Джон Гришам
Клиентът (3)

3

Рики отстъпи заднишком от дървото, докато се озова сред шубраците, после налучка тясната пътечка и хукна по нея.

— Рики! — провикна се Марк. — Хей, Рики, чакай!

Но Рики не спря. Марк отново се вгледа в дебелия мъж, който лежеше върху багажника с пистолет между зъбите. Очите му бяха полуотворени, а краката още потрепваха.

При тази гледка Марк не издържа.

— Рики! — отново извика той и се втурна към пътеката.

Отпред братчето му тичаше бавно и някак странно, отпуснало вдървените си ръце право надолу. Привеждаше се напред с неестествена чупка в кръста. Високите плевели го шибаха през лицето. Веднъж се препъна, но не падна. Марк сграбчи хлапето за рамото и го завъртя към себе си.

— Рики, чуй ме! Всичко е наред.

Но Рики бе заприличал на призрак с пребледняло лице и изцъклени очи. Дишаше учестено и тежко, издавайки през цялото време глух, болезнен стон. Не можеше да говори. След миг се отдръпна и все със същите жални стенания продължи да бяга през храсталака. Марк го последва. Двамата пресякоха коритото на пресъхналия ручей и се отправиха към къщи.

Дърветата оредяваха едва пред паянтовата дъсчена ограда около паркинга с фургоните. Наблизо две хлапета замеряха с камъни няколко консервни кутии, подредени върху капака на катастрофирала кола. Рики побягна по-бързо и се провря през една дупка в оградата. От другата страна хлапето скочи в канавката, стрелна се между два фургона и излезе на улицата. Марк го следваше по петите. Рики се задъхваше и от това протяжният стон ставаше все по-силен.

Фургонът, в който живееше семейство Суей, имаше солидни размери: четири метра ширина и осемнайсет дължина. Заедно с четирийсет подобни фургона беше паркиран на тясна ивица земя, наречена Ист Стрийт. Освен нея фирмата „Движими имоти Тъкър“ бе оформила още три улици — Норт, Саут и Уест Стрийт, които пресичаха паркинга във всички посоки и се кръстосваха по няколко пъти. Мястото не беше лошо — имаше сравнително чисти улици, по които можеха да се видят множество велосипеди, няколко изоставени коли и дори три-четири дървета. Чуеше ли оплаквания от кавги или прекалено силна музика, мистър Тъкър тутакси пращаше полицията да провери случая. Неговото семейство притежаваше терена и повечето фургони, включително и този с номер седемнайсет на Ист Стрийт, нает от Даян Суей срещу двеста и осемдесет долара месечно.

Рики нахълта през отключената врата и се строполи на дивана в тясната дневна. Като че ли плачеше, но без сълзи. Сви коленца към гърдите си, сякаш му беше студено, после безкрайно бавно налапа палеца на дясната си ръка. Марк го гледаше напрегнато.

— Рики, кажи нещо — помоли той и лекичко го разтръска за рамото. — Трябва да проговориш, мой човек, чуваш ли? Вече няма страшно.

Рики усилено смучеше пръста си. Беше затворил очи и цялото му телце се тресеше.

Марк огледа дневната и с изненада осъзна, че всичко е точно както го бяха оставили преди час. Преди час! Имаше чувството, че са минали дни. Слънцето клонеше към залез и вътре притъмняваше. Учебниците и чантите им лежаха както винаги върху кухненската маса. Неизбежната сутрешна бележка от мама беше до телефона. Марк отиде до мивката и си наля вода в чиста кафена чашка. Беше ужасно жаден. Отпи глътка студена вода и се загледа през прозореца към съседния фургон. После чу мляскане и се озърна към братчето си. Палецът. Беше гледал по телевизията как някакви дечурлига от Калифорния си смучат палците след земетресение. Един куп доктори се мъчеха да им помогнат. Цяла година бе минала от катастрофата, а горките хлапета продължаваха да смучат.

Ръбът на чашката докосна пукнатата му устна и той си спомни за кръвта. Веднага изтича към банята и надникна в огледалото. На челото му, точно под косата, имаше едва забележима цицина. За сметка на това подпухналото ляво око изглеждаше ужасно. Марк пусна водата и изми кръвта от долната си устна. Не беше подута, но от допира изведнъж се изпълни с тъпа, пулсираща болка. Нищо, беше му се случвало да изглежда и по-зле след схватки в училищния двор. Умееше да търпи.

Извади от хладилника кубче лед и го притисна под дясното си око. После се върна при дивана и огледа брат си, обръщайки особено внимание на палеца. Рики спеше. Наближаваше пет и половина, скоро майка им щеше да се прибере след девет часа тежък труд във фабриката за крушки. Ушите на Марк още пищяха от изстрелите и плесниците на покойния му приятел Роуми, но момчето започваше да размишлява. Седна до краката на Рики и бавно разтърка окото си с бучката лед.

Ако не се обадеше на 911, щяха да минат дни, преди някой да открие трупа. Изстрелът бе прозвучал съвсем глухо и Марк не вярваше някой да го е чул. Често бе ходил да играе на полянката, но едва сега осъзна, че никога не е срещал там друг човек. Мястото беше уединено. Защо и как го бе избрал Роуми? Нали идваше чак от Ню Орлиънс?

От телевизионните филми Марк знаеше със сигурност, че всички обаждания на телефон 911 се записват. А той не желаеше да го записват. Нямаше намерение да споделя с когото и да било, дори с мама, какво е преживял преди малко. Моментът беше напрегнат и Марк отчаяно се нуждаеше от кратък разговор с братчето си, за да уточнят как да лъжат.

— Рики! — каза той и побутна крака на хлапето. Рики изстена, но не отвори очи. После се сви още повече. — Рики, събуди се!

Никакъв отговор. Рики само потрепера цял, сякаш замръзваше. Марк извади от шкафа одеяло и го зави, после омота в пешкир шепа ледени кубчета и решително притисна мокрия вързоп върху лявото си око. Нямаше никакво желание да обяснява какво го е сполетяло.

Загледа се в телефона и си спомни как в каубойските филми вечно идва момент, когато навсякъде се валят трупове, отгоре бръмчат облаци мухи и всички бързат да погребат мъртъвците, преди да са ги докопали гадните лешояди. След час щеше да се стъмни. Дали лешоядите летяха и нощем? Не беше виждал такова нещо по телевизията.

Беше ужасно да мисли как онзи дебел адвокат лежи там само с една обувка и около пистолета в устата му навярно още тече кръв, но когато си представи и лакомите лешояди, Марк не издържа. Взе телефона, набра 911 и се изкашля.

— Тука, значи, в гората има един умрял човек и таковааа… някой трябва да го прибере.

Мъчеше се да говори с дълбок бас, но още от първата сричка разбра, че усилията му са просто жалки. Дишаше тежко и усещаше как болката в челото му се засилва.

— Кой се обажда, моля? — запита безстрастен, почти механичен женски глас.

— Няма ли начин да я прескочим тая работа?

— Трябва да знаем името ти, моето момче.

Ха така! Значи бе разбрала, че говори с дете. Дано поне гласът му да звучеше като на ученик от горните гласове.

— Вас интересува ли ви къде е трупът, или не? — запита Марк.

— Къде е?

Чудничко, помисли си Марк. Ето че вече беше готов да разправи всичко. И то не на свой човек, а на някаква невидима жена, която носеше униформа и работеше в полицията. Представи си как записът на разговора бавно се върти пред съда — съвсем като в телевизионните филми. Щяха да проведат разни анализи на гласа и да докажат категорично, че именно Марк Суей е съобщил за трупа, когато още никой на този свят не е знаел за него. Той напрегна гърло и се помъчи да говори още по-глухо.

— Мястото е близо до „Движими имоти Тъкър“ и…

— Паркингът на Уинъл Роуд, нали?

— Да, точно така. В горичката между „Движими имоти Тъкър“ и магистрала седемнайсет.

— Значи трупът е в горичката?

— Е не точно в нея. Лежи върху една кола на поляната.

— Сигурен ли си, че става дума за труп?

— Вижте сега, човекът е гръмнат. С пищов право в устата и няма начин да е жив.

— Ти видя ли го?

Жената явно губеше професионалната си сдържаност. В гласа й започваха да звучат нервни нотки.

Ама че тъп въпрос, каза си Марк. Дали съм го видял! Оная сигурно мотаеше разговора, за да проследят откъде се обажда.

— Видя ли трупа, момчето ми? — повтори жената.

— Разбира се, че го видях.

— Трябва да си кажеш името.

— Слушайте, от магистрала седемнайсет се отклонява тесен път, който води към полянка сред гората. Колата е голяма и черна, а умрелият лежи отгоре й. Ако не го намерите, ваша си работа. Чао.

Той остави слушалката и се втренчи в телефона. Във фургона цареше пълна тишина. Марк пристъпи към прозореца и надникна иззад мръсните завески, почти готов да види как от всички страни връхлитат полицейски коли и командоси с високоговорители и защитни жилетки.

Стига глупости. Той отново разтръска Рики и с изненада откри, че ръката му лепне от пот. Но малчуганът продължаваше да спи, без да изпуска проклетия палец. Марк внимателно хвана брат си през кръста и го повлече по тесния коридор към детската стаичка, където с известни усилия успя да го намести на леглото. По пътя Рики измънка нещо несвързано и опита да се изправи, но после пак се сви на кълбо. Марк го зави с одеялото и затвори вратата.

Набързо надраска на едно листче, че излиза за около час, а Рики нещо не е добре и спи. Майка им не държеше да ги заварва вкъщи, но винаги трябваше да оставят бележка къде са отишли.

В залисията Марк изобщо не чу далечното бръмчене на хеликоптер.

 

 

Докато вървеше по пътеката, запали цигара. Преди две години от една къща в предградията близо до паркинга бе изчезнал нов велосипед. Носеха се слухове, че някой го видял зад един фургон. Пак според същите слухове две фургонни хлапета го били префасонирали и боядисали. Момчетата от предградията обичаха да наричат бедните си съседи „фургонни хлапета“, влагайки в това прозвище цялото си презрение. Двете групировки посещаваха едно и също училище, където всекидневно влизаха в яростни схватки. А и възрастните от предградията автоматично прехвърляха всички пакости и престъпления върху обитателите на паркинга.

Оная кражба беше дело на хулигана Кевин от Норт Стрийт, който не пропусна да се похвали с новия велосипед пред неколцина приятели. Марк също го видя. После плъзнаха слуховете, из квартала взеха да се мотаят ченгета и една нощ някой почука на вратата. Оказа се, че следствието стигнало до името на Марк и един полицай искаше да му зададе няколко въпроса. Момчето трябваше цял час да седи край кухненската маса и да се свива под свирепия му поглед. В този печален час откри, че действителността няма нищо общо с телевизионните филми, където заподозреният винаги запазва хладнокръвие и презрително се усмихва на ченгето.

Марк отрече всичко, а после три нощи не спа и си обеща занапред да води праведен живот, колкото се може по-далеч от неприятностите.

Но ето че днес беше затънал до гуша в неприятности. Истински неприятности, много по-лоши от някакво си крадено колело. Самоубиец, който разкрива преди смъртта си ужасни тайни. Дали му каза истината? Беше пиян и съвсем превъртял, дрънкаше разни глупости за вълшебника и тям подобни. Но пък защо му трябваше да лъже?

Марк бе видял, че Роуми има пистолет, дори бе докоснал спусъка. И този пистолет бе причинил смъртта на адвоката. Законът сигурно щеше да го обяви за престъпник, щом бе гледал самоубийството, без да попречи.

Значи никому нямаше да каже! Роуми вече бе млъкнал завинаги. А с Рики все щеше да се оправи някак. Преди две години премълча за велосипеда, тъй че нищо не му пречеше да се справи и сега. Никой нямаше да узнае, че е бил в колата.

От далечината долетя вой на сирена, носле равномерното бръмчене на хеликоптер. Докато машината минаваше отгоре, Марк отскочи под близкото дърво. Сетне, без да бърза, приведе глава и започна да се прокрадва през гъсталака, докато чу гласове.

 

 

Навсякъде мигаха лампи. Сини над колите на ченгетата и червена върху линейката. Белите автомобили на мемфиската полиция бяха спрели край черния линкълн. Оранжево-бялата линейка пристигна на местопроизшествието тъкмо когато Марк надникна от храстите. Никой от хората на поляната не изглеждаше стреснат или разтревожен.

Роуми още лежеше върху багажника. Един полицай правеше снимки, другите се смееха на някакъв виц. Също като в телевизионните филми, от радиостанциите долитаха писукащи гласове. Струйка кръв, протекла изпод трупа, бе зацапала стоповете на линкълна. Дясната ръка с пистолета беше отпусната върху издутото му шкембе. Главата клюмаше надясно, но очите вече бяха затворени. Санитарите отидоха да огледат мъртвеца, после взеха да си правят майтап и ченгетата се разкискаха. След малко отвориха четирите врати и започнаха да проучват вътрешността на колата. Никой не си направи труда да отнесе мъртвеца. Хеликоптерът прелетя още веднъж и се отдалечи.

Марк клечеше в гъсталака на десетина метра от дървото и дънера, където с Рики бяха запалили по цигара. Имаше отлична видимост към поляната и дебелия адвокат, проснат върху багажника като умряла крава насред шосе. Пристигна още една полицейска кола, следвана от нова линейка. Наоколо вече гъмжеше от фуражки. Неколцина внимателно вадеха от колата разни дреболии и ги прибираха в малки бели пакетчета. Двама полицаи с гумени ръкавици навиваха маркуча. Фотографът клечеше край вратите и щракаше с апарата. От време на време някой спираше да хвърли едно око на Роуми, но повечето полицаи пиеха кафе от пластмасови чашки и бъбреха за глупости. Един вдигна върху багажника падналата обувка, после я прибра в бяла торбичка и надраска нещо. Друг коленичи край номера на колата, съобщи го по радиостанцията и зачака отговор.

Най-сетне санитарите измъкнаха от линейката носилка и я оставиха в бурените зад линкълна. Двама сграбчиха краката на Роуми и леко издърпаха трупа назад, докато други двама изчакваха да го хванат за ръцете. Ченгетата зяпаха и шеговито коментираха колко тежи пустият мистър Клифърд — значи вече знаеха името му. Питаха колко души ще трябва да носят тоя дебел задник, дали ще издържи носилката и как ще го наместят в колата. Усилията на санитарите предизвикаха нов взрив от смях.

Един полицай прибра пистолета в торбичка. Санитарите изтикаха трупа в линейката, но не затвориха вратата. Откъм черния път се зададе влекач с мигаща жълта лампа.

Марк отново се сети за Рики и палеца в устата му. Ами ако хлапето се нуждаеше от помощ? Мама скоро щеше да се прибере. Ами ако опиташе да го събуди и се изплашеше? Не, повече не биваше да кисне тук. След малко щеше да си тръгне и по пътя да изпуши още една цигара.

Чу някакъв шум зад гърба си, но не му обърна внимание. Изпращя вейка, после изведнъж нечия силна ръка го спипа за яката и грубоват глас запита:

— Какви са тия фокуси, момче?

Марк трескаво се завъртя и зърна над себе си физиономията на полицай. Дъхът му заседна на гърлото.

— Какво търсиш тук, момче? — запита ченгето и го дръпна нагоре за яката. Стискаше леко, но си личеше, че няма да търпи неподчинение. — Хайде, ставай. Не бой се.

Марк се изправи и полицаят го пусна. Ония от полянката ги бяха чули и гледаха към тях.

— Какво търсиш тук?

— Само гледах — каза Марк.

Полицаят махна с фенерчето си към поляната. Слънцето бе залязло и след двайсет минути щеше да се стъмни.

— Да излезем на открито.

— Трябва да се прибирам — възрази Марк.

Полицаят сложи ръка върху рамото му и го поведе през храстите.

— Как се казваш?

— Марк.

— А фамилията?

— Суей. Ами вашата?

— Харди. Значи Марк Суей, а? — замислено повтори ченгето. — И сигурно живееш в „Движими имоти Тъкър“, нали?

Нямаше как да отрече, но, кой знае защо, го обзе колебание.

— Да, сър.

Наближиха групата полицаи, които бяха замлъкнали и чакаха да видят хлапето.

— Хей, момчета, ето ви го Марк Суей, хлапакът, дето се обади по телефона — обяви Харди. — Ти се обади, нали, Марк?

Марк искаше да излъже, но сега лъжите едва ли щяха да му помогнат.

— Ами… да, сър.

— Как откри трупа?

— Играехме си тук двамата с брат ми.

— Къде по-точно?

— Наоколо. Ние живеем хей там — обясни Марк и посочи отвъд дърветата.

— Да не сте пушили марихуана?

— Не, сър.

— Сигурен ли си?

— Да, сър.

— Пази се от наркотиците, момче.

Сега го бяха наобиколили поне шестима полицаи и въпросите се сипеха от всички страни.

— Как открихте колата?

— Ами просто излязохме пред нея.

— По кое време беше?

— Не помня точно. Просто си вървяхме из гората. Всеки ден идваме тук.

— Как се казва брат ти?

— Рики.

— Фамилията същата ли е?

— Да, сър.

— Къде стояхте двамата с Рики, когато видяхте колата за пръв път?

Марк посочи с пръст дървото зад себе си.

— Под онова дърво.

Един санитар пристъпи към групата и съобщи, че потеглят да закарат трупа в моргата. Влекачът вече теглеше линкълна.

— Къде е сега Рики?

— У дома.

— Какво ти е на лицето? — запита Харди.

Марк неволно посегна към окото си.

А, нищо. Малко се сбих в училище.

— Защо се криеше в ония храсти?

— Не знам.

— Хайде, Марк, все е имало някаква причина да се криеш.

— Не знам. Някак страшно ми стана, нали разбирате. Дето видях умрял човек и тъй нататък.

— Никога ли не си виждал мъртвец?

— Само по телевизията.

При тия думи един от полицаите се усмихна.

— Видяхте ли човека, преди да се самоубие?

— Не, сър.

— Значи просто го открихте както си беше?

— Да, сър. Минахме под онова дърво там и видяхме колата, после… ъъъ… видяхме човека.

— Къде бяхте, когато чухте изстрела?

Марк понечи пак да махне с ръка към дървото, но веднага се опомни.

— Нещо не ви разбирам…

— Знаем, че сте чули изстрела. Къде бяхте в този момент?

— Никакъв изстрел не съм чул.

— Сигурен ли си?

— Сигурен. Дойдохме насам, открихме го и веднага се прибрахме у дома. После позвъних на 911.

— А защо не си каза името?

— Не знам.

— Не се прави на ударен, Марк, трябва да имаш причина.

— Не знам. Май доста се бях шашнал.

Ченгетата се спогледаха весело. Марк се помъчи да диша нормално и да изглежда изплашен. Какво толкова искаха от него? Та той беше само едно малко момче.

— А сега наистина трябва да си вървя. Мама сигурно вече ме търси.

— Добре — кимна Харди. — Само още един въпрос. Работеше ли двигателят, когато открихте колата?

Марк се замисли напрегнато, но не успя да си спомни дали Роуми бе изключил двигателя, преди да се застреля. Отговори бавно и предпазливо:

— Не съм сигурен, но мисля, че работеше.

Харди махна с ръка към една от полицейските коли.

— Качвай се. Ще те откарам.

— Няма защо. Мога и сам да се прибера.

— Не, тъмно е вече. Ще те откарам. Хайде, идвай. И полицаят го поведе за ръка към колата.