Джон Гришам
Клиентът (22)

22

Параклисът беше студен и влажен. Представляваше кръгла постройка, залепена като злокачествен израстък към огромната зала, където се вграждаха урните. Навън валеше и два снимачни екипа от Ню Орлиънс се гушеха край телевизионните коли, скрити под чадъри.

Тълпата беше внушителна, особено за човек без семейство. Тленните му останки бяха положени в изящна порцеланова урна, кацнала на махагонова масичка. Невидими тонколони печално редяха погребални мелодии някъде отгоре, докато адвокати и съдии, както и неколцина клиенти пристъпваха неуверено в параклиса и сядаха в задната част. Бари Ножа тръгна наперено по пътеката заедно с двама гангстери, които го следваха неотлъчно. Беше облечен както подобава за случая — черен двуреден костюм с черна риза и черна вратовръзка. И черни обувки от гущерова кожа. Опашчицата му беше грижливо сресана. Пристигна късно и сега се наслаждаваше на втренчените погледи на присъстващите. В края на краищата беше стар познат на Джероум Клифърд.

Четири реда по-назад заедно с Уоли Бокс седеше почитаемият Рой Фолтриг, който свъсено се взираше в опашчицата. Адвокатите и съдиите гледаха Мулдано, после отправяха очи към Фолтриг и пак към Мулдано. Интересно беше да ги види човек на едно и също място.

Музиката затихна и някакъв свещеник с по-либерални религиозни принципи се качи на малък амвон зад урната. Подхвана дълго прощално слово за Уолтър Джероум Клифърд, в което упомена всичко освен имената на домашните любимци от детството му. Това не беше неочаквано, защото, след като свършеше, едва ли имаше да се добави кой знае колко.

Службата беше кратка, точно както бе пожелал Роуми в бележката си. Адвокатите и съдиите поглеждаха часовниците си. Отгоре пак се разнесе жално песнопение и свещеникът разпусна опечалените.

Прощаването с Роуми трая петнайсетина минути. Нямаше сълзи. Дори секретарката му запази самообладание. Дъщеря му не присъстваше. Тъжна работа. Беше живял четирийсет и четири години и никой не проля сълза на погребението му.

Фолтриг остана на мястото си и начумерено стрелна Мулдано, когато онзи мина наперено по пътеката и излезе навън. Фолтриг изчака параклисът да се изпразни и едва тогава се отправи към изхода, последван от Уоли. Камерите бяха там, а той тъкмо това искаше.

Малко по-рано Уоли беше подхвърлил на пресата пикантната новина, че знаменитият Рой Фолтриг ще присъства на службата, а също, че има вероятност да се появи и Бари Мулдано, по прякор Ножа. Нито Уоли, нито Рой имаха представа дали Мулдано ще присъства, но това беше неофициална информация, тъй че кой го беше грижа дали е вярна. Важното бе, че имаше резултат.

Един репортер помоли Фолтриг да му отдели няколко минути и той постъпи както винаги. Погледна часовника си, направи се на ужасно притеснен, че му досаждат, и изпрати Уоли да докара микробуса. После изрече онова, което неизменно казваше:

— Добре, но да е по-кратко. След петнайсет минути трябва да съм в съда.

Той не беше стъпвал в съда от три седмици. Обикновено ходеше там веднъж месечно, но ако го слуша човек, излизаше, че едва ли не спи в съдебната зала, където се бори с престъпните типове и защитава интересите на американските данъкоплатци, бичувайки злото с тежките си обвинения.

Сви се под чадъра си и загледа миникамерата. Репортерът размаха микрофон пред лицето му.

— Джероум Клифърд ви беше противник. Защо дойдохте на прощалната му служба?

Фолтриг мигом се нажали.

— Джероум беше чудесен адвокат и мой добър приятел. Много пъти сме се изправяли в съда един срещу друг, но се уважавахме.

Какъв човек! Великодушен дори към мъртвите си съперници. Той мразеше Джероум Клифърд и Джероум Клифърд също го мразеше, но камерата улавяше само покрусата на скърбящ приятел.

— Мистър Мулдано е наел нов адвокат и е внесъл молба за отлагане на делото. Каква е вашата реакция?

— Както знаете, съдията Ламонд е насрочил заседание за разглеждане на тази молба утре сутринта в десет. Решението ще е негово. Съединените щати ще бъдат готови за процеса, когато и да го насрочи.

— Надявате ли се да откриете трупа на сенатора Бойет преди процеса?

— Да, мисля, че сме на път да го открием.

— Вярно ли е, че сте били в Мемфис буквално часове след самоубийството на мистър Клифърд?

— Да. — Той повдигна рамене, сякаш това не беше кой знае какъв подвиг.

— Във мемфиските вестници пише, че детето, което е било с мистър Клифърд, когато се е застрелял, може би знае нещо за случая Бойет. Има ли основания да им се вярва?

Той се усмихна стеснително, друга запазена марка в поведението му. Когато отговорът беше положителен, но не можеше да го изрече, ала искаше, тъй или иначе, хората да го узнаят, Рой Фолтриг просто се усмихваше на репортерите и казваше: „Не мога да коментирам по въпроса.“

— Не мога да коментирам по въпроса — каза и сега той и се озърна, сякаш времето е много напреднало и натовареният му с процеси график го зове.

— Знае ли момчето къде е трупът?

— Не коментирам — отсече той с раздразнение. Дъждът се усили и запръска по чорапите и обувките му. — Трябва да вървя.

 

 

След час, прекаран в ареста, Марк бе готов да избяга. Огледа внимателно и двата прозореца. Този над клозета беше с някаква мрежа, но това нямаше значение. Бедата бе там, че каквото и да излезеше през него, включително и момче, щеше да пада право надолу поне петнайсетина метра и се да размаже на бетонната настилка, опасана с метална ограда и бодлива тел. Да не говорим, че и двата прозореца бяха дебели и твърде тесни, за да можеш да се измъкнеш, установи той.

Принуждаваха го да бяга, когато го извеждат нанякъде, може би да вземе един-двама заложници. Беше гледал няколко страхотни филма за затворници бегълци. Любимият му беше „Бягство от Албатрос“ с Клинт Ийстуд. Все щеше да измисли нещо.

Дорийн почука на вратата, раздрънка ключовете си и влезе. Държеше указател и черен телефон, който включи в контакт на стената.

— Твой е за десет минути. И никакви междуградски.

После изчезна, вратата щракна силно зад нея и остана само тежкият й евтин парфюм, от който чак му залютя на очите.

Мари намери номератора на болницата и поиска стая 943, но му казаха, че не свързват с тази стая. Рики спи, помисли си той. Сигурно е зле. Откри номера на Реджи и чу гласа на Клинт от телефонния секретар. Звънна в кабинета на Грийнуей, но му казаха, че лекарят е на визитация. Марк обясни точно кой е и секретарката предположи, че сигурно преглежда Рики. Пак набра Реджи. Същият запис. Остави спешно съобщение: „Измъкни ме от ареста, Реджи!“. Позвъни и в дома й и изслуша още един запис.

Втренчи се в телефона. Оставаха му още шест-седем минути, които трябваше да оползотвори някак. Запрелиства указателя и намери списъка на полицейските управления в Мемфис. Откри номера на Северния район и го набра.

— Агент Кликман — каза той.

— Един момент — чу се глас от другия край.

Изчака няколко секунди и друг глас попита:

— Кого търсите?

Той се изкашля и се помъчи гласът му да звучи по-плътно и отривисто.

— Агент Кликман.

— На дежурство е.

— Кога ще се върне?

— Към обяд.

— Благодаря.

Марк затвори слушалката и се запита дали линиите не се подслушват. Вероятно не. В крайна сметка тези телефони се използваха от престъпници и хора като него, за да се обаждат на адвокатите си и да обсъждат важни работи. Редно беше да могат да си споделят нещо.

Запомни телефона и адреса на полицейското и после се прехвърли на „Ресторанти“. Набра един номер и чу дружелюбен глас:

— Пици „Домино“. Какво ще поръчате?

Той прочисти гърлото си и заговори с дебел глас:

— Бих искал да поръчам четири големи, комбинирани.

— Това ли е всичко?

— Да. Трябват ми на обяд.

— Името ви?

— Поръчвам ги за агент Кликман от Северно управление.

— Къде да се доставят?

— Северно управление, Алън Роуд, трийсет и шест, трийсет и три. Просто потърсете Кликман.

— И друг път сме носили там. Телефон?

— Три петици, осем, девет, осем девет.

Последва пауза, докато сметачната машина направи сметката.

— Ще струват четирийсет и осем долара и десет цента.

— Чудесно. Не ми трябват до обяд.

Марк затвори с разтуптяно сърце. Но вече го беше направил веднъж и щеше пак да опита. Откри номерата на веригата „Пица Хът“, която имаше седемнайсет заведения в Мемфис, и започна да дава поръчки. В три пицарии казаха, че са много отдалечени от центъра. Веднага прекъсна разговора. Едно момиче прояви подозрение, струвал й се много малък. И на нея също затвори телефона. Но в повечето случаи се оказа едно и също — обаждаш се, даваш поръчка, казваш адрес и телефон и оставяш другото на частната инициатива.

Когато след двайсет минути Дорийн почука на вратата, той поръчваше на Кликман китайска храна от ресторанта на Уонг. Мигом затвори и се запъти към леглата. Тя му отне телефона с голямо задоволство, сякаш прибираше играчките на непослушни малчугани. Но не беше достатъчно бърза. За полицая Кликман бяха поръчани четирийсетина дебели, големи пици делукс и десетина китайски обяда, които трябваше да се доставят по пладне, с обща цена около петстотин долара.

 

 

За да си поизбистри главата, Гронк пиеше четвърти портокалов сок от сутринта и току-що глътна още едно прахче против главоболие. Стоеше по чорапи край прозореца на хотелската си стая, с отпуснат колан и разкопчана риза, и притеснено слушаше тревожните новини, които му докладваше Джак Нане.

— Станало е преди няма и половин час — каза Нане, седнал на тоалетната масичка. Взираше се в стената и гледаше да не се дразни от този тъпанар до прозореца, обърнат с гръб към него.

— Защо? — избоботи Гронк.

— Трябва да е нареждане на Съда за малолетни. Отведоха го направо в ареста. Искам да кажа, че не могат току-тъй да приберат едно момче или когото и да било и да го пратят в ареста. Трябва да е регистрирано нещо в Съда. Кал отиде там, сега проверява. Може би скоро ще разберем какво е, нямам представа. Мисля, че архивите на тоя съд се заключват.

— По дяволите, трябва да се намери достъп до тях, ясно?

Нане кипна, но прехапа език. Мразеше Гронк и малката му банда главорези. Макар да се нуждаеше от стоте долара на час, вече му беше дотегнало да кисне в тази мръсна, задимена стая и да му подвикват като на лакей. Имаше си други клиенти. А и Кал беше един невротик…

— Мъчим се — каза той.

— Помъчете се малко повечко — каза Гронк с лице към прозореца. — Сега трябва да се обадя на Бари и да му съобщя, че са отвели хлапето и няма как да се докопаме до него. Заключили са го някъде, може би с охрана пред вратата. — Той допи портокаловия сок и хвърли кутията по посока на кошчето. Не улучи и тенекията дрънна в стената. Свирепо изгледа Нане. — Бари ще иска да знае има ли начин да отмъкнем хлапето. Ти какво предлагаш?

— Предлагам да оставите хлапето на мира. Тук не е Ню Орлиънс и това не ви е някой малък смотльо, та набързо да го очистите и всичко да тръгне по мед и масло. На това хлапе му сече пипето, и то много. Под наблюдение е. Ако направите някоя глупост, ще ви погнат стотина феберейци. Няма да ви дадат дъх да си поемете и после двамата с мистър Мулдано ще изгниете в затвора. Тук, не в Ню Орлиънс.

— Да, да. — Гронк размаха ръце в знак на отвращение и пак се обърна към прозореца. — От вас, момчета, искам да го наблюдавате непрестанно. Ако го преместят някъде, държа незабавно да науча. Ако го отведат в съда, трябва да знам. Измъдри нещо, Нане. Това е твоят град. Знаеш кое как е тук. Поне така се предполага. Плащат ти се хубави пари.

— Да, сър — каза високо Нане и напусна стаята.