Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (24)

23

Времето тече назад. Муун висеше там, където бе висяла по-рано, в пашкула, заобиколена от уредите за управление на дисковидния кораб. Всичко бе същото, точно както беше… дори и тътнещият образ на Черната порта на екрана пред тях. Сякаш никога не бе преминавала през Черната порта, сякаш никога не е стъпвала на друг свят и никога не е пила от изворите на познанието с помощта на един непознат, една сибила, която въобще няма право да съществува във вселената. Сякаш не бе загубила пет години от живота си в един единствен, фатален момент.

— Муун, скъпа. — Тя чу над себе си колебливия глас на Елзевир, изпълнен с тихо напрежение. Невидимата паяжина на пашкула беше я оплела и тя не можеше да вдигне глава към Елзевир. Беше й трудно да диша, а може би нейното собствено напрежение се затягаше около нея. Тя затвори очи и почувства как през кораба премина лек трус. Елзевир изключваше възможността за унищожение, освен ако тя… — Тя отново отвори очи пред ужасното лице на присъдата.

Но Черната порта не беше лицето на смъртта, а само едно астрономическо явление, дупка в космоса, направена в началото на времето, свиваща се все повече и повече. Нейната необичайна същност лежеше някъде в друга реалност, която тя си представяше, че трябва да представлява небе за тези умиращи през нощта слънца. Сега около тях материята на космоса се изливаше във вихъра на гравитационния кладенец на черната дупка. Тя знаеше, че между външната реалност на вселената и нейната вътрешна особеност лежеше зоната на безкрайност, където пространството и времето сменяха своя поляритет и движението между тях беше възможно, без да действат обичайните времево-пространствени закони. Този странен затвор сякаш беше прояден от дървояди, от шрапнели от най-старата експлозия при раждането на вселената, от безбройните трупове на умиращи звезди. С подходящи знания и инструменти един звезден кораб можеше да скача като мисъл от един ъгъл на известното пространство към друг.

Дори и звездните кораби на Старата империя, които са пътували със свръхсветлинна скорост, е трябвало да използуват тази порта, защото не са можели директно да пресекат за един миг междузвездните разстояния. Сега, когато най-близкият известен източник, необходим за техните звездни двигатели, е открит в една слънчева система на хиляди светлинни години от Кареумов, кареумовските кораби все още не можеха да преминат директно тези разстояния дори за седмици и месеци. Те ще могат да сторят отново това, само когато се върнат екипажите, които Кареумов е изпратил до тази система, за да създадат и докарат звездния двигател, а заедно с него и новото хилядолетие.

Въпреки цялата радиация, която валеше от черната дупка върху екрана пред нея, Муун не можеше да зърне нищо, понеже светлината, която попадаше върху черната дупка, никога не се връщаше обратно. Ослепителният блясък, който тя видя, представляваше един замръзнал образ на границата на възприемане на тази вселена. Всичко, което някога бе влязло в тази порта — кораби, прах, същества — бяха останали завинаги в червеното петно на хоризонта на времето, а ехото на отчаянието се носеше през електромагнитния спектър, за да се повтаря вечно.

Муун повтори като молитва всичко, което бе научила. Тя вярваше, че сибилите представляват универсална истина, вярваше в умението и мъдростта на старата империя, вярваше, че мястото на небитието не е земя на смъртта, че не е по-страшно от безжизнените кътчета на компютърната памет.

Тя беше предопределена да направи това. Нямаше порта, през която да не може да се премине, нямаше бездна от пространство или време, която да не може да бъде преодоляна, нямаше пропасти от неразбиране или вяра, през които тя да не може да постигне своята цел. Тя концентрира погледа си върху образа на екрана, погълна го в съзнанието си. Най-после Муун произнесе думата, която й беше толкова позната и странна: Вход…

И всичко потъна в тъмнина.

 

 

Няма друг анализ. Вик на сибила. Краят на транса достигна до нея отдалеч, издигайки се на златни крила през един спирален тунел, а другият му край плуваше в тъмнина. Гласът продължи да се чува. Той издаваше звуци, които не можеха да се съчетаят в никакво значение: ту пронизителна, ту слаба безсмислена песен. Муун вдигна ръка до устните си и едва тогава се увери, че ръцете й могат да се движат. Притисна лицето си, изненадана от усещането за тишина. Тя схвана неговата жестока сила, натоварила мускулите и сухожилията при нейното преминаване… при тяхното преминаване. Трансът бе завършил!

Тя отвори очи жадуваща, копнееща, умираща за светлина. И светлината я възнагради с кресчендото на яркостта, която заля ретината на очите й. Муун изкрещя от радост и болка. Тя погледна през пръсти, обляна в сълзи, и видя лицето на Силки да виси пред нея като в изкривено огледало.

— Силки! — Нямаше никакъв пашкул, който да ги разделя. — Мислех, че ти може би си Смъртта… — Тя го докосна, наслаждавайки се на собствената си реалност. Там, в тъмните пространства на небитието, тя отново бе изпаднала в състояние на халюцинация, както по-рано, обзета от най-първични страхове. Лишена от всичките си сетива, тялото й сякаш бе останало празно и Смъртта отново бе дошла при нея в един сън от дълбока тъмнина и я бе попитала: — Кой владее твоето тяло, плът и кръв? И тя бе прошепнала: Ти. — Кой е по-силен от живота, волята, надеждата и любовта? — Ти!

А кой е по-силен от мен?

С разтреперен глас: — Аз.

И Смъртта се отмести и я пусна да премине.

Обратно през тунела, извън времето, сред светлината на деня.

— Аз! — Тя се смееше радостно. — Погледни ме! Аз… аз, аз! — Пипалата на Силки сграбчиха лостовете на пулта за управление, тъй като тя бе нарушила крехкото равновесие. — Аз съм сибила!

— Да, мила моя… — чу се гласът на Елзевир зад нея. Муун вдигна очи. Елзевир почиваше, излязла извън пашкула си, без да може свободно да се движи. — Ти отново намери своя път. Толкова се радвам.

Муун престана да се усмихва, когато долови колко слаб е гласът на Елзевир.

— Елзи? — Муун и Силки се изправиха като несръчни плувци, отблъснаха се от стабилизирания панел и спряха над пулта за управление, над главата на Елзевир. — Елзи, добре ли си? — Тя се пресегна със свободната си ръка.

— Да, да… чувствам се отлично. — Елзевир беше със затворени очи, но докато говореше, изпод клепките й бликнаха топли струйки сълзи. Тя отмести ръката на Муун грубо. И Муун не можеше да каже дали сълзите й бяха от болка или от гордост. — Ти започна да се справяш благодарение на собствения си кураж. Сега аз трябва да събера кураж и да се погрижа да завършиш онова, което започна. — Тя отвори очи и ги избърса, сякаш излизаше от транс.

Муун гледаше надолу през морето от въздух, встрани от екрана, където сега пред тях нямаше никаква порта, а само рубинена светлина от хиляди и хиляди звезди на родното небе, небето на Тийумат. — Сега най-лошото е зад нас, Елзи. Всичко друго ще бъде лесно.

Но Елзевир не отговори, а Силки я гледаше и мълчеше.