Джон Гришам
Клиентът (7)

7

Фолтриг обичаше да го придружават. Особено му допадаха ония вълшебни мигове, когато работещите камери търпеливо го чакаха да благоволи в най-подходящия момент да се зададе величаво по коридора или бавно да слезе по стълбите на Съдебната палата, предхождан от Уоли Бокс, който да разблъсква навалицата, и придружен от Томас Финк или някой друг асистент, който да отбива идиотските въпроси. В свободното си време често се гледаше на видеозапис как напуска съдебните зали заедно с малката си свита. Обикновено всичко минаваше като по ноти. Бе довел походката си до съвършенство. Пред репортерите вдигаше кротко ръце, сякаш гореше от желание да отговори на всички въпроси, но като важен и крайно зает човек просто не разполагаше с време за това. Не след дълго Уоли свикваше журналистите на грижливо подготвена пресконференция, където Рой жертвоготовно нарушаваше претоварения си график, за да постои някоя и друга минута под лъчите на славата. Помещението до прокурорския му кабинет беше превърнато в зала за пресконференции с пълен комплект прожектори и микрофони. А в едно заключено чекмедже предвидливият Рой държеше запаси от театрален грим.

И сега, когато малко след полунощ пристъпи към съдебната палата на главната улица в Мемфис, наоколо му крачеше импровизирана свита в лицето на Уоли, Финк и агентите Труман и Шърф, но насреща им не изскочи нито един развълнуван репортер. Всъщност изобщо никой не му обърна внимание, преди да влезе в местния отдел на ФБР, където Джейсън Мактюн и още двама уморени агенти пиеха изветряло кафе. Тържественото пристигане явно отпадаше от дневния ред.

Запознаха се набързо, докато крачеха към претъпкания кабинет на Мактюн. Фолтриг зае единствения свободен стол. Мактюн беше ветеран с двайсетгодишен опит, прехвърлен по заповед в Мемфис преди четири години, и сега броеше колко месеца му остават, докато зареже всичко и потегли към Тихоокеанското крайбрежие. Умората и късният час го изнервяха. Знаеше посетителя по име, но никога не го бе срещал. Слуховете твърдяха, че Фолтриг бил самодоволен и тъп като задник.

Един безименен агент затвори вратата и Мактюн се тръшна на стола зад бюрото. После с няколко думи обрисува основните факти: откриването на колата, предметите в нея, пистолета, раната, часа на смъртта и тъй нататък.

— Момчето се казва Марк Суей — уточни той. — Пред местната полиция разправя, че заедно с по-малкото си братче случайно се натъкнало на трупа и веднага хукнало да звъни по телефона. Живеят на паркинг за фургони, има-няма километър от местопроизшествието. Другото хлапе сега лежи в болница — изглежда, че е преживяло тежък стрес. Марк Суей и майка му Даян, разведена, също са в болницата. Бащата живее в града и има полицейско досие за разни дребни провинения — шофиране в нетрезво състояние, побоища и тям подобни. За по-сериозни неща не е прибиран, но има подчертани престъпни наклонности. На такива им викат бял измет. Както и да е, хлапето лъже.

— Не успях да прочета съобщението — прекъсна го Фолтриг, който умираше от желание да каже нещо. — Факсът беше калпав.

Изрече го тъй, сякаш единствено некадърността на Мактюн и цялото мемфиско ФБР бе причината да получи неясен факс в микробуса си.

Мактюн се озърна към Лари Труман и Скинър Шърф, които стояха прави до стената, носле продължи:

— След малко ще стигна и до факса. Хлапето лъже — знаем това, защото твърди, че било дошло на местопроизшествието чак след смъртта на Клифърд. Твърде съмнително изглежда. Цялата кола е покрита с негови отпечатъци отвътре и отвън. По таблото, по вратата, по шишето от уиски, по пистолета, навсякъде. Преди около два часа му взехме отпечатъци и пратихме нашите хора да преровят колата. Ще приключат чак утре, но няма съмнение, че хлапето е било вътре. Още не сме наясно какво е правило там. Намерихме отпечатъци и около стоповете, точно над ауспуха. А под едно дърво близо до колата открихме три пресни угарки. „Вирджиния Слимс“, точно такива цигари пуши Даян Суей. Допускаме, че децата съвсем по детски са задигнали цигари от майка си, за да пушат скришом. И ето че изневиделица изниква Клифърд. Хлапетата затаяват дъх и го гледат — наоколо са гъсталаци, тъй че не липсват укрития. Може би са се промъкнали да издърпат маркуча, но още не знаем със сигурност, а децата мълчат. По-малкото в момента изобщо не говори, а Марк явно лъже. Така или иначе, номерът с маркуча се провалил. Сега опитваме да проверим отпечатъците но него, работата обаче е сложна. Може изобщо да не стане. Утре сутрин ще ви покажа снимки на маркуча, както го е заварила полицията. — Мактюн изрови от купищата бумаги по бюрото си жълт бележник и заговори над страниците, без да поглежда Фолтриг. — Клифърд е стрелял поне веднъж от вътрешността на колата. Куршумът е минал почти през средата на предното стъкло, което се е напукало, но е останало цяло. Нямаме представа нито защо го е сторил, нито кога. Аутопсията привърши преди час и докторите твърдят, че Клифърд се е нагълтал с далман, кодеин и перкодан. Плюс нула двайсет и два промила алкохол в кръвта, значи е бил къркан като мотика, както се изразиха. Искам да кажа, че не само е бил смахнат и готов за самоубийство, но отгоре на всичко пиян и тъпкан с ханчета, тъй че едва ли някога ще разберем защо е стрелял. Имаме работа с постъпките на съвършено ненормален човек.

— Разбирам — нетърпеливо кимна Рой. Уоли Бокс се извисяваше зад гърба му като добре обучен пес.

Мактюн не обърна внимание на репликата.

— Оръжието е евтин пистолет, трийсет и осми калибър, закупен незаконно от една заложна къща тук, в Мемфис. Разпитахме собственика, но той отказва да говори без адвоката си, тъй че ще свършим тая работа утре сутрин… или май трябва да кажа тая сутрин. Открихме квитанция за закупено гориво от бензиностанция на „Тексако“ във Вейдън, щата Мисисипи, това е на час и половина път оттук. Девойчето, което работи там, предполага, че трябва да е било около един следобед. Нямаме сведения за други спирки по пътя. Според секретарката му около девет сутринта казал, че има да свърши една работа, напуснал кантората и повече не се обадил. По всяка вероятност малко след девет е потеглил от Ню Орлиънс, пътувал е пет-шест часа до Мемфис, веднъж е спрял да зареди колата, още веднъж е спрял в заложната къща, после явно е запрашил към гората, където се е застрелял. Може би е спирал и другаде — да похапне, да купи уиски или кой знае още какво. Мъчим се да изровим нещо.

— Защо точно Мемфис? — запита Уоли Бокс.

Фолтриг кимна одобрително.

— Защото е роден тук — бавно отвърна Мактюн, гледайки втренчено Фолтриг, сякаш беше съвсем естествено всеки да умира там, където се е родил.

Всъщност опитваше да се пошегува, но Фолтриг изобщо не схвана хумора, скрит зад сериозното му лице. Доколкото бе чувал Мактюн, прокурорът не се славеше с особено остър ум.

— Семейството явно се е преселило още докато е бил дете — поясни Мактюн след кратко мълчание. — Клифърд е завършил колеж в Райе, а по-късно е получил юридическо образование в Тулейн.

— Там учихме заедно — гордо съобщи Финк.

— Чудесно. Бележката е написана на ръка и има днешна дата… не, вече е вчерашна. Писал е с черен флумастер… не го открихме в колата. — Мактюн взе едно листче и го протегна през бюрото. — Ето оригинала. Пипайте по-внимателно.

Уоли Бокс грабна листчето и го подаде на Фолтриг, който се вторачи в текста. Мактюн разтърка очи и продължи:

— Нищо особено, уточнява какво погребение желае и дава някои указания на секретарката си. Но погледнете отдолу. Изглежда, че се е опитал да добави нещо със синя химикалка, пълнителят обаче е бил свършил.

Фолтриг заби нос в бележката.

— Тук пише: „Марк, Марк, къде…“ й другото не се чете.

— Точно така. Почеркът е ужасен и пълнителят е свършил, но нашият експерт разчете същото: „Марк, Марк, къде са…“ Според него по време на писането Клифърд е бил замаян от алкохол или наркотици. Намерихме химикалката. Евтина, марка „Бик“. Няма съмнение, че е същата. Клифърд не е имал дете, племенник, чичо, брат или братовчед на име Марк. Сега проверяваме приятелите му — секретарката твърди, че изобщо не е имал приятели, — но още не сме открили нито един познат на име Марк.

— И какъв извод следва?

— Има още нещо. Преди няколко часа Марк Суей е бил откаран до болницата от местен полицай на име Харди. По пътя се изпуснал, че Роуми бил рекъл или направил нещо. Роуми. Според секретарката на мистър Клифърд това е съкратено от Джероум. Всъщност тя твърди, че по-често го наричали Роуми, отколкото Джероум. Откъде ще знае хлапето този прякор, ако не му го е казал самият Клифърд?

Фолтриг слушаше със зяпнала уста.

— Какво мислите по въпроса? — запита той най-сетне.

— Е, лично аз смятам, че преди Клифърд да се застреля, хлапето е било в колата, и то доста дълго, както доказват отпечатъците. Двамата са разговаряли за нещо. По някое време момчето напуска колата, Клифърд опитва да допълни бележката, после се застрелва. Хлапето е ужасено, а братчето му изпада в шок. Това е.

— Но защо му трябва да лъже?

— Първо, защото се страхува. Второ, защото е хлапе. Трето, може би защото е чуло от Клифърд нещо, което не бива да знае.

Драматичната реплика бе поднесена съвършено и в кабинета настана пълна тишина. Фолтриг застина като вкаменен. Бокс и Финк се вторачиха тъпо в бюрото.

Тъй като за момента шефът му явно не бе на висота, Уоли Бокс се опита да отбие удара с идиотски въпрос:

— Защо мислите така?

Мактюн бе изчерпал запасите си от търпение спрямо държавните прокурори и техните помощници още преди двайсетина години. Беше ги виждал как идват и се сменят един подир друг. Беше се научил да влиза в техния тон и при необходимост да ги ласкае. Знаеше, че на тъпите им въпроси е най-добре да отговаряш точно и буквално.

— Заради бележката, отпечатъците и лъжите. Горкото хлапе просто не знае какво да прави.

Фолтриг остави бележката на бюрото и се поизкашля.

— Говорихте ли вече с момчето?

— Не. Преди два часа минах през болницата, но не го видях. Разговаряло е със сержант Харди от мемфиската полиция.

— Смятате ли да го разпитате?

— Да, след няколко часа. Около девет сутринта двамата с Труман ще отскочим до болницата да поговорим с него, а може би и с майка му. Иска ми се да чуя и братчето, но там нещата зависят от лекарите.

— Бих желал да присъствам — заяви Фолтриг.

Никой не се бе съмнявал, че ще каже точно това. Мактюн поклати глава.

— Идеята не е добра. Ще се справим сами.

Изрече го подчертано рязко, за да им набие в главите, че сега командва той. Тук беше Мемфис, а не Ню Орлиънс.

— А лекарят на хлапето? Разговаряхте ли с него?

— Още не. Ще опитаме тази сутрин. Не ми се вярва да знае нещо интересно.

— Мислите ли, че дечурлигата ще кажат на доктора? — невинно запита Финк.

Мактюн врътна очи към Труман, сякаш искаше да запита: „Що за тъпаци си ми домъкнал?“

— Не мога да отговоря, сър. Нямам представа какво знаят. Нямам представа как се казва докторът. Нито пък дали е разговарял с децата и дали ще му се доверят.

Фолтриг хвърли кръвнишки поглед към Финк, който смутено се сви край стената. Мактюн погледна часовника си и стана.

— Господа, вече е късно. Около пладне нашите хора ще са привършили с колата, тъй че предлагам да се срещнем тогава.

— Трябва да разберем всичко, което знае Марк Суей — заяви Рой, без да става от стола. — Той е бил в оная кола и Клифърд е разговарял с него.

— Това ми е известно.

— Да, мистър Мактюн, но някои работи не са ви известни. Клифърд знаеше къде се намира трупът и беше почнал да дрънка.

— Много неща не са ми известни, мистър Фолтриг, защото делото се води в Ню Орлиънс, а аз работя в Мемфис, тъй че сам разбирате. Не ми е работа да знам подробности за покойните господа Бойет и Клифърд. И без това съм затънал до гуша в тукашни трупове. Вече наближава един след полунощ, а аз вися в този кабинет над чуждо следствие, дрънкам си с вас и отговарям на куп въпроси. Ще работя по тоя случай до пладне, носле моят приятел Лари Труман може да го поеме. Аз ще съм грохнал.

— Освен ако ви позвънят от Вашингтон, разбира се.

— Да, освен ако ми позвънят от Вашингтон. Тогава ще върша каквото ми нареди мистър Войлс.

— Аз беседвам с мистър Войлс всяка седмица.

— Моите поздравления.

— Според него в момента разследването по случая Бойет е на първо място в списъка на ФБР.

— И аз така съм чувал.

— Сигурен съм, че мистър Войлс ще ви благодари за старанието.

— Едва ли.

Рой бавно се изправи и втренчено изгледа Мактюн.

— За нас е изключително важно да научим всичко, което знае Марк Суей. Разбирате ли?

Мактюн мрачно се втренчи насреща му, но не каза нищо.