Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Snow Queen, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Стоянов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2009)
Издание:
Джоан Д. Виндж. Снежната кралица
ИК „Бард“, София 1993
Редактор: Балчо Балчев
Коректор: Емилия Николова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
История
- —Добавяне
26
— Някъде под нас засякох топлинни лъчи, инспектор. — Пилотът Тий Пардий излезе от своето обичайно мълчание. — Приличат на хора. Покрай онази цепнатина, вляво. Скрити са зад един храст.
— Имат ли някакво оръжие? — Гъндалийну пъхна в един джоб на дебелото си палто романа за Старата империя и се наведе напред. Предпазният колан на патрулния летателен апарат го притисна през гърлото. Най-после, някаква работа… Той надзърна през челното стъкло, оглеждайки с невъоръжено око за хората, които бе открила тяхната мощна техника. Те търсеха крадци в този район, отдалечен на ден и половина път от звездното летище. В началото следата беше доста избледняла, но непрекъснато ставаше все по-ясна. Списъкът на изчезналите вещи включваше една каса с мощно портативно лъчево оръдие, собственост на полицията. Гъндалийну се чудеше как ли са успели крадците да се докопат до него. Обикновено номадите не бяха добре въоръжени, поради което се промъкваха крадешком и избягваха директните сблъсъци. Но те бяха така безмилостни, че биха избили съвсем хладнокръвно група случайно попаднали на пътя им чуждоземни. Искаше му се да вярва, че тази плячка не ще промени техния начин на действие.
Той отново погледна показанията на уредите на пулта за управление, когато Тий Пардий каза напевно:
— Да, сър! Най-после ги засякохме, инспектор. Долу са, на шейни. — Тий Пардий тихо се засмя. — Ще слезем ниско и ще ги накараме да се напикаят от страх. След това много лесно ще заловим тези обожатели на Майката. Така ли е, сър?
Гъндалийну отвори уста, за да изрази известни съмнения и тогава видя показанията на уреда, който светна с червения предупредителен сигнал: „Бързо се изнасяйте оттук!“
Той се пресегна през втрещения Тий Пардий и дръпна лоста за рязко издигане. Почувства как лостът трепна и отказа.
— Хайде…
— Инспектор, какво по… — Тий Пардий не можа да довърши, защото силен удар от директно насочена отдолу енергия ги тласна нагоре.
В съзнанието на Гъндалийну за момент се превъртя черно-бял образ. После свободното падане ги завъртя като лотариен билет. Летателният апарат беше спрял да функционира още във въздуха и те падаха, притегляни от безмилостната гравитация. На екраните на патрулния апарат се виждаха произволни светлинни фигури, а компютърът не реагираше на звукови команди. Ръката му инстинктивно се протегна към аварийния старт, Гъндалийну го натисна неколкократно, докато накрая вцепененият му мозък разбра причината, поради която нищо не работеше: лъчевото оръдие беше засегнало екрана на енергийния модул и нищо не можеше да се направи. Нищо. Тий Пардий стоеше с отворена от изненада уста като пластмасова кукла и издаваше някакъв звук, който по погрешка Гъндалийну взе за смях. Небето изчезна. Гъндалийну видя вълнообразната снежна повърхност и стърчащите голи черни скали като зъби на усойница, готови да ги посрещнат…
Паднаха в снега, преди да достигнат скалите, и това ги спаси. Снегът се разхвърча като заслепяващ облак перушина, притъпявайки удара, който го отхвърли така силно напред, че шлемът му се смачка в челното стъкло.
Гъндалийну лежа дълго, без да мърда, превит на две в прегръдките на предпазния колан. Чуваше да звънят звънчета, без да може да отвори очи или да издаде звук. Знаеше, че има нещо важно, което трябва да каже, да съобщи, но нито устата му, нито мозъкът му можеха да намерят формата и начина да сторят това. Беше му горещо в кабината, което му се стори странно, тъй като бе зарит в снега. Погребан. Погребан. Мъртъв и… Той стисна очи, боляха го. Нещо миришеше неприятно. Въздухът беше лош, миришеше на изгоряло.
Очите му се насълзиха, отвори ги. Гореше изолацията. Това беше. Снежната лавина го заливаше, проникваше през прозорците.
— Пардий, Овърлоуд, Гедауд. — Думите му бяха неразбираеми дори за самия него. Той разтърси Тий Пардий, но очите на полицая останаха затворени, а той висеше на коланите неподвижен. Гъндалийну се зае със закопчалката на своите колани и най-после се освободи. Опита се да отвори вратата — беше затисната от снега. Заудря с юмрук, но единственият резултат от това беше, че всеки удар отекваше болезнено в главата му. Най-после успя да се провре странично, Започна да избутва снега, напрегнал всички сили. Вратата поддаде, сантиметър след сантиметър, докато накрая отскочи и той падна в снега.
Гъндалийну тупна на колене, шокиран от неочакваната температурна разлика, поразила изтерзаното му тяло. Изтегли се встрани от апарата, насилвайки омекналите си крака да го задържат прав. Трябваше да извади Тий Пардий, да го изнесе колкото се може по-далеч, преди апаратът да експлодира.
Гъндалийну надзърна в кабината, но нещо го хвана за ръката и го отхвърли в снега. Този път не чу звънчета, а дрезгав човешки смях, отразен от скалата. Той се претърколи, изправи се на колене и видя нападателите си — половин дузина бледи, безизразни лица, полузакрити от дъсчици с дупки по тях, които им служеха за очила; приличаха на фамилия от насекоми. Но това бяха човешки същества, Зимни номади, пастири на пфала, превърнали се по стечение на обстоятелствата в крадци. Бяха сменили яркото си традиционно облекло с по-сигурния камуфлаж на арктични командоси. Един удар отзад тури край на неговата оценка и го просна в снега. Усети как някой го обърна на една страна и сръчно го обезоръжи. Чу се победен възглас, когато брадатият мъж вдигна нагоре неговия парализиращ револвер.
Гъндалийну седна; бършеше снега от лицето си, забравил унизителната поза.
— Това ще експлодира… — Той посочи с ръка, без да е сигурен дали ще го разберат. — Помогнете ми да го измъкна, не остава много време! — Гъндалийну се изправи на крака и тръгна към патрулния апарат, но един номад стигна преди него, изправи се с парализиращия револвер в ръка и усмивка на задоволство заигра на лицето му.
— Онзи не става вече за нищо. Вътре е много горещо. Забрави за това. — Олюляващото се дуло на револвера изведнъж се насочи към гърдите на Гъндалийну. — Щрак и ще бъдеш парализиран, полицай! — От добре опакованата фигура се чу младежки смях.
Гъндалийну спря и погледна тийнейджъра и дулото на револвера.
— Той не е мъртъв, той е ранен! Той е жив, трябва да го извадим оттам… — Дъхът му се превърна в бял облак и полепна по лицето му.
Двама души го хванаха и започнаха да го теглят настрани от горящия апарат. Тийнейджърът ходеше важно зад него и се кикотеше всеки път, когато краката му пропадаха под кората на снега.
— Не! Не можете да направите това. Той е жив, дявол да ви вземе, жив ще изгори вътре!
— Радвай се тогава, че си зрител, а не си при него. — Първият мъж се ухили до него. Те го заставиха да отиде с тях до една оголена стена, където бяха скрили шейните си. Там всички спряха и клекнаха да гледат. Двамата мъже все още го държаха здраво, като го заставиха да се обърне заедно с останалите. Сега той виждаше ясно летателния апарат. Гъндалийну вдигна нагоре глава, душата му се изпълни със синевата на небето и той отправи молитва към боговете.
Но небето беше пусто и в пустата бяла тишина на замръзналия Зимен свят една слънчева топка от мощна светлина отне зрението му, а последвалият взрив го лиши и от останалите му сетива.
Загубата на съзнание бе последвано от болка в израненото му тяло. Гъндалийну лежеше проснат на един объл камък, докато номадите се движеха наоколо, шушукаха и го сочеха с пръст. Един от тях нервно се изсмя. Паметта на Гъндалийну се проясни и той си спомни защо се смееха… наведе се напред и повърна в отъпкания сняг.
— Изпратиха те да ни убиеш, а ти дори не можеш да понасяш гледката на смъртта! — Един от номадите застана до него и го заплю. Слюнката се залепи униформеното му палто. Гъндалийну я гледаше как замръзва. Той вдигна глава. Усещаше как студът гори дробовете му, съзнаваше, че току-що върху него бе плюл варварин, един нещастник, който не бе достоен да се докосне до най-ниско стоящия неквалифициран на Кареумов.
Той се хвана за скалата и като се опираше по нея несръчно и вдървено, успя да се изправи. Изкрещя, разтреперан от гняв:
— Вие сте арестувани за убийство и грабеж. Трябва да ме върнете на звездното летище, за да ви връча обвиненията. — Като чу думите си, той почти не можа да повярва, че ги бе казал.
Една стара жена го гледаше недоумяващо и избухна в неприличен, обвит в снежен облак смях, като обгърна с ръце корема си. Останалите бандити започнаха да го заобикалят.
— Чувате ли го този? — Старицата навря вдървената си от артрит лапа в лицето на Гъндалийну. — Чувате ли какво казва за нас този сополив чужденец с тъмна кожа? Той мисли, че ние сме арестувани! Какво ще кажете за това? — Тя отново махна с ръка.
— Аз мисля, че е луд — ухили се един от мъжете. Гъндалийну мислеше, че има трима мъже и още една жена, предположи, че тинейджърът беше също жена, но не беше сигурен. Този проклет свят обърна надолу с главата поведението на цивилизованите светове до там, че той вече не можеше да съди за нищо по известните му стандарти.
Едно нещо обаче разбираше ясно — че няма да може да се измъкне жив. Следващата жертва щеше да бъде той. Това го зашемети; той натисна с гръб скалата за подкрепа. Гъндалийну виждаше как те свалят дървените си очила, за да го виждат по-добре, и в техните присвити очи не виждаше милост. Един от тях забоде пръст в ръкава на палтото му. Гъндалийну отхвърли ръката му.
— Какво ще правим с този, а? — Тийнейджърът избута с лакът един от мъжете до него, за да може да вижда по-добре.
— Ще ми го дадете ли? О-о, дай ми го, мама! — Револверът отново се насочи към него. Той разбра, че тинейджърът говореше на старата жена. — Да си попълня колекцията.
Гъндалийну си представи собствената си глава, набучена на кол, като парче месо в някоя мрачна костница-фризер. В стомаха му отново се събра бучка. Той притисна език до зъбите си. Богове!… О-о, богове, не по този начин. Ако трябва да умра, нека бъде с достойнство… нека бъде бързо.
— Млъкни, пикльо — изкрещя старата вещица. Момичето-тинейджър направи физиономия зад гърба й.
— Аз казвам да го убием сега, шаман — обади се друга жена. — Да го убием по жесток начин. Тогава другите чужденци няма да смеят повече да идват тук.
— Ако ме убиете, те няма да престанат да идват, докато не ви намерят! — Гъндалийну пристъпи напред и видя как два ножа изскочиха от скрити ножници. — Вие няма да можете да убиете един полицейски инспектор, без да останете ненаказани. Те няма да спрат, докато не ви намерят. — Той знаеше, че говори това само за собствено успокоение. Почувства неубедителността на лъжливите думи, знаеше, че другите също я почувстваха. Започна да трепери.
— А кой някога ще разбере какво се е случило? — Старата вещица отново се ухили, зъбите й бяха бели като сняг. Той се питаше нелепо дали не бяха изкуствени. — Ние можем да хвърлим трупа ти в някоя пукнатина и ледът ще смели костите ти. Дори всичките ти богове никога няма да могат да те намерят! — Изведнъж тя вдигна предмета, който висеше отстрани на кръста й, и го мушна в него в гърдите, избута го обратно към скалата и изсумтя: — Ти си мислиш, че можеш да ни преследваш на собствената ни територия, чужденецо? Аз съм Майката. Земята е моят любовник, скалите, птиците и животните са ми деца. Те ми говорят, аз разбирам техния език. — Умопомрачение превърна очите й в порцеланови топчета. — Те ми казват как да ловя ловеца. И те желаят жертва, желаят приношение.
Гъндалийну погледна дългата, светла метална тръба, която го прикова към ледената скала и преди очите му отново да се замъглят, разпозна в нея полицейска електронна факла. Той стоеше с достойнство и с усилие на волята контролираше реакциите си, когато старата вещица бавно се отдалечи. Другите също тръгнаха след нея, извън обсега на отражение на електронния лъч. Оставиха го сам в кръга от светещ сняг. Устата го болеше, дробовете му се разкъсваха от студения въздух. Сега всяко поемане на въздух можеше да бъде последно, но в ума си той не виждаше никакви сцени от живота, никакви дълбоки откровения от универсална истина… в този последен миг не чувстваше нищо. Въобще нямаше нищо.
Старата жена повдигна тръбата и натисна спусъка. Гъндалийну се олюля, но изстрел не последва. Навреме отвори очи и видя как жената натисна отново и отново спусъка, без да има резултат. Тя гневно промърмори нещо и разтърси тръбата. Ругатни от разочарование се чуха и от кръга на злобната тълпа свидетели.
Той пристъпи напред неуверено, протегна ръце.
— Дай… позволи ми да я поправя.
В избелелите й сини очи се изписа учудване. Тя дръпна тръбата към себе си.
Гъндалийну стоеше търпеливо с протегнати ръце и обърнати нагоре длани.
— Блокирала е. Случва се от време навреме. Ако ми я дадеш, ще мога да ти я поправя.
Тя се намръщи, но после изражението й леко се промени и тя кимна с глава. Сега той видя, че към него се насочиха два револвера: разбра, че не ще може да се спаси с бягство. Тя пъхна тръбата в ръцете му.
— Поправи я тогава, щом толкова ти се иска да умреш. — Тонът й подсказваше, че според нея той е полудял. Гъндалийну се запита дали наистина не е така.
Той коленичи, наведе се напред и усети хапещия студ на снега през плата на крачолите. Подпря на хълбок тръбата, свали ръкавиците си и развърза чантичката с инструменти, прикрепена към колана му. Измъкна една тънка като косъм намагнетизирана пръчка, пъхна я в отвора в основата на дръжката на факлата и със спокойна увереност започна да пробва скритите механизми. Докато работеше, изпотените му ръце залепваха по метала, но той не забелязваше. Като опипваше с пръсти, най-после Гъндалийну достигна до критичното място, където две отделни части се бяха слепили. Той ги изтегли внимателно, доволен, че проблемът се оказа такъв, какъвто очакваше. Чудеше се защо си прави труда с цялата тази работа. Подаде факлата на старата жена, като я погледна безизразно в очите.
— Това беше. Не трябва да крадете играчките ни, щом не знаете как да ги поправяте.
Тя дръпна факлата и заедно с нея смъкна част от кожата на ръцете му. Той се намръщи, но ръцете му вече бяха станали безчувствени. Като лицето му, като мозъка му. Гъндалийну стана и ръкавиците му паднаха в снега. Най-после беше показал превъзходството си пред тези диваци, най-после можеше да умре достойно, убит от едно превъзходно оръжие.
Този път обаче тя не насочи факлата към него. Обърна се и се прицели в една купчина храсти под скалата. Натисна спусъка. Гъндалийну чу електрическото щракване на лъча и малка експлозия, след което храстите пламнаха. Около него се чуха викове на одобрение и жаждата за смърт отново обхвана жестоките, безмилостни лица.
Старата вещица се дотътри към него с факлата в ръка.
— Ти свърши добра работа, чужденецо — излая тя без никакъв признак на човечност.
С ъгъла на очите си наблюдаваше горящите храсти.
— Аз съм кареумовец. Мога със затворени очи да поправя всяка апаратура. Това е, което ни различава от животните.
— И ти ще умреш като всеки от нас, чужденецо! Наистина ли искаш да умреш?
— Готов съм да умра. — Той се изправи, сякаш цялото му тяло принадлежеше на някой друг.
Тя повдигна факлата, а ръцете й затрепериха в усилие да я държи. Постави пръст на спусъка и погледна към него в очакване да падне на крака и да моли пощада. Той обаче бе готов да умре, отколкото да им достави това удоволствие.
Всред нетърпеливата тълпа се чуха гласове: „Убий го! Убий го!“ Той погледна разсеяно към тълпата и видя на лицето на тинейджърката изражение, което му се стори особено.
— Не! — Старата жена свали тръбата и се усмихна злобно. — Не, няма да го убиваме. Ще го оставим жив. Той може да поправя оръжията, които крадем от звездното летище.
— Той е опасен, шаман! — извика един мъж разгневен. — Не ни е нужен.
— Казвам, че ще живее! — изръмжа старата вещица. — Той иска да умре… погледнете го! Един човек, който не се страхува да умре, е луд, а убийството на луд носи нещастие. — Тя се ухили насреща му подигравателно.
Гъндалийну почувства фаталистичната му вцепененост да се усилва и най-накрая разбра, че няма да получи почетна смърт. Щяха да го направят техен роб…
— Не, мръсни животни! — Той се хвърли към старата жена. — Убий ме, проклета вещице! Аз няма да…
Тя инстинктивно вдигна тръбата на факлата и го удари по лицето с нея. Гъндалийну падна назад в една снежна преспа, кръвта гореше по лицето му, в главата му пулсираше болка. Тълпата се отдалечи от него. Чу старата жена да разпорежда нещо, но не можа да разбере какво. Не го интересуваше, нищо не го интересуваше.
— Ето… сложи си ръкавиците, глупако. — Тинейджърката се беше навела над него и размахваше ръкавиците пред лицето му. Той се отдръпна назад, загреба шепа сняг и го натъпка в устата си.
— Полицай! — Този път в лицето му бе пъхнат парализиращият револвер. — Полицайче, по-добре ме послушай! — Тя хвърли ръкавиците върху корема му.
Гъндалийну бавно ги сложи върху безчувствените си пръсти. Мисълта да бъде парализиран му бе непоносима. Трябваше да се държи с достойнство, докато се намери начин да се измъкне от този кошмар… някакъв начин, какъвто и да е.
Нещо падна на шлема му, плъзна се но лицето му като змия и спря върху шията му. Той погледна и се сепна, а примката се затегна около гърлото му. Момичето се засмя, като видя израза на лицето му. Тя държеше въжето отпуснато и стоеше арогантно разкрачена пред него.
— Добро момче. Мама казва, че й трябват ръцете ти, но останалото ще взема аз. — Тя сложи дървените очила на очите си, които закриха половината от тясното й, топчесто лице. — Любимо домашно животно. — Тя отново се, засмя и изведнъж дръпна въжето. — Хайде, полицай! И по-бързо!
Гъндалийну се изправи на крака и като залиташе, тръгна към близката шейна. Добре разбираше, че макар и останал жив, той вече бе мъртъв, защото в този момент бе сложен край на неговия свят.