Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (26)

25

Еъриенрод седеше търпеливо сложила ръце върху изпъстрения с жили мрамор на бюрото й, докато последните местни и чуждоземни просители излагаха своите жалби. Тя слушаше с половин ухо един местен жител — умик от Саматан. Тя владееше отлично езика на умик, както и стотица други езици и диалекти, но й доставяше удоволствие да заставя чуждоземците да говорят на нейния език, когато идваха в двореца с някаква жалба.

Търговецът изреждаше транспортните си разходи и печалби, а на нея й се струваше, че постепенно става невидим. Тя гледаше през него към безкрайната верига от оплаквания.

Колко? Внезапно съжали, че не ги бе преброила. Това щеше да й даде представа за миналото, чувство за абсолютното. С времето всичко избледняваше, покриваше се с прахта на забравата, превръщаше се в петно, в нещо незначително и безсмислено. Поне веднъж да види пред себе си чуждоземец, който да не гледа на нея като на жена, а да види в нея монарха, варварина, държавния глава!

— … времето за транспорт. Това значи, че не мога да постигна голяма печалба от солите, поради което не мога да предложа, а само…

— Корекция, господин търговец. — Тя се наведе над бюрото. — Времето за транспорт оттук до Тсие-пун е всъщност с пет месеца по-кратко, отколкото твърдиш, което те поставя точно в синхрон с техния цикъл. Това прави пратките от нашите манганови соли до Тсие-пун изключително рентабилни.

Търговецът провеси устни. Еъриенрод се усмихна язвително и извади диска с изложението от четящото устройство. Тя го плъзна по мраморната плоча и дискът падна в протегнатите ръце на търговеца. Само веднъж имаха възможността да се явят при нея с надеждата, че ще намерят пред себе си една наивна и слаба жена; тази грешка никога повече не се повтаряше.

— Може би е по-добре сега да си отидеш и да дойдеш отново, когато имаш по-точни данни.

— Ваше величество, аз… — Той наведе глава. Не смееше да я погледне в очите. — Разбира се, вие сте права, беше глупаво да не догледам. Просто не мога да разбера как съм допуснал такава грешка.

Тя отново се усмихна, този път без следа от милост.

— Когато видиш толкова много грешки, колкото мен, господин търговец, ще се научиш да не грешиш. — Тя мислено отправи поглед към далечното начало, когато се препъваше във всяка „грешка“, която чуждоземците изпречваха пред нея, когато трябваше да се консултира със своя Старбък за всяко решение. Но с месеците, годините и десетилетията бе видяла цената на своите грешки. Уроците, които научи от тези грешки, тя не забрави никога. — Е, след като видях грешката в твоите изчисления, аз съм склонна да направя компромис и да подпиша транспортните и търговски споразумения. Всъщност — тя изчака той да я погледне в очакване на всяка нейна дума — като си помисля, виждам, че бих могла дори да разширя малко твоя бизнес. Взаимноизгодно, разбира се. Познавам един търговец, който има малък запас от ледопра, която смята да изпрати за Самат. — Но само като последно средство. — Както знаеш, цената на ледопрата на Тсие-пун ще се вдигне. — Той също знае това, но не знае, че си пристигнал. — Срещу приемлива комисионна аз съм готова да го убедя, че ти си готов да вземеш от него ледопрата.

Алчност и съмнение пробегнаха по лицето на търговеца.

— Не съм сигурен, че имам достатъчно товарни стабилизатори за такъв мек и чуплив товар, ваше величество.

— Ще имаш, ако оставиш компютъризираната библиотечна система, която караш за Тсие-пун, тук, на Тийумат.

Той отвори уста от изненада.

— Как, вие… искам да кажа, това ще бъде… ъх, противозаконно.

Толкова по-основателно е този ресурс да остане тук, където наистина е нужен.

— Инцидент. Недоглеждане. Непрекъснато се случва при транспортирането на стоки през галактиката. Случвало ти се е и по-рано, сигурна съм. — На лицето му се прокрадна израз, който показваше, че е права.

Той не отговори, но в дълбоките му тъмни очи се появи тревога.

Да, зная всичко за теб… слушала съм отзиви за теб сто и петдесет години.

— Ледопрата е далеч по-рентабилен товар. А когато пристигнеш в Тсие-пун и грешката се открие, ще бъде много късно, за да може да се направи нещо. Портата ще бъде затворена. Виждаш колко просто е всичко. Печалбата е единственото, което има значение, нали? — Печалба срещу знание: стока, която не може да се купи с пари. Тя вътрешно се усмихна на тайното знание, което бе натрупала през дългите години от всички подобни сделки, тайно натрупване на техника и информация за идните гладни години.

Търговецът кимна, очите му все още шареха по ъглите на стаята.

— Да, ваше величество. Щом казвате.

— Тогава ще се погрижа това да се уреди. Можеш да си вървиш.

Той излезе, без да каже дума повече. Еъриенрод погледна надолу и продиктува няколко бележки в настолния диктофон.

Когато вдигна глава, видя Старбък да стои на входа. Очите му излъчваха нескрито възхищение.

 

 

— Разбирам… Е, това ли е всичко? — Еъриенрод се облегна назад в тапицирания стол, заслушана в неговата въздишка.

— Това ли е всичко? — Старбък се засмя огорчен. — Прекарах един безкраен ден на булеварда, скъсах си задника за твое удоволствие. Не ти ли осигурявам достатъчно слухове? Тази кучка, полицайката, няма ли достатъчно проблеми, за да й създавам други? Не е ли…

— Беше време, знаеш това добре, когато при такъв въпрос щях да те изхвърля моментално. — Еъриенрод се наведе напред и подпря брадичка на ръцете си. — Беше време, когато Спаркс Даунтрейдър сияеше, щом се усмихна, и трепереше като лист, ако се намръщя. Ако кажех: „Това ли е всичко?“, щеше да падне на колене и да ме моли да му възложа друга задача, всякаква задача, която би ме направила щастлива. — Тя нацупи устни, но думите й, остри като бръснач, я уязвиха безмилостно.

— А ти му се присмиваше, че е мухльо. — Старбък постави предизвикателно ръце на кръста. Тя не му отвърна, остави думите й да свършат своята работа. Миг по-късно той свали ръце и сведе надолу очи. — Аз съм такъв, какъвто ти ме желаеше — каза той тихо, почти беззвучно. — Съжалявам, ако не ти харесвам.

Да… и аз съм такава. Някога тя изпитваше топлината на забравеното Лято само като го погледнеше, докато я държеше в обятията си. Но той бе забравил Лятото и тя не видя нищо от миналото в неговите променящи се зелени очи. Там се виждаше само нейното отражение: Снежната кралица. Вечната Зима. Защо винаги трябва да съм толкова строга към тях? Винаги прекалено строга… изпрати ми някой, когото да не мога да съсипя.

— Съжаляваш ли? Съжаляваш ли, че стана това… че позволи да стана Старбък? Не можах ли да се справя със задълженията си? — Той вече не беше дързък:

— Не, не съжалявам. Това беше неизбежно. — Съжалявам обаче, че беше неизбежно… Тя успя да се усмихне, да отговори на момчето, което беше откраднало гласа на Старбък. — Ти се справи много добре. — Прекалено добре. — Свали си маската, Старбък.

Той вдигна ръка, свали от главата си черния шлем и го тури под мишница. Тя се усмихна при вида на великолепната му разпиляна коса. Красивото му лице бе все същото — свежо и младежко,… не, не съвсем същото. Вече не. Не повече от нейното собствено лице. Очите й престанаха да се усмихват. Тя видя как и неговата усмивка угасна. Гледаха се мълчаливо и мислеха за изминалото време.

Накрая той се съвзе и придоби котешка самоувереност.

— Имаш ли нещо против, ако седна? Беше дълъг ден.

— Разбира се, седни. Сигурна съм, че е измерително човек да се въргаля в покварата ден след ден така старателно като теб.

Той се намръщи, докато сядаше на един от столовете, оформени като крило, по средата между бюрото и вратата.

— Скучно е. — Той неочаквано се наведе напред. — Всяка минута изглежда като година, адски скучно ми е, когато съм далеч от теб. — Отново се изправи неспокойно, безнадеждно премятайки в ръка чуждоземния медал, който се полюшваше сред коприната на полуотворената му риза.

— Нямаше да ти е скучно, ако беше се заел да създадеш проблеми на полицията… на жената, която стана причина Муун да се изгуби и за двама ни. — Тя се опита гласът й да прозвучи делово, като превръщаше емоцията си в оръжие за наказание… Кого?

Той вдигна рамене.

— Повече бих се радвал, ако можех да видя някакви резултати. Тя все още си заема поста.

— Разбира се, че го заема. И ще остане там, за да изпие всичката горчилка. Всеки ден, вместо да жъне лаври, ще ходи боса по натрошени стъкла… Остани утре в двореца и ще ти дам възможност да я видиш.

— Не. — Изведнъж той погледна към краката си. Тя се изненада като видя, че лицето му гори. — Не, въпреки всичко не желая да гледам това. — Ръцете му се спуснаха до колана да потърсят нещо, което отдавна не беше там.

— Както желаеш. Ако въобще знаеш какво желаеш — каза тя полукритично, полузагрижено. — Трябва да ти кажа, че Палу Тийон се държи по-упорито, отколкото мога да си представя. Каквато е нежна, мислех че досега трябваше да прояви по-силно безпокойство. Сигурно отнякъде получава подкрепа.

— Гъндалийну. Един от инспекторите. Другите го мразят за това. Но той не дава пукната пара, защото се смята за по-добър от тях.

— Гъндалийну? О-о, да… — Еъриенрод погледна надолу, към диктофона. — Ще имам това предвид. Има и един друг чуждоземец. Казва се Енгенит. Той има плантация някъде далеч по бреговата линия. Разбрах, че му е била на гости. Една дружба на съмнителна основа… — Тя поглади коси, като гледаше фреските зад главата на Старбък: бялата зимна буря, която се спускаше от заледени върхове към долината над едно самотно зимно имение. — От неговата плантация никога не е събирана жетва, нали?

Старбък стана от стола.

— Не! Той е чуждоземец. Мислех, че нямаме право, освен ако той…

— Така е. И аз разбрах, че той строго забранява това, въобще не одобрява самата идея. Чудя се какво ли би се случило, ако отидеш на лов в неговия резерват и Палу Тийон не може да те накаже?

Той се засмя този път без предишната неохота.

— Един добър улов. И край на една афера?

— Всичко ще свърши за един ден. — Тя се усмихна. — Последният лов ще вкара в мрежите ни някои души.

— Последният лов… — Старбък седна отново и се облегна назад, като движеше разсеяно пръсти. — Знаеш ли, чух нещо интересно на булеварда. Чух, че Сорс е имал среднощен посетител преди няколко дни. Чух, че това си била ти. Говори се, че ти може би не си готова да посрещнеш края на Зимата. — Той вдигна глава. — Има ли нещо вярно във всичко това?

— Отлично. — Тя кимна глава, вслушвайки се в тишината. Изненадана — да, но само за малко. Тя знаеше неговия източник на информация; знаеше, че той използува Персийпион, която пък използуваше Хеън. Тя дори одобри неговата осведоменост. Само я изненада, че намеренията й бяха станали толкова очевидни. Трябва по-отблизо да следи Персийпион.

— Е? — Старбък сложи юмруци на коленете си. — Какво ще кажеш? Или смяташ да ми отговориш, че двамата ще скочим заедно в морето през следващия Фестивал?

— Охо, щях да ти го кажа, но когато му дойде времето. Засега предпочитам да те слушам как се кълнеш, че не би могъл да живееш без мен… моя най-скъпа любов. — Тя спря своя гняв с тези думи, които неочаквано се откъснаха от сърцето й.

Той стана, прекоси стаята и заобиколи посребрения ръб на бюрото й. Тя вдигна нагоре ръце и с мълчалива настойчивост го спря.

— Чуй ме първо. Тъй като ме попита, искам да знаеш. Нямам никакво намерение да отида покорно на саможертва и да видя как всичко онова, за което съм се борила на този свят, потъва в морето след мен. Никога не съм имала такова намерение. Този път, в името на всички богове, които никога не са били истинските богове на този свят, когато чуждоземците си заминат, светът няма да потъне в невежество и застой.

— Какво можеш да направиш, за да успееш? Когато чуждоземците си отидат, ние ще загубим подкрепата им — основата на нашата власт. — Беше й приятно да слуша тази инстинктивна клетва за вярност. — Те ще разберат онова, което правим. И тогава ние няма да можем да задържим Лятото да не се върне. Тогава отново ще настане техният свят.

— Виждам, че са ти промили мозъка. — Тя поклати глава и посочи с натежала от пръстени ръка към града, отвъд стените. — Летните хора ще се съберат тук, в града, за Фестивала — тук, на наш терен. Единственото, от което се нуждаем, е нещо да ги изненада… като например епидемия. Такава, срещу която Зимните хора са имунизирани благодарение на чудото на чуждоземската медицина.

Лицето на Старбък се удължи.

— Искаш да кажеш… че би могла да сториш това?

— Да, точно така. Все още ли си привързан към тези невежи, суеверни варвари, че не можеш да жертваш няколко от тях за бъдещето на този свят? Те служат като оръдие в ръцете на чуждоземците, те подготвят заговор да ни заробят, нас, Зимните хора, народа, който иска да направи този свят свободен партньор на Хийгемъни. И те бяха успели цяло хилядолетие! Нима искаш вечно да успяват? Не е ли време да дойде нашият ред?

— Да! Но…

— Няма „но“. Чуждоземци, Летни… какво са направили за теб, освен да те изоставят, да те предават? — Тя наблюдаваше как думите й вършат своето в най-тъмните кътчета на неговата душа, която тя бе изследвала задълбочено.

— Нищо! — Прозвуча като удар със сабя. — Ти си права… те си го заслужават, за всичко онова, което са направили. — Ръцете му се сключиха около колана му, като нокти на граблива птица. — И ще можеш ли да подготвиш така нещата, без да ги надуши полицията?

— Сорс ще свърши тази работа. Той е уреждал за мен и други случаи, включително и този, който сполетя предишния командир на полицията. — Тя видя как Спаркс опули очи от изненада. — Това ще бъде обаче в малко по-голям мащаб, но аз съм сигурна, че срещу улова от последния ти лов той ще направи всичко, за да успее операцията. Макар и изостанал от времето, той е почтен човек.

— Всичко това трябва да стане, преди да тръгнат последните кораби. Няма ли полицията да се опита…

— Когато премиер-министърът е тук, а портата се затваря?… Те самите ще тръгнат, ще ни оставят в състояние на хаос, като знаят, че без тях така или иначе ще завършим в морето. Познавам ги… изучавала съм ги столетие и половина.

Той потисна своята съпротива с една въздишка.

— Ти ги познаваш по-добре, отколкото те самите се познават.

— Познавам всекиго така добре. — Тя стана от стола и най-после му позволи да я прегърне. — Дори теб.

— Особено мен. — Той прошепна думите в ухото й, като я целуна по врата, по шията. — Еъриенрод… моето тяло ти принадлежи. Ако искаш, с радост ще ти дам и душата си.

Тя докосна едно копче на бюрото си, отвори се врата, към по-подходяща стая. Докато влизаше в нея, тя си помисли с тъга:

„Аз вече я имам, любов моя.“