Джоан Д. Виндж
Снежната кралица (10)

9

— Ще го помоля да ме откара. Не мога да чакам повече тук. Вече мина прекалено много време — Муун стоеше пред прозореца на къщичката на баба си и гледаше през неравното стъкло към града. Майка й седеше до тежката дървена маса, където бабата чистеше риба. Муун беше с гръб към тях, засрамена, че трябва да търси подкрепа, за да изпълни своето решение. — Търговецът ще се върне чак след месеци. Помисли си само колко отдавна Спаркс е пратил бележката. — А и тя се забави, върна се с цял месец по-късно вкъщи. Търговецът, който беше донесъл бележката, вече си беше заминал. Ръцете й побеляха от стискане на ръба на прозореца, там, където стояха наредени раковините, които бяха събирали със Спаркс като деца по морския бряг. Ще мине много време, преди до тези отдалечени острови да пристигне отново кораб от Карбънкъл. Най-близкото място, на което можеше да се намери кораб беше заливът Шотоува, на края на Зимното царство, а това беше твърде далече, за да може да отиде дотам по море.

В нивите над селото един непознат поправяше летателния си апарат, който летеше като онзи кораб, дето бе видяла в транс. Не беше Зимен човек, а истински чужденец — човек с цвят на кожата като месинг и със странни, скрити очи. Летящият му кораб бе извършил принудително кацане. Тази сутрин, докато разговаряше на улицата със селяните, го бе видяла да се спуска от висините. Бе доволна и малко горда от себе си, че можа да им обясни, че няма от какво да се плашат.

Чуждоземецът също изглеждаше доволен, че селяните имаха известна представа от техника, за да не се страхуват. Като го слушаше как говори, Муун разбра, че той се чувстваше точно толкова притеснен от тяхното присъствие, колкото и те от неговото. Той грубо ги разгони, за да може спокойно да работи, а те с готовност се разотидоха с надеждата, че ако не му обръщат внимание, отново ще изчезне.

Трябваше да действа сега, преди да е изчезнал. Сигурно пътуваше за Карбънкъл. Всички чуждоземци бяха оттам. Само да се съгласеше да я вземе…

— Муун, та ти сега си сибила — каза майка й.

Ядосана, с известно чувство за вина, Муун се обърна към нея.

— Няма да изоставя задълженията си. Навсякъде има нужда от сибили.

— Не и в Карбънкъл — гласът на майка й стана строг. — Не поставям под съмнение твоята вяра, Муун, а твоята безопасност. Сега ти си дъщеря на Морето. Зная, че не мога да ти забраня да живееш собствения си живот. В Карбънкъл обаче не искат сибили. Ако научат, че си сибила…

— Зная — тя прехапа устни, като си спомни за Данаукий Лу. — Известно ми е. Докато съм там, ще крия трилиственика си — тя го взе в шепата си. — Само докато го намеря.

— Не е прав да те вика да отидеш там — майка й се изправи и се заразхожда неспокойно около масата. — Той трябва да знае, че те излага на опасност. Ако мислеше за теб, нямаше да те вика. Почакай го той да дойде, почакай го да порасне и да престане да мисли само за себе си.

Муун поклати глава.

— Мамо, та ние говорим за Спаркс! Той нямаше да съобщи, че не може да дойде, ако не е изпаднал в беда. Нямаше да ме вика да ида, ако не се нуждаеше от мен. — Аз вече един път го предадох — тя погледна навън. — Познавам го. — Взе една раковина. — Аз го обичам.

Майка й отиде до нея. Сега, когато застанаха една до друга, Муун чувстваше колебание, което държеше майка й малко настрана от нея.

— Да, ти го обичаш — майка й погледна към бабата, която продължаваше съсредоточено да чисти риба. — Ти го познаваш по-добре, отколкото аз познавам теб. — Майка й сложи ръка на рамото й, обърна я и те се изправиха една срещу друга. Муун съзря в погледа на майка си някакво благоговение и тъга. — Моята дъщеря е сибила. Дете мое, плът от плътта ми и кръв от кръвта ми, понякога си мисля, че въобще не те познавам.

— Мамо! — Муун наведе глава и допря буза до мазолестата ръка на майка си. — Не говори така.

Майка й се усмихна, сякаш бе получила отговор на някакъв неизказан въпрос.

Муун взе ръката на майка си.

— Зная, че току-що съм се върнала вкъщи. И толкова много исках да сме заедно. — Тя стисна силно ръката й. — Трябва обаче поне да говоря с чужденеца.

— Зная — майка й кимна, а усмивката не слизаше от лицето й. Тя вдигна мушамата, която лежеше на леглото, и я подаде на Муун. — Аз не мога да те придружа, но поне зная, че сега богинята е с теб.

Муун облече мушамата и излезе. Тя тръгна по каменистата пътека към терасираните селски ниви, подтичвайки от страх, да не би да види как корабът на чужденеца се издига нагоре в дъждовното небе, преди да е успяла да отиде при него. Муун прескочи парапета на терасата, където се намираше корабът. Чу се силен рев на мотори, неземен шум на включени двигатели.

— Почакайте! — тя се затича и видя няколко деца, които се бяха прокраднали там, да сочат към нея и да махат с ръка, като си мислеха, че и тя им маха. Мъжът в кораба подаде глава през вратата, видя я и ревът престана.

Той слезе от кораба и се изправи. Беше облечен в чуждоземно облекло, ушито от материал, който тя никога не бе виждала. Като разбра, че няма да тръгне без нея, тя намали темпото. Чуждоземецът тури ръце на кръста си и я загледа. Изведнъж тя забеляза колко бе висок — стигаше едва до рамото му.

— Какво има, момиче?

Тя спря, смутена от гласа му, който и припомни една детска неприятност в мръсната нива на един забравен от бога остров.

— Аз… аз мислех, че отлитате.

— Ще отлетя веднага щом натоваря инструментите си на кораба. Теб какво те засяга това?

— Толкова скоро! — Муун погледна мушамата си, събирайки кураж. Трябваше да се престраши. — Преди да отлетите, искам да ви помоля за една услуга.

Сега той не гледаше към нея; отвори една секция отпред под прозореца на кораба, потупа го с ръка и каза:

— Страхувам се, че няма да имам време да ти обясня как лети този магически кораб, ако това имаш предвид. Имам насрочена среща и вече съм закъснял.

— Зная как летят тези кораби. Моят братовчед ми обясни — каза тя раздразнено. — Искам да ме закарате до Карбънкъл.

Той вдигна учудено глава и се усмихна малко пресилено. Едва се сдържа да не каже нещо остро, преди да се наведе, за да вдигне кутията с инструменти.

— Съжалявам, но не отивам в Карбънкъл.

— Но… — тя пристъпи и застана между него и отворената секция тъкмо когато той беше тръгнал натам. — Къде отивате?

— Отивам в залива Шотоува, ако въобще това те засяга. Сега, ако обичаш…

— Това е добре. Всъщност е чудесно. Ще ме закарате ли дотам, вместо до Карбънкъл?

Той отметна назад червената си, права като тръстика коса. Беше голобрад, но от двете страни на устата му висяха мустаци.

— Защо, в името на хилядите богове, трябва да сторя това?

— Ъ-ъ… — тя почти се намръщи при това подчертано недружелюбно отношение. — С удоволствие ще направя всичко, което поискате, за да ви се отблагодаря. — Тя спря, като видя, че изразът на лицето му стана още по-неприветлив. — Аз… предполагам, че нещо сбърках, нали?

Неочаквано той се засмя.

— Всичко е наред, госпожичке — той пъхна инструментите зад седалките. — Но ти не трябва толкова лесно да тръгваш с първия непознат, когото срещнеш. Така можеш да попаднеш в далеч по-лоши ситуации от тази.

— О-о… — Муун почувства, че бузите й горят въпреки студения въздух. Тя сложи ръка на лицето си. — О-о, не, не това имах предвид! Тук на островите, когато някой иска да отиде някъде, а вие заминавате, само… само ме вземете… — гласът й секна. — Извинявайте. — Тя си тръгна, като се препъваше в браздата и си мислеше, че в очите му сигурно приличаше на малко, глупаво дете.

— Е, почакай една минутка — в гласа му все още се чувстваше раздразнение, но вече не така силно. — Защо искаш да отидеш там?

Тя се обърна, като си напомни, че няма право да унижава достойнството на сибилата.

— Искам да отида в залива Шотоува, за да намеря някой, който да ме закара до Карбънкъл. За мен това е много важно.

— Сигурно е важно, за да се реши един Летен човек да лети с кораб на чужденец.

Муун стисна уста.

— Това, че ние на използваме чуждоземна техника не значи, че се разтреперваме при вида й.

Той отново се засмя, сякаш му доставяше удоволствие да му отговарят по такъв начин.

— Добре тогава. Качвай се, госпожичке, щом искаш само да те закарам.

— Муун — тя подаде ръка. — Муун Даунтрейдър Самър.

— Енгенит ран Ахейз Мироу — той се ръкува с нея, без да кръстосат китки, както тя беше свикнала. После, сякаш сетил се допълнително, добави: — Най-напред последното име. Качвай се и слагай коланите.

Тя се качи и седна на задната седалка, без да мисли какво я очаква занапред, доволна за момента, и се залови с коланите. Вътрешността на този кораб се различаваше от това, което бе виждала в транс. Струваше и се, че изглежда по-обикновена. Енгенит ран Ахейз Мироу седна зад таблото за управление и затвори вратата. Двигателите започнаха отново да реват, да набират обороти, но сега, при затворена врата, шумът се чуваше не по-силно от пулсирането на кръвта в ушите.

Тя не усети нищо, когато корабът се издигна над нивата. Погледна надолу и видя как Нейт и селото й се отдалечават; почувства някаква болка, сякаш нещо от нея се откъсна. Тя притисна ръка до гърдите си, напипа под дрехите трилиственика и отправи благодарствена молитва.

Колата на въздушна възглавница се наклони напред и пое курс към открито море.