… се натрапвам.

Той се окашля.

— Не съм от камък, боговете знаят… — Той вдигна една мека, избеляла възглавница, после пак я пусна.

— Не съм и очаквала. — Тя знаеше, че онова, което каза, е лошо.

— Ти веднъж каза, че не съм глупав човек. Но през цялото време, при всичките ти посещения, никога не разбрах… — той вдигна ръце и я докосна така, както никога не я бе докосвал — … че ти искаш нещо повече.

— Аз не исках ти да разбереш. — Не исках да го призная дори пред себе си. Тя се опита да се отмести, да се отскубне от неговите ръце, трепереща като птичка.

Той я пусна.

— Има ли някой друг? В града, там в твоя свят, друг…

— Не — каза тя, а лицето й гореше. — Никога.

— Никога? — Той пое дълбоко дъх. — Никога?… Никой никога не те е докосвал така. — Той я прегърна, притисна я към себе си и тя почувства как очертанията на неговото тяло се сливат с нейното, как устата му се залепи за нейната, сладка като нектар.

— Да… сега… — промърмори тя, когато целувката му я освободи. После отново жадно потърси устните му.

— Извинете, сър!

Задъхана, Джеруша инстинктивно се отдръпна. Тя видя стария готвач, застанал на вратата.

— Какво има? — Гласът на Мироу прозвуча раздразнено.

— Обяд е, сър. Обядът е готов… но ще почакам, докато се приготвите. — Джеруша видя познатата усмивка на готвача, който затътри крака към кухнята.

Мироу въздъхна дълбоко, опита да се намръщи, но успя да си придаде само вид на огорчен. Той се пресегна и взе ръката й, но тя я издърпа. Мироу я погледна изненадан.

— Ти ясно ми зададе въпроса. — Усмивката й се разколеба от напрежението, породено от силните емоции. — Но трябваше да направиш това по друго време, Мироу. — Тя поклати глава и за момент притисна ръце до устните си. — Сега за мен вече краят е близко…

— Разбирам. — Той кимна уклончиво сякаш моментът, който току-що бяха изживели, моментът, който тя бе чакала толкова дълго, не значеше нищо за него.

Разочарование и неочакван срам прониза гърдите й. Единствено това ли искаше?

— По-добре да се връщам в града. — Така ти ще можеш да разказваш на твоите Зимни любовници как почти си поканил на обяд командира на полицията.

— Не трябва да си ходиш. Ние можем… да се държим така, сякаш нищо не е станало.

— Може би ти ще можеш. Но аз не мога повече да се преструвам. — Тя облече палтото си и със залитане тръгна към вратата.

— Джеруша. Добре ли си? — В гласа му прозвуча загриженост.

Тя спря, обърна се и отговори:

— Да. Дори един ден, прекаран извън Карбънкъл, е като преливане на кръв. Може би… ще те видя отново на Фестивала… преди окончателното заминаване? — Мразеше да го моли.

— Не, мисля, че няма. Мисля да не ходя на този Фестивал. А и няма да напусна Тийумат. Тук е моят дом.

— Разбира се. — Тя почувства как една неискрена усмивка отново се появява на лицето й като мускулна конвулсия. — Е, може би аз ще… ти се обадя, преди да замина. — „Дано се скапеш, дявол те взел…“

— Ще те изпратя.

— Не се тревожи. — Тя поклати глава, тури шлема и закопча каишката под брадата си. — Не е необходимо. — Отвори потъмнялата врата, излезе и бързо я затвори зад себе си.

Беше стигнала средата на хълма, когато го чу да я вика. Обърна се и го видя да тича по склона към нея. Тя спря, а ръцете й се свиха в юмруци.

— Какво има?

— Буря идва.

— Не, не идва. Преди да напусна Карбънкъл, проверих метеорологичния бюлетин.

— Да вървят по дяволите прогнозите. Ако тези копелета въобще някога вдигат поглед от симулаторите и гледат небето… — Той посочи с ръка към хоризонта. — Утре на разсъмване ще бъде тук.

Тя вдигна глава, но видя само разкъсани облаци. Едно бледо, лъжливо слънце обвиваше в ореол и засенчваше Близнаците.

— Не се безпокой. Дотогава ще съм се върнала у дома.

— Не се безпокоя за теб. — Той продължаваше да гледа хоризонта на север.

— Охо! — Тя почувства как лицето й надяна маската на безразличие.

— Момичето там. То е в малка лодка. Ще се върне едва утре сутрин. — Той я погледна мрачно. — Веднъж вече я спасявах, беше почти замръзнала. Този път може и да не съм толкова късметлия. Няма да пристигна там навреме, освен ако…

Тя кимна.

— Добре, Мироу. Тръгвай да я потърсим.

Той се поколеба.

— Аз… не зная как да те помоля за такъв вид услуга. Нямам право да те моля. Но…

— Всичко е наред. Мой дълг е да ти помогна.

— Не. Иска ми се да те помоля… да не се държиш с нея като с длъжностно лице. Да… забравиш, че въобще си я срещала. — Той се усмихна и направи гримаса. — Ти разбираш. Аз също много ти вярвам. — Той започна да потрива ръце. Едва тогава тя видя, че беше излязъл без палто.

Сега Джеруша си спомни за неговото безпокойство при пристигането й и най-после разбра.

— Тя да не е масов убиец или нещо от този род.

Той се засмя.

— Тъкмо напротив.

— Хайде да тръгваме, преди да си замръзнал.

Те слязоха по хълма в прегръдките на вятъра. Качиха се на летателния апарат и се отправиха на север по бреговата линия.

— Добре. Предполагам, че сега мога да изложа своята версия. Ти имаш някаква връзка с онези контрабандисти на техника, които са били тук преди около две седмици. Твоята гостенка е контрабандистка. — Тя се отпусна назад с някакво облекчение, почувствала отново познатите схеми, познатите навици, старите обикновени отношения.

— Не съвсем.

— Не съвсем? — Тя го погледна. — Тогава обясни.

— Ти си спомняш обстоятелствата при последната ни среща.

— Да. — В ума й изплува неочаквано лицето на Гъндалийну, изразяващо дълбоко възмущение. — Б.З. наистина ви спипа.

— Твоят сержант — допълни той. — Съжалявам за онова, което се случи. Заради теб.

— Поне стана бързо. — И това е единствената милост, на която можем да се надяваме на този свят. — Момичето…? — попита тя с нарастващо предчувствие.

— Тя е Лятното момиче, което ти строши ръката. Онова, същото, което избяга с контрабандистите.

— Върнала се е? Как? — промърмори тя стресната, но без изненада.

— Върнаха я обратно със себе си.

Джеруша почувства как летателният апарат подскочи и пикира в някаква необичайна тяга надолу, но успя да възстанови предишното положение.

— Това ще рече, че тя се е завърнала незаконно. — А може би и нещо повече. — Къде е била през това време?

— Кареумов.

Тя изсумтя.

— Трябваше да се досетя. Кажи ми, Мироу… сигурен ли си, че случайно е отишла там?

Той свъси вежди.

— Сто процента. Какво искаш да кажеш с този въпрос?

— Никога ли не ти е правило впечатление, че Муун Даунтрейдър Самър поразително прилича на Снежната кралица?

— Не. — Пълно объркване. — От години дори не съм виждал Снежната кралица.

— Какво ще ми отговориш, ако ти кажа, че кралицата знаеше коя е Муун и беше бясна, когато тя изчезна? Ще ти кажа, че всичките ми неприятности тръгнаха, откакто я изпуснах. Какво ще ми отговориш, ако чуеш, че Муун Даунтрейдър е клон на кралицата?

Той се опули.

— Имаш ли някакви доказателства?

— Не, нямам никакви доказателства! Но зная. Зная, че Еъриенрод имаше планове за това дете… планове да направи своето друго аз Лятна кралица. И ако тя разбере, че Муун се е върнала…

— Те не са една и съща личност. Те не могат да бъдат. — Мироу се намръщи и погледна към морето. — Ти забрави нещо за Муун.

— Какво?

— Забрави, че тя е сибила.

Джеруша трепна, когато умът й осъзна чутото.

— Така значи, тя е… Но това още не значи, че не съм права. Или че тя не представлява заплаха за Хийгемъни.

— Какво ще направиш? — Мироу се сви в седалката, докато я гледаше.

Тя поклати глава.

— Не зная. И няма да зная, докато не пристигна там.

 

 

— Махни онези кожи оттам. Бързо… идва един бял… последван от тъмнокож… — Кучетата залаяха.

Муун усети думите как прииждат и се оттеглят като студения език на прилива, който ближеше прасците й. Тя отвори очи, спомни си, че не й се искаше да ги отваря. Единственото, което видя, беше небе и безцелно плуващ облак. Тя не се помръдна, страхуваше се да се помести.

— Тази е мъртва.

— … голям късмет, хвала на Майката!… никога не съм виждал толкова много кожи…

— Хвала на Снежната кралица. — Смях.

— Тази не е. — Едно лице, увито в бяло, скри небето от погледа й, коленичи до нея и я изправи.

— Черно. — Муун чу собствения си глас. — В черно. Къде… къде? — Тя се обърна и извика ужасена, когато видя тялото, което лежеше до нея… — Силки!

Фигурата в бяло я отмести настрана и се изправи.

— Предполагам, че е един от онези хемофилици^[1], любители на нимфи. Трябва да е ранена от Хрътка. — Беше глас на млад мъж.

— Силки! Силки! — Муун се пресегна и пипна безжизнените пипала на проснатото до нея тяло.

— Довърши я — чу се един груб, старчески глас.

Муун се преобърна на една страна, когато младежът клекна и сграбчи един камък. Тя хвана токата на дрехата си, разкопча я до гърдите, когато камъкът се издигна над главата й.

— Сибила! — Муун изстреля думата като щит.

Момчето пусна камъка и отметна назад качулката си. Тя видя неговото объркване, щом съзря следата от засъхнала кръв по наранената й шия.

— Сибила! — Тя посочи татуировката си, благодарна, че се вижда добре и че той я бе разбрал.

— Мамо! — Момчето седна на пети и се провикна през рамо. — Погледни тук!

Другите бели фигури я наобиколиха като църковен трибунал.

— Сибила, Мамо! — Една слабичка момичешка фигурка танцуваше възбудена около нея. — Ние не можем да я убием.

— Не ме е страх от сибилска кръв! — Муун дочу гласа на старата вещица след блестящата белота. Старата жена се удари по гърдите. — Аз съм свещена. Аз ще живея вечно.

— О-о, по дяволите, така е. — Момичето отмести братчето си и се наведе да види лицето на Муун. Засмя се, нервно и отново се изправи. — Можеш ли да говориш?

— Да. — Муун се изправи и погледна проснатото тяло на Силки. Видя зад него много бели фигури да разрязват с ножовете си телата на мъртвите нимфи. Тя се олюля, обхвана колене с ръце и отвърна поглед от гледката. Не виждам него. Това не е той. Това е някой друг! Тя изстена. Гласът й прозвуча като тъжното ридание на самотна нимфа.

— Тогава аз ще я взема. — Момичето се обърна към старата жена. — Искам я за моята зоологическа градина. Тя ще може да отговаря на въпросите ми.

— Не! — Старата жена я плесна. Момичето бързо наведе глава. — Сибилите са заразни, чуждоземните казват, че са заразни. Те са измамници. Стигат ти любимите животни, които имаш, Бладуд! Ще взема да разгоня и тези…

— Само да си посмяла! — Бладуд я ритна злобно. Старата жена изрева й се препъна назад. — Само да си посмяла! Ако искаш вечно да живееш, стара глупачко, остави на мира животните ми!

— Добре, добре… — изхленчи старата вещица. — Не говори така на майка си, неблагодарна пикло. Не ти ли давам всичко, което поискаш?

— Това е съвсем друго. — Бладуд постави ръце на хълбоци и погледна към Муун, като се усмихваше. — Мисля, че си точно това, от което имам нужда.

 

 

— О-о, богове! О-о, богове мои! — прозвуча повече като проклятие, отколкото като молитва.

Джеруша стоеше мълчаливо до Мироу на безжизнения морски бряг, заслушана в далечния, пронизителен писък на прогонените хищни птици. Очите й неспокойно огледаха осеяния със смърт бряг, неспособни да погледнат към Мироу, застанал с пребледняло лице до нея. Това беше лов на нимфи… клане на голия бряг. Срещу него тя се бе възмущавала по принцип, без никога да се опита да стигне до същността му. Но Мироу мразеше самата същност.

Той се отдалечи от патрулния летателен апарат и тръгна по една пътека между осакатените тела на нимфите. Оглеждаше одраните, окървавени трупове с мазохистична подробност. Джеруша вървеше след него, като спазваше дистанция Стиснала зъби, тя се чудеше дали ще може отново да отвори уста. Видя го, че спря и се клекна до едно от телата. Отиде по-близо и видя, че не беше нимфа. Не беше и човек.

— Една. Една умряла Хрътка?

— Един умрял приятел. — Той вдигна безжизненото тяло на дилипа като заспало дете. Тя видя тъмното петно, което остана под него. Джеруша наблюдаваше, без нищо да разбира, как той пренесе тялото до края на водата, как нагази без колебание, как влезе навътре, докато студеното море достигна до гърдите му. И тогава той пусна изгнаника да се върне спокойно в дома си.

Когато излезе от водата, Джеруша свали палтото си и го метна на раменете му. Той кимна разсеяно. Тя си мислеше, че студът почти не го е докоснал. Изведнъж си спомни, че преди пет години един от контрабандистите на техника беше дилип.

— Тя сигурно също е мъртва — каза Мироу. Гласът му беше като стомана. Джеруша разбра, че няма никакви следи от Муун Даунтрейдър. — Старбък и неговите Хрътки, те са направили това. — Той посочи с ръка Думите му прозвучаха като проклятие. — Последният лов. На моя земя! — Стисна ръце в юмруци. И да ги остави така, да ги обезобрази, така да ги изложи на показ. Защо?

— Еъриенрод е заповядала — Истината я изгори като пламък, когато разбра причината, накарала Еъриенрод да се нахвърли срещу един чуждоземец, напълно непознат. Заради мен? Не, не… не заради мен!

Мироу се обърна към нея, сякаш нейната вина му подейства като фар.

— Това е престъпление срещу гражданин на Хийгемъни върху подарена му земя. — Гласът му обвини нея. — Ти видя това със собствените си очи, ти имаш пряка власт. Имаш ли право да обвиниш Старбък в убийство… командир?

Тя настръхна.

— Не зная. Вече не зная, Мироу. — Тя докосна служебната си значка на яката на палтото, пое дълбоко дъх. — Но се кълна в твоите богове и в моите, че ще направя всичко, което е по силите ми, това да стане. Еъриенрод унищожава всичко, до което се докосне, проклета да е! И аз ще й платя, дори ако трябва да умра за това! Няма да мине безнаказано. Тя се мисли за недосегаема, мисли, че ще бъде вечно кралица, но това няма да й се размине, дори ако трябва да умра!

— Вярвам ти, Джеруша — каза Мироу. Тя почувства как в гласа му постепенно заглъхна хладното обвинение към нея. — Но няма много време.

— Зная. — Джеруша погледна настрани, като бавно запечатваше в ума си гледката на убитите същества, чиято единствена вина бе животът. — Никога не бях виждала нимфа… — Тя стисна устни.

— Ти тук не видя нимфа. — Гласът му беше неспокоен. — Не е тази купчина от мъртва плът… това въобще не е нищо. Докато не видиш техния танц във водата и не чуеш тяхната песен, не можеш да твърдиш, че си видяла нимфи… Ти не можеш да разбереш истинското престъпление, докато не научиш тайната за тях. Те не са животни, Джеруша.

— Какво? — Тя се обърна. — Какво казваш? — Не, не ми казвай това. Не искам да го зная.

— Те са интелигентни същества.

Тя се олюля.

— Не… Мироу, не са. Те не могат да бъдат!

— Те са форма на живот, създадена от генното инженерство Старата империя им е дала интелигентност, както и безсмъртие. Муун Даунтрейдър ми каза истината за тях.

— Но защо? Защо трябва да са интелигентни? И как би могъл Хедж да знае? — Гласът й затихна.

— Не зная защо. Но зная, че Хийгемъни би трябвало да знае истината от преди едно хилядолетие. Когато научих това, казах на Муун, че не зная дали да се смея или да плача. Мускулите на лицето му трепнаха. — Сега зная. — Той се обърна с гръб към нея.

Джеруша стоеше безмълвна и неподвижна. Нищо не се променяше нито в морето, нито във въздуха: никаква разлика в профила на скалите, никакво задушаващо усещане за смърт, за загуба, за печал.

— Мироу… върни се с патрулния апарат. Иначе ти ще… умреш.

Той бавно кимна.

— Оцелелите ще се върнат навреме. Не мога да им помогна, вече не мога да помогна и на себе си. — Той погледна към малката платноходка, акостирала на брега — платното й тъжно се полюшваше. — Тя ми даде най-важния подарък, който някой може да ми даде, Джеруша: истината… Тя ми съобщи, че й е казано да се върне Изпратена е със сибилско поръчение. Не разбирам, не мога да повярвам, че е трябвало да завърши така. Какво означава всичко това?

— Не зная. Нищо. — Джеруша поклати глава. — Може би всичко, което вършим, е безсмислено. Но ние трябва да опитаме, нали? Ние трябва да продължим да търсим справедливост, да търсим възмездие. — Тя тръгна към патрулния апарат, обгърнала гърдите си с ръце. Когато мина покрай изоставената платноходка, й дойде наум, че Хрътките на Еъриенрод днес убиха нейното дете-клон. И Еъриенрод никога няма да узнае за това.