Джон Гришам
Клиентът (23)

23

Всеки вторник в продължение на два часа Реджи изчезваше в кабинета на д-р Елиът Левин, стария й психиатър. Левин държеше ръката й вече десет години. Той беше археологът, който събра парчетата на нейния разнебитен живот и й помогна да ги слепи. Нищо не можеше да наруши техните сеанси.

Клинт крачеше нервно в чакалнята на Левин. Даян се бе обаждала вече два пъти. Беше му прочела призовката и молбата по телефона. Той се обади на съдията Рузвелт и в Центъра за малолетни престъпници, както и в кабинета на Левин и сега нетърпеливо чакаше да стане единайсет часа. Секретарката на Левин се мъчеше да не му обръща внимание.

 

 

Когато сеансът привърши, Реджи се усмихваше. Леко целуна доктора по бузата и хванати за ръце, двамата влязоха в приемната с плюшените кресла, където чакаше Клинт. Усмивката й изчезна.

— Какво има? — попита Реджи, сигурна, че се е случило нещо ужасно.

— Трябва да вървим — каза Клинт, хвана я за ръката и я изведе навън. Тя кимна за сбогом на Левин, който ги наблюдаваше заинтригувано и притеснено.

На тротоара до малкия паркинг Клинт каза:

— Прибрали са Марк Суей. Задържан е.

— Какво? От кого?

— От полицията. Тази сутрин е внесена молба за арестуване на Марк, когото обвиняват в отказ да сътрудничи на правосъдието, и Рузвелт е издал разпореждане да бъде задържан като закононарушител. — Клинт сочеше напред. — Хайде да се качим в колата ти. Аз ще карам.

— Кой е внесъл молбата?

— Фолтриг. Даян се обади от болницата, откъдето са го прибрали. Тя направо се сбила с полицаите и Рики пак е получил стрес. Разговарях с нея и я уверих, че ще отидеш да прибереш Марк обратно.

Затръшнаха вратите на колата й и изхвърчаха от паркинга.

— Рузвелт е насрочил заседание в дванайсет на обяд — обясни Клинт.

— На обяд! Сигурно се шегуваш. Само след петдесет и шест минути!

— Значи спешно заседание. Говорих с него преди час, но не пожела да коментира молбата. Всъщност имаше да каже твърде малко. Къде отиваме?

За миг тя се замисли над въпроса.

— Той е в ареста и аз не мога да го извадя оттам. Дай да идем в Съда за малолетни. Искам да прочета обвиненията, както и да се срещна с Хари Рузвелт. Това е абсурдно — заседание, насрочено часове след внасяне на молбата. По закон трябва да минат от три до седем дни, не от три до седем часа.

— Правилникът не предвижда ли изключения по спешност?

— Да, но само в много краен случай. Метнали са Хари с куп лъжи. Закононарушител! Какво е направило детето? Пълно безумие. Опитват се да го принудят да говори, Клинт, това е всичко.

— Значи не си очаквала такова нещо?

— Разбира се, че не. Не и тук, в Съда за малолетни. Мислех, че съдебните заседатели от Ню Орлиънс ще призоват Марк, но защо Съдът за малолетни? Не е извършил никакво престъпление. Не заслужава да бъде арестуван.

— Е, успяха.

 

 

Джейсън Мактюн вдигна ципа на панталоните си и натисна ръчката на казанчето три пъти, докато най-сетне в допотопния писоар потече вода. Порцеланът беше зацапан от кафяви ивици, а подът беше мокър и той благодари на Бога, че кабинетът му е в сградата на ФБР, където всичко беше лъснато и изрядно. По-скоро щеше да асфалтира улици, отколкото да работи в Съда за малолетни.

Но все едно дали му харесваше, или не, сега беше тук и си губеше времето с делото Бойет, защото така бе пожелал К. О. Луис. Той пък получаваше нареждания от мистър Ф. Дентън Войлс, който вече четирийсет и две години беше директор на ФБР. И през цялата му служба нямаше друго убийство на конгресмен, още по-малко пък на сенатор. Фактът, че покойният Бойд Бойет бе скрит толкова умело, беше истинско оскърбление за него. Мистър Войлс беше доста разстроен — не от самото убийство, а от неспособността на ФБР да разреши случая докрай.

Мактюн имаше силно предчувствие, че Реджи Лав ще пристигне съвсем скоро, тъй като бяха отмъкнали нейния клиент под носа й, и си представяше как ще фучи, като се срещнат. Може би щеше да разбере, че тази съдебна стратегия е замислена в Ню Орлиънс, а не в Мемфис и най-малкото пък в неговия кабинет. Сигурно щеше да разбере, че той, Мактюн, е просто един скромен служител на ФБР, който получава заповеди отгоре и прави каквото му наредят адвокатите. А може би щеше да успее да избегне срещата, преди всички те да влязат в съдебната зала.

Може би, но не. Когато Мактюн отвори вратата на тоалетната и излезе в коридора, внезапно се изправи лице в лице с Реджи Лав. Клинт беше на една крачка зад нея. Тя съзря Мактюн моментално и след секунди той се оказа притиснат до стената. Беше възбудена.

— Здравейте, мисис Лав — каза той с престорено безгрижна усмивка.

— Реджи ми казват, Мактюн.

— Здравей, Реджи.

— Кой е тук с теб? — попита тя със свиреп поглед.

— Моля?

— Твоята шайка, твоята малка банда, групичката правителствени конспиратори. Кой от тях е тук?

Това не беше тайна. Можеше да го обсъжда с нея.

— Джордж Орд, Томас Финк от Ню Орлиънс, К. О. Луис.

— Кой е К. О. Луис?

— Заместник директорът на ФБР. От Вашингтон.

— Какво търси тук? — Въпросът й беше кратък и рязък и насочен като стрела към очите на Мактюн. Той се бе залепил за стената и не смее да помръдне, но храбро се преструваше, че нехае. Ако Финк или Орд, или, не дай си Боже, К. О. Луис случайно се озовяха в коридора и го видеха да си шушука така с нея, носле нямаше оправяне.

— Ами аз… ъъъ…

— Не ме принуждавай да изваждам касетата, Мактюн — каза тя, при което, тъй или иначе, спомена проклетия запис. — Просто ми кажи истината.

Клинт стоеше зад нея, държеше куфарчето й и наблюдаваше движението по коридора. Той изглеждаше малко изненадан от тази среща и бързината, с която тя се развиваше. Мактюн сви рамене, сякаш беше забравил за записа. Е, тя му го напомни и какво от това, по дяволите?

— Мисля, че са се обадили на мистър Луис от кабинета на Фолтриг и са го помолили да дойде тук. Това е всичко.

— Всичко ли? Нямахте ли тази сутрин кратко съвещанийце със съдията Рузвелт?

— Да, имахме.

— Но не си направи труда да ми позвъниш, нали?

— Съдията каза, че той ще ти се обади.

— Ясно. Имаш ли намерение да даваш показания по време на заседанието? — При този въпрос тя отстъпи крачка назад и Мактюн задиша по-спокойно.

— Ще дам, ако ме призоват за свидетел.

Тя заби пръст във въздуха, на сантиметри от лицето му. Нокътят й беше дълъг, грижливо изпилен и лакиран в червено и Мактюн го загледа боязливо.

— Ще се придържаш към фактите, ясно? Една лъжа, ако ще и дребна, една самоволна натегаческа глупост пред съдията или някое необмислено подмятане, което наврежда на клиента ми, и ще ти прережа гърлото, Мактюн. Разбра ли ме?

Озъртайки се нагоре-надолу по коридора, той продължи да се усмихва, сякаш бяха добри приятели, които са се счепкали леко.

— Разбрах — каза той ухилено.

Реджи се обърна и тръгна, съпроводена от Клинт. Мактюн се вмъкна обратно в тоалетната, макар да беше сигурен, че тя няма да се поколебае да нахълта и там, ако се сети нещо.

— За какво беше всичко това? — попита Клинт.

— Просто за да сме сигурни, че няма да лъже.

Промъкваха се през тълпата от ищци и ответници — мъже, съдени за бащинство, бащи, неплащащи издръжка, деца, задържани за хулиганство — и техните адвокати, скупчени на групички по коридора.

— Какво беше това за касетата?

— Не съм ли ти казала?

— Не.

— Ще ти я пусна по-късно. Страхотно забавление!

Тя отвори вратата с табелката ХАРИ РУЗВЕЛТ, съдия и се озоваха в тясна, претъпкана стая с четири бюра по средата и рафтове е досиета, опасали стените. Реджи се запъти право към първото бюро отляво, където една тъмнокожа хубавица печаташе нещо на машина. На табелката отстрани пишеше МАРША РИГЪЛ. Тя спря да пише, усмихна се и каза:

— Здравей, Реджи.

— Здрасти, Марша. Къде е негова светлост?

На рождените си дни Марша получаваше цветя от кантората на Реджи Лав, а за Коледа — шоколадови бонбони. Тя беше дясната ръка на Хари Рузвелт, един толкова претоварен човек, че нямаше време да запомня уговорки, ангажименти, срещи и годишнини. Но Марша винаги помнеше. Реджи й беше адвокатка на развода преди две години. Мама Лайф я бе гощавала с лазаня.

— На дело е. Трябва да излезе след няколко минути. Вие сте за дванайсет на обяд, нали знаеш?

— Така чувам.

— Той цяла сутрин ти звъни.

— Е, не ме е намерил. Ще изчакам в кабинета му.

— Разбира се. Искаш ли сандвич? Тъкмо ще поръчвам обяд за него.

— Не, благодаря. — Реджи взе куфарчето си и помоли Клинт да изчака в коридора и да се оглежда за Марк. Беше дванайсет без двайсет и той щеше да пристигне скоро.

Марша й подаде копие от молбата и Реджи влезе в съдийския кабинет, сякаш беше неин. Затвори вратата след себе си.

 

 

Хари и Айрини Рузвелт също бяха гощавани от мама Лайф. Едва ли някой друг адвокат от Мемфис прекарваше толкова време в Съда за малолетни, колкото Реджи Лав, и през изминалите четири години отношенията им на взаимно уважение между адвокат и съдия бяха прераснали в приятелство. Горе-долу единствената придобивка на Реджи от развода й с Джо Кардони бяха целогодишните карти за щатските турнири по баскетбол. Тройката — Хари, Айрини и Реджи — бяха изгледали много мачове в зала „Пирамида“; понякога с тях идваше Елиът Левин или друг приятел на Реджи. След баскетбола обикновено следваше солен кейк в „Кафе Еспресо“ или в зависимост от настроението на Хари — късна вечеря в „Гризанти“. Хари вечно беше гладен, вечно мислеше за следващото ядене. Айрини му се караше за теглото и той започваше да яде още повече. И Реджи го подкачаше от време на време за това и всеки път, когато заговореше за килограми и калории, той веднага питаше за мама Лайф, за нейните спагети, сирена и плодови коктейли.

И съдиите са хора. Нуждаят се от приятели. Затова той можеше да яде и да пие с Реджи Лав или който и да е друг адвокат, но същевременно да запази безпристрастна съдийската си преценка.

Реджи се удивляваше на старателно постигнатия хаос в този кабинет. Подът беше застлан с овехтял светъл килим, почти целият затрупан със спретнати купчинки досиета и сборници със съдийски решения, всичките високи две педи. Две стени бяха покрити с увиснали етажерки, но книгите не се виждаха от тефтери и пликове, и още купчини досиета и записки, които заплашително стърчаха във въздуха. Навред бяха нахвърляни червени и кафяви папки. Три стари дървени стола стояха измъчено пред бюрото. В момента единият беше свободен, но несъмнено до края на деня щеше да послужи като лавица за някоя тлъста купчина книжа. Реджи седна на този стол и заоглежда бюрото.

Макар че сигурно беше от дърво, от него се виждаха само страничните дъски. Отгоре може да бе покрито с кожа или гетинакс, но това нямаше как да се разбере. Самият Хари не си спомняше как изглежда плотът на бюрото му. Сред най-високите пластове книжа бяха спретнатите купчинки съдебни документи, внесени и подредени от Марша в редичка с височина една педя. Две педи за пода, една педя за бюрото. Под редичката, в долния пласт, имаше голям разграфен по дати календар за 1986 г., който навремето Хари бе използвал, за да си драска и рисува, докато адвокатите го отегчаваха със своите безкрайни обяснения. Под календара беше царството на безпорядъка. Дори Марша се боеше да бърка по-надолу.

Тя беше прикрепила на облегалката на стола му десетина бележници върху жълти самозалепващи се листчета. Явно това бяха най-спешните сутрешни проблеми.

Въпреки хаоса в кабинета му Хари Рузвелт беше най-организираният съдия, когото Реджи бе срещала в четиригодишната си кариера. Не му се налагаше да губи време за изучаване на закона, засягащ малолетните, тъй като бе написал по-голямата част от него. Беше известен с лаконичността си, тъй че разпоредбите и съдебните му решения бяха твърде кратки според юридическите стандарти. Не понасяше многословните досиета, изписани от адвокатите, и беше рязък с тези, които се любуваха на собственото си красноречие. Разпределяше разумно времето си, а за останалото се грижеше Марша. Кабинетът и бюрото му бяха прословути в мемфиските юридически среди и Реджи подозираше, че това го забавлява. Тя му се възхищаваше, не само заради мъдростта и почтеността, но и заради неговата преданост към тази работа. Отдавна можеше да се изкачи на по-високо стъпало в съдебната власт, където да има лъскаво бюро, много секретарки, пристави и помощници, чист килим и изрядна климатична инсталация.

Реджи прелисти молбата-обвинение. Беше съчинена от Фолтриг и Финк, с подписите им отдолу. Нищо конкретно, само дълги и широки голословни твърдения, че непълнолетният Марк Суей възпрепятства федералното разследване, като отказва да сътрудничи на ФБР и областната прокуратура на Южна Луизиана. Презрението й към Фолтриг ставаше все по-силно и по-силно.

Но можеше да бъде и по-зле. Името на Фолтриг можеше да стои под призовка от разширен състав съдебни заседатели в Ню Орлиънс, които изискват Марк Суей да се яви там като свидетел. Щеше да бъде напълно законно и редно Фолтриг да действа така и тя бе малко изненадана, че е избрал Мемфис за свой трибунал. Ню Орлиънс щеше да е следващата арена, ако тук удареше на камък.

Вратата се отвори и една масивна фигура в черна тога нахълта тежко, а мигом след нея дотича Марша със списъка, в който отмяташе неотложните ангажименти. Той слушаше, без да я поглежда, като през това време разкопча тогата си и я хвърли на стола, отрупан с папки.

— Добър ден, Реджи — каза той с усмивка и я потупа по рамото, когато мина покрай нея. После отпрати Марша, която излезе и затвори вратата. Той отлепи жълтите листчета от стола, без да ги чете, и се тръсна на него.

— Как е мама Лайф? — попита съдията.

— Добре е. А ти?

— Чудесно. Не се учудвам, че си тук.

— Не е било нужно да подписваш заповед за задържане. Щях и сама да го доведа тук, Хари, знаеш го. Снощи той заспа в люлката на мама Лайф. В сигурни ръце е.

Хари се усмихна и потърка очи. Малцина адвокати го наричаха Хари в този кабинет. Но от нейните уста му беше приятно да чува малкото си име.

— Реджи, Реджи. Ти никога не искаш да приемеш, че и твоите клиенти трябва да бъдат задържани като другите.

— Не е вярно.

— Смяташ, че всичко е наред, щом можеш да ги заведеш у дома и да ги нагостиш.

— Това помага.

— Да, разбира се. Но според мистър Орд и ФБР може би опасности грозят малкия Марк Суей.

— Какво ти казаха?

— Ще чуеш на заседанието.

— Трябва да са били много убедителни, Хари. Уведомявате ме един час преди да започне заседанието. Това сигурно е рекорд.

— Мислех, че така ще ти хареса. Можем да го отложим за утре, ако предпочиташ. Нямам нищо против да накарам мистър Орд да почака.

— Не и когато Марк е в ареста. Пусни го под мое попечителство и ще го отложим за утре. Трябва ми време да помисля.

— Боя се да го пусна, докато не чуя показанията му.

— Защо?

— Според ФБР в града има някакви много опасни типове, които може би искат Марк да млъкне завинаги. Познаваш ли някой си Гронк и приятелчетата му Боно и Пирини? Някога да си чувала за тях?

— Не.

— Нито пък аз до тази сутрин. Изглежда, че тези господа са пристигнали в нашия прекрасен град от Ню Орлиънс и са близки съратници на мистър Бари Мулдано, или Ножа, както мисля, че е известен из оня край.

Слава Богу, че организираната престъпност още не е заляла Мемфис. Страх ме е, Реджи, сериозно ме е страх. Тия хора не си играят.

— И мен ме е страх.

— Досега заплашвали ли са го?

— Да. Станало е вчера в болницата. След като ми го каза, не се е отделял от мен.

— Значи сега ти си неговата охрана.

— Не, не съм. Но мисля, че кодексът не те упълномощава да разпореждаш задържане на деца, които може да са в опасност.

— Реджи, скъпа, нали аз съм писал кодекса. Мога за издам заповед за задържане на всяко дете, за което се твърди, че е закононарушител.

Вярно, той беше писал кодекса. А апелативните съдилища отдавна се бяха отказали да оспорват решенията на Хари Рузвелт.

— И какви са греховете на Марк според Фолтриг и Финк?

Хари измъкна две салфетки от едно чекмедже и издуха носа си. Отново й се усмихна.

— Той не може да мълчи, Реджи. Ако знае нещо, трябва да им го каже. Наясно си с това.

— Значи, предполагаш, че знае нещо.

— Нищо не предполагам. В молбата се правят известни декларации, които донякъде се основават на факти и донякъде на догадки. Също както във всички молби. Не мислиш ли така? Никога не знаем истината, преди да сме изслушали лицето.

— Доколко вярваш на глупостите на Мьолер Къртицата?

— На нищо не вярвам, Реджи, докато не ми се каже под клетва в моята съдебна зала. Тогава вече вярвам до десет процента.

Настъпи дълго мълчание, през което съдията преценяваше дали да зададе въпроса, или не.

— И тъй, Реджи, какво знае детето?

— Ясно ти е, че това е поверителна информация, Хари.

Той се усмихна.

— С една дума, знае повече, отколкото трябва.

— Би могло да се каже.

— Ако сведенията са решаващи за следствието, Реджи, той трябва да проговори.

— А ако откаже?

— Не зная. Ще се занимаем с това, ако стане. Сече ли му пипето на детето?

— Страхотно. Разбито семейство, без баща, майката е работничка, израснало е на улицата. Обичайният случай. В пети клас е и вчера говорих с учителката му — по всичко има отличен, с изключение на математиката. Освен че от улицата е научил много, умът му е като бръснач.

— Някакви предишни провинения?

— Никакви. Той е прекрасно дете. Направо знаменито.

— Повечето ти клиенти са знаменити, Реджи.

— Този е по-специален. Той не е тук по своя вина.

— Надявам се, че адвокатката му ще го посъветва по всички въпроси. На заседанието може да стане много напечено.

— Повечето ми клиенти са добре осведомени какво да правят.

— Дума да няма.

Почука се леко и на вратата се появи Марша.

— Клиентът ти е тук, Реджи. В една от стаите за свидетели, в номер три.

— Благодаря ти. — Тя се изправи и се запъти към вратата. — Ще се видим след няколко минути, Хари.

— Да. И ме чуй: не прощавам на деца, които не ми се подчиняват.

— Зная.

 

 

Той седеше на един стол, наклонен назад, към стената, със скръстени на гърдите ръце и недоумяващ поглед. От три часа се отнасяха с него като със затворник и вече свикваше. Чувстваше се в безопасност. Не го бяха били нито ченгета, нито съкилийници.

Стаята беше без прозорци, малка и сумрачна. Реджи влезе и придърпа един сгъваем стол до неговия. Беше идвала много пъти в тази стая при подобни обстоятелства. Той й се усмихна с явно облекчение.

— Е, как е пандизът? — попита го.

— Още не са ми дали една хапка да хапна. Можем ли да ги съдим?

— Вероятно. Как е Дорийн, лелката с ключовете?

— Голяма гаднярка. Откъде я познаваш?

— Ходила съм там много пъти, Марк. Това ми е работата. Мъжът й излежава трийсетгодишна присъда за обир на банка.

— Хубаво. Ще я питам за него, ако пак я видя. Ще се връщам ли там, Реджи? Искам да знам какво става, разбираш ли?

— Ами много е просто. Съдията Хари Рузвелт ще ни изслуша след няколко минути на заседание в неговата зала. Може да продължи и няколко часа. Областният прокурор и ФБР твърдят, че знаеш важни сведения и според мен можем да очакваме, че ще помолят съдията да те накара да проговориш.

— А той може ли да ме накара?

Реджи говореше много бавно и предпазливо. Марк беше единайсетгодишно дете, умно и отракано, но тя бе срещала мнозина като него и знаеше, че в този момент той е просто едно уплашено момченце. Можеше да се вслуша в думите й, но можеше и да не се вслуша. Или пък да чуе само каквото искаше да чуе, тъй че тя трябваше да внимава.

— Никой не може да те накара.

— Добре.

— Но съдията може да те върна в онази стаичка, ако не проговориш.

— Обратно в ареста?

— Точно така.

— Не разбирам защо. Не съм направил нищо лошо, дявол да го вземе, а съм прибран на топло. Направо не го схващам.

— Много е просто. Ако, наблягам на ако, съдията Рузвелт ти нареди да отговориш на определени въпроси и ако ти откажеш, тогава той може да те задържи заради неуважение към съда, задето не му се подчиняваш. Е, досега не съм виждала единайсетгодишно момче, задържано за неуважение на съда, но ако си голям човек и откажеш да отговаряш, отиваш в ареста по този параграф.

— Ама аз съм дете.

— Да, но мисля, че едва ли ще те освободи, ако откажеш да отговориш на въпросите. Виж какво, Марк, законът е много ясен в тази си част. Носител на информация, важна за разследване на криминално престъпление, не може да я задържа, защото се чувства застрашен.

С други думи, не можеш да мълчиш, защото се страхуваш да не се случи нещо на семейството ти и на самия теб.

— Много тъп закон.

— И аз всъщност не съм съгласна с него, но това не е важно. Законът си е закон и той не нрави изключения, дори за деца.

— Значи ще ме хвърлят в затвора за неуважение към съда?

— Много е възможно.

— Можем ли да съдим Рузвелт или пък да направим нещо друго, че да се измъкна?

— Не. Не можем да съдим съдия. Пък и Хари Рузвелт е много добър и честен човек.

— Умирам от нетърпение да го зърна.

— Няма да чакаш дълго.

Марк се замисли. Столът му равномерно се накланяше към стената.

— Колко ще ме държат в ареста?

— Ако приемем, разбира се, че те пратят там, вероятно докато се подчиниш на съдийските разпореждания. Докато проговориш.

— Добре, ами ако реша да не проговоря? Тогава колко ще стоя затворен? Месец? Година? Десет години?

— Не мога да отговоря на този въпрос, Марк. Никой не знае.

— И съдията ли не знае?

— Не. Ако те праща в ареста за неуважение към съда, съмнявам се, че има представа колко ще те държи там.

Отново настъпи продължително мълчание. Беше прекарал три часа в стаичката на Дорийн и не му се стори толкова ужасно. Беше гледал филми за затвори, в които се биеха и вилнееха банди и се използваха самоделни оръжия, за да се убиват доносниците. Охраната тормозеше затворниците. Те пък се претрепваха един друг. Холивуд в най-добрата си форма. Но това място не беше толкова страшно.

А и като погледнеше другата възможност… Без нищичко, което да нарече дом, семейство Суей сега живееше в стая 943 на благотворителната болница Сейнт Питър. Но мисълта за Рики и майка му, мъчещи се сам-сами, без него, бе непоносима.

— Говори ли с мама? — попита той.

— Още не. Ще й се обадя след заседанието.

— Притеснявам се за Рики.

— Искаш ли майка ти да дойде в съдебната зала? Тя би трябвало да присъства.

— Не. Малко ли неща са й на главата? Ние с теб можем да оправим тая каша.

Реджи сложи ръка на коляното му. Идеше й да заплаче. Някой почука на вратата и тя се провикна:

— Само минутка.

— Съдията е готов — чу се глас отвън.

Марк си пое дълбоко дъх и се втренчи в ръката й върху коляното си.

— Мога ли да се позова на Петата поправка, и толкоз?

— Не. Няма да мине номерът, Марк. Вече мислих за това. Въпросите няма да те принудят да свидетелстваш срещу себе си. Те са с цел извличане на информацията, която би могъл да имаш.

— Не ми стана ясно.

— Разбирам те. Слушай ме внимателно, Марк. Ще се опитам да ти обясня. Те искат да знаят какво ти е казал Джероум Клифърд, преди да умре. Ще ти зададат някои много конкретни въпроси за събитията точно преди самоубийството. Ще те питат какво ти е казал Клифърд за сенатора Бойет, ако въобще ти е казал нещо. Това, което им кажеш, в никакъв случай няма да те свърже с убийството на сенатора. Разбираш ли? Ти нямаш нищо общо с него. И със самоубийството на Джероум Клифърд нямаш нищо общо. Не си нарушил никакви закони, окей? Не си заподозрян в никакво престъпление или злосторничество. Тъй че не можеш да се браниш с Петата поправка. — Тя замълча и го погледна в очите. — Разбираш ли?

— Не. След като не съм направил нищо лошо, защо ме прибраха ченгетата, защо ме отведоха в ареста? Защо стоя тук и чакам някакво заседание?

— Тук си, защото смятат, че знаеш нещо ценно, а и защото, както вече казах, всеки човек е задължен да подпомага служителите на закона по време на разследването.

— Пак ти казвам, че този закон е глупав.

— Може би. Но днес не можем да го променим.

Той наклони стола напред и седна на четирите му крака.

— Трябва да разбера едно нещо, Реджи. Защо да не мога да им кажа, че нищо не знам. Защо да не мога да им кажа, че аз и старият Роуми сме си говорили за самоубийствата и отиването в рая или в ада. Ей такива работи, знаеш.

— Да говориш лъжи?

— Да. Ще видиш, че ще мине. Никой не знае истината освен Роуми, аз и ти. Нали така? А Роуми, мир на праха му, вече не говори.

— Не можеш да лъжеш в съда, Марк. — Каза го с цялата искреност, на която бе способна. Загуби часове от съня си, за да формулира отговора на този неизбежен въпрос. Толкова много й се искаше да изрече „Да! Точно така! Излъжи, Марк, излъжи!“

Заболя я коремът, ръцете й едва не затрепериха, но тя устоя твърдо.

— Не мога да ти позволя да лъжеш в съда. Ще говориш под клетва, тъй че трябва да кажеш истината.

— Значи съм сгрешил, като съм те наел, нали?

— Мисля, че не.

— Сгрешил съм. Караш ме да казвам истината, а в тоя случай тя може да ме убие. Ако те нямаше тук, щях да вляза намахано и да ги излъжа, без да ми мигне окото. Тогава и аз, и мама, и Рики щяхме да сме в безопасност.

— Можеш да се откажеш от мен, ако искаш. Съдът ще ти назначи друг адвокат.

Марк стана, отиде в най-тъмния ъгъл на стаята и заплака. Тя видя как главата му клюмна и раменете му увиснаха. Той закри очи с опакото на дясната си ръка и захлипа силно.

Макар че много пъти беше виждала уплашени и страдащи деца, тази гледка бе непоносима. Не можа да издържи и също заплака.