Джон Гришам
Клиентът (15)

15

Фолтриг изрева само веднъж, после избълва куп закани, изхвръкна от приемната и затръшна вратата. Макар и разочаровани, Мактюн и Труман се засрамиха от неговото държане. Докато излизаха, Мактюн хвърли поглед към Клинт, сякаш искаше да се извини за поведението на онзи надут пуяк. Няколко секунди Клинт продължи да се наслаждава на сцената, после стана и влезе в кабинета на Реджи.

Марк беше придърпал един стол до прозореца и гледаше отвисоко как дъждът мокри улиците и тротоарите. Реджи разговаряше по телефона с директора на болницата — молеше да осигурят охрана на деветия етаж. Тя прикри микрофона с длан и Клинт прошепна, че гостите са си тръгнали. После отиде да донесе още какао за Марк, който седеше като вкаменен.

След няколко минути позвъни Джордж Орд и Клинт се обади на Реджи по вътрешната линия. Досега тя не бе срещала лично мемфиския областен прокурор, но вестта не я изненада. Остави го да изчака точно една минута, след това вдигна слушалката.

— Ало.

— Мисис Лав, обажда се…

— Наричай ме Реджи, ако нямаш нищо против. Просто Реджи. А аз ще ти казвам Джордж, нали така?

Реджи беше на „ти“ с всички, дори и с най-високомерните съдии.

— Добре, Реджи. Обажда се Джордж Орд. Преди малко Рой Фолтриг пристигна в кабинета ми и…

— Какво съвпадение. Току-що напусна моя.

— Да, точно затова се обаждам. Не е успял да поговори с теб и твоя клиент.

— Предай му искрените ми извинения. Моят клиент няма какво да каже.

Говорейки, тя гледаше тила на Марк. Момчето навярно слушаше, но не му личеше. Беше застинало неподвижно на стола край прозореца.

— Реджи, смятам, че би било разумно поне ти да се срещнеш отново с мистър Фолтриг.

— Нямам желание да общувам с Рой. Моят клиент също.

Тя си представи как Орд говори важно-важно, а Фолтриг обикаля из кабинета и размахва ръце.

— Е, сигурно си наясно, че няма да свършим дотук.

— До го смятам ли за заплаха, Джордж?

— По-скоро за обещание.

— Чудесно. Предай на Рой и неговите момчета, че ако някой се опита да се свърже с моя клиент или роднините му, ще им подпаля задниците. Нали ще бъдеш така добър, Джордж?

— Ще предам съобщението.

 

 

Разговорът го развесели — в края на краищата делото не беше негово — но Орд не си позволи да се разсмее. Той остави слушалката, усмихна се под мустак и каза:

— Тя заявява, че не желае да разговаря, хлапето също не иска, а ако някой опита да се свърже с него или роднините му, ще ви подпали задниците, точно така се изрази.

Фолтриг хапеше устни и кимаше при всяка дума, сякаш тъкмо това бе чакал, за да покаже, че е ненадминат в грубата игра. Беше си възвърнал душевното равновесие и вече подготвяше план Б. Когато изслуша всичко, той отново закрачи из стаята, унесен в размисли. Мактюн и Труман стояха край вратата като охрана. Отегчена охрана.

— Искам хлапето да бъде под наблюдение — излая най-сетне Фолтриг към Мактюн. — Ние се прибираме в Ню Орлиънс, а от вас искам да го следите денонощно. Държа да знам какво прави и което е по-важно, държа да го опазите от хората на Мулдано.

Мактюн не приемаше заповеди от прокурори, а отгоре на всичко вече не можеше да понася Рой Фолтриг. Струваше му се безкрайно глупаво да прати трима-четирима преуморени агенти по дирите на някакво единайсетгодишно хлапе. Но нямаше смисъл да влиза в спор. Фолтриг имаше пряка връзка с директора на ФБР във Вашингтон, а мистър Войлс също държеше на всяка цена да открият трупа.

— Добре — кимна той. — Ще се погрижим.

— Пол Гронк вече е нейде наоколо — изрече Фолтриг с такъв тон, сякаш току-що бе узнал пикантна клюка.

Всъщност още преди единайсет часа бяха узнали с кой полет и в колко часа пристига. Но на излизане от аерогарата Гронк бе успял да им се изплъзне. Тази сутрин бяха обсъждали въпроса цели два часа заедно с Орд, Фолтриг и десетина агенти. В момента най-малко осем души от ФБР обикаляха из Мемфис да дирят укритието на Гронк.

— Ще го намерим — каза Мактюн. — И ще държим хлапето под око. Хайде, тръгвайте за Ню Орлиънс.

— Ще поръчам да подготвят буса — тържествено заяви Труман, като че ставаше дума за президентския самолет.

Фолтриг спря пред бюрото на Орд.

— Заминаваме си, Джордж. Извинявай, ако сме те притеснили. След два-три дни сигурно пак ще се върна.

Колко радостна вест, помисли Орд. Изправи се и протегна ръка.

— Винаги си добре дошъл — каза той. — Обаждай се, ако можем да помогнем с нещо.

— Утре сутрин първата ми работа е да поговоря със съдията Ламонд. Ще те държа в течение.

Орд още веднъж му протегна ръка. Фолтриг я стисна и се отправи към вратата.

— Да внимавате с оня измет — посъветва той в движение Мактюн. — Не вярвам да са толкова тъпи, че да посегнат на хлапето, но знае ли човек…

Мактюн отвори вратата и му направи път. Орд ги последва.

— Мулдано е надушил нещо — продължи да говори Фолтриг, излизайки в приемната, където чакаха Уоли Бокс и Томас Финк. — Засега само се мотаят наоколо. Ще ги държиш обаче под око, нали, Джордж? Тия типове са много опасни. Освен това следете хлапето и адвокатката. Хиляди благодарности. Утре ще се обадя. Къде е колата, Уоли?

След като цял час зяпа надолу към тротоара, пиейки горещо какао и слушайки телефонните разговори на своята адвокатка, Марк реши, че е готов за действие. Реджи се бе обадила на Даян, че Марк е в нейния кабинет и помага да подреждат документацията. От своя страна Даян съобщи, че Рики бил много добре и в момента отново спял. Преди малко бил излапал поне две кила сладолед, докато доктор Грийнуей го отрупвал с въпроси.

Около единайсет Марк се приближи до бюрото на Клинт и взе да проучва секретарската апаратура. Реджи имаше дълъг разговор с една клиентка, която на всяка цена трябваше да се разведе. Щяха да обсъждат предстоящата тактика поне час. Клинт тракаше на машината някакво дълго писмо и през пет минути вдигаше телефона.

— Как си станал секретар? — запита Марк, безкрайно отегчен от срещата си с реалното адвокатско всекидневие.

Клинт извърна глава и се усмихна.

— Случайно.

— Като дете искаше ли да станеш секретар?

— Не. Исках да строя плувни басейни.

— И какво стана?

— Не знам. Забърках се с наркотици, едва не ме изхвърлиха от гимназията, после учих в колеж, записах право в университета…

— Трябва ли да си учил право, за да станеш секретар на адвокат?

— Не. Изритаха ме от университета и Реджи ме взе на работа. Тук обикновено е доста забавно.

— Как се запозна с Реджи?

— Това е дълга история. Сприятелихме се в университета, но се познаваме отпреди. Тя сигурно ще ти разкаже, като те заведе при мама Лайф.

— При коя?

— Мама Лайф. Не ти ли е разправяла за мама Лайф?

— Не.

— Това е майката на Реджи. Двете живеят заедно и тя страшно обича да гощава хлапетата, с които се занимаваме. Готви им равиоли, лазаня със спанак и всякакви италиански вкусотии. Всички са във възторг. Затова я прекръстиха мама Лайф.

След два дни на понички и зелено плодово желе споменаването за солидни домашни ястия звучеше ужасно съблазнително.

— Как мислиш, дали ще ме запознае скоро с мама Лайф?

— Не знам. Реджи често кани клиентите си на гости, особено по-малките.

— Няма ли си деца?

— Има две, но са големи и живеят далече.

— А къде живее мама Лайф?

— Наблизо, в една стара къща. Всъщност там е отраснала Реджи.

Телефонът иззвъня. Клинт прие някакво съобщение и пак затрака на машината. Марк го гледаше с интерес.

— Как се научи да пишеш толкова бързо?

Клинт спря да пише, бавно се завъртя и погледна Марк. После се усмихна.

— В гимназията. Имахме една учителка, същински ефрейтор. Мразехме я, в крайна сметка обаче излезе за добро. Ти можеш ли да пишеш на машина?

— Малко. В училище вече от три години се занимаваме с компютри.

Клинт кимна към монитора до пишещата машина.

— Тук имаме страхотен компютър.

Марк погледна, но не се впечатли. Всички имаха компютри.

— И как стана секретар?

— Съвсем случайно. Като завърши право, Реджи не искаше да работи по чужди заповеди, затова нае тая кантора. Беше преди четири години. Трябваше й секретар и аз предложих да опитам. Не си ли виждал мъж секретар?

— Не. Не знаех, че и мъжете могат да станат секретари. Ами с парите как си?

Клинт се изкиска.

— Добре. Ако има за Реджи, има и за мене. Ние сме нещо като съдружници.

— А тя много ли печели?

— Не особено. И не гони печалбата. Преди години била омъжена за доктор, имали голяма къща и куп пари. После всичко отишло по дяволите и тя смята, че са виновни парите. Сигурно ще ти разкаже. Стане ли дума за нея, много е откровена.

— Значи е адвокат, пък не гони парите?

— Странно, нали?

— Ами да. Знаеш ли, по телевизията съм гледал много адвокати и те все говорят за нари. Или за секс.

Телефонът пак иззвъня. Този път се обаждаше съдия и Клинт стана много любезен. След като побъбри около пет минути, той остави слушалката и пак се зае да пише. Тъкмо бе набрал скорост, когато Марк запита:

— Коя е онази жена вътре?

Тракането престана, Клинт замаяно огледа клавишите и бавно се завъртя. Столът му изскърца. Все пак той се усмихна.

— При Реджи ли?

— Аха.

— Норма Траш.

— Неприятности ли има?

— Между нас казано, цял куп. В момента води ужасно дело за развод. Съпругът й е голяма гадина.

Момчето се запита доколко е осведомен Клинт за доверениците на Реджи.

— Бие ли я?

— Мисля, че не — колебливо отговори секретарят.

— Деца имат ли?

— Две. Но не бива да разговарям за това. Нали знаеш, поверителна информация.

— Знам, знам. Но сигурно си в течение на цялата работа, нали? Като пишеш всичко на машина…

— Обикновено знам какво става. Така си е. Но Реджи не ми казва всичко. Например не знам какво си й казал. Сигурно е много сериозно, тя обаче го държи в тайна. Четох вестниците. Видях хората от ФБР и мистър Фолтриг, но не знам подробностите.

Точно това искаше да чуе Марк.

— Познаваш ли Робърт Хъкстроу? Викат му Хък.

— Май беше адвокат, нали?

— Аха. Преди две години се занимаваше с развода на майка ми. Тъпак и половина.

— Значи не ти хареса?

— Мразех го. За него бяхме измет. Ходехме в кантората му и висяхме отвън по два часа. После ни приемаше за десетина минути и казваше, че страшно бързал, чакали го в съда, щото бил важна клечка. Все разправях на мама да си вземе друг адвокат, ама тогава тя беше съвсем оклюмала и не слушаше.

— Стигна ли се до съд?

— Аха. Бившият ми баща искаше да вземе едното дете, всъщност не му пукаше кое точно, но все пак предпочиташе Рики, щото знаеше колко го мразя. Нае си адвокат и два дни обливаха мама с помия в съда, а пък тя им отвръщаше със същото. Всеки се мъчеше да докаже, че другият е пълен некадърник. Хък се държа като кръгъл глупак, но другият адвокат беше още по-калпав. На съдията направо му призляваше от тях и накрая рече, че няма да разделя децата. Помолих го да дам свидетелски показания. На втория ден той поразмисли, докато обядваше, и реши, че ще му е интересно да ме чуе. Вече бях питал Хък за това, ама той се направи на много умен и рече, че още съм бил млад и зелен.

— И даде ли показания?

— Да, три часа им приказвах.

— Как мина?

— Много добре, истина ти казвам. Разправих им за побоищата, синините и шевовете. Обясних колко го мразя. Съдията щеше да се разплаче.

— Сигурно това е решило въпроса.

— Аха. Баща ми искаше право на свиждане, обаче аз обясних на съдията, че щом приключи делото, не искам тоя човек да ми се мярка пред очите. И че Рики трепери от него. Съдията забрани всякакви свиждания и даже го предупреди да не припарва към нас.

— Виждал ли си го след делото?

— Не. Но някой ден и това ще стане. Като пораснем с Рики, ще го спипаме някъде и ще го смажем от бой. Синина за синина. Шев за шев. Все за това си говорим.

Клинт отдавна бе престанал да се отегчава от разговора. Сега попиваше всяка дума. Хлапето споделяше толкова небрежно плановете да пребие баща си.

— Може да ви вкарат в затвора.

— А него вкараха ли го, като ни биеше? Вкараха ли го, като съблече мама и я изхвърли на улицата цялата в кръв? Ама аз тогава го фраснах с бухалката за бейзбол.

— Какво си направил?

— Една вечер той се наливаше у дома и личеше, че скоро ще го хванат дяволите. Винаги го усещахме. После излезе за бира. Аз изтичах отсреща и помолих Майкъл Мое да ми услужи с алуминиевата бухалка за бейзбол. Скрих я под леглото и помня как се молех да го блъсне някоя кола, че да не се прибере. Ама той се прибра. Мама се спотайваше в спалнята и го чакаше да заспи на масата, както му беше навикът. Ние с Рики седяхме в нашата стая и се чудехме кога ще почне данданията.

Телефонът иззвъня. Клинт отговори набързо и пак се завъртя към момчето.

— След около час почнаха ревове и писъци. Целият фургон се тресеше. Ние залостихме вратата. Рики се скри под леглото и се разциври. После мама взе да ме вика на помощ. Бях само на седем години, а мама искаше да я спасявам. Онзи я правеше на кайма — хвърляше я, риташе я, късаше й дрехите, викаше, че била курва и пачавра. А пък аз още не знаех какви са тия думи. Тръгнах към кухнята. Едва вървях от страх. Той ме видя и метна една бирена кутия. Мама се опита да избяга навън, онзи обаче я спипа и й съдра гащичките. Божичко, как я млатеше. Устната й беше цепната и навсякъде пръскаше кръв. После той я изрита от фургона гола-голеничка, измъкна я на улицата, а пък там всички съседи се бяха събрали да зяпат. Изхили се и я остави да лежи. Беше страшно.

Приведен напред, Клинт не пропускаше нито дума. Марк говореше глухо и бавно, сякаш не изпитваше никакви чувства.

— Когато онзи се върна, фургонът беше отворен и аз го дебнех. Бях домъкнал един кухненски стол зад вратата и само дето не му отнесох главата с бухалката. Фраснах го право по носа. Плачех и примирах от страх, ама додето съм жив, няма да забравя как изхрущя, като го улучих в лицето. Той се свлече на канапето и аз го ударих по корема. Мъчех се да уцеля топките, щото бях чувал, че там най боли. Нали ме разбираш. Въртях бухалката като луд. Още веднъж го ударих по ухото и това беше.

— Какво стана после? — нетърпеливо запита Клинт.

— Онзи стана, просна ме с един шамар, изпсува и взе да ме рита. Толкова бях изплашен, че нямах сили да се боря. Лицето му беше станало на кървава каша. Целият вонеше ужасно. Ръмжеше, удряше и ми късаше дрехите. Като стигна до бельото, аз се разритах като смахнат, но той смъкна всичко и ме изхвърли. Без нито една дрешка. Сигурно искаше да ме отмъкне на улицата при мама, ала в това време тя се добра до вратата и падна върху мен.

Говореше тъй спокойно, сякаш бе повтарял разказа стотици пъти и го помнеше наизуст. Никакви чувства — само голите факти, изложени в къси, насечени изречения. Погледът му отскачаше ту към бюрото, ту към вратата.

— А после? — задъхано запита Клинт.

— Един от съседите беше повикал ченгетата. Нали знаеш, в тия фургони всичко се чува и на хората им беше писнало. Кавгите и побоищата вече брой нямаха. Помня как видях сините лампи и онзи веднага хлътна във фургона. Ние с мама хукнахме да се облечем. Ама някой от съседите вече беше видял, че съм гол. Опитахме се да измием кръвта, преди да влязат ченгетата. Баща ми беше поизтрезнял и взе да се пише пръв приятел на полицията. Ние чакахме в кухнята. Носът му беше станал колкото футболна топка и ченгетата май повече се тревожеха за него. Той наричаше единия Франки и му говореше на „ти“, като че се знаеха от сто години. Патрулната двойка набързо ни раздели по стаите. Франки отведе баща ми в спалнята да полегне. Другият седна при мама в кухнята. Все така правят. Аз отидох в нашата стая да измъкна Рики изпод леглото. После мама ми разправи как онзи все се умилквал пред ченгетата и обяснявал, че нямало нищо особено, просто малка семейна свада, и то най-вече по моя вина, щото без никаква причина съм го бил нападнал с бухалката. Ченгетата както винаги записаха, че имало незначителен семеен скандал. С това се размина. Откараха го в болницата. На другата сутрин си дойде с гипсова маска и дълго не я свали.

— Стори ли ти нещо?

— След оная история той сиря да пие за доста време. Извини се и обеща, че повече няма да върши такива работи. Понякога беше свестен човек, стига да не пиеше. После обаче стана още по-зле. Пак побоища и прочие. Накрая мама подаде молба за развод.

— И той се опита да получи родителски права…

— Аха. Пред съдията лъжеше най-нагло. Не очакваше да дам показания, затова отрече почти всичко, а пък за другото заяви, че мама лъжела. Беше страшно наперен и спокоен, а нашият тъп адвокат не знаеше как да го засече. Ама като разправих за бухалката и как ми смъкна дрехите, съдията се просълзи. После направо побесня и ревна, че трябвало да го тикне в панделата за измама на съда. Точно тъй, рекох, там му е мястото.

Марк замълча за миг. Последните изречения ставаха все по-бавни и личеше, че момчето губи желание да разказва. Клинт продължаваше да слуша като хипнотизиран.

— Разбира се, после Хък взе да се фука, че бил извоювал блестяща победа. Заплаши да даде мама под съд, ако не му плати. Беше я оскубал здравата и продължаваше да звъни по два пъти седмично за остатъка от хонорара, та накрая й се наложи да обяви неплатежоспособност. После остана и без работа.

— Значи си преживял първо развод, после фалит.

— Аха. За фалита пак си имахме работа с некадърник.

— Но Реджи ти харесва, нали?

— Да, Реджи е адски печена.

— Радвам се да го чуя.

Телефонът иззвъня и Клинт вдигна слушалката. От Съда за малолетни искаха сведения за някакъв клиент и разговорът се проточи. Марк отиде да си сипе какао. Мина през заседателната зала, където стените бяха отрупани с красиви дебели книги. Откри кухничката близо до тоалетната.

В хладилника имаше спрайт и той отвори една бутилка. Знаеше, че е шашнал Клинт. Беше пропуснал доста подробности, но в разказа нямаше нито капка измислица. Донякъде се гордееше, че е защитил майка си и че стане ли дума за това, хората винаги го слушат със зяпнали уста.

После жилавото улично хлапе с бейзболната бухалка изведнъж си спомни за ножа в асансьора и за сгънатата снимка на бедното, осиротяло семейство. Спомни си, че майка му е в болницата, самотна и беззащитна. Отново го обзе непоносим ужас.

Опита да отвори пакетче солети, но ръцете му трепереха и целофанът не се поддаваше. Тръпките ставаха все по-силни и Марк напразно се мъчеше да ги прогони. Момчето безсилно се сви на пода и разля бутилката.