Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (12)

11

— Сигурна ли си, че само с тези дрехи на гърба ще можеш да пътуваш чак до Карбънкъл? — Енгенит натисна с дългия си пръст ключалката на вратата на кораба, докато Муун гледаше към пристанището. Те бяха преминали разстоянието от Нейт само за часове, вместо за дни. Краката и трепереха от невероятния факт, че се намира толкова надалеч.

— Какво?… О, добре съм така. Оттук ще замина с някой търговец… в този залив сигурно има стотици търговски кораби!

Залязващите слънца надничаха през облаците и разливаха огън върху водната повърхност. Кораби с всякаква големина пристигаха с приливната вълна. Някои имаха странна форма, която тя не можеше да назове. Някои бяха без мачти. Тя се чудеше дали мачтите им не бяха счупени от буря.

— Знаеш ли, много от корабите на Зимните хора използват двигатели. Голям брой от тях въобще не използват платна. Дали биха те взели на такъв кораб? — неочакваният въпрос на Енгенит я стресна. По време на техния светкавичен полет над морето тя не бе научила много за него освен това, че не обича да говори за себе си. Този директен въпрос относно нейното пътуване й каза повече, отколкото той самият предполагаше.

— Не се страхувам от двигатели. И работата ще бъде същата; има толкова много неща, които човек може да върши на един кораб — Муун се усмихна с надеждата, че казаното от нея е вярно. Тя прекара ръка по студената метална обвивка на въздушния кораб, борейки се с току-що осъзнатата възможност да отиде при Спаркс за по-малко от един ден… Усмивката й помръкна.

— Е, сигурна ли си, че ще намериш кораб, управляван от жени? Някои от Зимните хора са усвоили доста неприятни навици от отрепките на звездното летище.

— Аз не… О-о! — Тя кимна, като си спомни защо баба й я бе предупреждавала да стои далеч от търговските кораби. — Ще се справя с това. — Макар да беше сигурна, че Енгенит е чужденец, той говореше така, сякаш сънародниците му имаха по-малко значение за него, отколкото Зимните или Летните хора. Тя не го попита защо. Вече не се притесняваше от начумерената му физиономия, но не желаеше и да се заблуждава. — Искам да ви благодаря…

Той се намръщи.

— Нямам време за това. И без това вече съм закъснял с половин ден за срещата. Така че…

— Хей, бонбонче, зарежи този старчок и ела да си прекараме хубаво! — един от двамата Зимни хора, които ловяха риба на кея, се доближи до тях и се захили многозначително. Когато се накани да им отговори нещо хапливо, Муун видя, че изражението на лицето му се промени. Той дръпна другаря си на безопасно разстояние и промърмори нещо на ухото на другия. Двамата бързо се отдалечиха, като се обръщаха назад.

— Откъде знаят? — Муун притисна ръце до мушамата си, там, където висеше трилиственикът.

— Какво знаят? — Енгенит все още беше начумерен, а бръчките на лицето му станаха по-дълбоки, докато гледаше как двамата рибари бързо се отдалечават.

— Че съм сибила — тя бръкна в деколтето си и извади окачения на верижка трилиственик.

— Какво си? — той се обърна към нея, сякаш за да се увери лично. После попита припряно: — Защо не ми каза за това?

— Е, аз не… искам да кажа, че…

— Това решава въпроса — той вече не я слушаше. — Ти няма да прекараш нощта тук самичка. С мен не можеш да дойдеш. Елзи ще разбере. — Той я хвана за лакътя и я поведе по паважа към постройките на кея.

— Къде отиваме? Почакайте! — Муун се спъваше след него в безсилен гняв, докато той влизаше в най-близката уличка. Тя видя светлина на върха на един тънък пилон, после видя втори и още много други — огромни свещи без пламък. — Нищо не разбирам — тя понижи тон. — Вярвате ли в богинята?

— Не, но вярвам в теб — той я поведе по тротоара.

— Вие сте чуждоземец!

— Вярно, чуждоземец съм.

— Но аз мислех, че…

— Не ме питай, а върви. Няма нищо чудно в това — той я пусна. Муун продължи да върви с него.

— Тогава не се ли страхувате от мен?

Той поклати глава.

— Само гледай да не паднеш и си одереш коляното, защото ще ми създадеш неприятности. — Тя го погледна глупаво.

Зад тях друг въздушен кораб с отличителните знаци на Хийгемъниската полиция се насочи към пристанищната площадка за кацане. Той обаче не погледна натам и не видя, че този кораб кацна до неговия.

— Къде отиваме? — Муун заобиколи група смеещи се моряци.

— Да видим една приятелка.

— Приятелка? Тя няма ли да е против…

— Това е бизнес, а не удоволствие. Когато отидем там, не забравяй целта, която си си поставила.

Муун сви рамене и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Сега тя може да наблюдава дъха си, тъй като с настъпването на залеза температурата беше паднала. Муун погледна любопитно фасадите на едноетажните и двуетажни сгради. Тук на едно място имаше повече сгради, отколкото бе виждала някога. С дървена облицовка или хоросанова мазилка те бяха долепени една до друга. Между тях видя някаква временна стена, направена от нещо, което всъщност не беше изсушена глина. Когато минаваха покрай кръчмите, до ушите й достигаше шум и непозната музика.

— Как познаха каква съм, след като ти не можа да познаеш, Енгенит?

— Наричай ме Мироу. Не мисля, че са те познали. Мисля, че те просто са забелязали, че аз съм много по-висок от теб и доста по-трезвен от тях.

Муун почувства как нервите й се отпускат, когато забеляза, че никой от минаващите покрай тях не спира очи върху нея прекалено често или прекалено дълго.

Енгенит зави по една странична уличка. Най-после спряха пред малка, усамотена кръчмичка. През цветното стъкло струеше светлина върху калдъръма. На олющения цветен надпис над вратата можеше да се прочете: „Странноприемница Черните дела“. Той изсумтя.

— Елзи винаги е имала странно чувство за хумор. — Муун видя и втори надпис: „Затворено“, но Енгенит дръпна дръжката. Вратата се отвори и те влязоха.

— Хей, затворено е! — една огромна, дебела жена, която наливаше бира в халба, ги погледна от бара.

— Търся Елзевир — Енгенит отиде на светлото.

— А, така ли? — Жената остави халбата и го погледна. — Предполагам, че това си ти. Защо се забави толкова?

— Проблеми с двигателя. Чака ли ме?

— Все още е в града, ако това имаш предвид. Но тя търси други решения, в случай че ти решиш да не се покажеш. — Хлътналите очи на жената съгледаха Муун. Тя се намръщи.

Енгенит изруга.

— По дяволите, тя знае, че съм сигурен.

— Но тя не знаеше дали не си се забавил за по-дълго, ако разбиращ какво искам да кажа. Коя е тази?

— Автостопаджийка. — Муун почувства как Енгенит я тика напред и пристъпи, макар и с нежелание. — Няма да ти създаде никакви неприятности — каза той, пресичайки възмущението на жената. — Нали?

Муун го погледна.

— Аз? — тя поклати глава и се усмихна.

— Веднага излизам да потърся приятелката си. Ти можеш да почакаш тук, докато се върна — той посочи с брада към стаята, пълна с маси. — Тогава може би ще поговорим за Карбънкъл.

— Добре — тя избра една маса близко до огнището, отиде там и седна. Енгенит се отправи към вратата.

— Нали знаеш къде да я търсиш? — извика след него дебеланата. — Потърси я в клуба.

— Така й ще направя — отговори той и излезе.

Муун остана да чака всред неловко мълчание и намусения поглед на съдържателната. Тя опипваше с пръсти грапавата повърхност на масата. Най-после жената вдигна рамене и обърса ръце в престилката си. Взе една халба с бира и я сложи на масата. Муун трепна леко, когато жената премести халбата пред нея, а пяната се разплиска върху годишните пръстени на дървото. Тя се отдалечи, без да продума, и започна да върши нещо в една безформена черна кутия на бара. Започна да лее от средата на някаква песен. Пееше с ритмичен, пронизваш глас, който Муун беше чула на улицата.

Муун трепна, погледна през рамо и видя, че стаята е все така празна. Дори по-празна. Видя как съдържателката слезе по стълбите и донесе още една халба бира. Муун отново погледна към черната кутия. Изведнъж тя видя върху нея един усмихнат образ, пълен със звук, като бъчвичка с бира или чанта с храна. Тя отпи от бирата, преглътна я и се намръщи. Бирата беше от морски водорасли — кисела и лошо сварена. Като остави халбата, Муун свали мушамата си. В огнището самотно парче метал светеше, нагрято до червено като железен прът в огнище на ковач. Тя се извърна, пръстите й несъзнателно изследваха животинските лица по облегалката на стола. Топлината и музиката я погълнаха. Кракът й започна да отмерва такта, в тялото й се пробуди някакъв приятен подтик. Акордите бяха сложни, звукът беше силен и пулсиращ, гласът извисяваше безсмислени трели. Ефектът беше различен от този, който създаваше музиката на Спаркс със своята флейта… но нещо в нея беше непреодолимо, нещо, наподобяващо песента на мястото на избора.

Муун затвори очи. Отпиваше от бирата и докато слушаше музиката — тя винаги слушаше по свой, специален начин — остави ума й да отдели в паметта й онова, което беше лошо, от онова, което беше добро в отношенията й със Спаркс. Ще говорят за Карбънкъл, беше казал Енгенит. Тогава ще я заведат ли там? Или той само ще се опита да я разубеди? Никой не ще може да я разубеди… по-скоро тя ще разубеди него. Муун ще използва загрижеността му за нея, за да го накара да я заведе там. Беше сигурна, че ще успее. Утре тя би могла да бъде там Усмихна се.

Вярно ли бе това? Нещо не й даваше спокойствие. Какво беше объркано? Енгенит искаше да й помогне. Беше показал това ясно. А тя дори не знаеше защо беше необходима на Спаркс. Представяше си, че е болен или гладен, или безпаричен, че копнее за приятел. Ден, дори час по-рано може би щеше да бъде от голямо значение… Всяка минута мъка или тъга, която можеше да му спести, беше важна, по-важна от всичко друго.

Някакъв шум в дъното на стаята я накара да отвори очи Погледна към входа и очите й са разшириха от изненада, докато умът й отказваше да възприеме видяното, беше нещо живо, нещо, което се движеше. Стоеше на два крака като човешко същество, но краката му бяха широки и ципести, движението му беше като на морски водорасли, носени от подводно течение. Сиво-зеленото безполово тяло блестеше като намазано с масло Беше голо, като се изключи коланът му, на който висяха предмети с неопределена форма; ръцете му завършваха с една дузина пипала, приличащи на камшик Седефените очи без зеници, втренчени в нея, бяха като очи на морски дух.

Муун стана с пресъхнала уста от звуците, които се опитваше да издаде. Тя постави един стол между себе си и кошмарното същество и се хвана за ножа. При това движение съществото издаде някакъв гърлен звук, побягна към вратата и изчезна от погледа й, преди тя да разбере, че наистина е било в стаята.

На негово място стоеше един мъж, когото никога не бе виждала. На възраст беше малко по-голям от нея с перчем от остра руса коса, паднала над едното му око. Бе облечен в рибарска парка, но на светлината в стаята панталоните му имаха светлозелен цвят.

— Недей да правиш това, млада господарке. Забелязах намеренията ти — той протегна ръка и Муун видя, че държи нещо непознато за нея. — А сега полека го хвърли на пода.

Тя измъкна ножа, без да е сигурна в заплахата. Той протегна нетърпеливо ръка и тя хвърли извития си нож. Мъжът пристъпи напред, наведе се и го вдигна.

— Какво искаш? — попита тя и пискливият й глас подсказа колко беше изплашена.

— Хайде, ела тук, Силки — мъжът погледна към вратата и остави въпросът й без отговор. Чу се нечленоразделно съскане. Мъжът се усмихна развеселен. — Да — каза той, — точно толкова й е приятно да се запознае с теб, колкото и на теб да я намериш тук. Ела и я виж по-добре.

Съществото влезе в стаята, този път предпазливо. Муун вкопчи ръце в животинските глави изрязани върху облегалката на стола. Имаше чувството, че съществото е слязло от семейния им герб.

— Аз… аз нямам никакви нари.

Мъжът я погледна равнодушно и се засмя.

— О-о, разбирам. Тогава в момента сме в еднакво положение. Но не поради една и съща причина. Така че само мирувай и нищо лошо няма да ти се случи.

— Крес! Какво по дяволите става тук? — в стаята също толкова неочаквано влезе трети непознат. Муун видя дребна, закръглена жена със синьо-черна кожа и сребърен кок да пляска от изненада ръце. — Скъпи, ти никога няма да можеш да си уредиш среща с едно момиче, ако си с насочен срещу нея парализиращ револвер — каза тя кротко и без да се усмихва, заразглежда Муун откъм гърба.

Този път русият мъж не се засмя.

— Аз не зная какво знае тя, но тя не трябваше да бъде тук, Елзи.

— Очевидно. Коя си ти, момиче? Какво правиш тук? — въпросите изискваха да отговори любезно, но гласът й беше остър.

— Приятел… аз съм приятел на Енгенит Мироу. Вие да не сте Елзевир, с която той има среща? — като видя, че ще последва отговор, Муун пое инициативата. — Той отиде да ви търси. Можех да отида с него… — тя погледна към вратата.

— Не е било необходимо — жената махна с ръка. Мъжът свали револвера и го пъхна в джоба си, където бе изчезнал и ножът на Муун. Лицата и на двамата малко се успокоиха. — Ще чакаме заедно. — Приличащото на дух същество изсъска един въпрос, който прозвуча почти като човешка реч. — Силки би желал да знае какво го е забавило.

— Повреда в двигателя — отговори Муун механично. Тя прехвърли тежестта на другия си крак, като продължаваше да държи стола помежду им.

— А-а. Това обяснява нещата. — Муун си мислеше, че нещо в гласа на старата жена не беше съвсем както трябва. — Е, не е необходимо, докато чакаме, да стоим прави, нали? Само като си помисля, и започват да ме болят костите. Седни, скъпи, просто ще поседим до огъня и ще се запознаем, докато чакаме той да се върне. Крес, донеси ни малко бира, моля те.

Муун гледаше уплашено как жената и кошмарното същество се приближиха към масата. Но съществото се сви до огнището на разстояние, което му гарантираше, че няма да бъде ритнато, а тялото му блестеше на светлината от огъня. Плоските му пипала опипваха фигурите по огнището с ритмични, хипнотични движения. Някои от пипалата бяха осакатени, деформирани, със следи от стари рани. Жената взе един стол и седна до Муун дружелюбно усмихната. Тя развърза мушамата си, няколко размера по-голяма, и под нея се показа семпла дреха с ярък оранжев цвят, като зеления цвят на панталоните на мъжа.

— Ще извините Силки, загдето не дойде при нас на масата. Страхувам се, че не обича много непознати хора.

Муун заобиколи бавно своя стол и седна. Мъжът Се върна с три халби бира и сложи една до огнището. Муун гледаше как съществото погали халбата с неуморните си пипала, вдигна я и я изпи на един дъх. Муун също вдигна халбата си и пи на големи глътки. Мъжът седна от другата й страна и се усмихна.

— Вие май си изпихте всичката бира, млада госпожице.

Старата жена цъкна неодобрително и отпи от бирата си.

— Няма значение. Кажи ни нещо за себе си, скъпа. Ти май не ни каза как се казваш. Аз, разбира се, съм Елзевир, а това е Крес. Онзи там е Силки, делови партньор на покойния ми съпруг. Ние просто не можем да назовем истинското му име. Той е дилип, от Тсие-пун; от друг свят, като нас — добави тя със спокойна увереност. — Ти да не си от колегите на Мироу?

— Аз съм Муун. Аз… — тя замлъкна, доловила тяхното смущение. Все още не беше сигурна в тях, все още не знаеше кое ще бъде по-добре — да излъже или да каже истината. — Аз просто го срещнах. Той бе така добър да ме докара.

— Тогава той те е довел тук, така ли? — Крес се наведе напред и се намръщи. — Просто ей тъй. И какво ти каза?

— Нищо. — Муун се отдръпна от него и се доближи до старата жена. — Всъщност нищо не ме интересува. Аз отивам в Карбънкъл. Той… той каза, че вие ще разберете. — Тя се обърна към Елзевир и срещна нейните строги, с цвят на индиго очи, от които се спускаше паяжина от старчески бръчки.

— Какво ще разберем?

Муун пое дълбоко дъх и измъкна изпод мушамата си трилиственика.

— Това.

Елзевир видимо се стресна. Крес се отдръпна назад. Съществото при огнището изсъска своя въпрос, а Крес отговори:

— Тя е сибила!

— Е-е… — промърмори Елзевир. Прозвуча почти като въздишка. — Оказана ни е чест. — Тя погледна към останалите и Крес кимна. — Аз разбирам, че тази половина от Тийумат не е най-доброто място за една сибила. Такъв си е Мироу, все ще се забърка в нещо. — Изведнъж тя се усмихна — широка, искрена усмивка, в която се виждаше и голяма загриженост. — Не, няма нищо, само дето се чувствам стара и глупава, като те гледам толкова млада и толкова умна.

Муун погледна пръстите си, почукващи по масата.

— Аз съм само инструмент, чрез който Богинята предава своята мъдрост — тя повтори традиционните думи инстинктивно. Те бяха чуждоземци и все пак тяхната реакция, подобно на реакцията на Мироу, изразяваше онова благоговение, което би изпитал един Летен човек. — Аз… аз мислех, че никой чуждоземец не вярва в богинята. Всички казват, че вие сте причина Зимните хора да мразят сибилите.

— Не знаеш ли? — попита Крес подозрително. Той погледна Елзевир, а после извънземното при огнището. — Тя не знае коя е.

— Разбира се, че не знае, Крес. Хедж иска този свят да тъне в технологически мрак, а сибилите са източници на просветление. Но ако човек знаеше как да използва тяхната светлина! — Елзевир отпи от бирата си замислено. — Бихме могли да сътворим на тази земя собствено хилядолетие, собствена златна ера. Знаеш ли, Крес, ние може би сме най-опасните хора, които някога са посещавали тази планета…

Муун свъси вежди.

— Какво имате предвид, като казвате, че не зная какво съм? Аз съм сибила. Аз мога да отговарям на зададени ми въпроси.

Елзевир кимна.

— Но не правилните. Защо отиваш в Карбънкъл, Муун, щом очакваш да срещнеш там само омраза?

— Аз… аз трябва да намеря там братовчед си.

— Това ли е единствената причина?

— Това е единственото, което има значение за мен — тя погледна трилиственика.

— Тогава той не ти е само роднина, нали?

— Не.

— Любовник? — попита тя съвсем тихо. Муун кимна и преглътна, за да се разтовари от топката, която се бе събрала в гърлото й.

Единственият, когото обичам. Дори никога да не го намеря…

Елзевир протегна вдървената си от старост ръка и я потупа.

— Да, скъпа, зная. Понякога човек намира онзи, заради когото е готов да премине бос през огъня. Чудя се какво е това, което прави един такъв човек различен от другите. — Крес я гледаше втренчено. Тя отмести поглед настрани.

Муун поклати глава. А какво го прави него различен от мен?

— Вие от Карбънкъл ли сте? — тя вдигна очи. — Може би сте го виждали. Той е червенокос…

Елзевир поклати глава.

— Не, уви. Не сме от града. Ние просто… — отиваме там временно — тя погледна към вратата, сякаш изведнъж си спомни защо чакаха.

— О-о… Какво имахте предвид, като казахте, че не задавам правилни въпроси?

Вратата на странноприемницата се отвори с такава сила, че се блъсна в стената и отново се върна. Муун погледна към останалите, а въпросът й остана да виси във въздуха.

В тъмнината влязоха две фигури: един строен, средно висок мъж и една висока, яка жена. И двамата бяха чуждоземци. Бяха облечени в дебело униформено облекло, с шлемове на главите. Държаха парализиращи револвери.

— Полиция! — промърмори Крес, почти без да движи устни. Елзевир вдигна ръка до шията си и придърпа; мушамата над оранжевата си рокля. Тя погледна тъмната си кожа и свали ръка.

— Какво е това? — Муун едва се удържа да не подскочи, когато усети, че Силки се долепи до нея. — Кои са тези?

— Такива, които по-добре да не срещаш — отвърна Елзевир спокойно. Тя вдигна халбата си, преди да погледне към натрапниците. — Е, инспектор! Това е много неочаквано. Тази нощ си доста далеч от дома си.

— Дори не и наполовина толкова далеч, колкото сте вие, предполагам — жената пристъпи напред, като се мъчеше да ги разгледа, все още с револвер в ръка.

— Страхувам се, че не разбирам какво искаш да кажеш — в погледа на Елзевир проблесна сдържано възмущение. — Това е приятелска сбирка на почтени граждани на Хийгемъни. Според мен това ваше нахлуване…

— Спести си словоизлиянията, контрабандистке на техника — жената направи многозначителен жест с револвера си. — Засекли са пристигането на кораба ти. На тази планета вие се намирате нелегално. Освен това ви подозирам във внос на контрабанда. Станете всички и сложете ръцете си зад тила.

Муун замръзна на мястото си, а погледът й шареше от Елзевир към Крес, но те гледаха непознатите. Трилиственикът се вряза в дланта й. Тя побърза да го скрие под мушамата си — положението беше доста сериозно.

Жената, в униформените дрехи забеляза движението и пристъпи напред. Когато дойде по-близо, Муун видя, че начумерената й физиономия се превърна в недоумяваща. Мъжът зад нея започна внимателно да се отмества встрани, докато Елзевир и Крес едновременно станаха. Муун почувства как Елзевир я смушка с лакът и се надигна непохватно, а столът проскърца на пода.

— Сега, Силки! — промърмори Елзевир, като бутна назад Муун, докато извънземното се отдалечи от масата и се насочи към вратата, през която бяха дошли двамата. Муун застана до стената срещу комина и когато револверът на полицайката трепна, Крес грабна халбата от масата и я запрати към осветителното тяло, висящо на гредите. В настъпилата тъмнина се посипаха рой електрически искри.

— След него!

— Б.З.! Задръж го!

— Муун, стой настрана! — Елзевир бутна грубо Муун, която се препъна в стола си и падна върху масата. Зад нея се чу шум и писък. В тъмнината тя видя как полицайката скочи да хване Елзевир за мушамата. Муун грабна другата халба и я стовари с всички сили върху ръката на офицерката. Чу се как дъхът й секна от болка. Елзевир се отскубна и подбра пред себе си Муун към изхода. — Никога, никога не удряй полицай, скъпа моя — каза Елзевир, като дишаше тежко. — И все пак, благодаря. А сега бягай!

Муун изскочи през вратата, премина през една силно осветена стая, после през друга врата и изскочи в тъмната уличка.

— Насам! — извика Крес до нея и посочи наляво. — В онази посока няма изход. Елзи?

— Тук — вратата зад тях се затвори с трясък. — Не приказвай за това, отивай при ЛБ!

Сега всички тичаха. Муун хвана ръката на старата жена, за да я подкрепи. Доста напред тя видя извънземното всред златисточервена звездна светлина да изчезва в някаква сянка. Зад тях вратата шумно се отвори и се чу радостен вик. Изведнъж ръката й до китката се вцепени. Обзелият я страх й даде сила да продължи.

Крес спря там, където беше видяла да изчезва извънземното. Тя видя една позлатена от нощта дъсчена ограда, видя как той се промуши в една дупка от разковани летви. Муун го последва, Като дърпаше Елзевир за ръка и едва не падна-върху един куп дърва, струпани от другата страна на оградата.

— Отивайте при ЛБ! — извика Крес, като махаше възбудено с ръка. — Аз ще се промъкна през дупката.

— Насам — Елзевир я дръпна за рамото и я поведе покрай купчини непотребни неща, довлечени от морето и събрани неизвестно защо. Муун тръгна с нея, като се обръщаше към Крес, който се мъчеше да се измъкне от една дупка, хванал се за покрит с бодли шубрак. Тя видя как той излезе, след което някакви плесенясали корабни платна го закриха от погледа й. Елзевир се препъна в нещо и тя протегна ръка да й помогне.

Точно пред тях, отвъд сянката и окъпания със златна светлина двор, тя видя на бунището диск от корозирал метал. От едната страна зееше отворен люк, от който до земята се простираше рампа.

— Какво е това?

— Светилище — отговори Елзевир задъхана. Те достигнаха до рампата и се качиха на нея. Видяха, че там ги чака Силки.

— Включено ли е?

Извънземното се усмихна в знак на потвърждение и-посочи с пипало.

— Тогава връзвайте коланите, заминаваме — Елзевир се наведе напред над някаква преграда като държеше ръка до сърцето си. — Крес? — тя погледна през люка, но видя само вехтории и опушено небе.

Муун се обърна и се показа през люка, за да огледа рампата. Видя Крес да тича към тях. Внезапно той се спъна и падна. Остана за момент легнал, колкото да си поеме дъх. Когато най-после стана приличаше на човек, който тича като във вода — всяка стъпка изискваше огромни усилия.

— Ето го, идва!

Той вдигна крак да се качи на рампата, спря, вдигна поглед нагоре и обгърна с ръце стомаха си, преди да започне да се качва. Зад него Муун видя един от преследвачите да заобикаля купа отрупани платна.

— Крес, побързай!

Въпреки че му извика, той забави ход по средата на рампата, очите му бяха пълни с отчаяние.

— Хайде!

Той поклати глава и се олюля, без да може да пристъпи.

Сега тя видя двамата офицери: видя как единият от тях се прицели и чу другия да крещи: „Дръж го!“

Муун изскочи и затича по рампата, хвана развяващия се ръкав на парката му и го задърпа през люка. Зад тях рампата се прибра като телескоп и вратата със съскане се затвори. От настъпилата разлика в налягането ушите я заболяха. Муун успя да се закрепи, пусна пред себе си Крес и той се хвана за рамката на вътрешната врата. Чувстваше ръката си все още странно парализирана. Погледна я и извика тихо от изненада, когато видя, че е окървавена.

— Крес, ела тук отпред и… — Елзевир спря, като видя как Крес се свлече на колене и падна. Муун видя кървавите петна по якето му и разбра, че кръвта на ръката й беше от него.

— О-о, богове, Крес!

— Какво има? Какво се е случило? — Муун застана на колене до него.

Той протегна окървавената си ръка:

— Не! — Тя видя дръжката на собствения си нож да се подава от джоба му над кървавото петно на якето. — Не го докосвай… ще бликне. — Муун се отдръпна и спусна ръце до тялото си.

— Елзевир? — той погледна покрай нея.

— Крес, как се случи? — Елзевир се наведе непохватно до него и взе главата му в ръце. Зад нея се показа Силки.

Крес се усмихна през зъби.

— Не трябваше да взимам ножа на младата госпожица… паднах на проклетия нож, докато тичах. Сложи ме във фризера, Елзи, бол… боли ме — той се опита да се изправи и застена със стиснати зъби, когато го изправиха на крака.

— Силки, иди на таблото.

Силки вървеше пред тях, докато те преведоха Крес в съседната стая и го сложиха да легне на една кушетка.

— Да сложиш гол ловджийски нож в джоба си! Мило момче, знаеш, че това е адски тъпо — Елзевир целуна пръстите си и ги допря леко над очите му.

— Аз съм астронавт, аз не съм… наемен убиец. Откъде бих могъл да зная? — Той се закашля, в крайчеца на устата му се Появиха капчици кръв и се стекоха по бузата му към ухото.

Елзевир отстъпи назад, когато един полупрозрачен конус се спусна над кушетката и го закри от очите й.

— Спи спокойно — думите прозвучаха като благословия. Тя поклати отрицателно глава, като видя в очите на Муун неизречен въпрос. — Не. Това ще го поддържа жив, докато стигнем там, където може да му се окаже помощ. — Лицето й се промени. — Ако въобще можем да се измъкнем от атмосферата преди онези полицаи да са призовали гнева на небесата. Сложи коланите, скъпа, ускорението може да ти бъде неприятно, за първи път ти е — тя мина покрай нея и седна в една права, тапицирана седалка пред таблото за управление. В другата седалка седеше извънземното, пипалата му бяха провесени над някакви светлини. През дебелото стъкло на широкия илюминатор тя отново видя, този път от друг ъгъл, бунището. Муун се настани на третата седалка и неуверено затегна коланите. Извънземното зададе с гърлен глас някакъв въпрос.

— Е, какво друго ми оставаше? — отговори сопнато Елзевир. — Не можем да я оставим на полицията. Тя е сибила. Пък и не забравяй, че тя ми спаси живота… знаеш какво щяха да ме правят… Старт!

Муун се наведе напред, вслушана в разговора; изведнъж беше дръпната назад от една невидима вълна.

Тя зяпна от изненада и после пак, когато налягането продължи да нараства и да изкарва въздуха от дробовете й. Муун се бореше с него като удавник и почти също толкова безуспешно; отпусна се на ергономичната облегалка с тих хленч на обезвереност. През илюминатора вече не се виждаше бунището и въобще никаква земя, а само звезди. Луната прелетя като камък покрай тях и изчезна. Муун затвори очи. Чувстваше са като засмукана в някакъв кошмарен водовъртеж, черен и бездънен.

Но сред обзелата я паника си спомни за една друга тъмнина — по-плътна, по-абсолютна, от която и да било — черното сърце на транса. Трансът… Това беше като транс. Тя се хвана за това сравнение, почувства сигурност, страхът бавно я напускаше. Муун концентрира вниманието си върху култивираните ритми на духа и тялото, които поддържаха тясната връзка между нейното познание и действителността и увереността й постепенно се възвърна.

Тя отвори очи и видя, че навън все още имаше звезди. Завъртя глава, за да види червените индикаторни светлини до седалката си. Не направи опит да ги докосне. До нея достигна гласът на Елзевир — напрегнат, едва доловим, и отговорите на извънземното. За нея разговорът им беше неразбираем.

„… Проверяваме. Засега не се забелязват никакви следи от преследване. Да се надяваме, че нямат прихващачи… Докато те ги извикат, ние ще се измъкнем… Екраните зелени ли са?“

Силки отговори на своя неразбираем, извънземен език.

„И аз на това се надявам… но бъди готов да промениш мощността“.

(Отговор.)

„Определено енергията намаля. Те търсят такива, които идват отвън, във всеки случай… те не търсят достатъчно отвъд тях… и дано не го направят“.

(Отговор.)

Слабо хихикане.

„Разбира се… Времето изтече!“

Муун отново затвори очи и вече успокоена, престана да обръща внимание на думите. По някакъв начин летяха в тази затворена с метал кабина. Но никак не приличаше на летенето с Енгенит. Чудеше се защо и как, чудеше се дали това не беше нещо като чуждоземен звезден кораб… Изведнъж очите й се отвориха.

— Елзевир?

— Да… Добре ли си, Муун?

— Какво става?… Къде отиваме? — тя почувства как не й достига дъх и отвори уста.

— Ние излизаме… Времето изтече?

(Отговор.)

„От дупката! — кратък смях, изпълнен с триумф. — Прекъсване на енергията… по-добре да запазим онова, което ни е останало за срещата.“

Менгемето на свръхналягането около Муун се отпусна така рязко, както и се беше появило. Тя се протегна. С изчезването на смазващото тегло от тялото си се почувства така, сякаш беше въобще нематериална, като балон, издигащ се от тапицираната седалка и опъващ предпазните колани. Тя погледна тялото си и се вкопчи в коланите.

„О-о, Силки. Вече съм стара за това. Една цивилизована личност не лети по този начин.“

(Отговор.)

„Разбира се, това е въпрос на принципи! Надявам се, ти не смяташ, че бих продължила да върша работата на Т. Дж. само за пари, нали? И, разбира се, не заради емоциите, промърмори Елзевир. — Но във всеки случай, други пътувания; повече няма да има. Няма да правим бронзов идол от това, на борда си имаме все още всички богове… А-а, бедния Мироу! Боговете знаят какво му се е случило.“ — Чу се шум от отваряне на резе; Муун видя как иззад облегалото на седалката се подаде посребрената глава на Елзевир. „Но сега никога няма да го направим“. Елзевир се Обърна към нея.

— Муун, ти…

— Не се плаши! — Муун затвори учудените си очи. — Това е присъствието на богинята. Стаята е пълна с Море, затова плуваме… Това е чудо.

Елзевир й се усмихна малко тъжно.

— Не, скъпа моя… Ние сме отвъд обхвата на твоята богиня, отвъд досега на твоя свят. Дотук просто не достига гравитация^[1], която да те притиска надолу. Стани, за да разбереш какво искам да кажа.

Муун откопча несигурно коланите и се тласна нагоре. Елзевир се блъсна в нея и я хвана за крака, преди да се удари в увисналия над тях конус, приличащ на онзи, който защитаваше Крес на кушетката.

— Леко! — Елзевир я притегли до прозореца отпред и посочи надолу. — Под нас лежи кривината на сферата на Тийумат, полупрозрачното синьо, осеяно с бели вълнички срещу стената от звезди.

В сърцето си тя знаеше какво ще види. Но когато отиде до прозореца, гледката надмина всичките й очаквания. Можа само да промълви:

— Красиво… красиво…

— Почакай да минем през Черната порта и да видиш онова, което се намира от другата страна.

— О-о, да… — В ума й се промъкна тъмното семе на съмнението. Тя отмести очи, обърна глава. — Черната порта? Но нали през нея чуждоземците отиват на други светове… — тя погледна назад и навън, към нейния свят, който лежеше под краката й — толкова огромен и толкова разнообразен, сякаш гледаше морето през лодка със стъклено дъно.

— Не… не, не мога да мина през Портата с вас. Аз трябва да отида в Карбънкъл. Трябва да намеря Спаркс — тя енергично се отблъсна от илюминатора и се хвана за облегалото на седалката на Силки. — Ще ме върнете ли обратно? Можете ли, бихте ли ме свалили на… звездното пристанище?

— Да те върнем обратно? — Елзевир свъси синьо-виолетовите си очи. Тя притисна ръце към устните си. — О-о, Муун, скъпа моя. Страхувам се, че не си разбрала. Виждаш ли, не можем да те върнем долу. Те ще ни проследят, а освен това и енергията ни е малко… Сега няма начин да се върнем обратно. Страхувам се, че когато ти казах за Портата, не ти предложих избор.