Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (30)

29

— Всичко, което правим, засяга всекиго.

— Зная… — Муун вървеше до Енгенит надолу по хълма, покрит от солената трева, която се олюляваше от вятъра като струни на арфа под сградата на плантацията. Самата къща се намираше оттатък, зад изсъхналите хълмове. Обветрените камъни и избелелите от солта дъски на къщата бяха част от тази земя, така… така както бе и самата я. Муун меланхолично изучаваше с крайчеца на окото си профила на Енгенит и си спомняше колко странен й се бе сторил, когато го видя за пръв път, преди пет години… Вярно беше, тя виждаше промяната върху лицето му за тези пет години, но не виждаше промяна в своето лице.

И все пак тя се беше променила, беше остаряла в момента, когато бе видяла светлината на живота да изчезва от очите на Елзевир. Смъртта я бе отминала… но смъртта не бе изчезнала. Ако тя не бе предизвикала съзнателно смъртта, тази смърт на Елзевир нямаше да тежи на съвестта й. „Ако Елзевир не ме бе върнала на Тийумат, тя и сега щеше да е жива. Ако бях останала с нея на Кареумов, тя щеше да е щастлива“. Неочаквано вместо Елзевир, тя видя Спаркс. Сънищата на никого нямат такова значение, както моите. Муун примигна срещу вятъра.

— Но ти не беше. — Енгенит гледаше към нея, подкрепяше я с коравата си ръка по стръмния склон. — И като знае, че ги си нещастна, и тя щеше да е нещастна. Ние не можем да прекараме пълноценно живота си, ако сме излъгали някого. Това е невъзможно. Човек трябва да бъде честен към себе си. Тя знаеше това, иначе ти нямаше да бъдеш сега тук. Беше неизбежно. Смъртта е неизбежна, колкото и да я отричаме. — Тя повдигна рязко глава към него, видя колко много го бе разстроила нейната скръб; отмести поглед.

Енгенит поклати глава.

— След смъртта на Т.Дж. тя се промени. Баща ми винаги казваше, че тя е жена, която може да принадлежи само на един мъж. За добро или за лошо. — Той пъхна ръце в джобовете си и се загледа на север, към бреговата линия, където в премрежените от бяла мараня далечини лежеше Карбънкъл. — Муун, всяко нещо засяга всекиго. Ако не бях научил тази истина през дългия си живот, все едно че нищо нямаше да съм научил. Никога не приемай цялото доверие… или цялата вина. Ти няма за какво да се самообвиняваш.

Тя упорито поклати глава.

— Тогава си помисли какво би могла да направиш, за да й се отплатиш! — Той чакаше да види въпрос в очите й. — Не допускай тъгата ти да се превръща в раздразнение. Ти каза, че една сибила те е посъветвала да се върнеш в Тийумат. Ти знаеш защо ти го е казала.

— Да помогна на Спаркс. — Тя проследи линията на неговия поглед на север. Жена само на един мъж… Вятърът подхвана косата й като крило на птица и я повдигна над раменете. Тя отметна с ръка млечнобелите кичури от очите си.

— Само винтче в една по-голяма машина. Умът на сибилата не изпраща съобщения през половината галактика за утеха на разбито сърце. Твоята съдба е определена да изпълни много по-важна мисия. — Той изведнъж спря и я погледна.

— Аз… аз зная. — Тя движеше крака в заплитаща се трева, неочаквано изплашена. Сянката й приличаше на облак, който гледа към лицето на земята. — Сега разбирам това — промърмори тя, но в сърцето си знаеше, че нито напълно го разбира, нито пък истински вярва. — Но не зная защо да го правя, ако не помогна на Спаркс. Някой ми каза да дойда… но не ми каза всичко.

— Какво научи на Кареумов, което не знаеше тук?

Тя погледна нагоре, трепна.

— Научих… какво значи да си сибила. Научих, че на Кареумов има неща, които имаме право да притежаваме и тук, но не ни се позволяват. — Тя почувства как гласът й стана студен като вятъра. — Аз разбрах в какво вярваше Елзевир и защо… Всичко това е част от мен. Никой не може да ме накара да го забравя. Аз искам да променя нещата тук. — Очите й се взираха в хоризонта на север. — Но не зная как.

— Ще намериш начина, когато отидеш в Карбънкъл.

Тя отново го погледна.

— Миналия път, когато говорехме за това, ти въобще не искаше да отида там.

— Аз все още не искам. Но кой съм аз, за да споря със съдбата? Моят баща ме учеше да вярвам в прераждането… че онова, което сме на този живот, представлява награда или наказание за онова, което сме вършили през предишния си живот. Ако исках да се държа като философ, щях да ти кажа, че когато Елзевир умря, нейният дух се е преродил в теб там, в морето. Една морска промяна.

Тя затвори очи, чувствайки как думите му вършат своето. Най-после се усмихна и отново ги отвори.

— Мироу, питал ли си се някога кой си бил преди? И дали ако бяхме родени със знание за онова, което трябва да вършим вместо да пълзим сляпо чрез покаяние, нещата щяха да бъдат по-различни?

Той се засмя.

— Това е въпросът, който щях да задам на теб, сибила.

Сибила. Аз отново съм цяла. По-цяла. Свещена… Студеният въздух пареше гърдите й. Тя натисна мястото под парката, където беше скрит трилиственика. Отново гледаше към Карбънкъл, изпълнена с копнеж да зърне онова, което беше там. Наближаваше последният Фестивал, когато премиер-министърът ще дойде за последен път. Тя почувства как любопитството й се възбуди при мисълта, че той я следваше дотук от Кареумов. Но ще трябва да минат две седмици преди корабът на търговеца да я вземе и да я закара в Карбънкъл. Само две седмици и тя ще научи… При тази мисъл усети сърцето си да тупти в гърдите й, без да знае дали изпитва нетърпение или страх.

Те минаха покрай външните сгради, където бяха странните му работилници, и продължиха по хълма към огромните зелени полета, край тясната крайбрежна равнина на север и на юг, до границите на подарената му земя. В своите работилници Енгенит поправяше невероятно разнообразие от остарели машини и примитивни инструменти — неща, които преди месеци щяха да й се струват странни, а сега просто й изглеждаха безсмислени. Попита го защо се мъчи с тях, когато в града има машини, които могат да вършат същата работа и то по-добре. Той само се усмихна и каза, че това е каприз.

Зимни хора работници минаха покрай тях на кокили през наводнените лехи от морска коса — една важна култура за хора и животни тук, в суровите северни дължини. Работниците вежливо поздравиха. Една жена се обърна след Муун и се усмихна. Енгенит беше казал на домашните си работници само че тя е моряк, която нимфите са спасили от удавяне. Но Зимните хора от покрайнините, които живееха с морето не бяха такива неверници, както винаги бе слушала да се говори. Те се отнасяха към нея със загриженост и уважение.

Муун вървеше след Енгенит по издигнатите каменни пътечки, които се простираха като мрежа по нивите. Тя се промушваше през тунела на времето и гледката и миризмата на морската жетва докарваха нейния дом тук, с нейната майка, със Спаркс — връщаха я към изгубеното време. Към времето, когато бъдещето беше така сигурно, както миналото, към времето, което никога няма да се върне. Изгубеното време. Сега тя беше чула гласа на новото бъдеще, то я викаше от звездите, канеше я към града на север…

Ботушите им тракаха по дървения кей на заслонения тесен Морски залив, който служеше за пристанище на плантацията. Водите му, защитени от постоянния вятър, лежаха сини и сребърни под небето. Тя вече можеше да гледа спокойно морето, без отново да изпада в кошмара на водното изпитание, наложено й от богинята. Това я изненада. Но по-силно от спомена бе съзнанието, че морето я бе запазило. Тя беше оцеляла. Морето й даде и тя научи един урок за онази изначална изява на по-голямото, универсално безразличие. Два пъти беше изживявала вече това безразличие с ума и с тялото си и бе спасявана. Някаква безименна контрасъдба живееше в нея и докато тя беше жива, нямаше от какво да се бои.

В далечната синя водна повърхност се появиха бели фонтани, когато двойка нимфи изскочиха, извили тела в съвършена дъга. Тя гледаше как те отново и отново изскачат от дълбините и падат обратно. Друга водна бразда, по-малко забележима, се проточи към нея, докато стоеше подпряна на парапета. Беше Силки, който прекарваше по-голяма част от времето си след тяхното пристигане тук, в залива.

— Какво ще прави той, Мироу? Той си няма никой вкъщи. — Муун си спомни как Елзевир и Т.Дж. го бяха намерили.

— Тук той е добре дошъл. Той знае това — Енгенит посочи с ръка земята си, погледна към Муун и се усмихна.

Тя също се усмихна и отново погледна водата. Иронията на присъствието на Силки сред нимфите дълбоко я порази. Хората от плантацията силно мразеха този вид същества, като Силки, не само защото бяха извънземни, но и защото бяха Хрътки на Снежната кралица, които гонеха и убиваха нимфи. Тя бе научила, че Енгенит не само осъжда този лов, но и защитава нимфите в границите на своето имение. Освен това се беше обградил с работници, които споделяха същите разбирания. Енгенит познаваше Силки като другар на Елзевир от достатъчно дълго време и му вярваше. Хората обаче не му вярваха.

Нимфите, които трябваше най-много да не му вярват, го приемаха. Така че той прекарваше повечето от времето си в морето. Беше по-мълчалив и по-малко общителен от преди и само споменът за последните минути в ЛБ й подсказваше, че продължава да скърби.

Силки се присъедини към тях на висящия док, като се прехвърли през парапета; от него капеше вода. Чудно й беше защо Елзевир и останалите го считаха за същество от мъжки пол, докато за нея това гладко тяло би могло да бъде считано за женско. Силки им кимна и се облегна на парапета, а пипалата му увиснаха надолу.

Тя погледна към залива, където към първите две се присъединиха още три нимфи. Всеки следобед, когато се разхождаше по този път, нимфите изпълняваха нов сребърен танц, сякаш празнуваха нейното завръщане към живота. Тяхната грациозност я изпълваше с копнеж да бъде като тях, да бъде такава, какъвто бе Силки: истинско дете на Морето.

— Силки, погледни ги! Ако можех макар за един час да сменя кожата си с твоята…

— Ти искаш да се върнеш обратно в морето, след като само преди две седмици те измъкнах изпод леда посиняла и тракаща от студ? — Енгенит я погледна изненадан и възмутен. — Мисля, че след всичко това имаш някакво умствено увреждане.

Тя поклати глава.

— Не… не е това. Богиньо, дано това никога не се повтори! — Тя се обърна и разтри мускулите на ръката си през дебелата парка. Спазмите от нейната хипотермия^[1] бяха разтеглили всичките й мускули и я бяха накарали да се чувства объркана и отслабнала. Сега, когато отново можеше да мисли и да се движи, тя всеки ден се разхождаше в компанията на търпеливия Енгенит и натоварваше всички мускули. — През целия си живот съм смятала, че моят род принадлежи на Морето. Но да принадлежиш истински на Морето, така както принадлежат нимфите, е нещо друго. — Тя млъкна.

Нимфите приключиха своя танц и изчезнаха под водата. После, съвсем близо пред дока, изведнъж се появиха три стройни глави със струяща по тях вода. Техните грациозни шии се извиха назад като носена от вълните морска трева, очите им от полиран черен кехлибар бяха насочени към нея. Защитните мембрани се плъзнаха над повърхностите от обсидиан^[2]. Покритите им с пера вежди стояха изправени и им придаваха учуден вид. Нимфата в средата беше тази, която я бе държала като собствено дете сред морето.

Муун се наведе над парапета и протегна ръка. „Благодаря ти! Благодаря ти!“, тихо шептеше тя, изпълнена с признателност. Една подир друга нимфите се издигаха от водата, допираха се до дланта на ръката й и отново се гмурваха.

— Правят го така, сякаш разбират. — Тя се изправи, усещайки как студът хапе мократа й ръка. Сложи ръкавица и бръкна в джоба си.

— Може би те наистина разбират. — Енгенит се усмихна. — Може би разбират дори, че по някакъв начин са спасили една сибила, а не просто още един нещастен моряк. Никога не съм ги виждал да танцуват така за един непознат. Те са забележителни същества — каза той, като отговори на въпроса в очите й.

— Същества? — Тя разбра колко много бе казал той с една-единствена дума. След спасяването тя бе научила много неща за Енгенит, за неговите отношения с нимфите, за неговото уважение към тях, за неговата грижа за безопасността им. От векове съществуваше някаква форма на общуване посредством знаци и звуци, които се предаваха между нимфата и човека. Това бе насочило нимфите да я търсят в морето и бе довело Енгенит на мястото на катастрофата. Но тя не подозираше. — Искаш да кажеш… човешки същества? — Тя се изчерви и поклати глава. — Имам предвид интелигентни същества като Силки? — Тя погледна лицата на нимфите, после се обърна към Енгенит.

— Толкова ли ти е трудно да повярваш? — отговори той. Беше отчасти въпрос, отчасти предизвикателство. Гласът му я порази с някаква странна сила.

— Не. Но, никога не съм мислила… никога не съм мислила. — Никога не съм мислила, че някога ще срещна чужденец от друг свят. Никога не съм мислила, че той може да не е човек. Никога не съм мислила, че една сибила трябва да отговаря на такъв въпрос. — Ти ме молиш да отговоря? — Гласът й беше висок и напрегнат, тя почувства, че се унася…

— Муун?!

Заспива… Вход.