Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (21)

20

Те се качиха последни на совалката. Муун видя през илюминатора нейната цилиндрична, подобна на варел вътрешност. Това беше една голяма люлка, точно както спомена Крес, без собствена тяга. Пътуваше към планетата под въздействие на нейната гравитация като всеки друг товарен кораб, привързан към невидимата ръка на тласкач или трактор — протегната от планетарните центрове за разпределение. Товарният прозорец представляваше коридор, широк тридесет метра, простиращ се, между зоната на тежката промишленост на Кареумов и неговите луни.

Настаниха се на седалки, подредени в редове над централния екран, на който Муун видя изглед от повърхността на планетата, замъглена от синьо и жълтеникавокафяво. Опита да се концентрира върху огромните размери на планетата и да престане да се тревожи от това, че беше безкрайно далеч под тях. Тук, на борда на совалката, нямаше състояние на безтегловност. Кареумовци твърдяха с нескрита гордост, че е трудно да се отървеш от гравитацията, но те можеха да я създадат винаги, когато пожелаят.

Вратите се затвориха, совалката се отскубна от прегръдката на станцията и започна своето падане в тунела на гравитационната сила. Муун седеше глуха за тихите, непонятни разговори около нея, забравила всичко освен повърхността на планетата, която се надигаше, за да посрещне тяхното падане. Нейната аморфна, покрита с облаци равнина, ставаше все по-широка и разкриваше все повече подробности, докато Елзевир с тих глас й сочеше лъскавите морски повърхности, зеленината на островите, толкова големи, че скриваха и самото море. Островът под тях нарастваше, докато остана само той и нищо друго не можеше да се види. Беше разделен на планини, гори, обработваема земя и всичко това се въртеше в утринта. А после, преди да може го възприеме, Муун съзря един по-тънък пръстен на града, разположен всред концентричните вълнички на една огромна, блестяща, лишена от дървета равнина.

— … Площадката за приземяване — каза Елзевир.

В този момент тя имаше чувството, че гигантска невидима ръка ги измъкна от въздуха и ги постави на светещите линии на пистата. Тя ги тласна към една от безжизнените складови сгради в съседство с пистата и най-после ги остави.

Тълпата от пътници напусна боядисания в топли цветове терминал. Муун почувства краката си изтръпнали от атмосферното налягане на чуждия свят. Изкуствената гравитация на космическия град беше по-малка от тази, на която тя бе привикнала, и това допълнително я затрудняваше. Колкото и внимателно да ходеше, краката й се сплитаха.

На планетата едва бе започнало да се зазорява. Въздухът бе все още хладен. Елзевир потри ръце през дрехите. Муун навлече виненочервената си рокля и сложи коланче без каквито и да било протести. Кареумовци бяха скромни хора и Елзевир я беше предупредила, че свободното държане на Пазара на Крадците тук няма място. На изток слънцето се показа като разцъфнало цвете. Дъхът й спря от красотата на небето. Горе, високо, тъмнината беше изтласкана от светлина и се развяха ледено сини дипли на небесното знаме. Блеснаха възторжено въздишащите цветни ленти на дъгите сред искрящата белота, украсяваща една пленителна страна на мечтите.

— Виж това, Силки — Елзевир неусетно премина на сандхи, когато погледът й проследи гледката, съзерцавана от Муун. — Това е позор!

— Отново можеш да го повториш, гражданко. — Трима пътници от совалката, тъмни, стройни кареумовци стояха до тях и чакаха такси. Един от тях кимна със защитената си от шлем глава в знак на отвращение. — Замърсяване! Истинско бунище плува там.

Единият от тримата беше жена. Тя се засмя леко.

— Тези граждани не са оттук — каза тя, като повдигна високо вежди.

— Какво му е на небето? — Муун неохотно сведе поглед. — Пълно е със светлина. — Така трябва да бъде. — Красиво е.

Първият мъж я погледна намръщен, но после се усмихна. Той поклати глава повече натъжен, отколкото ядосан.

— Невежеството е благословено, граждани. Радвайте се, че не сте кареумовци. — Пред тях кацна един летателен апарат-такси и те се качиха в него.

— Добре дошли в Кареумов — каза Крес многозначително на тиаматански език, — където боговете говорят сандхи. — Той се усмихна на Муун.

Елзевир се качи последна. Кареумовецът нетехник на пулта за управление се изненада, когато тя го помоли да ги вкара в имението на К. Р. Аспунд. Елзевир вдигна грациозно ръка и му показа пръстена с рубинов печат, който носеше на палеца си. Той се обърна към пулта и без всякакви коментари направи една голяма дъга около нивата на летището.

— Какво му е на небето, все пак? — Муун погледна през купола на таксито. Небето светлееше, зората избледняваше в светлината на деня.

— Промишлено замърсяване — каза тихо Елзевир. — Обречени ли сме да повторим грешките на нашите предци?

— Добре казано — обади се Крес и погледна от мястото си до пилота.

— Думи на Т.Дж. — Елзевир отхвърли комплимента като досаден комар. — Кареумов беше доста добре дори след разпадането на старата империя, Муун. Но после жителите започват да произвеждат стоки по доста груби начини с големи промишлени отпадъци. Още преди едно хилядолетие успели да съсипят своята промишленост в космоса. А сега заменят старите си проблеми с нови и кой може да каже какво ще означават те за бъдещите поколения.

Летяха над тясната лента на търговската част на града, отправиха се към открита горска местност, накъсана от малки просеки, на които имаше построени частни вили.

— Ти каза, че тук все още има много хора, Елзи. Те обаче не живеят така нагъсто, както островитяните.

— Наистина има, мила моя, но много от тях работят в големия брой промишлени предприятия в космоса, поради което тези на земята могат да имат такава площ, каквато могат да си позволят. Те се събират около долчинки като тази, която току-що напуснахме. Това са разпределителни пунктове; там се разпределя всичко, от което се нуждаят. Колкото по-богат е един човек, толкова по-далеч живее. К.Р. живее съвсем извън града.

— Тогава той сигурно е богат.

— Богат? — Елзевир се изсмя. — Въшлив е с нари… Всичко трябваше да бъде на Т.Дж., тъй като той беше по-стар. Но той беше порицан и лишен от кастова принадлежност заради скандално поведение. Сигурна съм, че го направи нарочно, той оспорваше цялата кастова система. Но не и К.Р., който винаги е бил привърженик на запазване на статуквото. К.Р. и Т.Дж. дори не си приказваха.

— Тогава защо иска да ни види? — запита Муун, леко разтревожена.

— Ще на види, но ти не се тревожи от това. — На лицето й отново се появи загадъчна усмивка. — Недей да мислиш, че е лош човек. Той е много добър човек само че си има друга ценностна система.

— Всички кареумовци са нетолерантни — намеси се Крес. — Само че са нетолерантни за различни неща.

— К.Р. дойде на погребението на Т.Дж. Каза ми, че всичко онова, което притежава, било на Т.Дж. Каза още, че ако някога имам нужда от нещо, трябва само да му съобщя.

— Как умря Т.Дж.? — запита Муун нерешително.

— От сърце. Преминаването през Черната порта натоварва човешкия организъм и главно сърцето. Разочарованието също натоварва сърцето. — Тя отмести поглед към гористия район, над който минаваха. През дърветата се подаваха огромни грамади от сиви скали, подобно на дебели, вдървени пръсти. Отгоре и отстрани на тях висяха къщички.

Вече се спускаха над територията на едно голямо имение. Плъзгаха се над земя с декоративни градини, с великолепни цветя и храсти, приличащи на странни същества, над летни къщи, обградени с лабиринти от жив плет. Пилотът приземи апарата на терасата за кацане пред главната къща — постройка с размерите на градски салон. Всичките й кривини и полегати части, обрасли с пълзящи растения, имитираха терена. Имаше много прозорци, повечето от които бяха от цветно стъкло, повтарящи формите и оттенъците на декоративните градини. Докато гледаше къщата, Муун забеляза, че вратите с дърворезба се отварят.

— Да ви почакам ли, граждани? — Пилотът провеси ръка върху облегалото на седалката си и погледна скептично.

— Няма да е необходимо. — Елзевир хладно прехвърли една кредитна сума. Муун излезе заедно с останалите.

— Прекрасно място за прекарване на един ден извън града. — Крес протегна ръце.

— На много дни. — Силки бавно се обърна и огледа цветните лехи.

Елзевир ги поведе към входа. Посрещна ги изпълнена с достойнство жена на средна възраст с бледи лунички и сребърен пръстен, промушен през ноздрите на носа й. Тя беше в семпъл широк бял шарф и носеше тежко тюркоазно бижу.

— Лельо Елзевир, каква приятна изненада! — Муун не беше сигурна доколко прелестната усмивка, отправена към всички тях, беше искрена.

— Сигурно не ни очаквахте — промърмори Елзевир. — Едно от изобретенията, които донесоха на моя свекър цяло състояние, беше електронна система, която спира посетителите.

— Здравей, АЛВ, скъпа — каза тя на сандхи. — Колко хубаво, че нашите посещения съвпадат. Аз един приятел ваш баща види доведох. — Тя докосна Муун по ръката. — Аз се надявам той добре е. — Муун забеляза, че Елзевир използуваше учтиви обръщения, макар и неудачно.

— Чудесно, благодаря ти. Но в момента той на консултация при физика.

Тя ги въведе в прохладната къща и затвори вратите. Светлината от цветните стъклени панели смекчи у Муун внезапно възникналото усещане за нелепост.

— Нека докато той свърши вас удобно направя. — Тя посочи към хола. Муун забеляза, че ноктите й бяха дълги и изпилени във вид на скулптури.

Тя ги преведе през серия от издигащи се стаи, докато стигнаха в една широка зала, чийто прозорец имаше стъкла на цветни ивици. АЛВ натисна няколко копчета на стената до самата врата. Една голяма картина, представяща няколко кареумовци на пикник, се превърна в триизмерен телевизионен екран, изпълнен със спорещи хора. Тя кимна към купчините от червени и виолетови възглавници и към ниските дървени масички, инкрустирани със злато и аметист.

— Заповядайте. Роботи обслужват ви… ако вие нещо искате. А сега надявам се, вие ще ме извините. Аз ще се занимавам с данъчни сметки за баща, а е това ужасна работа. Той при вас веднага щом се освободи ще дойде. — Тя ги остави в компанията на разпалените опоненти на екрана.

Крес възмутено скръсти ръце.

— Чувствайте са като у дома си, откраднете си по някой сребърен прибор. Семейните връзки означават нещо на Биг Блю. Всичките ми родители…

— Хайде, Крес. — Елзевир поклати глава. — Срещала съм я само два пъти: веднъж, когато беше осемгодишна, и веднъж на погребението на Т.Дж. През това време тя не е могла да чуе много добри неща за нас. А ти знаеш какво е отношението на аристократите към — тя сведе поглед — смесените бракове.

Крес посочи е глава към нея и ритна със сандала си единия крак на масата.

— Това е хубав шедьовър, Елзи — каза той високо. — Ние можем да вземем четирицифрена сума за няколко от онези камъни на горния етаж.

Тя изсъска неодобрително.

Муун се сепна и отвърна поглед от прозореца.

— Не ти ли казах, че тук е хубаво?

Муун кимна, като се усмихна.

— Мислиш ли, че можеш да останеш тук и да бъдеш сибила?

Усмивката на Муун изчезна. Тя поклати глава, отдалечи се от прозореца и седна върху една възглавница. Елзевир я проследи с поглед, но тя не отговори на въпроса й. Не мога да отговарям на въпроси! Тя посочи към екрана, за да промени разговора.

— За какво спорят те?

Елзевир погледна жестикулиращите опоненти и се заслуша.

— О-о, това е старият П.Н. Сингалу, политически лидер. Виж ти, не съм знаела, че още е жив. Това е парламентарен дебат, има и преводач, а онзи темпераментен млад баровец трябва да е аристократ. Нали знаеш, че те не могат да говорят пряко помежду си.

— Мислех, че неквалифицираните въобще нямат никакви права. — Муун наблюдаваше лицата на двамата мъже, всеки изгарящ с поглед другия от своя подиум през неутралната зона на монотонно говорещите преводачи. Те почти не се изслушваха, бързаха да отговорят, повтаряха онова, което вече бяха чули, също като спорещи деца. Като ги гледаше, тя не можеше да ги различи и се чудеше как може да се разбере кой е по-добрият.

— О, те си имат правила, включително и право за представяне в парламента; просто всичко онова, което не им е специално разрешено, им е специално забранено. Те нямат достатъчно свои представители за да променят законите, но не се отказват.

— Как въобще работи правителството? Мислех, че премиер-министърът е из космоса?

— О, той е на съвсем друго ниво. — Елзевир махна с ръка. — Той и парламента представят Кареумов и това започна през дните, когато Кареумов правеше първите си контакти с другите светове, които съставиха Хийгемъни. Кареумов мислеше, че възстановява Старата империя в микрокосмоса, без помощта на Черната порта. Но фактически това нямаше нищо общо с технологическото съвършенство на старата империя и след време се разбра, че практически е невъзможен контролът над няколко подчинени светове без звезден двигател, който да позволява пътуване със свръхсветлинна скорост. Техните мечти за господство бяха погълнати от необятността на космоса. Докато не успеят отново да намерят такъв двигател, ще трябва да се задоволят с икономическо господство, нещо което останалата част на Хийгемъни е готова да подкрепи. Но премиер-министърът и неговото пътуващо кралско войнство продължават така, както са започнали да утвърждават един символ на единство, макар и не единство на империята. Те пътуват от свят на свят и приемат почит като истински богове — видимо неостаряващи, защитени посредством разширяване на времето и чрез водата на живота от прецесията^[1] на външната вселена.

— Разбира се, те винаги са посрещани добре, защото, колкото и да е смешно, не са нищо повече от безвредни фантазьори. — Гласовете на спорещите от екрана се повишиха, докато Елзевир говореше. Неочаквано тя ахна, а половин континент по-далеч от нея, в залата на парламента, настана тишина.

Муун видя учудения израз върху немощното лице на един стар парламентарист и пълната изненада върху лицето на арогантния млад техник. Дори преводачът изгуби своето равнодушие остана със зяпнала уста и като премести поглед отляво надясно, извика: „Какво?“, а Крес го повтори.

— Той не изчака, той не изчака преводача! — Елзевир притисна ръце до бузите си с вик на задоволство. — О-о, погледнете този стар човек! Той се е борил през целия си живот за този момент. И сега той дойде! — От екрана се чу силна въздишка — младият техник се обърна и се отдалечи от камерата, изпаднал в транс. На негово място застана човек със сиви дрехи и призова за ред.

— Какво стана? — Муун се наведе напред, прихванала с две ръце коленете си.

— Техникът се забрави — отговори Елзевир. — Той се обърна директно към Сингалу като към равен, вместо чрез преводача. И то пред милиони зрители.

— Не разбирам.

— Сингалу не е техник! — засмя се Елзевир доволна. — Един начин за преминаване към по-висша каста на Кареумов е някой от тази каста да те издигне до себе си, като ти говори директно пред свидетели. И точно това стана.

— А какво щеше да стане, ако Сингалу беше заговорил направо? Щеше ли техникът да изпадне в по-долна каста? — Муун наблюдаваше как напрегнатият стар човек с коса, украсена с пера, плачеше от радост и се усмихваше през сълзи. Тя почувства гърлото й да се стяга, а до нея Елзевир избърса очи.

— Не, не, техникът просто щеше да го арестува — отговори Елзевир, докато мъжът в сиво прекоси подиума, отиде до Сингалу, прегърна го стеснително и го поздрави. — Защо не може Т.Дж. да види този момент, да сподели…

— А щеше ли той да сподели и тъжния момент, когато младият мъж, който стана причина за това, се прибере в къщи и изпие чашата с отрова?

— К.Р.? — И двете се обърнаха към гласа от вратата. Муун видя мъж, който на младини явно е бил висок, но сега беше приведен под тежестта на годините, въпреки че кареумовците забавяха настъпването на старостта по-успешно от онези хора, които не използуваха водата на живота. Тя примижа и отново го погледна, но краткият поглед не можа да премахне впечатлението й — нито мумифицираният вид на кафявата му кожа, нито пък широкият му кафтан можа да прикрие белезите на възрастта. Но това беше по-младият брат на Т.Дж., как може да е остарял толкова много?

— Да, К.Р. — каза Елзевир и се облегна, като приглаждаше полата си. — Той щеше да сподели и този момент. Въпреки че младият глупак сам си го докара, въпреки че вие приемате твърде леко смърт пред позор. Вие споделяте ли радостта на стария Сингалу? Фамилиарното ти не замести официалното вие в разговора с Аспунд.

Той се усмихна почти приветливо.

— Да, споделям я. През годините той доказа, че е интелигентен и способен. Това отново доказва, че нашата система за интелигентност и инициативност дава резултати, въпреки всичко, което направи Т.Дж., за да я отхвърли, като издигаше в по-висока каста всеки, който му се усмихне.

— К.Р., как можете да говорите така? Вие знаете, че аристократите по рождение бранят своята каста така, както девиците бранят честта си! Никой не би повишил вашия баща, един от най-светлите умове на своето поколение.

— Но той все пак бе повишен. — Той сви рамене. — Моят баща беше доволен, той знаеше, че след време и това ще стане.

— Тогава, когато имаше достатъчно банков кредит, за да може да осинови аристократични предци — намеси се Крес.

Аспунд запази спокойния си вид. Муун предположи, че той не говори тийуматански.

— Обществената структура е силно научна, а това отговаря идеално на нашата технологическа ориентация. Ние завинаги се измъкнахме от хаоса на предкосмическата ера. Това ни даде цяло хилядолетие неспирен прогрес.

— Стагнация, имате предвид. — Елзевир се намръщи.

Той махна възмутено с ръка.

— Как можеш да говориш така, след като си живяла в най-развития свят на Хийгемъни?

— Технически развит. В социално отношение ние едва ли сме по-напред от ондинците.

Той въздъхна.

— Защо ми се струва, че сме водили този разговор и по-рано?

Елзевир вдигна ръце.

— Прощавайте, К.Р.! Не съм дошла да водя с вас политически спорове, нито пък да губя вашето и моето време. Дойдох тук за вашия неполитически капацитет. И доведох някого, който се нуждае от вашето напътствие. — Тя се изправи и посочи Муун.

Муун стоеше онемяла и гледаше К.Р. Аспунд, който пристъпи напред с обутите си в чехли крака. Беше вперил очи в блестящия трилиственик, увиснал на гърдите й.

— Сибила! Не може да бъде!

Той спря и кимна тържествено.

— Питай и аз ще отговоря…

Елзевир се пресегна и развърза украсената яка, разголи шията на Муун и откри татуировката й.

— Ваша сестра по дух. Казва се Муун.

Муун вдигна ръце, сякаш беше разсъблечена гола в негово присъствие. Но Елзевир отново я обърна и повдигна брадичката й, докато гледаше К.Р. в очите.

— Вие оказвате чест на моя дом — каза Аспунд и наклони глава към нея. — Простете ми, ако моето поведение разочарова ви и направи ви да се срамувате, че дошла сте.

— Не. — Муун отново сведе очи и заговори неуверено на сандхи. — Вие не сте. Аз не съм… аз не сибила. Не тук, това не моя свят е.

— Нашето проникновение не е ограничено от времето и пространството благодарение на чудото на науката на старата империя. — Той пристъпи още няколко крачки напред, като се взираше в лицето й. — Ние можем навсякъде и по всяко време… Но вие не можете. Вие уморена била сте и не сте могла. — Той спря пред нея, като я гледаше спокойно в очите. — Всеки това може види, не специално прозрение необходимо. Сега защо? Това въпросът на който вие трябва на мен да отговорите. Сега седнете и кажете ми откъде дошла сте. — Той се наведе и се подпря на масичката.

Муун също седна и го погледна през масичката. Елзевир заедно със Силки и Крес допълваха компанията.

— Аз дойдох от Тийумат.

— Тийумат!

Тя кимна.

— А сега вече богинята чрез мен не говори, защото напуснах… без да изпълня обещанието.

— Богинята! — Той погледна към Елзевир.

— Морето-майка, богиня. Може би аз по-добре как дошли тук обясня, К.Р. — Тя стисна ръце, наведе се напред и му обясни как бе станало това. Муун видя как между белите вежди на Аспунд се очерта една дълбока бръчка, но Елзевир не гледаше лицето му.

— Не можехме да я върнем, а ни трябваше астронавт, който през портата нас да преведе. Понеже Муун беше сибила, аз… аз я използвах — обясни тя с една лека въздишка на използвах. — Тя току-що беше станала сибила и оттогава не може в транс да изпадне. — Елзевир силете пръсти.

Влезе един много лъскав механичен прислужник с табла и високи чаши и отиде при Аспунд. Аспунд кимна и прислужникът сложи питиетата на масата.

— Ще има ли още някой, сър?

— Не. — Той го отпрати нетърпеливо. — Искаш да кажеш, че тук за транс с часове неподготвена сте я оставили? О-о, богове, такъв акт на безотговорност може само от Т.Дж. да се очаква! Цяло чудо е, че все още не се е превърнала в зеленчук.

— Е, какво трябваше да направят? — намеси се Крес гневно. — Да оставят полицаите да ни заловят? Да ме оставят да умра?

Аспунд го погледна безизразно.

— Ти разглеждаш нейната святост като разменен продукт.

Крес сведе поглед към трилиственика на гърдите на Аспунд, след това към татуировката на шията на Муун, но не я погледна в очите. Само поклати глава.

— Аз подготвях се. — Муун видя как профилът на Крес се поуспокои, когато каза това. — Мой дълг беше. Но… аз не бях силна достатъчно.

— Тя взе високата заскрежена чаша и отпи една глътка. Оранжево-жълтата течност отдели мехурчета в устата и очите й се насълзиха.

— Тъй като ти това сега на мен казваш, аз теб нарекъл бих едно от най-силните или най-щастливите човешки същества, което познавам.

— Така ли? — Муун постави ръце върху успокояващата студена чаша. — Тогава кога аз ще престана страхувам се в тъмнината да влизам? Когато почувствам, че трансът ще настъпи… чувствам се така, сякаш ще умра. — Тя преглътна, а очите й се замъглиха. — Мразя тъмнината!

— Да, зная. — Аспунд замълча за момент. — Елзевир, ще ми превеждаш ли? Аз мисля важно ще бъде Муун добре всяка дума добре разбере.

Елзевир кимна и започна да превежда на Муун думите на Аспунд на тийуматански.

Тийумат е изостанал. Разбираш ли къде отиваш, когато потъваш в тъмнината? Разбираш ли защо понякога виждаш друг свят? — Елзевир кимна с глава към Аспунд, когато свърши превода, като мърмореше: — Затова я доведох при теб.

Муун погледна през прозореца — имаше нужда от въздух.

— Богинята избира…

— Във вашия свят тя е тази, която дарява това просветление или най-малкото винаги сте мислили така. Какво бихте казали, ако ви кажа, че вашето прозрение не е дар от боговете, а е наследено от Старата империя?

Муун бе затаила дъх, а после изведнъж въздъхна.

— Да! Искам да кажа, аз… аз го очаквах. Всеки тук знае, че съм сибила. Откъде знаят? Вие сте сибила, без някога да сте чували за богинята. — Тя отдавна бе престанала да вижда Морето майка като хубава жена с коса от морски водорасли да излиза от морето на раковина, теглена от нимфи. Но дори неясната първична сила, която понякога чувстваше да докосва нейната душа, не би изоставила естествената си среда, нито пък би направила такова далечно пътуване. Ако всъщност някога бе почувствала нещо, освен нейния копнеж да чувства… — Вие имате толкова много богове, вие, чуждоземците. — Тя беше твърде много смутена от загубата и промяната, а трябваше да понесе още един удар. — Защо имате толкова много богове?

— Защото има толкова много светове, всеки свят има най-малко един свой бог, а най-често няколко. „Моите богове, или вашите богове — казват те. — Кой може да знае кои всъщност са истинските богове?“ Ето защо ние служим на всички, просто за сигурност.

— Но как е могла Старата империя да прати сибили навсякъде, ако никой бог не е могъл да стори това? Жителите на тази империя не са ли били обикновени хора?

— Да, били са. — Той се пресегна към купата с направените като кубчета плодове. — Но в някои отношения те били като богове. Могли са да пътуват директно между световете за седмици или месеци, не за години — имали са хиперсветлинна съобщителна техника и звездни двигатели. И все пак накрая тяхната империя се разпаднала… въпреки че са удължили прекомерно нейното съществуване. Или поне ние така смятаме.

— Но дори след разпадането на империята някаква забележителна и безкористна група е създала склад, банка от данни за постигнатото от империята във всички области на човешкото знание. Те са се надявали, че тези записи на всички открития, събрани на едно централно, неприкосновено място, ще могат да направят неизбежното рухване на тяхната цивилизация частично, а възстановяването по-бързо. И понеже разбрали, че техническият колапс може да засегне много светове, създали най-простата система за контакти с тяхната банка от данни, която са могли да измислят — човешки същества. Сибили, които могат да предават директно полученото от избрани предци, от кръв на кръв.

Муун опипа белега на китката си.

— Но… как може кръвта на някой да покаже какво има в една… една машина на някой друг свят? Аз не вярвам в това!

— Наречете го божествена инфекция. Вие разбирате какво значи инфекция, нали?

Тя кимна.

— Когато някой е болен, човек трябва да стои настрана от него, за да не се зарази.

— Точно така. „Инфекцията“ на сибилата представлява изкуствено създадено заболяване чрез толкова съвършена биотехническа структура, че ние едва сега започваме да разбираме някои малки неща за нея. Инфекцията създава или може би имплантира някои структури в мозъчната тъкан, които правят сибилата способна да приема една комуникационна среда, по-бърза от светлината. Вие ставате едновременно и приемник, и предавател. Вие обменяте информация директно с оригиналния източник на данни. Това е, което става, когато потъвате в небитието: вие потъвате в компютърните електронни схеми, а не се изгубвате в космоса. Друг път вие сте в контакт с други сибили, живеещи на други светове, знаещи отговорите на въпросите, които старата империя никога не е предполагала, че ще бъдат зададени. — Той повдигна чашата си към нея и се усмихна окуражително. — От цялото това словесно описание ожаднях.

Муун видя как трилиственикът се завъртя на фона на дрехите му, усети как тя самата бавно се завъртя, уединена, закачена на кука някъде високо в стая с кондициониран въздух.

— Тогава заболяването ли прави хората да полудяват? Смърт за убийство на сибила… смърт за любов със сибила… — Тя млъкна и опипа студените камъни по ръбовете на масата.

Той повдигна вежди.

— Така ли казват на Тийумат? При нас казват същото, макар че вече не го възприемаме буквално. Да, за някои хора „инфекцията“ причинява лудост. Сибилите се избират заради някои техни лични качества, едно от които е емоционалната устойчивост. Разбира се, кръвта на сибилата може да предава заболяването. Слюнката също може да го предава, но обикновено другият трябва да има открита рана, за да се инфектира. Очевидно любовта със сибила не означава смърт при разумно предпазване, иначе днес нямаше да можете да видите моята дъщеря. Предполагам, че суеверието е било преувеличено, за да бъдат защитени сибилите в едно от по-малко цивилизованите общества. Самият символ, който носим, назъбеният трилиственик, представлява символ за биологическо пречистване; това е един от най-старите символи, известни на човечеството.

Но тя не чу нищо след думите: „От любовта със сибила не следва смърт.“ „Тогава Спаркс… ние не трябва да бъдем разделени. Ние можем да живеем заедно!“

— Елзевир! — Муун едва не задуши старата жена в прегръдката си — Благодаря ти! Благодаря ти, че ме доведе тук! Ти спаси живота ми. Няма нищо между морето и небето, което да не съм готова да сторя за теб!

— Защо е това? — Аспунд се наведе, развеселен. — Кой е този Спаркс? Да не би да е някаква любов?

Елзевир отблъсна неясно и внимателно я задържа там.

— О, Муун, мое скъпо дете — каза тя с неописуема тъга, — аз не искам да подхранвам надеждите ти с подобно обещание.

Муун отмести поглед, без да разбира казаното.

— Когато станах сибила, той замина надалеч. Но сега мога да се върна и да му кажа…

— Да се върнеш? На Тийумат? — Аспунд се изправи.

— Муун — каза Елзевир, — ти не можеш да се върнеш.

— Зная, зная, ще трябва да чакам, докато…

— Муун, послушай я! — извика Крес.

Шокът от това неочаквано нарушаване на тишината я сепна.

— Какво? — Тя се отпусна в ръцете на Елзевир, като не преставаше да мига. — Ти каза, че ще…

— Ние никога няма да се върнем на Тийумат, Муун. Ние никога няма да тръгнем натам, ние не можем. Ти също не можеш. — Устните на Елзевир трепереха. — Аз те излъгах. — Тя извърна очи, опитвайки се да смекчи истината. — Всичко беше една чудовищна лъжа. Аз… аз съжалявам. — Тя пусна ръцете на Муун.

— Но защо? — Муун несъзнателно приглади коси, свободните й кичури като паяжина покриха лицето й. — Защо?

— Защото е много късно. Портата на Тийумат вече се затваря, става много нестабилна, за да може един такъв малък кораб като нашия да премине безопасно през нея. Не… не са минали месеци, откакто напуснахме Тийумат, Муун. Минали са може би повече от две години. Връщането също ще трае толкова дълго време.

— Това е лъжа! Не сме били на онзи кораб години наред. — Муун се изправи на колене. Постепенно съзнанието й започна да разбира и възприема чутото. — Защо ми сторихте това?

— Трябваше да ти кажа това още в началото. — Елзевир закри с ръка очите си. Крес каза бързо нещо на Аспунд на сандхи.

— Тя не ви лъже, Муун. — Аспунд се наведе назад, несъзнателно отдръпвайки се от тях. Елзевир отново започна старателно да превежда думите му. — Времето на кораба се различава от времето навън. То тече по-бавно. Погледнете ме, а после погледнете Елзевир и си спомнете, че аз бях по-млад от Т.Дж. Муун, ако сега се върнете на Тийумат, вие ще сте отсъствала почти пет години.

— Не… не, не! — Тя се изправи на крака и се измъкна, когато Крес се опита да я задържи. Тя пресече стаята, отиде до прозореца и притиснала лице до стъклото, загледа градините и небето. От дъха й стъклото се покри със скреж, който закри гледката от очите й. — Няма да остана на този свят. Не можете да ме държите тук! — Тя стисна юмруци, кокалчетата на пръстите й затъркаха стъклото. — Как можахте да ми сторите това, щом сте знаели? — Тя се обърна разярена. — А аз ви вярвах! Проклетият ви кораб и всичките ви проклети богове!

Сега Аспунд стоеше до ниската масичка, бавно мина през стаята и отиде при нея.

— Погледнете ги, Муун. — Говореше спокойно. — Погледнете лицата им и ми кажете смятате ли, че са искали да съсипят живота ви.

Тя се насили да погледне към лицата на тримата, които стояха край масата — едно от тях неразгадаемо, другото наведено от срам, третото блестящо от горчиви сълзи. Муун не отговори, но това беше достатъчно. Той я заведе обратно до масата.

— Муун, моля те да разбереш, моля те да ми повярваш… Държа толкова много на твоето щастие, че не можах да се реша да ти кажа. — Гласът на Елзевир беше тих и уморен. — И защото исках да останеш.

Муун стоеше мълчалива, а лицето й беше сурово и студено като маска. Елзевир отвърна поглед от него.

— Съжалявам.

— Зная — промълви Муун през стиснати зъби. Тя седна на възглавниците напълно изтощена.

— Лошото е сторено, сестричке — каза Аспунд. — Остава въпросът какво ще направите, за да го поправите?

— Всичко, което е по силите ми.

— По нашите сили — каза Крес.

— Тогава върнете ме, Елзевир!

— Не мога. Всичките причини, които ти изброих, са верни. Много късно е. Но ние можем да ти дадем нов живот.

— Пет години, Муун — допълни Крес. — Какъв ще го намериш ти след пет години?

— Не зная. — Тя събра юмруците си един до друг. — Но аз трябва да се върна на Тийумат! Нищо още не е свършено. Чувствам го, не е свършено! — Нещо резонираше в глъбините на нейния ум, някакъв далечен звънец. — Ако вие не можете да ме закарате, трябва да има кораб, който ще може. Помогнете ми да намеря кораб.

— Той също няма да може да те закара. — Крес се намести сред възглавниците. — Забранено е. След като напуснеш Тийумат, законите не ти позволяват да се върнеш. Ти си обявена извън закона.

— Те не могат… — Муун почувства, че яростта й нараства.

— Могат, младичката ми. — Аспунд протегна ръка. — Само ми кажете какво имахте предвид, като казахте „не е свършено“? Откъде знаете?

— Аз… аз не зная. — Тя наведе глава смутено.

— Просто не искате да повярвате, че е свършено.

— Не, зная! — Изведнъж се почувства страхотно сигурна. — Просто не зная… как.

— Разбирам. — Той се намръщи, но повече от изненада, отколкото от неодобрение.

— Тя не може да знае — промърмори Крес, като гледаше към него. — Може ли?

— Понякога се случва. — Аспунд изглеждаше натъжен. — Ние сме в ръцете на сибилската машина. Понякога тя ни манипулира в името на свои цели. Мисля, че трябва поне да се опитаме да научим дали нейното напускане е предизвикало някакви различия.

Муун, както и останалите, го гледаше недоумяващо.

Крес се изсмя нервно.

— Искаш да кажеш, че тя действа по свое усмотрение? Защо? Как?

— Това е една ох схемите, която се опитваме да разберем. Тя може да бъде адски неразбираема, както може би се досещате. Но всяко нещо, което може да изпълнява, всичките й функции ще трябва да са изградени върху някаква система.

Муун седеше нетърпеливо, наполовина слушаше, наполовина разбираше.

— Как мога да науча… дали трябва да се върна?

— Вие имате ключа за това, сибила. Позволете ми да ви попитам.

— Искаш да кажеш… Не, не мога. Не мога. — Тя се намръщи.

Той застана на колене, като приглаждаше твърдата си посребрена коса.

— Тогава питайте. Ще ви отговоря. Вход… — Очите му помръкнаха и изпадна в транс.

Муун преглътна смутено и промълви като в безсъзнание:

— Кажи ми какво… какво ще се случи, ако аз, Муун Даунтрейдър, никога не се върна на Тийумат?

Тя видя как очите му примигнаха от изненада, огледаха изпъстрените със светлина ъгълчета на стаята и се спряха върху лицето й:

— Вие, Муун Даунтрейдър, сибилата, ли питате това? Вие сте онази. Същата онази… но не същата. Вие можете да бъдете кралицата… Той ви обича, но сега обича нея, същата, но не същата. Върнете се, вашата загуба представлява рана, която превръща здравото в болно, тук, в сърцето на града… една незаздравяваща рана… Миналото се превръща в непрекъснато бъдеще, освен ако не прекъснете Промяната… Липсва друг анализ. Главата на Аспунд клюмна. Той остана дълго подпрян на масичката, преди отново да вдигне глава.

— Изглежда, че там сега е нощ. — Той отпи от питието си. Лицата в стаята му се сториха непознати.

Муун вдигна чашата си и пи, за да отпусне стегнатото си гърло. Той ви обича, но сега обича нея.

— Какво казах? — Аспунд погледна към нея с вече избистрени очи, но лицето му бе изсушено и измъчено.

Тя му каза със заекване:

— Но аз не разбирам това… Аз не разбирам това! Как може той да обича… — Тя прехапа устни. Елзевир я докосна леко но ръката.

„Ти можеш да бъдеш кралица“, беше казал Аспунд. „Твоята загуба представлява незарастваща рана. Аз мисля, че ти имаш вярна интуиция… твоята роля в една по-голяма игра остава неизпълнена. Създадено е неравенство“.

— Но това вече е станало — каза бавно Елзевир. — Не означава ли това, че е било предвидено да се случи?

Той се усмихна и поклати глава.

— Не претендирам да зная. Аз съм технократ, а не философ. Тълкуванието не е моя работа, слава на боговете. Дали е свършено или не, зависи от Муун.

Муун настръхна.

— Искате да кажете… че има начин да се върна на Тийумат?

— Да, мисля, че е така. Елзевир ще ви върне, ако все още държите на това.

— К. Р., това е невъзможно.

— Ако тръгнете веднага и използувате адаптерите, които ще ви дам, ще минете безопасно през портата, преди Тийумат да бъде затворен завинаги.

— Но ние нямаме космически навигатор. — Елзевир се наведе. — Крес не е достатъчно здрав.

— Имате космически навигатор. — Той премести поглед.

Дъхът на Муун секна, когато очите му се спряха на нея.

— Не!

— Не, К.Р. — извика Елзевир, като се намръщи. — Ти не можеш да искаш от нея да изживее това още веднъж. Тя не би могла, дори и да иска.

— Тя може… ако иска достатъчно силно. — Аспунд докосна трилиственика си. — Аз мога да ви помогна, Муун. Този път няма да сте неподготвена. Ако желаете да върнете стария си живот и силата си като сибила, вие можете… вие трябва… да направите това нещо. Ние не можем да се изправим пред всичките си нощни страхове, но вие трябва да се изправите, иначе никога няма отново да повярвате в себе си, никога няма да можете да използувате ценния дар, който ви е даден, никога няма да бъдете нещо. — Острият глас я прободе. Той скръсти ръце и се подпря на масичката.

Муун затвори очи и тъмнината я погълна цялата. Но това още не е свършило. Отредено е да бъда нещо повече! Отредено е той да бъде с мен. Той не може да бъде загубен за мен, това не е свършено… В далечината лицето на Спаркс светеше като изгряващо слънце. Вярно беше, тя трябва да направи това и ако го направи, ще знае, че има сили да реши всеки проблем. Тя отвори очи, потри треперещите си ръце, за да ги успокои. „Трябва да опитам“. Видя неясна тъга в дълбоките сини очи на Елзевир и някакъв мъгляв страх.

— Елзи, за мен това означава всичко. Аз няма да ви погубя.

— Разбира се, че няма, скъпа. — Едно леко поклащане на глава, една едва забележима усмивка. — Добре, ще го направим. Но К.Р. — тя вдигна поглед нагоре, — как ще се върнем без нея?

Усмивката му трепна от скрита вина.

— С фалшиви документи за самоличност, които аз ще приготвя. В хаоса на последното заминаване от Тийумат вие няма забелязани да сте, сигурен съм, дори… Силки.

— Е, К.Р., потаен грешнико! — Елзевир тихо се изсмя.

— Аз не смятам смешно това. — Лицето му остана сериозно. — Ако аз уча тази девойка всичко една сибила трябва да знае и после я върна на Тийумат, аз предателство ще извърша. Но като върши това, аз подчинявам се на по-висш закон дори от този на Хийгемъни.

— Прости ми. — Тя кимна смирено. — А какво ще кажеш за нашия кораб?

— Той подходящ паметник в пространство за невъзможните мечти на моя покоен брат ще бъде. Аз ти казах, че на теб никога нищо няма да липсва, Елзевир. Направи това и ти никога отново не трябва да контрабандираш.

— Благодаря ти. — В очите й просветна искрата на бунта. — Във всеки случай ние планирахме да се оттеглим, ако това пътуване не беше такова пълно поражение. Това ни дава възможност да доставим нашите стоки.

Аспунд се намръщи.

Крес с върховни усилия се изправи на крака, когато останалите се размърдаха. Муун погледна към него и видя, че тоя я наблюдава. Погледът му потърси очите на Елзевир. Той се усмихна пресилено.

— Предполагам Елзи, че си тръгваме.

— Крес…

— Считай това като компенсация на задължението, което имаме към теб, млада госпожице. — Той вдигна рамене.

Елзевир се обърна към Аспунд. Муун видя, че лицето му изразяваше несъгласие, преди още той да чуе въпроса.

— Няма да е трудно той друг кораб да намери, космически навигатори търсят се много във вашата… търговия, сигурен съм.

— Има контрабандисти и контрабандисти, К.Р. — каза Елзевир.

— Ти искаш да кажеш, човек търсен за убийство не всеки кораб желае да вземе? — иронично попита Аспунд.

Муун пусна ръкава на Крес. Крес почервеня.

— Самозащита! Така е регистрирано, самозащита! Записано е в полицейското сведение, самозащита.

— Един дрогиран минувач го извика на дуел, К.Р. Човекът щеше да го убие. Но наредбите не правят никакви изключения… Наистина допускаш ли, че аз ще бъда в кораб с убиец?

— Аз не мога дори представя си защо ти за моя брат ожени се. — Аспунд въздъхна. — Добре, Елзевир, макар че ти изстиска моето обещание. Предполагам, че някъде притежавам товарна линия, която може да вземе един космически навигатор.

— Наистина ли? О, богове… — Крес се закашля и се залюля като тръстика. — Благодаря ти, стари гос… гражданин! Няма да съжаляваш за това. — Той отправи към Елзевир искрящ поглед, изпълнен с благодарност.

— Надявам се — Аспунд мина покрай Крес и отиде при Муун. — И вие също няма да направите мен да съжалявам, нали?

Тя видя в очите му неумолимо отражение на онова, което би представлявал нейният неуспех.

— Не.

Той кимна.

— Тогава останете при мен няколко дни, докато бъде подготвен корабът, и нека вие да научите всичко една сибила трябва да знае.

— Добре. — Тя докосна татуировката на шията си.

— К.Р., трябва ли тя…

— За нейно добро е, Елзевир — и за ваше — аз нея тук държа. — Той леко повдигна глава.

— Да… разбира се. — Елзевир се усмихна. — Съвсем сте прав, разбира се. Муун, аз… — Тя потупа Муун по ръката и отново погледна настрани. — Е, няма значение. Това не е важно. Няма значение. — Тя тръгна към вратата, без да се обърне назад към Муун. Силки я последва мълчаливо.

— Е? — Крес се ухили не толкова на нея, колкото на краката си. — Щастие, млада госпожице. „Ти можеш да бъдеш кралица“. Ще им кажа, че разбрах това. — Той най-после улови погледа й. — Надявам се, че ще го намериш. Довиждане. — Той направи няколко крачки гърбом, после се обърна и тръгна след другите.

Муун гледаше към празния изход.

 

 

Муун седеше сама в градината и се люлееше, засилвайки се с крака. Над нея пееше вечерното небе — стотици цветни хорове, които се сливаха. Муун сложи глава на възглавниците и се заслуша. Ако затвореше очите си, щеше да се чува друга музика, сложните плетеници на кареумовското песенно изкуство се носеха през отворените врати на вътрешния двор, контрапунктът на птичките, които чирикаха в шубраците, пронизителните и гърлени ревове на странната сбирщина от същества, бродещи по градинските пътеки.

Бе прекарала този ден, както и предишните, в изпълнение на упражнения, които дисциплинираха ума и тялото й. Поглъщаше информационните лен ги, дадени й от К.Р. Аспунд, и с това научаваше всичко известно на Хийгемъни за природата на сибилите — какво са правили и какво значение са имали за хората от техния свят. Сибилите от този свят посещаваха формално училище, където получаваха подслон и защита докато се учеха как да контролират транса — както тя се бе научила на един самотен остров под открито небе.

Освен със строгите основни дисциплини Аспунд и другите сибили на Хийгемъни запознаваха новите със сложната мрежа, от която бяха част, с безграничния обхват на технологическото контра-заклинание на Старата империя срещу настъпващия мрак. Те разбираха, че небитието лежи в сърцето на машина, някъде по света, и това място дори една сибила не може да узнае къде е. Това знание им даваше сила да понасят ужасяващото му отсъствие, което едва не я унищожи чрез собствения й страх.

Сибилите учиха за природата на тяхната сила, имаха възможността не само да облекчават ежедневното бреме на живота, но и да го подобряват, да спомагат за социалния и технологическия растеж повече и от най-великите гении, защото те имаха достъп до акумулираната гениалност на човешката история, стига техният народ да притежава мъдрост и добра воля за използване на това знание.

Те изучаваха и природата на тяхната неестествена „инфекция“ — как да използуват нейните възможности за защита от беди, как да предпазват любимите хора от риск. Сибилата можеше дори да ражда. Изкуственият вирус не можеше да преминава през защитните филтри на плацентата. Раждат се деца, на които може да липсва темперамента на майка им, но които могат да имат по-големи шансове от много други да станат сибили на едно ново поколение. Да има дете,… да лежи в ръцете на единствения, когото обича, да знае, че могат да бъдат един за друг всичко онова, което са били преди.

Внезапен шум я изтръгна от нейния блян. Някой идваше към нея през вътрешния двор. Но сега той обича друга. Тази мисъл, която сега ги разделяше повече отколкото разстоянието и времето, я нарани силно, когато видя да се приближава Аспунд.

— Муун! — Той се усмихна. — Наша вечерна разходка ще правим? — Всяка вечер той я развеждаше през градините до малката сграда от мраморни колони в сърцето на лабиринта от храсти, където в урни почиваше праха на неговите предци. Кареумовците спазваха йерархията от божества и дори разширяваха техния възглед за кастовото устройство на обществото в царството на небесата чрез пантеон, който бдеше над другите светове на Хийгемъни. На първия ред бяха предците, чийто успех или неуспех определяше мястото на техните деца в обществото. Аспунд отдаваше искрена почит на своите предци. Муун се чудеше дали успехът на един баща прави по-лесно да се повярва в неговата божественост.

Тя стана от люлката. Всяка вечер сред уединението на градините те обсъждаха въпроси, които бяха останали без отговор през деня.

— Не ви ли е студено? Тези пролетни вечери са прохладни. Вземете моята пелерина.

— Не, добре ми е. — Тя поклати глава упорито. Беше с рокля без ръкави, която бе избрала на ревюто показано по телевизията. Имаше чувството, че голите ръце смущават хората тук, негодуваше, когато я принуждаваха да ходи навлечена.

— Аха, закаляване! — Той се засмя. Муун видя, че Аспунд леко се намръщи. — Тази вечер вашата чудесна усмивка липсва. Дали защото утре на космодрума да отидете трябва? — Муун вървеше бавно, за да може той със своята старческа походка да върви редом до нея.

— Отчасти. — Тя погледна меките му чехли и шарките по пътеката от гладки камъни. Силки би останал очарован от техните цветове… Тя би била радостна отново да го види, по-радостна, отколкото ако види Елзевир. Искаше да избяга от задушаващото съвършенство на изкуствената красота на този свят. Муун очакваше с нетърпение вечерните разходки, но през деня К.Р. беше зает със своята работа, а АЛВ контролираше нейното учене, като проявяваше прекалено благоразумие, след като едно младо момиче със съмнително възпитание живееше в бащината й къща. АЛВ се държеше с нея почтително поради трилиственика на шията й, но самото присъствие на АЛВ превръщаше всяка нейна стъпка в недодялано препъване, в разплискана купичка, в счупена ваза. Неумолимото съвършенство на АЛВ правеше всяко неправилно произношение фатално, въпросите нетактични, смехът неуместен. Това беше свят, който се страхуваше да се самоиронизира, да изгуби контрол — контрол над Хийгемъни, контрол над Тийумат.

— Смятате ли, че на вас повече време трябва? Аз смятам, че не мога много нещо вас да науча, времето е недостатъчно, за нещастие.

— Зная. — Едно подплашено животно развя грива от проблясващи люспи и с писък избяга от пътеката. — Зная, че съм толкова готова, колкото позволяват силите ми. Но какво ще стане, ако никога не съм достатъчно готова? — С научаване на истината бе започнала да възвръща вярата в себе си, в татуирания трилиственик, в силата, която той символизираше. Но все още не беше готова да започне истински транс от страх, че един неуспех сега ще се превърне в неуспех завинаги.

— Вие готова ще бъдете. — Той се усмихна. — Защото вие трябва да бъдете.

Тя успя да си наложи също да се усмихне. Имаше някои неща в сибилската машина, които дори кареумовци не можеха да обяснят — аномалии, непредсказуеми прояви, сякаш всичко знаещият източник за сибилското проникновение беше оформен несъвършено. Някои от неговите отговори бяха толкова заплетени, че никой специалист никога не би могъл да ги направи ясни. Понякога изглеждаше, че тази машина изпълнява някаква своя собствена цел, макар че обикновено не беше така. Сега машината беше решила да избере нея като свой инструмент… Тя не ще се провали, тя не трябва да се провали. Но каква беше нейната цел, ако Спаркс вече не я желаеше? Да го върне. Ще го върна. Мога да го върна. Тя стисна юмруци, сякаш да го задържи. Ние си принадлежим. Той ми принадлежи.

— Това е по-добре — каза Аспунд. — Сега какъв последен въпрос вие ще ме питате? Има ли нещо все още неясно?

Тя бавно кимна с глава и зададе един въпрос, който я безпокоеше още от самото начало.

— Защо Хийгемъни пази в тайна от Тийумат, че навсякъде има сибили? Защо вие казвате на Зимните хора, че ние сме дяволи или луди?

Той се намръщи, като че ли тя бе нарушила някакво особено строго табу.

— Аз не мога това на теб да обясня, Муун. Много е сложно.

— Но това не е истина. Ти каза, че сибилите са жизнено важни, че те правят само добри неща. — Тя изведнъж разбра казаното за намеренията на Хийгемъни, разбра колко повече бе научила тук в сравнение с онова, което знаеше от по-рано.

Изразът на Аспунд й подсказа, че той също бе разбрал и че съжаляваше, защото беше безсилен да я спре.

— Надявам се, че не съм сторил и няма да сторя много голямо зло на мой собствен народ. — Той погледна настрана. — Вие трябва на Тийумат върнете се. Но аз моля се това скръб на Кареумов да не причини.

Тя не отговори.

Те оставиха пътеката и тръгнаха през ароматната силифа, която се виеше в лабиринта от подрязани дървета. Достигнаха до мраморния параклис, в който се отразяваше пастелната небесна светлина. Аспунд влезе вътре, Муун седна на една мраморна пейка, влажна от росата. В лекия бриз тя усети миризмата на благовонен тамян. Муун се чудеше какви ли молитви отправя тази вечер към своите предци Аспунд.

Птици пърхаха в скута й. Тя гладеше нежните им, покрити с пера гърбове, и си мислеше, че това е за последен път, че от утре нататък няма да има спокойни градини, а само Черната порта… Муун потръпна изведнъж, почувствала вечерната прохлада.