Джон Гришам
Клиентът (5)

5

Уважаемият Дж. Рой Фолтриг, републиканец и областен прокурор на Южна Луизиана, отпи сдържано от кутията доматен сок и изпъна крака в задната част на специално приспособения микробус „Шевролет“, който летеше по магистралата. До Мемфис трябваше да пътува пет часа право на север по шосе 55, тъй че би могъл да хване самолет, но имаше две причини да не го нрави. Първо, формалностите. Можеше да твърди, че пътуването е служебно във връзка с убийството на Бойд Бойет, и ако натиснеше тук-там, номерът щеше да мине. Но за да му възстановят разходите, трябваше месеци наред да попълва купища формуляри. Второ и много по-важно, просто не обичаше да лети. В Ню Орлиънс трябваше да чака самолета поне три часа и след час полет щеше да се озове в Мемфис около единайсет, а с буса щеше да пристигне в полунощ. Упорито криеше страха си от самолети и знаеше, че някой ден ще трябва да потърси помощ от психоаналитик. Но междувременно бе закупил със собствени пари този бус и бе монтирал куп допълнителни приспособления, включително два телефона, телевизор и дори факс. С него сновеше из Южна Луизиана, поверявайки неизменно управлението на Уоли Бокс. Бусът беше много по-удобен и приятен от която и да било лимузина.

Той бавно смъкна мокасините и се загледа в прелитащите зад стъклото сенки. Отсреща специалният агент Труман притискаше телефонната слушалка до ухото си в напрегнато очакване на нови вести. На другия край на тапицираната седалка беше заместник-прокурорът Томас Финк, верен помощник на Фолтриг, който работеше по случая Бойет осемдесет часа седмично и щеше да движи почти всичко по делото — най-вече неприятната черна работа, запазвайки за своя шеф леките и престижни моменти. Както винаги, Финк четеше някакъв документ и опитваше да следи бръщолевенето на Труман, който седеше срещу него в масивно въртящо се кресло. В момента Труман разговаряше с мемфиското бюро на ФБР.

Креслото до Труман бе приютило специалния агент Скипър Шърф — новак, който нямаше почти нищо общо със случая, но се бе оказал свободен при внезапното заминаване. Той упорито драскаше в бележника си и щеше да го прави още пет часа, защото сред тази славна компания нямаше какво да каже, а и да имаше, никой не би го чул. Можеше само послушно да се взира в бележника, готов незабавно да запише всяка заповед на своя шеф Лари Труман и голямата клечка — почитаемият Рой. Шърф напрегнато се взираше в писалката, внимаваше да не срещне дори за миг погледа на Фолтриг и напразно се опитваше да разбере какво съобщават от Мемфис. Само преди час вестта за самоубийството на Клифърд бе разтърсила целия отдел и Шърф още се чудеше какъв вятър го бе довял в този бус. Труман му бе наредил да отскочи до вкъщи за чифт дрехи и незабавно да се яви в кабинета на Фолтриг. Точно това бе сторил. И ето го тук — седеше, драскаше и се ослушваше.

Шофьорът Уоли Бокс всъщност имаше диплома за адвокат, макар че нямаше представа как се води дело. Официално минаваше за заместник-прокурор като Финк, но в действителност беше момче за всичко, което обслужваше Фолтриг. Караше буса, носеше куфарчето на шефа, пишеше му речите и поддържаше връзка с журналистите — последната задача отнемаше половината му време, защото Фолтриг много държеше да си създаде репутация пред обществото. Бокс не беше глупак. Владееше до съвършенство политическите игри, знаеше кога да се притече на помощ и беше дълбоко предан на своя шеф и неговата мисия. Пред Фолтриг лежеше велико бъдеще и Бокс вярваше, че ще доживее някой ден да беседва шепнешком с великия държавен мъж, докато двамата бавно се изкачват по Капитолийския хълм.

Знаеше колко важен е случаят Бойет. Това щеше да бъде най-шумният процес в бурната кариера на Фолтриг — процес, какъвто не бе и сънувал, и той щеше да го прослави пред цялата нация. Знаеше, че шефът му нощем не може да спи заради Бари Мулдано, но прякор Ножа.

Лари Труман привърши разговора и остави слушалката. Беше опитен ветеран от тайните служби, вече прехвърлил четирийсетте; оставаха му още десет години, докато се пенсионира. Фолтриг го изчака да заговори.

— Увещават мемфиската полиция да ни предостави колата за оглед. Сигурно ще се препират около час. Трудничко им е да обяснят цялата история с Клифърд и Бойет, но вече имат напредък. Началникът на мемфиския отдел се казва Джейсън Мактюн, много упорит и пробивен агент. В момента е при полицейския шеф. Свързал се е с Вашингтон, а оттам са позвънили в Мемфис, тъй че след два-три часа сигурно ще имаме колата. Смъртта е настъпила от изстрел в устата, несъмнено самоубийство. Изглежда, че най-напред е опитал с градинарски маркуч в ауспуха, но нещо не се е получило. Изгълтал почти цяла бутилка „Джак Даниълс“ и си замезвал с хапчета далман и кодеин. За пистолета няма полицейски сведения, но още е твърде рано. Мемфис води разследване. Евтино оръжие, трийсет и осми калибър. Опитал да глътне куршум човекът, ама му преседнало.

— Няма ли подозрения за убийство? — обади се Фолтриг.

— Никакви.

— Къде го е направил?

— Някъде край северните квартали. Забил из горите с онзи грамаден черен линкълн и си пръснал черепа.

— И сигурно никой не го е видял?

— Така изглежда. Две хлапета открили трупа сред някакъв пущинак.

— Кога е станало?

— Не много отдавна. След няколко часа ще направят аутопсия и ще определят времето на смъртта.

— А защо тъкмо в Мемфис?

— Не е ясно. Ако има причина, още не са я установили.

Фолтриг обмисли новините и отпи глътка доматен сок. Финк записа нещо в бележника си. Шърф драскаше енергично. Уоли Бокс не пропускаше дума.

— Какво казаха за бележката? — запита Фолтриг, гледайки през прозореца.

— А, там може да изскочи нещо интересно. Нашите момчета от Мемфис са успели да набавят копие. Не е много добро, но след малко ще опитат да ни го пратят по факса. Доколкото разбрах, бележката е написана на ръка с черно мастило и почеркът едва се разчита. В няколко реда дава инструкции на секретарката си как да го погребат — иска да бъде кремиран — и какво да правят с мебелите в кантората. Съобщава и къде ще открият завещанието му. Разбира се, за Бойет няма и дума. Нито пък за Мулдано. Изглежда, че в последния момент е опитал да добави още нещо. Надраскано е съвсем зле и почти не се чете.

— Какво точно?

— Не знаем. Мемфиската полиция все още задържа бележката заедно с пистолета, хапчетата и всички други веществени доказателства. Мактюн се опитва да я измъкне. В колата са намерили евтина химикалка със засъхнал пълнител и изглежда, че именно с нея Клифърд е опитал да допише нещо.

— Нали ще получат бележката, докато стигнем? — запита Фолтриг, подчертавайки недвусмислено с тона си, че веднага след пристигането в Мемфис очаква да му се предостави всичко, което пожелае.

— Момчетата се стараят — отвърна Труман. Теоретично погледнато, Фолтриг не можеше да му заповядва, но следствието вече бе прикрепено към съдебно дело и почитаемият имаше решаващата дума.

— Значи Джероум Клифърд изневиделица пристига в Мемфис и си пръсва черепа — промърмори Фолтриг към прозореца. — Четири седмици преди процеса. Майко мила. Какви ли щуротии ни чакат още?

Никой не отговори. Седяха мълчаливо и чакаха Рой да продължи.

— Къде е Мулдано? — запита той най-сетне.

— В Ню Орлиънс. Държим го под наблюдение.

— До полунощ вече ще си има нов адвокат, а утре по пладне ще ни тръсне десетина молби за отлагане на делото под претекст, че трагичната смърт на Джероум Клифърд сериозно подкопава конституционното му право на почтен съд с квалифицирана правна помощ. Естествено, ние ще възразим и съдията ще постанови разглеждане на въпроса след седмица, а на разглеждането ще загубим и ще минат още шест месеца, докато натъкмим процеса. Шест месеца! Представяте ли си?

Труман ядно тръсна глава.

— Поне ще имаме повече време за издирване на трупа.

Така беше и Рой отлично го знаеше. Всъщност му трябваше време, само че не можеше да признае това, защото беше прокурор, народен закрилник, представител на правителството в борбата срещу престъпността и корупцията. Щом правосъдието стоеше на негова страна, трябваше да бъде непогрешим и готов за атака срещу злото независимо от времето и мястото. С всички средства бе настоявал за ускоряване на процеса, защото знаеше, че е прав и ще осъди виновника. Съединените американски щати трябваше да победят! И Рой Фолтриг щеше да им осигури победата. Очакваха го първите вестникарски страници. Очакваше го дъхът на печатарско мастило.

От друга страна, трябваше да открие проклетия труп на Бойд Бойет, иначе можеше и да няма нито присъда, нито снимки на първа страница, интервюта по Си Ен Ен и стремителен възход към Капитолийския хълм. Бе успял да убеди околните, че присъдата е възможна и без труп. По принцип имаше право, но не му се искаше да рискува. Трябваше да намери трупа на всяка цена.

Финк се завъртя към агент Труман.

— Знаеш ли, според нас Клифърд е разбрал къде се намира трупът.

Труман явно не знаеше.

— Защо смятате така?

Финк остави четивото си на креслото.

— Двамата с Роуми сме стари познати. Преди двайсетина години заедно учихме право в Тулейн. Още тогава му хлопаше дъската, но иначе беше голям мозък. Преди около седмица ми позвъни у дома и каза, че иска да поговорим за делото Мулдано. Беше пиян, езикът му се заплиташе и личеше, че не е на себе си. Разправяше, че няма да се справи, което ме изненада, защото знаех колко обича шумните процеси. Разговаряхме цял час. Той пелтечеше, изпускаше нишката…

— Даже се разплакал — вметна Фолтриг.

— Да, по някое време заплака като дете. Отначало се изненадах, но всъщност Джероум Клифърд вече с нищо не може да ме учуди, нали разбираш. Дори със самоубийство. Накрая той прекрати разговора. А на следващата сутрин ми позвъни в кантората около девет часа, изплашен до смърт, че може предната вечер да е издрънкал нещо. Беше изпаднал в паника, през цялото време намекваше, че може би знае къде се намира трупът, и се опитваше да разбере дали не се е изтървал в снощното пиянско бръщолевене. Благодарих му два-три пъти и го усетих, че се поти отсреща. През деня той ме потърси още два пъти в кантората, а вечерта позвъни у дома пиян-залян. Беше почти комично, реших обаче, че мога да го разигравам, докато наистина изпусне нещо. Казах му, че е трябвало да споделя с Рой, а Рой е съобщил на ФБР и сега агентите са го взели на мушка.

— Това съвсем го побъркало — услужливо добави Фолтриг.

— Да, разпсува се като луд, но на другия ден цъфна в кантората. Обядвахме заедно и открих, че от нерви е станал на парцал. Не му стискаше да запита направо дали знаем за трупа, а аз го оставих да се пече на бавен огън. Рекох, че непременно ще открием трупа навреме за процеса, и още веднъж му благодарих. Човекът се скапваше пред очите ми. Личеше, че нито е спал, нито се е къпал. Очите му бяха подпухнали и зачервени. Натряска се и взе да ме обвинява, че съм бил мошеник с гадно и неетично поведение. Луд скандал. Платих сметката и си тръгнах, а вечерта той ми позвъни у дома. За мое учудване беше трезвен. Извини се. Няма нищо, рекох. Обясних му, че Рой сериозно се кани да повдигне срещу него обвинение за укриване на сведения и това го вбеси. Той заяви, че нищо не можем да докажем. Може би, рекох аз, но все едно — предстои му обвинение, арест, съд и няма как да води делото на Бари. Вместо отговор той ми крещя петнайсет минути по телефона и тръшна слушалката. Това беше последният ни разговор.

— Човекът знае, или по-точно — знаеше, къде е скрил трупа Мулдано — твърдо приключи Фолтриг.

— Защо не сте ни съобщили? — запита Труман.

— Канехме се да го сторим. Всъщност днес следобед двамата с Томас разговаряхме по въпроса малко преди да ни се обадите — заяви Фолтриг с дълбоко безразличие, сякаш Труман изобщо не биваше да задава подобни въпроси.

Труман се озърна към Шърф, който бе впил поглед в бележника си и рисуваше пистолетчета.

Фолтриг допи доматения сок и метна кутията в кошчето за боклук. После преметна крак върху крак.

— Вашите хора трябва да проследят маршрута на Клифърд от Ню Орлиънс до Мемфис. Какъв път е избрал? Наминал ли е при някой приятел? Спирал ли е някъде? С кого се е срещал в Мемфис? Все трябва да е разговарял с някого след напускането на Ню Орлиънс, преди да се самоубие. Не мислиш ли?

Труман кимна.

— Пътят е дълъг. Сигурен съм, че някъде е трябвало да спре.

— Знаел е къде се намира трупът и явно се е готвел за самоубийство. Има известна надежда да е казал някому, не мислиш ли?

— Може би.

— Поразсъждавай малко, Лари. Да речем, че ти си на негово място, опазил те Бог. И водиш делото на престъпник, който е убил американски сенатор. Да допуснем, че убиецът споделя с теб, своя адвокат, къде е скрил трупа. Тъй че двама и само двама души на целия бял свят знаят тайната. А ти, адвокатът, решаваш да теглиш чертата и да сложиш край на живота си. Грижливо подготвяш всичко. Знаеш, че ще умреш, нали така? Купуваш хапчета, уиски, пистолет, маркуч и избягваш на пет часа път от къщи, за да се самоубиеш. Е, няма ли да споделиш с някого своята малка тайна?

— Може би. Не знам.

— Но има шанс, нали?

— Донякъде.

— Добре. Щом имаме шанс, трябва да го проучим задълбочено. Лично аз бих започнал със сътрудниците от неговата кантора. Разберете кога е напуснал Ню Орлиънс. Проверете кредитната му карта. Къде е купувал бензин? Къде е обядвал? Откъде е купил пистолета, хапчетата и пиенето? Има ли роднини някъде между двата града? Или стари колеги? И още хиляди подробности.

Труман подаде телефона на Шърф.

— Обади се в отдела. Потърси Хайтауър.

Фолтриг с удоволствие констатира, че ФБР е готово да играе по неговата свирка. Усмихна се лукаво на Финк. На пода между двамата имаше голям кашон, претъпкан с папки веществени доказателства и документи по делото САЩ срещу Бари Мулдано. Още четири кашона лежаха в службата. Финк помнеше съдържанието им наизуст, но Рой ги познаваше съвсем повърхностно. Той измъкна една папка и взе да я прелиства. Оказа се многословно прошение на Джероум Клифърд до съда, писано преди два месеца и засега оставено без последствия. Върна папката на място и се загледа през прозореца към мрачните брегове на Мисисипи, които прелитаха и чезнеха в нощта. Наближаваха отклонението за Боуг Чито. Кой ли ги измисляше тия названия?

Пътуването едва ли щеше да му отнеме много време. Трябваше само да установи, че Клифърд наистина е мъртъв и няма съмнения за убийство. Да разбере дали не са останали някакви полезни сведения — например самопризнание пред приятели, разговор с непознати или може би бележка с последно послание. Едва ли имаше място за оптимизъм. Но издирването на Бойд Бойет и неговия убиец неведнъж бе стигало до задънена улица, тъй че нямаше от какво да се плаши.