Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (31)

30

— Какво разказах? — попита тя след това.

— Разказа за нимфите — отговори Енгенит и се усмихна.

Муун повтори думите в ума си. Най-после тя знаеше какво значи да си в Морето цялостно и пълноценно. Не вечно да балансираш по опънато въже между морето и небето, по тънката граница между два свята.

Тя слушаше ритмичното, успокоително налягане на въздуха, който откликваше на всяко искане на белите й дробове, вкусваше с наслада неговата топлина, постъпваща през регулаторната клапа. В далечината безбрежните простори на морето се губеха зад мъгла от пясък. Но тук, в плиткия залив, тя виждаше съвсем ясно съвършената красота на нимфите и на Силки, виждаше техните стройни тела.

— Затова пеете! — Гласът й достигна до тях на крилата на смеха недеформиран, макар че този смях представляваше само облак от мехурчета. Защото не можете да сдържите радостта си. Между вдишванията тя чуваше тяхната песен, която беше чувала само в легендите и сънищата си: букет от свиркания и стенания, и напев от звънчета, въздишки и викове — обезверени и отчаяни отделни звуци, които, обединени в хор, представляваха химн на признателност към Морето-Майка.

Тя знаеше това, макар че не можеше да различи една песен от друга, макар че не беше сигурна, че те имат някакво значение в смисъла на човешките песни. Тя знаеше, защото й бе казано.

Когато излезе от неочаквания транс, видя, че Енгенит прибираше ръце до тялото й, а бронзовото му лице беше опънато от напрежение. Когато го позна, той пое облечените й в ръкавици ръце и ги целуна.

— Аз вярвах… винаги съм вярвал, винаги съм се надявал и молил… — Гласът му секна. — Но никога не се решавах да те попитам. Значи е вярно. Не зная дали да се смея, или да плача.

— Какво… за какво? — промърмори тя, все още полузамаяна.

— Нимфите, Муун! Нимфите…

… интелигентна форма на живот, използуваща кислород, създадена от генна технология; биоинженерен продукт, източник на техновирус за дълговечност… Биологическите спецификации на старата империя се лееха безкрайно, но тя не можеше нищо да разбере от тях. Енгенит обаче я накара да изслуша всяка запомнена от него подробност. Гласът му беше рязък от вълнение. Интелигентна форма на живот… интелигентна…

Муун почувства ръцете си обхванати от пипалата на Силки, почувства как той я подхвърля нагоре в салто сред някаква спирала от тела. Вдигна я високо и тя запечата в съзнанието си великолепието на момента. Видя залива да се отмества в далечината, видя сенчестото песъчливо дъно, осеяно от водорасли, разперени като ръце. Тя плуваше свободно в компанията на нимфи, през чиято наследствена територия бе минала, за да прозре тяхната същност — те не застрашаваха никого и не се страхуваха от нищо в океанските глъбини… не се страхуваха от нищо, освен от лова.

Слисана, тя запита Мироу как чуждоземците биха оправдали водата на живота, ако знаеха, че нимфите не са животни.

— Те трябва да го знаят, щом сибилите го знаят.

— Човешките същества винаги са се отнасяли един към друг като с животни. Ако те не могат да видят интелигентното в човека, няма нищо чудно в това, че се отнасят още по-лошо към нечовешките същества. — Енгенит погледна към Силки, свит тъжно до парапета, загледан в плискането на вълните. — И дори нимфите да бяха само животни, какво ни дава право да ги убиваме само заради нашата суетност? Нимфите генетично са продукт на човешкото творчество. Те може би са били предназначени за биологичен тест. Може би старата империя се е разпаднала преди да успее да обобщи тяхната „полезна инфекция“, за да дарят човечеството със съвършена безсмъртност. Убиването на нимфи за получаване на вода на живота датира от хаоса в края на империята, когато онези, които са си осигурявали безсмъртие, не са се интересували за цената на техния живот. Истината може би е била скрита преди едно хилядолетие, когато Хедж пръв е преоткрил този свят. Така че нимфите трябва да се тревожат единствено за цената на това безсмъртие.

— Но… защо старата империя въобще е направила нимфите интелигентни?

— Не зная. Нито пък ти знаеш. — Той поклати глава. — Сигурно е имало причина. Зная само, че не им е дадена интелигентност, за да станат жертви на лова! — Тогава той й каза, защо се занимава с контрабанда и защо преди него баща му е вършил същото. Традицията е предадена от неговия дядо, първия местен прародител, който е обичал нимфите така, както е обичал този живот, и той е направил своите земи светилище. По-сетнешните поколения не са били доволни от ролята на пасивни защитници и са започнали тайни враждебни действия срещу експлоататорите до деня, в който полицаите се нахвърлиха срещу Муун в странноприемницата. Той отново погледна на север, като се намръщи подигравателно, което нямаше нищо общо с думите му.

Но сега, след още сто и петдесет години експлоатация, предстоеше чуждоземците отново да напуснат Тийумат. Неправдата, която той се опитваше да спре, беше почти към своя край. Времето на регресия и невежество беше направило почти половин завъртане по безкрайното колело на безсилието. Най-после Лятото щеше да даде на нимфите едно постоянно пространство във времето — време за попълване на техния брой, неизбежно коригиране на ужасната злина, сторена им от техните създатели.

Но злината и добрината в самото време не значеха нищо за нимфите, нямаха никакво съдържание в това, което Муун можеше да разбере от тяхната същност. Необезпокоявани, те живееха стотици, може би хиляди години. Подчиняваха се на различна ценностна система: живееха за момента, за мимолетната красота на мехурчето въздух, което се издига, изпълнено със светлина и изчезва. За тях не съществуваше никаква потребност, никаква цел от трайни артефакти, защото песента, танцът, актът бяха сами по себе си форма на дейност. Осезаемото, материалното за тях нямаха по-голяма стойност от самото време. Техният живот беше безкраен според човешките стандарти и те го изживяваха хедонистично^[1], погълнати от чувствената милувка на водата, на топлината и студа, на вълната.

Малко беше това, което би могла да сподели с тях дори ако имаше преводач. И все пак от време на време, когато беше сред тях, макар и облечена в тромав водолазен костюм, тя усещаше със своите телесни възприятия как изведнъж избледняват ценности и цели. Тя забравяше спомена за онова, което е минало, и приемаше настоящето като вечност, а бъдещето като неясен облак. Нимфата, която се бе грижила за нея като майка, често я обикаляше; познаваше всички като приятели, семейство, любовници; почувства се част от техния свят на безвремие. Тихо, колебливо в началото, тя започна да влива своя глас в хармонията на песента на нимфите…

Муун почувства Силки близо зад себе си, почувства как неговите пипала се плъзгат по водолазния й костюм, как огъват шланга за кислород и го дърпат…

— Силки! — Гневният й протест прозвуча неясно, когато тя захапа регулатора, за да не позволи той да го измъкне от устата й. Муун вдигна ръце и усети повече пипала да се увиват около нея, когато се опита да защити шланга с въздух. Опита се да ги изрита с тромавия си крак И тогава разбра, че бе дошъл още един Силки, с когото се бореше нейният другар. Видя как чуждият Силки измъкна нож, как го размаха между пипалата като отровен зъб на змия. Тя зарита, изгони го с крака, но ножът се заби в рамото на Силки и тя видя как се отделя тъмен облак от кръв.

Муун пое Силки в ръце и се опита да плува с него. Но тихата вода неочаквано закипя от тела, когато колонията нимфи се появи във водата, скупчени и обхванати от паника. Те се мятаха около нея, удряха я силно с плавници, блъскаха я, драскаха я. Тя се държеше отчаяно за хлъзгавите пипала на Силки, бореше се да оцелее в настъпилия хаос. В просветляващата вода над тях се появи силуетът на тежка мрежа, а черната сянка на двупалубен кораб пореше повърхността. Няколко фигури направляваха мрежата, която падна над нея и я вкара в неудържима клаустрофобия… Лов. Не… Не тук, не тук…

Беше безполезно да отрича, че неизбежността беше вплела пръсти около шията й, че нимфите под нея бяха полудели от болка и обърканост от извънземните сонари^[2], от ужас, че всички ще умрат. Тя пусна Силки, като се придържаше близо до него. Видя го, че кимна и помаха с пипала през мрежата, когато тя се наведе и измъкна водолазния си нож от ножницата, прикрепена към крака й. Муун започна да удря с всички сили по мрежата. Тя се разкъса под яростната атака на острието и се получи пролука, достатъчно широка, за да се измъкнат през нея.

Тя изплува през отвора, като дърпаше след себе си Силки точно когато мрежата се захлупи върху полуделите нимфи. Но Муун се държеше за пролуката и продължаваше да удря, да къса, да я разширява.

— Насам! Насам! Излизайте, излизайте, излизайте! — крещеше тя сред воя на техните писъци и едва не се разрида. Нов своята паника нимфите бяха почти глухи, лишени от разсъдък. Малкото от тях, които успяха да се проврат, бяха повлечени обратно от течението под тях. Тя търсеше нейната нимфа-майка, но не можа да я намери. Муун продължи да удря, да проклина, задъхвайки се. Но нимфите потъваха, безпомощни потъваха за радост на техните убийци и тя не можеше да ги спаси.

Силки висеше на мрежата до нея, движеше се тромаво, вцепенен от раната или от сонарите, които поразиха нимфите. Тя погледна към него и видя как две Хрътки се спуснаха към него и го сграбчиха в пипалата си, откъснаха го от мрежата, когато…

Няколко пипала я обхванаха отзад и почти я заслепиха. Измъкнаха ножа от ръката й, когато тя се опита да го насочи към нападателя. Като нападащи змии те покриха маската на лицето й, сграбчиха отново въздушния шланг и измъкнаха регулатора от устата й. Ледената вода бликна през разкъсаната маска и обзелата я паника удвои силите й. Но пипалата на двете Хрътки не й даваха никакъв шанс.

Преди главата й да се подаде над водната повърхност преди белите й дробове да се отворят най-после за глътка въздух и преди последния дъх на агония, тя разбра, че те не искаха да я удавят, че още им беше необходима.

Муун се препъна боязливо, когато плавниците й се заплетоха във водораслите на дъното, отърси огнените океански сълзи от очите си и видя заливания от вълните морски бряг и бреговата линия. Двете Хрътки я тласнаха навън към сушата. Те отчасти я влачеха, отчасти я носеха нагоре по каменистия плаж на нимфите. Сега там нямаше нимфи и Хрътките я оставиха сама да кашля и да се дави. Тя чу как на твърдите камъни падна друго тяло и видя до себе си Силки. Муун се повдигна на лакът, за да го достигне, опита се да види раната му, но не успя. Докосна нерешително рамото му.

Тя седна, всеки накъсан дъх минаваше през възпаленото й гърло и пълнеше измъчените й бели дробове. Муун свали маската и режещият вятър захапа лицето й. След малко от водата се показаха още същества и излязоха на брега — носеха тежък улов от тела на нимфи за последна обработка в плитчините. Муун зарови юмруци в камъчетата на плажа, като хленчеше тихо.

Застанал на брега, човек с необичайна форма и с шипове на главата като тотем, ги наблюдаваше как работят. Тя видя, че той махна с ръка. Вятърът довея почти неразбираемия му човешки глас. Първите нимфи бяха извлечени на брега. Муун видя как една Хрътка коленичеше до всяка нимфа, видя да проблясва нож, видя да блика кръв, която Хрътките събираха във ведра. А после захвърляха телата им на древния плаж да служат за угощение на грабливите птици.

Очите на Муун се затвориха, не можеше повече да гледа. В гърдите й се надигна болка и омраза. Ръцете й сграбчиха един тежък объл камък и го стиснаха до изнемога. Тя се изправи на колене. До нея Силки също се изправи и се опря на рамото й. Тя го чу да говори и без да разбира думите му, почувства колко силно е потресен, като гледа как неговите братя избиват приятелите му. Той пристъпи напред, като се препъваше, преди тя да може да го последва. Силки тръгна към човека в черно и глутницата Хрътки около него.

— Силки… — Тя се мъчеше да се изправи на крака, опитваше се да свали плавниците, дращеше по камъните и искаше да тръгне след него.

Мъжът в черно почти не ги погледна.

— Спрете ги. — Той махна равнодушно с ръка и три от Хрътките препречиха пътя на Силки. Чу се чуждоземен говор и мърморене. Пипала се размахваха като камшици и отново се измъкнаха сребърни ножове…

— Не! Силки! — Муун изтича напред. Третата хрътка изскочи пред нея, хвана я и я дръпна настрани. В следващия миг тя видя как назъбения нож се заби. Изпищя, като че ли удариха нея. Мъжът в черно се обърна и точно тогава тя удари с всичка сила третата Хрътка и я повали. Останалите я сграбчиха, обградиха я и дръпнаха маската на костюма й. Косите й се разпръснаха по раменете. Едната хрътка ги уви около пипалата си и задърпа назад главата й.

— Спри! — извика някой. Но тя нямаше нито глас, нито дъх, когато кървавият нож се допря до гърлото й…

Силна ударна вълна отхвърли Хрътките настрани, а нея повали на земята.

— Махнете се от нея! Какво, по дяволите, мислите, че правите? — Тежките ботуши на мъжа в черно се разкрачиха над нея, подслониха я като дърво при буря. Тя вдигна глава нагоре и видя само сянката на неговия силует върху избелелия от слънцето самотен бряг. — … Защото тя е сибила, дявол да я вземе, затова! Какво се опитвате да направите, да ме заразите ли? Вървете по дяволите и хвърлете този нож в морето! — Той махна с ръка, отмести се и клекна до нея.

Муун уморено се надигна, усети тънък, топъл гердан от кръв да се стича надолу по татуировката и вдлъбнатинката на гърлото й, да продължава по шията й, надолу към гърдите.

Човекът в черно… сега тя беше сигурна, че това е човек, скрит зад маска. Виждаше единствено очите му и те бяха сиво-зелени. Той протегна колебливо ръка в черна ръкавица към гърлото й. Тя се сви от страх, трепна, но той избърса кръвта от татуировката с внезапен замах на ръката си. Тя видя как потрепери при вида на трилиственика.

— О, богове! Нима ще полудея? — Той погледна настрани, като търсеше на брега отрицание или потвърждение. — Ти не си истинска. Не може да си истинска! Каква си ти? — Той отново вдигна ръце, хвана брадичката й, за да държи лицето й пред себе си. После пусна ръката си по него, по бузите й, по косата й, почти като милувка.

Тя повдигна ръка до шията си. Закри раната си, закри трилиственика от неговия поглед.

— Муун — прошепна тя, без да знае защо му каза името си, но благодарна, че все още имаше глас да го произнесе. — Сибила… — гласът й беше режещ от нарастващата истерия, — да, аз съм! И аз ти казвам, че ти извършваш убийство. Ти нямаш право да ловуваш по тези места. И нямаш право да убиваш интелигентни същества! — Тя посочи с ръка към труповете на плажа, без да гледа нататък. — Това е убийство, убийство!

Той погледна настрани, после очите му отново се обърнаха към нея, зелени и твърди като смарагд.

— Млъкни, дявол да те вземе… — Но продължи да я гледа, а ръцете му се сключиха на коленете. — Проклета да си, проклета да си! Какво нравиш тук? Как можа да дойдеш тук, да ме видиш такъв? След като ме напусна… можех да те убия за това! — Той обърна глава, извърна очи настрани.

— Да! — изкрещя тя. — Убий и мен, убиец на нимфи, убиец на сибили, страхливец… проклет да си! — Тя отново оголи шията си и му показа раната. — Пролей кръвта ми и приеми проклятието върху себе си! — Тя протегна кървави пръсти, като се опитваше да го докосне, да го нарани, да го зарази…

Но ръката й загуби силата си и падна като отсечена, щом видя символа, който блестеше на черния му костюм: кръга с кръстове, знака на Хийгемъни, медалът, който бе виждала всеки ден от своя живот в Лятото… Ръката й отново се вдигна и той не й попречи да го докосне. Бавно, много бавно тя повдигна очи, като знаеше, че в следващия момент ще…

— Не! — Юмрукът му се стовари върху нея без предупреждение и всичко потъна в тъмнина.