Джон Гришам
Клиентът (39)

40

Клинт не бе запалвал от четири години, но сега нервно стискаше цигара „Вирджиния Слимс“ и бълваше облаци дим. Даян също пушеше. Двамата стояха в дъното на коридора и гледаха как новият ден огрява центъра на Мемфис. Грийнуей беше в стаята при Рики. В съседната стая чакаха Джейсън Мактюн, болничният управител и няколко агенти. Преди по-малко от половин час Клинт и Даян бяха разговаряли с Реджи.

— Директорът даде дума — каза Клинт, смучейки енергично тъничката цигара. — Нямаш избор, Даян.

Тя продължаваше да гледа през прозореца. Едната ръка бе притиснала към гърдите си, с другата държеше цигарата.

— Значи просто заминаваме, така ли? Качваме се в самолета, отлитаме към залеза и живеем мирно и честито до края на живота си.

— Да, нещо такова.

— Ами ако не искам, Клинт?

— Не можеш да откажеш.

— Защо да не мога?

— Много просто. Синът ти реши да проговори. Освен това реши да приеме закрилата на ФБР, тъй че, щеш не щеш, трябва да го последваш. Заедно с Рики.

— Бих искала да поговоря със сина си.

— Ще поговорите в Ню Орлиънс. Ако го накараш да промени решението си, уговорката отпада. Реджи ще пази великата тайна, докато излетите благополучно.

Клинт се опитваше да говори твърдо, но не криеше съчувствието си. Горката жена беше изплашена, безпомощна и уязвима. Докато поднасяше цигарата към устните си, ръцете й трепереха.

— Мисис Суей — долетя изотзад грубоват мъжки глас. Обърнаха се. Зад тях стоеше почитаемият Хари М.

Рузвелт, облечен в огромен небесносин анцуг с емблемата на „Мемфиските тигри“. Навярно анцугът беше от най-големия възможен размер но въпреки това крачолите свършваха на петнайсет сантиметра над глезените му. На краката си бе нахлузил чифт добре запазени стари кецове. Държеше копие от споразумението. Даян кимна мълчаливо.

— Добро утро, ваша светлост — тихо поздрави Клинт.

— Преди малко разговарях с Реджи — каза Хари. — Доколкото разбрах, пътуването е било доста плодотворно. — Той пристъпи напред и загърби Клинт. — Прегледах споразумението и съм склонен да го подпиша. Смятам, че би било в интерес на Марк да го подпишете и вие.

— Заповядвате ли ми? — запита Даян.

— Не. Нямам власт да ви заповядам — отвърна той и изведнъж се усмихна широко и топло. — Но ако можех, нямаше да се колебая.

Тя остави цигарата в пепелника върху прозореца и бръкна дълбоко в джобовете на джинсите си.

— Ами ако откажа?

— Тогава ще се наложи да върнем Марк в затвора, а нататък не се знае… Рано или късно ще трябва да проговори. Но сега положението е много по-сериозно.

— Защо?

— Защото вече няма съмнение, че Марк знае къде е трупът. Реджи също. Животът им е под заплаха. Дошъл е моментът просто да се доверите на тия хора, мисис Суей.

— Лесно ви е на вас.

— Права сте. Но на ваше място бих подписал споразумението и бих се качил в самолета.

Даян бавно посегна и взе листовете от ръката на негова светлост.

— Хайде да поговорим с доктор Грийнуей. Двамата я последваха по коридора към стаята на Рики.

 

 

Двайсет минути по-късно дузина агенти на ФБР блокираха деветия етаж на Сейнт Питър. Чакалнята опустя. На сестрите бе наредено да стоят в дежурната стая. Три от четирите асансьора спряха на партера. Четвъртият чакаше на деветия етаж.

Вратата на стая 943 се отвори и дълбоко упоеният Рики бе изкаран на количка от Джейсън Мактюн и Клинт Ван Хузър. През този шести ден детето не изглеждаше по-добре, отколкото когато бе постъпило в болницата. Грийнуей бързо крачеше от едната страна на количката, Даян подтичваше от другата.

Нахълтаха в асансьора и слязоха до четвъртия етаж, където също пазеха агенти на ФБР. Оттам се прехвърлиха в служебния асансьор, задържан на място от агента Дърстън. На втория етаж отново ги чакаше охрана. Рики не помръдваше. Даян тичаше край количката, без да изпуска ръката му.

Заобиколиха по лабиринт от тесни коридори, пресякоха няколко метални врати и изведнъж се озоваха на плосък покрив, където ги чакаше хеликоптер. Агентите бързо натовариха Рики, сетне Даян, Клинт и Мактюн се качиха на борда.

След броени минути хеликоптерът кацна до един хангар на международното летище. Обкръжена от шестима агенти, количката на Рики се отправи към чакащия самолет.

В седем без десет телефонът на масата иззвъня и Труман веднага го вдигна. Послуша малко и погледна часовника си.

— Излетели са — съобщи той, после остави телефона и отпи глътка портокалов сок.

Луис пак разговаряше с Вашингтон. Реджи въздъхна и се усмихна на Труман.

— Трупът е зазидан в бетон. Ще ти трябват чукове и длета.

Труман се задави със сока.

— Добре. Нещо друго?

— Да. Прати две-три момчета на ъгъла на Сейнт Джоузеф и Каронделет Стрийт.

— Някъде там ли е?

— Недей да разпитваш, просто ги изпрати.

— Веднага. Има ли още нещо?

— Ще се върна след минута.

Реджи излезе от закусвалнята, отиде до рецепцията и помоли дежурния да провери факса. След малко той й подаде копие от споразумението. Реджи внимателно изчете двете странички. Машинописът беше ужасен, но иначе всичко изглеждаше както трябва. Тя се върна при масата.

— Да вървим при Марк.

 

 

След като си изми зъбите за трети път, Марк седна на ръба на леглото. Чернозлатистата платнена раничка беше натъпкана с мръсни дрехи и ново бельо. По телевизията имаше детски филм, но сега не му беше до забавления.

Някъде вън се затръшна врата на кола, после долетяха стъпки и някой почука.

— Марк, аз съм — подвикна Реджи.

Той изтича да отключи, но Реджи не влезе в стаята.

— Готов ли си за тръгване?

— Ами… да.

Слънцето бе изгряло над паркинга пред мотела. Иззад рамото на Реджи надничаше познато лице — един от агентите, с които бе разговарял на първата среща в болницата. Марк грабна раничката и излезе на паркинга. Отпред чакаха три коли. Някой отвори вратата на средната и Марк се настани вътре заедно с адвокатката си. Колите потеглиха с шеметна скорост.

— Всичко е наред — каза Реджи и го хвана за ръката. Двамата агенти отпред гледаха пътя, без да се обръщат. — Рики и майка ти летят насам. Ще пристигнат след час. Ти добре ли си?

— Горе-долу — прошепна Марк. — Каза ли им вече?

— Още не — отвърна тя. — Ще изчакам първо да излетиш.

— Тия всичките феберейци ли са?

Тя кимна и го потупа по ръката. Изведнъж Марк се почувства невероятно важен. Пътуваше с лъскава черна лимузина към аерогарата, където го чакаше частен самолет, обкръжен от безброй ченгета — и всичко това само за да опазят живота му. Той преметна крак връз крак и се изпъчи.

За пръв път щеше да лети със самолет.