Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (2)

1

Тук, на Тийумат, където водата е повече от сушата, границата между океана и небето е доста неясна — двете се сливат в едно. От блестящата повърхност на морето водата се изпарява мощно нагоре, за да се излее отново в поройни дъждове. Облаците преминават като вълнение пред лицето на Близнаците, които се отърсват от тях и ги превръщат в дъги. Дузини небесни дъги всеки ден, на които хората отдавна бяха престанали да се възхищават. Вече никой не се спираше в почуда, никой не вдигаше взор нагоре…

— Срамота е — каза неочаквано Муун и натисна силно направляващото гребло.

— Кое е срамота? — попита братовчед й Спаркс и се наведе, за да се предпази от люшналото се платно и ранготът, който едва не го удари по главата. Малката платноходка се стрелна напред като летяща риба.

— Срамота е, че не внимаваш. Какво искаш да направиш, да потънем ли?

Муун се намръщи, очарованието на момента отлетя.

— Или искаш да се удавиш?

— Наполовина вече съм се удавил. Оттам идва цялата беда. — Той се намръщи и погледна към водата. Беше стигнала до глезените. После погледна непромокаемите си ботуши от кожа на морски животни и отново взе раковината. Последната вихрушка беше прогонила доброто му настроение, помисли си Муун, така както бе помела подгизналите кошници с храна. А може би се дължеше на умората. Почти един месец как плуваха по веригата от острови Уиндуърд. А през последната година те бяха стигнали отвъд тях, отвъд морските карти, които познаваха. Бяха поели курс към безбрежната шир на открития океан, към трите острова, които пазеха за себе си светилището на Морето-Майка. Лодката им беше много мъничка за такова пътешествие, а единствените им ориентири бяха звездите и пръчките с кръстчета по тях, посочващи приблизителното местоположение на морските течения. Бяха верни деца на Морето; тика верни, както бяха верни на родните си майки. Отиваха на поклонение и Муун беше сигурна, че То ще ги опази. Двете слънца на Тийумат разкъсаха надвисналите облаци и осветиха подскачащата глава на Спаркс. Внезапният блясък озари червената му коса и рядката му, едва набола брада, а на дъното на лодката се появи сянката на неговото стройно мускулесто тяло. Тя въздъхна, за да сдържи обхваналото я раздразнение, после протегна ръка и докосна с пръсти пламтящата му брада.

— Дъги… говорех за дъгите. Никой не ги цени. Какво ли ще бъде, ако никога повече няма дъги? — Тя отметна назад качулката на пъстрата си мушама и дръпна връзките около врата си. По гърба й се проточиха бели като сняг плитки. Очите й бяха с цвят на мъгла и ахат. Вдигна поглед нагоре и видя небе, забулено в облаци, разкъсани тук-там, за да пропуснат снопове лъчи.

Спаркс захвърли през борда още една раковина, пълна с вода, после вдигна глава, за да проследи нейния поглед. Кожата му, дори и без позлатата на слънцето, беше твърде тъмна за островитянин. Светлите му очи меняха цвета си според цвета на морето; веждите и миглите му бяха почти толкова светли, колкото и нейните.

— Хайде, остави това. Дъги винаги ще има, братовчедке. Докато съществуват те и докато вали дъжд ще има и дъги. Най-обикновена дифракция. Показах ти, че…

Тя страшно мразеше, когато й говореше като техник — когато в гласа му прозвучаваше безсмислено високомерие.

— Известно ми е. Не съм толкова глупава — Муун рязко отметна назад тежката си плитка.

— О-о!

— Предпочитам да слушам обясненията на баба, че дъгата представлява символ на обещанието на богинята за изобилие, вместо приказките на търговеца, според когото това не означава нищо. Както и твоите приказки. Не е ли така, мое звездно дете? Признай си!

— Не! — Той отмести ръката й от себе си. — Не си прави шега с това, дявол да го вземе! — Спаркс й обърна гръб. Тя си представи как побеляват ставите на пръстите му над татуирания кръг с кръстчета в него: тотема, който неговият чуждоземен баща беше дал на майка му по време на последния Фестивал. „Майката на всички нас“.

Това беше единственото нещо, което ги разделяше като бръснач — съзнанието за наследството, което той не споделяше с нея или с когото и да било друг. Те бяха Летни хора и техният народ рядко имаше контакт със Зимните хора, любителите на техниката, които подкрепяха чуждоземните — с изключение на фестивалите, когато дръзките и веселите от целия този свят се събираха в Карбънкъл; когато всички слагаха маски, забравяха различията, за да честват поредното посещение на премиер-министъра и традицията, която беше много стара.

Майките им, които бяха сестри, бяха отишли в Карбънкъл на последния Фестивал, откъдето се бяха върнали в Нейт, носещи със себе си, както й бе казала майка й, „живия спомен за една незабравима нощ“. Двамата със Спаркс бяха родени в един и същи ден. При раждането неговата майка бе умряла. Баба им бе отгледала и двамата, тъй като майката на Муун беше непрекъснато в открито море с рибарската флота. Бяха израснали заедно, „като близнаци“, както често си мислеше тя — странни, сменени близнаци, растящи под стеснителния, безстрастен поглед на провинциалните островитяни. Но у Спаркс винаги съществуваше нещо, до което тя не беше допускана, което беше недостъпно за нея: частта от него, която чуваше шепота на звездите. Той правеше тайно размени с пътуващи търговци, от които получаваше сложни технически джунджурии, донесени от други светове, а после дни наред ги разглобяваше и отново сглобяваше, докато накрая ги изхвърляше в морето в пристъп на възмущение от себе си; а после, в знак на разкаяние и търсене на милост, извършваше и своето жертвоприношение от направени от листа изображения.

Муун криеше своите технически тайни от баба им, благодарна, че Спаркс ги споделя поне с нея, но хранеше тайно негодувание. Доколкото знаеше, нейният баща може би беше зимен човек или дори чуждоземец, но тя щеше да бъде доволна, ако успее да си създаде бъдеще, което да подхожда на нейния собствен свят. Затова й беше трудно да бъде търпелива към Спаркс, който беше раздвоен между настоящето, в което живееше, и бъдещето, което виждаше в звездната светлина.

— О-о, Спаркс. — Тя се наведе напред и постави ледената си ръка върху рамото му в опит да разтрие през дебелата дреха схванатите мускули. — Нямах такова намерение. Извинявай — промърмори тя и си каза: Предпочитам въобще да нямам баща, отколкото да прекарам целия си живот в неговата сянка. — Не се натъжавай. Погледни там! — Над главата му блестяха червени искри, а отвъд тях, в океана, сини звезди играеха своя танц. Летяща риба проблесна и се издигна над вълните на Морето-Майка; сега тя видя ясно острова, най-високия от трите, откъм подветрената страна. Лъкатушна дантела очертаваше границата между морето и брега. — Мястото на избора! И виж — нимфи! — В знак на уважение тя изпрати една въздушна целувка.

Дълги, гъвкави шии на кафяви ивици се подаваха от морската повърхност наоколо; черни като абанос очи загадъчно ги изучаваха. Нимфите бяха деца на Морето. Те носеха щастие на моряците. Присъствието им можеше да означава само че богинята се усмихва.

Спаркс я погледна, усмихна се и я хвана за ръка.

— Дошли са да ни посрещнат. Тя знае за какво сме дошли. Ние наистина идваме, ние пристигаме, за да бъдем избрани. — Той извади от торбичката си, закачена на пояса, флейтата си от раковина, допря устни до нея и радостно засвири. Главите на нимфите започнаха да се полюшват в такт с музиката и техните тайнствени и мелодични песни и крясъци звучаха като контрапункт. В старите легенди се разказва, че те жалеят за ужасна загуба и ужасна беда, но никой не знае какви са те, защото няма две легенди, които да се повтарят.

Муун слушаше тяхната песен и въобще не я намираше за тъжна. Тя не можа да запее с тях, защото неочаквано гърлото й се беше стегнало, като си спомни за един друг морски бряг преди много години, когато две деца прегърнаха една мечта, като рядка раковина, лежаща в пясъка всред краката на чужденец. Тя слушаше в захлас музиката, докато мисълта й беше назад, в миналото.

 

 

Муун и Спаркс тичаха боси покрай грубите стени между плитките пристанищни басейни. Тежка мрежа, провиснала като хамак, тегнеше на рамото на всеки от тях и ги дърпаше надолу. Пъргавите им мазолести крака, привикнали на драскотини и ледена вода, се плъзгаха и шляпаха по каменните пътеки. Тритоните в басейните, обикновено трудно подвижни като тежки камъни в обрасло с водорасли дъно, изскачаха на повърхността с необичайна бързина, за да видят децата. Те изхвърляха водни фонтани и грухтяха от глад, но мрежата беше празна, нейният товар от морска коса вече бе изсипан в басейните на семейната ферма за редовното обедно хранене.

— Побързай, Спарки! — Муун, както винаги напред, опъваше мрежата между тях, дърпайки изоставащия си братовчед. Тя отхвърли назад белия си бретон и погледна към дълбокия канал, който се простираше отвъд рибните ферми. Върховете на високите мачти — единственото, което можеше да види от рибарската флотилия — се носеха напред. — Никога няма да стигнем първи до доковете! — С чувство на безсилие тя задърпа още по-силно.

— Бързам, Муун. Аз също се чувствам така, сякаш моята майка се връща вкъщи! — Спаркс увеличи скоростта. Тя усети, че той я настига, чу тежкото му дишане. — Мислиш ли, че баба ще опече меденки?

Тя подскочи и едва не падна.

— Видях я да изважда делвичката с мед.

Те тичаха и танцуваха по камъните на брега под ослепителното обедно слънце, а в далечината зад плажа се виждаше селцето. Муун си представи кафявото, усмихнато лице на майка си, такова, каквото го бяха видели последния път, преди три месеца: дебели плитки с цвят на пясък, завити на как, скрити под тъмната плетена шапка; дебелият пуловер с висока яка, мушамата и тежките ботуши я правеха да изглежда досущ като членовете на екипажа на кораба й. Тя отпрати последна въздушна целувка, а в това време двукорпусният кораб се насочи по посока на изгрева.

Днес отново беше вкъщи. Всички ще отидат в селския салон, заедно с другите рибарски семейства да празнуват и танцуват. А после, късно през нощта, Муун ще се свие в скута на майка си (макар че вече беше твърде голяма да се свие в майчиния скут), прегърната от яките й ръце; щеше да погледне през натежали клепачи, за да види дали той не беше заспал преди нея в ръцете на баба. От огнището ще идва топла светлина и шепотът на пламъците, от косата на майка й — миризмата на море и кораби; ще се чуват хипнотични гласове, когато баба й иска собствената си дъщеря от морето, което беше майка на всички.

Муун скочи на мекия златно кафяв пясък на плажа. Спаркс също скочи от стената зад нея и двете сенки от обедния блясък се сляха в една. С очи, втренчени ту в разхвърляните каменни къщички, ту в лодките със спуснати платна в пристанището, тя премина почти тичешком покрай непознатата, която ги чакаше и наблюдаваше тяхното пристигане. Почти…

Спаркс се сблъска с Муун, когато тя съвсем неочаквано спря.

— Пази се, умнико! — Около глезените им избухна облаче от пясък.

Тя обхвана с ръце Спаркс, за да запази равновесие, с което предизвика неговото възмущение. Обзе я силно удивление. Спаркс се освободи от нея и се успокои. Мрежата падна забравена, както бе забравено селото, заливът, тяхната среща. Муун дърпаше шева на ръчно изплетения пуловер, сплитайки пръсти в дебелата ръждивочервена прежда.

Непознатата им се усмихна. Лъчезарен овал на лицето, загоряло от слънцето, старомодна сива парка^[1], дебели панталони и груби ботуши, каквито носят всички островитяни. Но тя не беше от Нейт, нито пък от някой от островите.

— Вие, вие от Морето ли идвате? — запита Муун задъхана. Спаркс стоеше до нея също задъхан.

Жената се засмя. Смехът й, подобно на счупено стъкло, разруши чуждоземната магия.

— Не… през Морето, с един кораб.

— Защо? Коя сте вие? — попитаха двамата почти едновременно.

В отговор и на двамата жената им подаде медальона, който носеше на верижка: бодлив трилиственик, приличащ на букет от рибарски кукички, блестеше с тъмната злокобна красота на очите на влечуго.

— Знаете ли какво е това? — Тя коленичи в пясъка, черните й плитки се провесиха напред. Децата се примъкнаха до нея и замигаха.

— Сибила… — прошепна плахо Муун и видя как Спаркс прикри своя медал. После погледът й изцяло се съсредоточи върху очите на жената и тя разбра защо нейните тъмни, властни очи изглеждаха открити за безкрайността. Една сибила представлява земен канал за свръхестествена мъдрост, избрана по личната преценка на богинята, която чрез свръхчувствителност и тренировка има силата да издържи общуване с божеството.

Жената кимна.

— Аз съм Клавали Блустоун Самър. — Тя сложи ръце на челото си. — Питайте и ще ви отговоря.

Те не попитаха нищо, поразени от съзнанието, че тя ще… би могла… да отговори на всеки въпрос, който биха й задали. Или че богинята ще им отговори чрез устата на Клавали, докато самата сибила бъде в транс.

— Нямате ли въпроси? — Формалността изчезна, остана на плажа, изтикана от нейното добро чувство за хумор. — Тогава ми кажете кои сте вие, които знаете всичко, което трябва да знаете?

— Аз съм Муун — каза Муун и отхвърли назад коси. — Муун Даунтрейдър Самър. А това е братовчед ми, Спаркс Даунтрейдър Самър… и аз не зная достатъчно много, за да питам нещо! — завърши тя смутено.

— Аз пък зная — Спаркс излезе напред и показа своя медал. — Какво представлява това?

„Вход…“ Клавали го взе в ръка, свъси вежди и започна тихо да шепти. Очите й придобиха цвят на непрозрачен кварц, започнаха силно да се движат като очи на бълнуващ; ръката й стискаше медала.

— Знак на Хийгемъни — два кръста, вписани в кръг, символизират единството на Кареумов и седемте подчинени му светове… медал, даден за вярна служба по време на бунта Киспа. Онова, към което всички можем да се стремим. Този, който е бил награден с него, го е постигнал. „На нашия възлюблен син Темън Ашуин Сириус, ден 9:113:04.“ Написано на сандий, официален език на Кареумов и Хийгемъни… други данни няма. — Главата й се наклони напред, тласната от невидима сила. Тя се олюля леко, както беше на колене, въздъхна и седна. „Добре“.

— Но какво означава това? — Спаркс погледна към медала, който все още висеше пред неговата парка, и устата му се сви скептично.

Клавали поклати глава.

— Не зная. Богинята само говори чрез мен, но не на мен. Това е само транс — това дава той.

Устните на Спаркс трепнаха.

— Хийгемъни — каза бързо Муун. — Какво представлява Хийгемъни, Клавали?

— Чуждоземци! — Зениците на Клавали леко се разшириха. — Те наричат себе си Хийгемъни. Така че това е нещо чуждоземно и… аз никога не съм била в Карбънкъл. — Погледът й отново се насочи към медала. — Как е попаднал тук, толкова далече от звездното летище и Зимните хора? — Тя вдигна глава и ги погледна в очите. — Вие сте деца на празника, нали? Вашите майки са били заедно на последния Фестивал и са били щастливи да се върнат заедно с вас… с този скъп за тях спомен.

Спаркс кимна с глава в знак на съгласие както с логиката на възрастните, така също и с транса на богинята.

— Тогава… моят баща не е Летен човек. Той дори не е от Тийумат?

— Това аз не мога да ти кажа. — Клавали стана. Муун видя, че на лицето й се отрази странен интерес, когато погледна към Спаркс. — Но аз зная, че децата на празника са специално избрани. Знаете ли защо съм дошла тук?

Те поклатиха с глави в знак на отрицание.

— Знаете ли какви искате да станете, когато пораснете?

— Искаме да бъдем заедно — отговори Муун, без да се замисля.

Клавали отново се засмя.

— Добре! Аз правя това пътуване през Уиндуърд, за да подканя всички млади Летни хора, преди да навлязат в живота, да си спомнят, че могат да се посветят на Морето и по друг начин, а не само като рибари или фермери. Те могат да служат на богинята, като служат на хората като сибили, така както служа аз самата. В някои от нас е посято специално семе, което само чака да бъде докоснато от богинята, за да израсте. Когато станете достатъчно големи, може би вие ще чуете нейния зов и ще посетите мястото на избора.

— О-о — Муун леко потрепери. — Мисля, че я чувам и сега! — Тя притисна ръце до развълнуваното си сърце, в което покълна семето на нейния несподелен блян.

— Аз също, аз също! — изкрещя Спаркс. — Можем ли да тръгнем сега, можем ли да дойдем с вас, Клавали?

Клавали вдигна качулката на своята парка, за да се запази от неочаквания вихър на вятъра.

— Не, още не. Почакайте още малко. Докато повярвате напълно в онова, което чухте.

— Колко дълго трябва да чакаме?

— Един месец ли?

Тя постави ръце на двете малки раменца.

— Мисля, че по-скоро години.

— Години! — възкликна недоволно Муун.

— Но тогава вие ще сте сигурни, че онова, което чувате, не е просто крясък на морски птици. И винаги помнете, че не вие сте тези, които ще изберат Богинята, а Богинята ще избере вас. — Тя погледна отново, почти многозначително към Спаркс.

— Добре. — Муун остана озадачена от този поглед и решително изправи рамене. — Ще чакаме. И ще помним.

— А сега — сибилата свали ръцете си от тях, — мисля, че ви чакат.

Времето отново започна да тече и те побягнаха, затичаха — и много се обръщаха назад — към града.

 

 

— Муун, спомняш ли си последното нещо, което тя ни каза? — Спаркс престана да свири и се обърна към Муун. Сребърните звуци заглъхнаха, споменът за миналото избледня. Нимфите прекъснаха своята песен и погледнаха към лодката.

— Клавали? — Муун насочи лодката към точката от сушата, която се врязваше в залива. Бреговата линия на Острова на Избора беше осеяна със зъбери, приличащи на трилиственика, който носеха сибилите. — Искаш да кажеш, че майка ми ни чака?

— Не. Че богинята ще ни избира, а не обратното. — Спаркс отправи поглед към прибоя, после очите му отново се спряха на нейното лице. — Искам да кажа… ами ако Тя избере само един от нас? Какво ще правим тогава?

— Тя ще избере и двама ни! — Муун се усмихна. — Как би могла да постъпи другояче? Ние сме деца на празника — ние сме щастливци.

— И все пак, ако не избере и двамата? — Той неспокойно чоплеше мъха, с който беше запълнена фугата между двете половини на корпуса. Неразделни…, той смръщи вежди. — Никой не те задължава да станеш сибила само защото си преминал теста, нали? Ние можем да се закълнем сега, че ако само един от нас бъде избран, той ще се откаже. Заради другия.

— Заради двамата. — Муун кимна с глава. — Но тя ще избере и двама ни. — Муун никога не се бе съмнявала от онзи момент преди години, че тя ще дойде на това място и ще чуе как богинята я призовава. Това бе съкровеното й желание. И тя се постара Спаркс да споделя същото желание, не позволи безнадеждните му звездни мечти да го отклонят от тяхната обща цел.

Тя протегна ръка и Спаркс я взе навъсено; те разтърсиха кръстосаните си китки. После, преди сами да разберат, се прегърнаха и всичките й съмнения се разсеяха като утринна мъгла.

— Спарки, обичам те… повече от всичко на света. — Тя го целуна и усети солта но устните му. — Нека Морето-Майка ми е свидетел, че цялото ми сърце принадлежи на теб, само на теб, сега и завинаги.

Той повтори казаното ясно и гордо, а после пийнаха морска вода от шепите си, за да скрепят дадения обет.

— След това пътуване никой не може да каже, че сме още много млади за обет. — За първи път се врекоха, когато бяха толкова малки, че едва можеха да говорят. Тогава всички много им се смяха. Но те си бяха верни; оттогава споделяха всичко, включително неизбежните, копнеещи плахи целувки, допира на ръце, тела…

Муун си спомни за приятните минути, прекарани в една скрита пролука между скалите на морския бряг. Топлият и корав камък даваше подслон на морните им тела, които лежаха обхванати от любовна изнемога под ослепителните лъчи на обедното слънце. Сега, както тогава, те отново чувстваха силата на необходимостта, която ги свързваше: топлината, създадена между тях, която задържаше студа на самотата на техния свят, затворен в залива. Сливането на душите, настъпило във върховния момент, беше едно такова пълно, прекрасно изживяване, което нищо друго не би могло да й създаде. Те щяха да влязат заедно в този нов живот, за да принадлежат на техния нов свят така цялостно, както цялостно принадлежат един на друг… Устните на Спаркс докоснаха ухото й. Тя разтвори ръце и отново го прегърна. Лодката, насочена към брега, продължи, без да бъде управлявана.

 

 

— Виждаш ли нещо? — попита Спаркс. Той хвърли един последен поглед към лодката, положена здраво върху мидени черупки извън досега на вълните. Отливът все още не беше завършил, но вече беше открил достатъчна площ от мокър пясък, за да могат да изтеглят на брега малката лодка. Една от нимфите беше излязла заедно с тях на брега и сега те милваха плахо мократа й гладка кожа. Никога по-рано не бяха докосвали нимфа. Тя беше голяма колкото него, но два пъти по-тежка.

— Още не… тук! — Той чу гласа на Муун и видя енергичното й ръкомахане. Беше последвала нимфата, която тръгна нагоре по брега. — Тук, покрай рекичката, по пътеката. Трябва да е същата, за която казваше баба.

Той тръгна по стръмния бряг към сладководния поток. Под краката му хрущяха изхвърлени от вълните мидени черупки. Рекичката беше образувала широка лента от червена тиня, прорязана от поточета бистра вода. На края на морския бряг Муун го чакаше да тръгнат нагоре по хълма.

— Нагоре по потока ли ще се движим?

Тя кимна, проследявайки с поглед стръмния склон, покрит с пищна синьо-зелена растителност. Сред нея се извисяваха остри, сурови, червеникави скалисти върхове. Тези острови бяха сравнително млади в мащаба на безвремието на Морето. Те сякаш се простираха до самото небе.

— Изглежда, че се изкачваме. — Той пъхна смутено ръце в джобовете си.

— Да. — Муун бе насочила поглед към нимфата, която се връщаше обратно към морето. Тя още чувстваше допира от нейната гладка козина с тежък косъм. — Още днес ще танцуваме заедно с другите нимфи. — Тя се обърна към него, обхваната от съзнанието за важността на днешния ден. — Е, хайде — подкани го тя нетърпеливо. — Първата стъпка е най-трудната. — Направиха я заедно.

Тази стъпка бе направена по-рано, мислеше си Муун, докато се изкачваха… колко ли пъти! Тя намери отговора по склоновете на хълма, по пътеките, утъпкани от всички онези, минали оттук преди тях. На места тези пътеки, направени върху вулканична пемза^[2], бяха изровени като коловози и достигаха до колене. И колко ли се бяха изкачвали по тях и бяха отхвърлени? Сега пътеката се бе превърнала в тесен ръб, под който се простираше каньон от вечнозелена папрат. Муун погледна надолу и си каза наум една кратка молитва. Вятърът затихна и настъпи пълна тишина. Не се виждаше живо същество, по-голямо от невестулка. Само веднъж може би се чу далечен крясък на птица… Стотици футове под нея потокът сякаш й намигна, а от лявата й страна покрита със зеленина стена се издигаше безкрайно нагоре към небето. Макар че беше усвоила моряшкия начин на ходене, от този контраст й се завъртя главата.

Спаркс, хванат за един храст, си бе одрал лицето.

— Това не е за хора със слаби нерви — каза той, без всъщност да има намерение да го каже на глас.

— Може би в това е същината на нещата — промърмори тя и обърса лице с ръкав.

— Искаш да кажеш, че това може би представлява тест? — Те се притиснаха към ронещата се стена.

— О-о, богиньо! — прозвуча в тишината. — На мен това ми стига!

— Докъде се простира това? Какво ще правим, ако се стъмни?

— Не зная… пропастта свършва там, горе.

— Мисля, че ти казваше, че баба е минала оттук на млади години? Мислех, че знаеш.

Муун преглътна тежко.

— Баба каза, че се е отказала и се е върнала. Тя не е успяла да намери пещерата.

— И ти сега ми казваш това? — Той се разсмя. — Във всеки случай не съм си представял, че ще бъде така.

Потокът долу извиваше и зад следващия завой на стената ръбът, по който се движеха, се разшири, а с него и пътеката. Тук, в тази урва, изрязана от морските ветрове, слънчевата светлина се отразяваше многократно от нагрятата скала. Муун свали парната си, без да спира да ходи. Спаркс вече беше се съблякъл. Бризът притисна мократа й риза към затоплената й гръд. Тя разкопча ризата си, разгърди се, почеса се и въздъхна.

— Топло ми е, знаеш ли? Наистина ми е топло! Какво ли правят хората, когато им е много топло? Човек винаги може да облече още нещо, когато му е студено, но не може да съблече повече от това, което има на гърба си. — Тя развърза меха с вода, който носеше на ремъка си, и пи. Някъде напред чу нещо да шумоли, но си мислеше само за приятното цвъртене на котлето, поставено на огъня.

— Ние сигурно не ще имаме такива проблеми. — Спаркс вдигна добронамерено рамене. — Разгарът на лятото е още доста далече. Сигурно ще умрем, преди да стане толкова горещо. — Той се подхлъзна и падна; изправи се на коляно, като мърмореше. — А може би дори и по-скоро.

— Странно. — Тя му помогна да се изправи. Чувстваше краката си тежки като камъни. — Вече може да се види Лятната звезда. Видях я преди няколко дни… — О-о! — изпъшка тя и потърка парещото си лице с опакото на ръката.

Спаркс се отпусна тежко до стената. Зад последния завой на пътеката шумът, който се чуваше по-напред, се превърна в рев на река, падаща в пропастта, разбиваща се в скалите — едно вечно, посребрено жертвоприношение. И там, при водопада, пътеката свършваше.

Те стояха до водопада, затаили дъх, объркани сред какофонията от шум и пръски.

— Не може да свършва тук! — Спаркс посочи към падащата вода. — Ние знаем, че това е вярната пътека. Къде е тя?

— Тук! — Муун се наведе и погледна над брега до водната завеса, а русата й сплетена коса се люшна напред и от нея покапа вода по мокрите й пръсти. — Хвани се за скалата. — Тя отново се изправи и отметна назад коси. — Не е това… — Муун поклати глава. Думите й бяха посрещнати с мълчание, а когато се обърна и го погледна, видя на лицето му изписан гняв.

— Какво все пак е това? — Спаркс изкрещя надолу в урвата, която водеше към морето. — Какво по-голямо доказателство искаш Ти? Трябва ли да се убием?

— Не! — Муун го дръпна за рамото. Лошото му настроение усили обхваналата я умора. — Тя иска да бъдем сигурни. И ние сме сигурни. — Тя отново се наведе, свали ботушите си и стъпи върху ръба.

Муун започна да слиза; ревът и пръските на водопада обхванаха всичките й сетива, потиснаха чувството на страх. Тя видя Спаркс също да слиза след нея; каза си, че безброй много хора преди нея са преминали оттам… (краката й се спъваха върху мократа скала)… тя също ще премине… (още една стъпка, ръцете й се закрепиха върху ръба на един камък)… това слизане но мокрото не беше нито по-трудно, нито по-опасно от работата с въжетата и платната по мачтите, по които се бе качвала безброй пъти… (още една)… винаги вярваща в Морето-Майка, което уверено направлява нейните ръце и крака… (пръстите й се схванаха; тя прехапа устни)… Сега концентрира мисълта си върху вярата в богинята, в себе си; защото, ако се усъмнеше само в едно от тях, тя ще… (кракът й опря в мократа, хлъзгава стена, но не намери никаква пролука, никакво място да се закрепи, никакво…)

— Спаркс! — Гласът й се усили от ехото на скалата. — Тя просто свършва!

— … пролука! — Тя чу думата изопачена от рева на водата и от собствения й ужас. Отчаяно се хвана за нея и обгърна с двете си ръце скалата. — Върви надясно! — Тя пристъпи надясно и отвори очи, когато усети, чу кракът й намери пролуката в скалата. Ката примигваше, Муун видя, че свършва зад падащата вода. Тя се пресегна и като извъртя силно тялото си, се прехвърли в пролуката. Спаркс вървеше след нея. Муун протегна ръка и му помогна да те прехвърли.

— Благодаря. — Той разтърси претръпналите си вдървени пръсти.

— Благодаря ти. — Тя пое дълбоко дъх. Продължиха да вървят заедно в пролуката. Когато очите им свикнаха с изпъстрената със зелено светлина, разбраха, че пролуката продължава дълбоко навътре в урвата.

— Това е то — това трябва да е! Ние сме тук в мястото на избора…

Отново спряха и инстинктивно протегнаха ръце един към друг. Стояха, затаили дъх, изпълнени с очакване. Освен рева на водопада нищо друго не се чуваше. Нищо не ги докосна освен случайно отскочили пръски вода.

— Хайде — задърпа я Спаркс, — да продължим по-нататък.

Пролуката продължаваше далече и нагоре и на Муун тя заприлича на ръце, издигнати за молитва. На един остър завой Спаркс се блъсна.

— Знаех си аз, че трябваше да вземем свещи.

— Не е тъмно. — Муун го погледна изненадана. — Чудно как светлината става все по-зелена…

— Какви ги приказваш? Все едно, че живи сме заровени — дори теб не мога да видя!

— Хайде, Спаркс. — Започна да я гложди безпокойство. — Не е чак толкова тъмно — просто си отвори очите. Хайде, Спарки! — Тя го хвана за ръка. — Не можеш ли да го почувстваш? Като музика…

— Не. От това място тръпки ме побиват.

— Хайде! — Тя го задърпа, напрегнала всичките си сили.

— Не — почакай… — Той направи няколко стъпки, спря за малко, а после направи още няколко.

Сега музиката, концентрирана първоначално в главата, се разпростря и изпълни цялото й тяло, като кръвта й, която достигаше до последната й клетка. Тя я докосна с нежния допир на коприна, с вкуса на амброзия и зелената светлина на морето. — Чувстваш ли я?

— Муун! — извика възмутено Спаркс, когато се изправи пред друга стена в тъмнината. — Муун, спри! Няма полза. Нищо не мога да видя. Нищо не чувам… Аз… падам, Муун — гласът му трепна.

— Не, не падаш! Ти не можеш да паднеш. — Тя се обърна към него и видя истината в очите му, разфокусирани като на сляп човек. Видя объркването на лицето му. — О-о, ти не можеш…

— Не мога да дишам, това не е въздух, а катран. Трябва да се връщаме, преди да е станало много късно. — Той я хвана за китката и я задърпа към себе си, далеч от музиката и светлината.

— Не! — Свободната й ръка хвана неговата и се опита да се отскубне. — Върни се сам, без мен.

— Муун, ние ся обещахме! Ние си обещахме… ти трябва да дойдеш.

— Не, няма! — Тя се отскубна, видя го как падна изненадан и наранен. — Спаркс, съжалявам…

— Муун…

— Съжалявам… — Тя тръгна напред, там, където беше музиката. — Аз трябва да отида! Сега не мога да спра, не ми е възможно… толкова е хубаво. Ела с мен! Опитай, моля те, опитай! — Тя продължи все по-нататък и по-нататък…

— Ти обеща. Върни се, Муун!

Муун му обърна гръб и се затича, а гласът му остана заглушен от желанието, което изпълваше сърцето й.

Тя продължи да тича, докато пролуката отново се разшири и се озова в едно неестествено пространство, осветено от пламъка на обикновен фенер. Тя разтри очи при тази неочаквана златна светлина, сякаш излизаше от тъмнина. Когато отново можеше да вижда, когато чудесната музика затихна, тя видя Клавали и един непознат мъж и никак не се изненада… Клавали, чиято усмивка през всичките тези години никога не бе забравила, която ще помни през целия си живот.

— Ти си — Муун! Значи ти дойде!

— Аз запомних. — Тя кимна с глава, сияеща от радост, че е избрана, а от очите й рукнаха сълзи.