Джон Гришам
Клиентът (8)

8

През нощта Карен намина да види как е Марк, а около осем сутринта му донесе портокалов сок. Момчето беше само в малката чакалня. Карен лекичко разтръска рамото му.

Въпреки купищата неприятности Марк се чувстваше безнадеждно влюбен в хубавата медицинска сестра. Той отпи от сока и я погледна право в искрящите лешникови очи. Тя го потупа по краката през одеялото.

— На колко години си? — запита Марк.

Карен се усмихна още по-широко.

— На двайсет и четири. С тринайсет години съм по-стара от теб. Защо питаш?

— А, просто по навик. Омъжена ли си?

— Не. — Тя внимателно дръпна одеялото и се зае да го сгъва. — Как беше на дивана?

Марк стана, протегна се и продължи да я гледа.

— По-добре, отколкото на онова легло, дето са го пробутали на мама. Ти цяла нощ ли беше на работа?

— От осем до осем. Работим на смени по дванайсет часа, четири дни в седмицата. Хайде, ела с мен. Доктор Грийнуей те чака в стаята.

Тя го хвана за ръката (което бе извънредно облекчение сред множеството грижи) и двамата се отправиха към стаята на Рики. Щом стигнаха, Карен излезе и затвори вратата.

Даян изглеждаше уморена. Стоеше край леглото на Рики с незапалена цигара между треперещите пръсти. Марк застана до нея и тя го прегърна през рамото. Двамата мълчаливо се загледаха как доктор Грийнуей разтрива слепоочията на Рики и тихичко му говори нещо. Детето лежеше със затворени очи и изобщо не реагираше.

— Не ви чува, докторе — каза накрая Даян.

Вече не издържаше да го слуша как бъбри като на малко бебе. Грийнуей не й обърна внимание. Тя избърса сълза от бузата си. Марк усети около нея свеж дъх на сапун. Без грим лицето й изглеждаше съвсем различно.

След малко Грийнуей надигна глава.

— Много тежък случай — бавно изрече той сякаш сам на себе си, продължавайки да гледа затворените очи.

— И какво ще правим сега? — запита Даян.

— Ще чакаме. Организмът се е стабилизирал, тъй че няма пряка опасност. Все някога ще се опомни и тогава ще бъде изключително важно да сте в тази стая. — Сега Грийнуей гледаше към тях и замислено ровеше пръсти в брадата си. — Когато отвори очи, трябва да види майка си, разбирате ли?

— Никъде няма да ходя.

— Ти, Марк, можеш мъничко да се пораздвижиш, но ще е най-добре да стоиш тук колкото се може по-често.

Марк кимна. Всяка минута в тази стая му се струваше мъчителна.

— Първият миг може да бъде критичен. Когато се огледа, Рики ще е изплашен. Трябва да види и да докосне майка си. Прегърнете го и го успокойте. Незабавно повикайте сестрата. Аз ще оставя инструкции. Ще бъде много гладен, затова се опитайте да го нахраните. Сестрата ще махне системите, за да може да се разхожда из стаята. Но най-важното е да го прегръщате.

— Кога мислите, че…

— Не знам. Вероятно днес или утре. Няма начин да се предскаже.

— Имали ли сте вече подобни случаи?

Грийнуей се озърна към Рики и реши да бъде откровен.

— Да, но не чак толкова тежки. Той е почти напълно безчувствен, което изглежда малко странно. Обикновено, след като си починат, децата се събуждат и искат да хапнат нещо. — Грийнуей направи опит да се усмихне и почти успя. — Но няма защо да се тревожим. Рики ще оздравее. Просто му трябва малко повече време.

Рики сякаш го чу. Той изпъшка и се размърда, но не отвори очи. Тримата напрегнато се вгледаха в него, очаквайки с надежда да чуят поне една думица. Даже Марк, макар че предпочиташе Рики да мълчи за произшествието, докато обсъдят всичко насаме, отчаяно копнееше брат му да се опомни и да заговори за нещо друго. Беше му омръзнало да го гледа как лежи и си смуче проклетия палец.

Грийнуей измъкна вестник от лекарската си чанта. Беше сутрешният „Мемфис Прес“. Остави го върху леглото и подаде на Даян визитна картичка.

— Кабинетът ми е в съседната сграда. Ето и домашния ми телефон за всеки случай. Помнете, още щом се събуди, трябва да съобщите на дежурните сестри, а те веднага ще ме повикат. Разбрахме ли се?

Даян взе картичката и кимна. Грийнуей разгъна вестника върху леглото на Рики.

— Видяхте ли вече това?

— Не — каза Даян.

В долния край на първа страница имаше заглавие: АДВОКАТ ОТ НЮ ОРЛИЪНС СЕ САМОУБИВА В СЕВЕРНИТЕ ПРЕДГРАДИЯ НА МЕМФИС. Отдясно под заглавието бе отпечатана голяма снимка на У. Джероум Клифърд, а отляво бе сместено подзаглавието: ПРЕУСПЯВАЩ ЗАЩИТНИК НА ПРЕСТЪПНИЦИ, ПОДОЗИРАН ВЪВ ВРЪЗКИ С МАФИЯТА. Думата „мафия“ сякаш прободе Марк право в очите. Той се вгледа в лицето на Роуми и изведнъж се изплаши, че ще повърне.

Грийнуей се приведе напред и заговори почти шепнешком:

— Изглежда, че мистър Клифърд е бил доста известен адвокат в Ню Орлиънс. Занимавал се е с делото за убийството на сенатора Бойет. Доколкото разбрах, бил е адвокат на човека, когото обвиняват. Вие сигурно сте чели за случая.

Даян захапа незапалената цигара и поклати глава.

— Е, това дело доста нашумя. Първият американски сенатор, убит при изпълнение на служебните си задължения. Като си тръгна, вземете да го прочетете. Долу висят хора от полицията и ФБР. Когато дойдох преди час, те вече чакаха.

При тия думи Марк се хвана за рамката на леглото.

— Искат да поговорят с Марк. Във ваше присъствие, разбира се — добави Грийнуей.

— Защо? — запита Даян.

Грийнуей погледна часовника си.

— Делото Бойет е заплетено. Мисля, че ще разберете, след като прочетете статията. Казах им, че само аз ще решавам кога да разговаряте с тях. Прав ли съм?

— Да — провикна се Марк. Даян и Грийнуей го изгледаха смаяно. — Не искам да разговарям с тях. Ако ченгетата вземат да ме разпитват, може и аз да се гътна като Рики.

Нещо му подсказваше, че полицаите са подготвили купища нови въпроси. Нямаше скоро да го оставят на мира. От снимката на първа страница и споменаването на ФБР изведнъж го побиха студени тръпки. Трябваше да седне.

— Засега ги дръжте настрана — каза Даян.

— Питаха дали ще могат да ви посетят в девет, но аз отказах. Но няма да си отидат. — Грийнуей отново погледна часовника. — Ще се върна по обяд. Може би тогава ще се наложи да разговаряме с тях.

— Както решите — кимна Даян.

— Добре. Ще им кажа да изчакат до дванайсет. Моите хора се обадиха в училището и на вашия шеф. Не се тревожете за тия неща. Просто гледайте да бъдете край леглото, докато се върна.

Грийнуей още веднъж се усмихна насила и излезе.

Даян изтича в банята да запали най-сетне цигарата. Марк взе дистанционното управление и натисна наслуки няколко копчета, докато успя да включи телевизора до леглото на Рики. Потърси местните новини. Нямаше нищо интересно — само прогнози за времето и спорт.

 

 

Даян изчете статията за мистър Клифърд и остави вестника на пода до походното легло. Марк я гледаше напрегнато.

— Неговият клиент е убил сенатор — изрече тя с ужас в гласа.

Стана тя каквато стана. Значи разпитът щеше да е тежък и от самата мисъл Марк изведнъж огладня. Часът минаваше девет. Рики още не бе помръднал. Сестрите май ги бяха забравили. Грийнуей сякаш си бе отишъл преди цяла вечност. Нейде в сянката дебнеше ФБР. Стаята като че се смаляваше с всяка изминала минута, а от седенето на скапаното легло го болеше гърбът.

— Чудя се защо ли го е направил — промърмори той само колкото да каже нещо.

— Пише, че мистър Клифърд имал връзки с престъпния свят в Ню Орлиънс и че неговият клиент е смятан за виден мафиот.

Марк беше гледал „Кръстникът“ по кабелната телевизия. Беше гледал и първото продължение, тъй че знаеше всичко за мафията. Пред очите му прелетяха сцени от филма и болките в стомаха станаха още по-силни. Сърцето му заподскача в гърдите.

— Гладен съм, мамо. Ти гладна ли си?

— Защо не ми каза истината, Марк?

— Защото ченгето беше във фургона и нямаше как да ти кажа. Извинявай, мамо. Много съжалявам, честна дума. Наистина исках да ти кажа веднага щом останем насаме.

Тя разтриваше челото си и изглеждаше ужасно натъжена.

— Ти никога не си ме лъгал, Марк.

Е, не беше точно така, но Марк нямаше желание да изяснява въпроса.

— Не може ли по-късно да поговорим, мамо? Много съм гладен, наистина. Дай ми един-два долара и ще изтичам долу в кафенето за понички. Страшно ми се прияде поничка. А за теб ще взема кафе.

Още преди майка му да отговори, той вече бе скочил на крака и протягаше ръка за парите.

За щастие Даян не бе в настроение за сериозен разговор на тема честност. Успокоителното още действаше и забавяше мислите й. Сърцето й биеше тежко и бавно. Тя отвори чантата си и му подаде банкнота от пет долара.

— Къде е кафенето?

— В сутерена. В крилото откъм улица „Мадисън“. Вече два пъти ходих дотам.

— Не ме изненадваш. Сигурно си претършувал цялата болница.

Марк грабна парите и ги натъпка в джоба на джинсите си.

— Тъй вярно, госпожо. Ние сме на най-тихия етаж. В приземния етаж са бебетата и вдигат страхотна врява.

— Да внимаваш.

Той бързо излезе и затвори вратата. Даян изчака малко, после отново бръкна в чантата. Грийнуей й бе пратил цяло шишенце с хапчета.

 

 

Докато по телевизията даваха поредната серия на „Донахю“, Марк излапа четири понички, гледайки от време на време как майка му се мъчи да подремне върху походното легло. После я целуна по челото и каза, че ще поскита малко. Тя му заръча да не напуска болницата.

Марк реши да слезе по стълбите, защото допускаше, че Харди и цялата банда от ФБР може да дебнат нейде долу с надеждата да го спипат в движение.

Както повечето благотворителни болници в големите градове, сградата на Сейнт Питър беше строена на етапи в зависимост от изкопчените средства и без никаква грижа за архитектурна симетрия. В резултат се бе получила някаква необятна и заплетена комбинация от крила и пристройки, където лабиринт от коридори и стълбища полагаше отчаяни усилия да обедини всички точки. Асансьорите и ескалаторите бяха сложени там, където се намираше малко свободно пространство. В незнаен исторически момент някоя умна глава се бе сетила, че придвижването от място на място непременно ще доведе до безнадеждно объркване, затова строителите бяха осигурили упътване с безброй пъстри знаци по стените. Сетне се бяха появили нови пристройки. Знаците бяха загубили всякакъв смисъл, но болничното ръководство не се сещаше да ги изтрие. Сега те служеха само за заблуда на посетителите.

Марк хукна из вече познатата територия и през едно малко фоайе изскочи на Мънроу Авеню. Беше огледал картата на центъра в телефонния указател и знаеше, че кантората на Джил Тийл не е много далече. Намираше се на третия етаж в една сграда, на четири пресечки от болницата. Момчето бързо закрачи по улицата. Беше вторник, учебен ден, и рискуваше да привлече любопитството на някой досаден полицай. Знаеше, че бие на очи — по улицата не се мяркаше нито едно дете.

В главата му зрееше нов план. Докато вървеше с приведена глава, за да не среща погледите на минувачите, той се запита дали да не се обади на ченгетата от ФБР и без да се представя, да им съобщи къде е трупът. Така тайната вече нямаше да е само негова. Ако Роуми не бе излъгал, ония щяха да намерят каквото им трябваше и убиецът щеше да хлътне зад решетките.

Само че имаше рискове. Вече се бе провалил с вчерашното обаждане. Ония отсреща веднага щяха да разберат, че е хлапе. ФБР щеше да запише разговора и да анализира гласа му. А и мафиотите не бяха глупави.

Да, май не беше много гениална идея.

Той зави по Трета улица и бързо се вмъкна в сградата „Стерик“. Стори му се много стара и много висока. Стените на фоайето бяха облицовани с керамика и мрамор. Марк влезе в асансьора заедно с цяла тълпа посетители и натисна бутона за третия етаж. Светеха още четири копчета. Наоколо мъже с елегантни костюми и дипломатически куфарчета беседваха шепнешком, както е прието в асансьорите.

Неговият етаж бе пръв. Марк излезе в малко фоайе, от което тръгваха коридори наляво, надясно и направо. Запъти се наляво с безгрижна походка, като се мъчеше да изглежда спокоен, сякаш през ден ходеше да си търси адвокат. А сградата беше пълна с адвокати. Имената им бяха изписани на бронзови табелки върху вратите, а на места дългите и някак застрашителни имена бяха придружени от загадъчни букви с точици. Дж. Уинстън Бъкнър. Ф. Макдоналд Дърстън. И. Хемпстед Кроуфорд. Колкото повече имена срещаше, толкова по-мило му се струваше простичкото Джил Тийл.

Най-сетне откри вратата на мистър Тийл в края на коридора. Тук нямаше бронзова табелка. Върху вратата от горе до долу беше изписано с грамадни черни букви: ДЖИЛ ТИЙЛ — НАРОДЕН АДВОКАТ. Край нея чакаха трима души.

Марк преглътна мъчително и влезе. Вътре беше претъпкано. В тясната приемна се тълпяха печални хора с всевъзможни рани и контузии. Навсякъде стърчаха патерици. Имаше и двама клиенти с инвалидни колички. Всички столове бяха заети и един нещастник с гипсирана шия седеше върху отрупаната със списания масичка, а главата му се кандилкаше като на новородено бебе. Малко момиченце с ужасно обгорено лице се гушеше в полата на майка си. Гледката беше по-страшна от война. По-страшна дори от приемната за спешни случаи в Сейнт Питър.

Очевидно мистър Тийл не страдаше от липса на клиенти. Марк тъкмо се канеше да излезе, когато някой подвикна грубо:

— Какво искаш?

Марк се обърна и видя някаква дебела жена зад гишето на приемната.

— На теб говоря, хлапак, искаш ли нещо? — повтори тя.

Мощният й глас отекна из цялата приемна, но никой не обърна внимание. Хората продължаваха да страдат. Марк пристъпи към гишето и се вгледа в грозното, навъсено лице.

— Бих искал да видя мистър Тийл — каза той и се озърна през рамо.

— А, така значи. Имаш ли час?

Без да чака отговор, тя вдигна бележника си и впи поглед в страниците.

— Не, госпожо.

— Как се казваш?

— Ъъъ… Марк Суей. Въпросът е много деликатен.

— Не се и съмнявам. — Жената го огледа от глава до пети. — Каква е раната?

Марк си спомни колко радостен беше мистър Тийл, като чу за камиона на „Ексън“, но сега нямаше начин да излъже.

— Ами аз… такова… не съм наранен.

— Е, значи си сбъркал мястото. Защо търсиш адвокат?

— Дълго е за разправяне.

— Слушай, малкия, виждаш ли тия хора? Всички те имат уговорена среща с мистър Тийл. Той е много зает и поема само случаи, свързани със смърт или инвалидност.

— Добре тогава.

Марк вече се оттегляше и мислеше как ще пресече минното поле от патерици и бастуни.

— А сега, ако обичаш, бягай да досаждаш другаде.

— Дадено. А пък ако ме блъсне камион или нещо такова, пак ще дойда при вас.

След като пресече успешно бойното поле, той побърза да се измъкне навън. После слезе по стълбите и тръгна да изследва втория етаж. Пак адвокати. На една врата изброи цели двайсет и две бронзови имена. Купища адвокати. Все някой от тях трябваше да му помогне. С неколцина даже се размина из коридора, само че бяха прекалено заети и не го забелязаха.

Иззад завоя на коридора изникна униформен пазач и бавно тръгна насреща. Марк се озърна към най-близката врата. На нея беше изписано със ситни букви: РЕДЖИ ЛАВ — АДВОКАТ. Момчето небрежно завъртя дръжката и влезе. Малката приемна беше тиха и пуста. Нямаше нито един клиент. Две кресла, канапе и стъклена масичка. Грижливо подредени списания. Откъм тавана долиташе тиха музика. Паркетът беше покрит с красив килим. Млад мъж с вратовръзка, но без сако, седеше зад бюро, полуприкрито от няколко декоративни дръвчета в керамични съдове. Като видя Марк, той стана и любезно запита:

— Мога ли да ти помогна?

— Да, трябва ми адвокат.

— Не си ли малко млад за тая работа?

— Да, ама си имам неприятности. Вие ли сте Реджи Лав?

— Не, Реджи е вътре. Аз съм й секретар. Как се казваш?

Я гледай ти — не секретарка, а секретар. И не адвокат, а адвокатка.

— Ами… казвам се Марк Суей. Значи вие сте секретар, така ли?

— И юридически съветник между другото. Защо не си на училище?

Върху бюрото имаше табелка с името му — Клинт Ван Хузър.

— Значи не сте адвокат?

— Не. Реджи е адвокатът.

— Тогава трябва да поговоря с Реджи.

— В момента е заета. — Секретарят махна с ръка към канапето. — Седни да почакаш.

— Много ли ще се бави? — запита Марк.

— Не знам — отвърна младежът, явно развеселен от мисълта, че подобно хлапе може да има нужда от адвокат. — Ще й кажа, че си тук. Може да дойде след минутка.

— Много е важно.

Момчето говореше искрено и нервно. Очите му непрестанно се стрелкаха към вратата, сякаш подозираше, че някой го е проследил.

— Неприятности ли имаш, Марк? — запита Клинт.

— Да.

— Какви неприятности? Трябва да ми кажеш поне мъничко, иначе Реджи няма да те приеме.

— Днес по обяд трябва да разговарям с ФБР и мисля, че ми е нужен адвокат.

Да, звучеше повече от солидно.

— Седни и почакай. След минутка ще се върна.

Марк седна на едното кресло и щом остана сам, грабна телефонния указател. Бързо прелисти на адвокатския раздел. Ето го пак Джил Тийл, разположен на цяла страница. Следваха безброй грамадни реклами, призоваващи все наранените и осакатените. Снимки на солидни и важни мъже и жени, стиснали под мишница дебели папки или седнали зад бюрата с напрегнати физиономии и телефонни слушалки в ръце. После идваха рекламите на половин страница. На четвърт. Реджи Лав не се появяваше. Що за адвокатка беше тогава?

Отговорът се натрапваше сам — една от хилядите в „Жълтите страници“ на Мемфис. Едва ли беше нещо особено, щом дори указателят не я уважаваше. Марк се запита дали да не изчезне, преди да е дошла. Но после се сети за Джил Тийл — народния адвокат, в когото е истината, звездата на телефонния указател, прославения телевизионен герой. И след всичко това — оная жалка картина в приемната. Не, бързо реши Марк, по-добре да си опита късмета с Реджи Лав. Може пък да й трябват клиенти. Мисълта за жена адвокат изведнъж му се стори приятна, защото в една серия от „Законът на Лос Анджелис“ някаква адвокатка правеше ченгетата на нищо и половина. Той затвори указателя и внимателно го върна на място върху списанията. В приемната беше прохладно и тихо.

 

 

Клинт затвори вратата зад гърба си и пристъпи към бюрото по персийския килим. Реджи Лав говореше по телефона, или по-точно казано, слушаше, вмъквайки от време на време по някоя дума. Клинт остави пред нея три бележки с телефонни съобщения и направи знак, че в приемната чака посетител. После седна на ръба на бюрото и разсеяно взе да си играе с един кламер.

В кабинета нямаше кожени мебели. Тапетите по стените бяха с цветни мотиви в бледо и тъмно розово. В единия край на килима искреше безупречно чисто бюро от стъкло и хромирана стомана. Креслата бяха изящни, с виненочервена тапицерия. От пръв поглед личеше, че в този кабинет работи жена. Много спретната жена.

Макар че вече бе навършила петдесет и две, Реджи Лав се занимаваше с право едва от пет години. Беше средна на ръст, с късо подстригана и доста прошарена коса, която отпред висеше на кичури почти до кръглите черни рамки на очилата. Зелените й очи проблеснаха весело срещу Клинт, сякаш току-що бе чула нещо забавно. След миг тя погледна към тавана и поклати глава.

— Дочуване, Сам — каза Реджи и остави слушалката.

— Намерих ти нов клиент — съобщи с усмивка Клинт.

— Не ми трябват нови клиенти, Клинт. Ти по-добре намери такива, дето да плащат. Как се казва?

— Марк Суей. Още е хлапе, сигурно няма дванайсет години. И казва, че по пладне щял да разговаря с хора от ФБР. Трябвал му адвокат.

— Сам ли е?

— Аха.

— Как е стигнал до нас?

— Нямам представа. Какво искаш, нали съм само секретар. Ще трябва ти да си го разпиташ.

Реджи стана и заобиколи бюрото.

— Доведи го тук. И след петнайсет минути ела да ме отървеш, ясно? Тая сутрин съм претоварена.

 

 

— Ела, Марк — каза Клинт и Марк го последва през тясната вратичка по някакъв къс коридор. Вратата на кабинета беше от матирано стъкло и на задължителната бронзова табелка пишеше: РЕДЖИ ЛАВ — АДВОКАТ. Клинт отвори и му кимна да влезе.

Най-напред го изненада косата й. Беше прошарена и по-къса дори от неговата; ниско подстригана отзад и над ушите, а отпред малко по-дълга, с провиснали над челото кичури. Никога не бе виждал жена с толкова къса прошарена коса. Не изглеждаше нито млада, нито стара.

Жената го посрещна почти до вратата и се усмихна добродушно.

— Здравей, Марк, аз съм Реджи Лав.

Тя протегна ръка, той нерешително я пое и усети здраво, енергично ръкостискане. Не помнеше друг път да се е ръкувал с жена. Тази тук изглеждаше съвсем обикновена — нито висока, нито ниска; нито слаба, нито дебела. Беше облечена в семпла черна рокля и носеше златни гривнички на двете китки. От време на време те потракваха тихо.

— Много ми е приятно — немощно изрече Марк.

Жената вече го водеше към ъгъла на кабинета, където имаше две кресла и масичка с куп детски книжки.

— Заповядай, седни — каза тя. — Нямаме много време.

Марк седна на крайчеца на креслото и изведнъж изтръпна от закъснял страх. Бе излъгал майка си. И полицията. И доктор Грийнуей. Тепърва щеше да лъже ФБР. Онова с Роуми бе станало преди по-малко от денонощие, а той вече лъжеше наляво и надясно. Утре сигурно пак щеше да лъже. Май беше крайно време поне веднъж да каже истината за разнообразие. Знаеше, че понякога е страшно да си признаеш, но сетне почти винаги ти олеква. Ала от мисълта да разкрие всичко пред тази непозната жена кръвта му застина в жилите.

— Ще искаш ли нещо за пиене?

— Не, госпожо.

Тя преметна крак върху крак.

— Ти си Марк Суей, нали така? И моля те, не ме наричай, госпожо, съгласен ли си? Нито пък мис Лав, името ми е Реджи. Мога да ти бъда баба, но ще ми казваш Реджи, нали?

— Добре.

— На колко години си, Марк? Разкажи ми нещичко за себе си.

— На единайсет. Сега съм петокласник в училището на Уилоу Роуд.

— Защо не си на училище тази сутрин?

— Дълго е за разправяне.

— Ясно. И заради това дълго нещо си дошъл тук.

— Да.

— Ще ми го разправиш ли?

— Май че да.

— Клинт каза, че по пладне трябва да се срещнеш с хора от ФБР. Вярно ли е?

— Да. Те ще дойдат в болницата да ме разпитат.

Тя се пресегна да вземе бележника от бюрото и бързо записа нещо.

— В болницата ли?

— Това е част от историята. Може ли да те питам нещо, Реджи?

Странно бе да нарича една възрастна дама с това име, което подхождаше по-скоро на бейзболен играч. Преди време беше гледал по телевизията некадърен филм за живота на Реджи Джаксън и си спомни как целият стадион скандираше в един глас: „Реджи! Реджи!“ А освен това имаше и шоколад марка „Реджи“.

— Естествено.

Тя се усмихна широко — явно се забавляваше от разговора с хлапе, което търси адвокат. Марк подозираше, че ако успее да разкаже всичко, усмивката й бързо ще изчезне. Жената имаше красиви очи и в тях играеха весели искрици.

— Ако ти кажа нещо, ще се разчуе ли? — запита той.

— Не, разбира се. Всичко е поверително и остава в тайна.

— Какво означава това?

— Много просто — каквото и да ми кажеш, не мога да го споделя с никого без твое съгласие.

— В никакъв случай?

— В никакъв случай. То е като разговор с лекаря или свещеника. Остава в тайна между нас двамата. Разбираш ли?

— Мисля, че да. При никакви обстоятелства…

— Никога. При никакви обстоятелства нямам право да кажа комуто и да било онова, което си споделил.

— Ами ако ти кажа нещо, което никой не знае?

— Нямам право да го разкрия пред друг.

— И ако полицията много иска да го узнае?

— Нямам право да го разкрия — повтори тя. Отначало тия въпроси й се струваха смешни, но вече започваше да се тревожи.

— И ако може да ти докара големи неприятности?

— Нямам право да го разкрия.

Марк дълго я гледа втренчено, после реши, че може да й се довери. Тя имаше добродушно лице и топъл поглед. Освен това се държеше спокойно и предразполагаше към откровеност.

— Имаш ли още въпроси? — запита Реджи.

— Аха. Откъде го изрови това име?

— Смених си го преди няколко години. Казвах се Реджайна и бях омъжена за един лекар, носле станаха разни лоши работи, та се прекръстих на Реджи.

— Разведена ли си?

— Да.

— И нашите са разведени.

— Жалко.

— Недей да съжаляваш. Ние с брат ми много се радвахме, като стана. Баща ми пиеше и ни спукваше от пердах. И мама биеше. Двамата с Рики страшно го мразехме.

— Брат ти ли е Рики?

— Да. Той сега е в болницата.

— Какво му е?

— И това трябва дълго да обяснявам.

— Добре, кога ще ми разкажеш?

Марк се поколеба за секунда и през главата му прелетяха куп мисли. Още не беше готов да разкрие истината.

— Колко пари ще искаш?

— Не знам. Какъв е случаят?

— А ти с какви случаи се занимаваш?

— Предимно с малтретиране на деца. Някои са изоставени. Или осиновени. Понякога водя дела за небрежно медицинско обслужване в детски болници. Но най-вече се занимавам с малтретиране. Срещала съм много лоши случаи.

— Добре, защото моят спада към най-лошите. Един човек е мъртъв. Друг лежи в болницата. Полицията и ФБР искат да ме разпитват.

— Слушай, Марк, предполагам, че нямаш кой знае колко пари, за да ми платиш, нали?

— Нямам.

— По принцип трябва да ми дадеш някаква предплата, а щом я получа, вече съм твой адвокат и можем да работим. Имаш ли един долар?

— Да.

— Ще ми го дадеш ли като предплата?

Марк измъкна от джоба си смачкан долар и протегна ръка.

— Това ми е целият капитал.

Реджи не искаше да взима пари от хлапето, но все пак пое банкнотата, защото правилата си бяха правила, а и едва ли щеше да получи нещо повече. Хлапето сигурно се гордееше, че наема адвокат. Нищо, щеше да намери начин да му ги върне. Тя остави банкнотата на масичката и каза:

— Добре, вече съм твой адвокат, а ти си ми клиент. Дай сега да чуем историята.

Марк отново бръкна в джоба си и извади сгъната изрезка от вестника, който им бе оставил Грийнуей.

— Чете ли това? — запита той. — От днешния вестник е.

Хартийката трепереше в ръката му.

— Страх ли те е, Марк?

— Мъничко.

— Опитай да се отпуснеш.

— Добре. Ще опитам. Чете ли го?

— Не, още не бях стигнала до вестника.

Реджи взе изрезката и зачете. Марк я гледаше напрегнато.

— Ясно — каза тя, когато стигна до края.

— Там пише, че две момчета намерили трупа. Това сме ние с Рики.

— Добре де, сигурно е било ужасно, няма обаче никакво престъпление.

— Да, само че има още доста неща.

Усмивката й изчезна. Химикалката увисна над разтворения бележник.

— Искам веднага да ги чуя.

Марк дишаше дълбоко и забързано. Четирите понички изгаряха стомаха му. Боеше се, но знаеше, че когато всичко свърши, ще му олекне. Той се намести дълбоко в креслото, въздъхна и заби поглед в килима.

Започна от пушаческата си кариера, след това разказа как Рики го е разкрил и как двамата са отишли в гората. После описа колата, маркуча и човека на име Джероум Клифърд. Говореше бавно, защото искаше да си припомни всичко и новата му адвокатка да го запише в бележника.

Както бе уговорено, петнайсет минути по-късно Клинт се опита да прекъсне разговора, но Реджи го изгледа свирепо. Той побърза да изчезне и затвори вратата.

В общи линии разказът приключи след двайсет минути почти без прекъсвания от страна на Реджи. Тук-там имаше мъгляви места — не че Марк криеше нещо, просто бе пропуснал някои подробности, но те се изясниха при втория кръг на разговора, който отне още толкова. После направиха кратка почивка и поръчаха на Клинт да им донесе кафе и газирана вода с лед. Реджи се прехвърли на бюрото, където прегледа записките и се приготви за трето обсъждане на невероятната история. Бележникът свърши и тя извади друг. Отдавна бе престанала да се усмихва. Добродушната беседа в стил „баба и внуче“ бе отстъпила място на поредица от резки, конкретни въпроси и отговори.

Марк пропускаше само една подробност — къде е скрит трупът на сенатора Бойд Бойет, или по-точно твърденията на Роуми по въпроса. С напредването на поверителния разговор Реджи разбра, че Марк явно знае предполагаемото място, затова умело се постара да не засяга тази тема. Все още се колебаеше дали да запита направо. Така или иначе, в момента това беше последната й грижа.

Един час след началото тя прекъсна разговора и отново прочете изрезката. После още веднъж. Всичко съвпадаше. Момчето знаеше прекалено много подробности, тъй че едва ли лъжеше. Дори и най-развинтеното въображение не би могло да скалъпи подобна история. А личеше, че горкото хлапе е изплашено до смърт.

Към единайсет и половина Клинт пак надникна и съобщи, че следващият клиент чака вече цял час.

— Отпрати го — заповяда Реджи, без да откъсва поглед от бележника, и Клинт изчезна.

Докато тя четеше, Марк обиколи кабинета. После застана до прозореца и се загледа към колите по Трета улица. Накрая се върна на креслото и зачака.

Адвокатката му се видя толкова разтревожена, та чак му дожаля. Как пък можа от толкова адвокати в телефонния указател да насади така тъкмо нея!

— От какво се страхуваш, Марк? — запита тя, разтривайки очите си.

— От много неща. Излъгах полицаите и те сигурно го разбират. То си е за страх. Брат ми лежи в болница заради мен. За всичко съм виновен. И доктора излъгах. Как да не се боя? Не знам какво да правя и май затова съм тук. Какво ми оставаше?

— Всичко ли ми разказа?

— Почти.

— Излъга ли за нещо?

— Не.

— Знаеш ли къде е заровен трупът?

— Мисля, че да. Знам каквото ми каза Джероум Клифърд.

За част от секундата Реджи се изплаши, че сега ще го чуе. Но момчето премълча и двамата дълго се гледаха очи в очи.

— Искаш ли да ми кажеш? — запита тя най-сетне.

— А ти искаш ли?

— Още се чудя. Защо не го каза досега?

— Страх ме е. Не искам да разберат какво знам, защото Роуми разправяше, че неговият клиент бил претрепал сума ти народ, а сега се канел да очисти и него. Ако е вярно и ако чуе, че знам, сто на сто ще ме подгони. Той е от мафията, това ме плаши най-много. Ти нямаше ли да се изплашиш на мое място?

— Сигурно щях.

— А ченгетата рекоха, че ако ги лъжа, лошо ми се пише, пък те и бездруго така си мислят. Вече не знам какво да правя. Как мислиш, да кажа ли на полицията и ФБР?

Реджи стана и бавно закрачи към прозореца. На този въпрос нямаше магически отговор. Ако посъветваше своя клиент да изпее всичко пред ФБР и той я послушаше, животът му наистина можеше да се окаже под заплаха. Никакъв закон не му забраняваше да мълчи. Освен ако евентуално го обвиняха за възпрепятстване на правосъдието, но в края на краищата Марк беше дете. Ония не знаеха със сигурност какво му е известно, а щом не можеха да го докажат, момчето беше в безопасност.

— Слушай какво ще направим, Марк. Няма да ми казваш къде е трупът, съгласен ли си? Поне сега. Може би по-късно, но засега недей. И дай да се срещнем с ония от ФБР, та да чуем какво искат. Не си длъжен да им казваш каквото и да било. Аз ще говоря и заедно ще слушаме. А като свърши, заедно ще решим как да постъпим.

— Звучи ми добре.

— Майка ти знае ли, че си тук?

— Не. Трябва да й се обадя.

Реджи разлисти телефонния указател и набра номера на болницата. Марк обясни на Даян, че е излязъл на разходка и ще се прибере след малко. Майсторски лъже, мислено отбеляза Реджи. Момчето се заслуша и изведнъж се навъси.

— Как е той? Пристигам веднага. — Марк остави слушалката и вдигна очи към Реджи. — Мама се тревожи. Рики започва да се опомня, а тя не може да открие доктор Грийнуей.

— Ще те изпратя до болницата.

— Чудесно.

— Къде ще се срещнеш с хората от ФБР?

— Мисля, че там.

Тя погледна часовника и пъхна в чантата си два празни бележника. Изведнъж нервите й се обтегнаха. Марк нетърпеливо чакаше край вратата.