Джон Гришам
Клиентът (6)

6

Един лекар, облечен с жълт анцуг, изскочи от въртящата се врата в дъното към коридора за спешното отделение и размени няколко думи с дежурната сестра зад зацапаното стъкло на гишето. Тя посочи с пръст и докторът се отправи към Даян, Марк и Харди, които стояха край автомата за кока-кола в ъгъла на приемната на благотворителната болница Сейнт Питър. Представи се на Даян, без да обръща внимание на полицая и Марк. Обясни, че е психиатър и току-що бил разговарял по телефона със семейния им педиатър доктор Сейдж. После я помоли да дойде с него. Харди обеща да наглежда Марк.

Двамата се спуснаха по тесния коридор, като се провираха между изоставени носилки и инвалидни колички и едва се разминаваха със сновящите санитари и сестри. Сетне въртящата се врата ги погълна. Приемната беше пълна с десетки болни и жертви на злополуки, чакащи да ги приемат. Нямаше нито един свободен стол. Край гишето близки на болните попълваха формуляри. Никой не изглеждаше особено забързан. Някъде под тавана скрит високоговорител викаше доктор след доктор, бълвайки по стотина имена на минута.

Минаваше седем часът.

— Гладен ли си, Марк? — запита Харди.

Момчето не беше гладно, но искаше да се махне оттук.

— Май да, мъничко.

— Да вървим в кафенето. Ще ти купя сандвич.

Тръгнаха по един оживен коридор, слязоха по стръмни стъпала и попаднаха в мазето, където гъмжило от разтревожени хора сновеше насам-натам. Друг коридор ги изведе към широк двор и изведнъж се озоваха в кафенето — по-шумно и по-претъпкано от училищната закусвалня. Харди кимна към единствената свободна маса и момчето седна да го изчака.

Разбира се, в този момент Марк мислеше най-вече за брат си. Тревожеше го състоянието на Рики, макар Харди да бе обяснил, че животът му е вън от опасност. Бе обяснил още, че докторите ще разговарят с хлапето и ще се мъчат да го изтръгнат от унеса. Само че можело да отнеме доста време. Казваше още, че за лекарите било ужасно важно да знаят какво точно се е случило, истината и нищо друго освен истината, а ако не им я кажат, последствията можели да бъдат крайно тежки за здравето и разсъдъка на Рики. Според него в крайна сметка Рики можел да бъде заключен в някоя лечебница за месеци, та дори и за години, ако докторите не чуели всички подробности за онова, което е преживял.

Харди беше свестен образ, само че не си падаше от най-умните и допускаше сериозната грешка да говори с Марк така, сякаш той едва е навършил пет, а не единайсет години. Докато описваше тапицираните стени, въртеше очи и пресилено се кокореше, разказът за нещастните пациенти, приковани с вериги към леглата, звучеше като някаква страховита история край лагерния огън. Скоро на Марк му писна да слуша.

Всъщност Марк не бе в състояние да мисли почти за нищо освен за Рики — дали някога ще извади палеца от устата си, за да проговори. Отчаяно копнееше за това, но държеше да бъде пръв край брат си, когато излезе от шока. Имаха някои въпроси за обсъждане.

Ами ако докторите, или — пази Боже — ченгетата се докопаха до него по-напред и Рики им разправеше цялата история, та да разберат, че Марк лъже? Какво ли щяха да му сторят тогава? Е, може би пък нямаше да повярват на Рики. Щом като хлапето беше изключило и напуснало света за известно време, ония сигурно щяха по-охотно да повярват на Марк. Така или иначе, не смееше много да мисли по въпроса — едно евентуално противоречие в разказите им би било просто ужасяващо.

Поразително е как бързо растат лъжите. Почваш с нещо дребничко, което изглежда лесно за прикриване, сетне се оказваш на тясно и отново послъгваш. След това пак. Отначало хората вярват на лъжите ти и се съобразяват с тях, а ти съжаляваш, че не си казал просто истината. Съзнаваше, че е могъл да признае всичко пред майка си и полицаите. Можеше да опише до най-малка подробност какво точно е видял Рики и тайната пак щеше да си остане тайна, защото брат му не знаеше нищичко.

Но събитията се развиваха толкова бързо, че не му оставаше време да планира. Искаше да привика майка си в някоя стая и при затворени врати да изплюе камъчето, да сложи край на лъжите, преди да е станало по-зле. Ако не побързаше да стори нещо, можеше да попадне в затвора, а Рики щеше да иде в детска лудница.

Харди домъкна поднос, отрупан с пържени картофки и сандвичи — два за него и един за Марк. Грижливо подреди храната върху масата и отиде да върне подноса.

Марк неохотно захапа едно картофче. Харди се зае с първия сандвич.

— Та какво казваш те е разкрасило така? — заинтересува се Харди с пълна уста.

Марк разтърка насиненото място и чак сега си спомни, че е пострадал в премеждието.

— А, нищо. Малко се поступах в училище.

— С кое момче?

Дявол да го вземе! Тия ченгета явно не знаеха що е милост. И пак трябваше да прикрива лъжата с лъжа. А вече му беше писнало.

— Не го познавате — отвърна Марк и заръфа сандвича.

— Може би ще трябва да поговоря с него.

— Защо?

— Имахте ли си неприятности заради боя? Искам да кажа, дали случайно учителят не ви е пратил при директора или нещо подобно?

— Не, всичко стана след последния час.

— Не каза ли, че сте се били в училището?

— Ами то оттам се започна, нали разбирате. С онова момче се спречкахме на обяд и се разбрахме да уредим работата след последния час.

Харди шумно засмука от чашата си млечен шейк през тясната сламка. Преглътна накриво, изкашля се и запита:

— Как се казва момчето?

— Защо ви интересува?

Ядосан от този въпрос, Харди престана да дъвче. Марк не смееше да го погледне в очите, затова сведе глава над чинията и се вторачи в размазания кетчуп.

— Аз съм полицай, момченце. Това ми е работата — да разпитвам.

— Длъжен ли съм да отговарям?

— Естествено, че си длъжен. Разбира се, освен ако криеш нещо и не смееш да го кажеш. Което ще значи, че трябва да се свържа с майка ти и навярно да ви отведа в участъка за разпит.

— Защо пък разпит? Какво точно ви интересува?

— С кое момче си се бил днес.

За да спечели време, Марк унило загриза крайчето на един дълъг картоф. Харди се зае с втория сандвич. Ъгълчето на устните му беше зацапано с майонеза.

— Не искам да си изпати заради мен — каза Марк.

— Няма да си изпати.

— Тогава защо ви трябва името му?

— Просто искам да знам. Нали това ми е работата.

— Мислите, че лъжа, нали? — запита Марк и жално се вгледа в масивното лице на полицая.

Яките челюсти спряха да дъвчат.

— Не знам, момче. Разказът ти е пълен с пропуски.

Марк направи още по-жална физиономия.

— Не мога всичко да помня. Стана толкова бързо. Искате от мен да ви разправя всяка подробност, а пък аз нямам толкова памет.

Харди натъпка в устата си цяла шепа картофи.

— Хайде, яж. Трябва да се връщаме.

— Благодаря за вечерята.

 

 

Рики лежеше в самостоятелна стая на деветия етаж. Тук беше много по-спокойно и голяма табела край асансьора уведомяваше посетителите, че се намират в ПСИХИАТРИЧНО ОТДЕЛЕНИЕ. Светлините бяха по-меки, гласовете по-тихи, движението по-бавно. Край асансьора имаше дежурна стая и сестрите проверяваха всеки новодошъл. Един пазач си шушукаше с тях, без да изпуска от поглед и двата коридора. Малко по-настрани имаше тясна сумрачна чакалня с телевизор, списания, евтини библии и автомати за безалкохолни напитки.

Марк и Харди бяха сами в чакалнята. Марк пиеше вече трета кутийка спрайт и гледаше по кабелната телевизия повторение на „Хил Стрийт“, а Харди дремеше неспокойно върху отвратително тясното канапе. Наближаваше девет. Преди половин час Даян бе отвела Марк да надникне за мъничко в стаята. Под завивките Рики изглеждаше съвсем дребен. Даян обясни, че е на системи, защото не иска да се храни. После обеща, че Рики ще оздравее, но Марк забеляза страха в очите й. Доктор Грийнуей щял да дойде след малко и искал да поговори с Марк.

— Каза ли вече нещо? — запита Марк, като се взираше в тръбичките на системата.

— Не, нито дума.

После тя го поведе за ръка по тъмния коридор към чакалнята. През тия кратки моменти Марк поне на пет пъти бе готов да изплюе камъчето. Докато минаваха край една празна стая, той се запита дали да не я дръпне вътре и да се изповяда. Но не го стори. По-късно, упорито си повтаряше той, ще й каже по-късно.

Харди бе престанал да задава въпроси. Дежурството му свършваше в десет и явно бе загубил всякакъв интерес към Марк, Рики и болницата. Предпочиташе да кръстосва улиците.

Една красива сестра с къса поличка мина край асансьора и махна на Марк да я последва. Той скочи от креслото, продължавайки, да стиска тенекиената кутийка спрайт. Сестрата го хвана за ръка и в допира имаше нещо вълнуващо. Ноктите й бяха дълги и червени. Имаше гладка загоряла кожа. Беше млада, руса и се усмихваше пленително. Казваше се Карен и стискаше ръката на момчето малко по-силно, отколкото трябваше. Марк усети как сърцето му се разтуптя.

— Доктор Грийнуей иска да поговори с теб — обясни сестрата в движение, като се привеждаше леко към него.

Около нея се носеше едва доловим аромат на парфюм и Марк не помнеше някога да е усещал по-вълшебен мирис.

Когато стигнаха до стая 943, където лежеше Рики, Карен пусна ръката му. Вратата беше затворена и тя почука, преди да отвори. Марк бавно влезе, а Карен го потупа по рамото. Той извърна глава, за да я изпроводи с поглед през открехнатата врата.

Сега доктор Грийнуей се бе преоблякъл с риза, вратовръзка и бяла престилка. На джобчето отляво висеше пропуск със снимка. Беше мършав чернобрад мъж с кръгли очила и изглеждаше прекалено млад за тази работа.

— Влез, Марк — каза лекарят, макар че Марк вече бе влязъл и стоеше пред леглото на Рики. После посочи пластмасовия стол до походното легло край прозореца. — Сядай тук.

Говореше тихо, почти шепнешком. Даян седеше с подвити крака на леглото. Обувките й бяха на пода. Беше облечена с джинси и пуловер и не откъсваше очи от Рики, който лежеше под завивките, а от ръката му стърчеше пластмасова тръбичка. Единственото осветление идваше от нощната лампа, сложена върху масичка край вратата на банята. Щорите бяха плътно спуснати.

Марк се настани на пластмасовия стол, а доктор Грийнуей седна на ръба на походното легло, има-няма на две педи от него. Беше навъсен и от присвитите му очи лъхаше такава безнадеждност, че за миг Марк се запита дали няма да умрат всички заедно с Рики.

— Трябва да поговорим за станалото — каза лекарят.

Вече не шепнеше. Очевидно Рики се бе унесъл в някакъв друг свят и нямаше опасност да го събудят. Зад Грийнуей Даян продължаваше да се взира безизразно към леглото. Марк искаше да я отведе някъде, за да поговорят насаме и да оправят цялата бъркотия, но тя седеше в сянката зад лекаря и не му обръщаше внимание.

— Той каза ли нещо? — побърза да запита Марк. През последните три часа двамата с Харди упорито се бяха обстрелвали с въпроси, тъй че това му бе станало навик.

— Не.

— Много ли е болен?

— Много — отвърна Грийнуей и черните му очички проблеснаха срещу Марк. — Какво е видял днес следобед?

— Ще остане ли в тайна?

— Да. Каквото и да ми кажеш, ще бъде строго поверително.

— Ами ако ченгетата се заинтересуват какво съм ви казал?

— Нямам право да им кажа. Честна дума. Всичко ще бъде строго поверително. Само между мен, теб и майка ти. Мъчим се да помогнем на Рики и трябва да знам какво е станало.

Е, да, може би една солидна доза истина щеше да се отрази добре на всички, особено на Рики. Марк се вгледа в русата главица с разпилени по възглавницата коси. Ех, защо не бяха избягали, когато черната кола се приближи и сиря на поляната! Обхвана го ужас от внезапно връхлетялото го чувство за вина. Всичко бе станало заради него. Как можа да е толкова глупав, че да се задява със смахнат човек?

Устните му затрепераха и очите му плувнаха в сълзи. Побиха го тръпки. Време бе да разкаже всичко. Вече нямаше сили да лъже, а Рики се нуждаеше от помощ. Грийнуей го гледаше напрегнато, сякаш разбираше какво мисли.

И точно тогава Харди бавно мина край открехнатата врата. За миг той поспря в коридора и погледна Марк право в очите, после изчезна. Но момчето знаеше, че не е далече. Грийнуей не забеляза нищо.

Марк започна от цигарите. Майка му го изгледа втренчено, но с нищо не показа, че е ядосана. Само веднъж-дваж мълчаливо поклати глава. Стрелкайки с поглед ту Грийнуей, ту вратата, Марк глухо заговори за дървото с въжето и полянката сред гората. После описа колата. Пропусна солидна част от събитията, но с тих и тайнствен шепот призна на Грийнуей, че веднъж пропълзял до колата и издърпал маркуча. В това време брат му се разплакал и подмокрил гащите. Рики го молел да спре. Грийнуей явно много хареса тази част от разказа. Даян слушаше, без да показва чувствата си.

Харди отново мина край вратата, но Марк се престори, че не го вижда. За малко прекъсна разказа, после описа как онзи човек изскочил от колата, видял градинарския маркуч да лежи в буренака, легнал върху багажника и се застрелял.

— На какво разстояние беше Рики? — запита Грийнуей.

Марк се озърна и посочи към коридора.

— Виждате ли оная врата отсреща? От тука до там.

Грийнуей погледна и се почеса по брадата.

— Десетина метра. Не е много далече.

— Съвсем близо беше.

— Какво точно направи Рики след изстрела?

Сега Даян слушаше внимателно. Очевидно току-що бе открила, че чува нещо по-различно от предишния разказ. Тя сбръчка чело и строго изгледа сина си.

— Извинявай, мамо. Бях уплашен и не мислех. Не ми се сърди.

— Наистина ли го видяхте как се застреля? — смаяно запита тя.

— Да.

Тя погледна към Рики.

— Сега разбирам.

— Какво направи Рики след изстрела?

— Бях с гръб към Рики. Гледах човека с пистолета.

— Горкото дете — глухо промърмори Даян.

Грийнуей й направи знак да мълчи.

— До тебе ли беше Рики?

Марк се озърна към вратата и тихичко обясни как Рики се вцепенил, после побягнал тромаво и през цялото време приглушено стенел. Разказа всичко абсолютно точно, без да пропуска нито една подробност от момента на изстрела до идването на линейката. Беше затворил очи и преживяваше наново всяка стъпка, всяко движение. Истината му доставяше невероятно удоволствие.

— Защо не ми каза, че сте видели самоубийството? — запита Даян.

Това раздразни Грийнуей.

— Моля ви, мисис Суей, тия неща ще ги обсъдите по-късно — каза той, без да откъсва очи от Марк. — Какви бяха последните думи на Рики?

Марк се замисли и погледна към вратата.

— Не помня, наистина не помня.

 

 

Сержант Харди, неговият лейтенант и специалният агент на ФБР Джейсън Мактюн си шушукаха край автоматите за безалкохолни напитки. Друг агент на ФБР се мотаеше подозрително около асансьора. Болничният пазач го гледаше втренчено.

Лейтенантът набързо обясни на Харди, че нещата вече са в ръцете на ФБР, че мемфиската полиция е предала автомобила на покойника и другите веществени доказателства, а специалистите са приключили с огледа на колата и са открили вътре множество дребни отпечатъци, които едва ли принадлежат на възрастен, затова се интересуват дали Марк не е споменал нещо повече, дали не е променил разказа си.

— Не, но съм убеден, че не казва истината — заяви Харди.

— Докосвал ли е нещо, което можем да вземем? — бързо запита Мактюн, без да прояви интерес към теоретичните изводи на Харди.

— В какъв смисъл?

— Сериозно подозираме, че по някое време преди смъртта на Клифърд хлапето е било в колата. Трябва някак да вземем отпечатъци от пръстите му и да ги сравним с намерените в купето.

— Защо мислите, че е било в колата? — живо се заинтересува Харди.

— По-късно ще ти обясня — каза лейтенантът.

Харди огледа чакалнята и изведнъж посочи кошчето край креслото, на което бе седял Марк.

— Там. Кутийката от спрайт. Момчето седеше на онова кресло и пиеше спрайт.

Мактюн се озърна на всички страни и внимателно уви кутийката в чиста носна кърпа. После прибра находката в джоба на шлифера си.

— Неговата е, сигурен съм — каза Харди. — Наоколо няма друго кошче, а това е единствената кутия от спрайт.

— Бягам да я отнеса на специалистите по отпечатъци — каза Мактюн. — Тук ли ще спи хлапето тази нощ?

— Мисля, че да — отвърна Харди. — Сложили са походно легло в стаята на брат му. Защо ФБР се интересува от Клифърд?

— Ще ти обясня по-късно — каза лейтенантът. — Постой тук още час.

— Смяната ми свършва след десет минути.

— Една надбавка за извънреден труд няма да ти дойде зле.

Доктор Грийнуей седеше на пластмасовия стол до леглото и преглеждаше записките си.

— След малко си тръгвам, но ще се върна рано сутринта. Състоянието му е стабилно и не вярвам да се промени през нощта. Сестрите ще проверяват от време на време. Ако се събуди, повикайте ги. — Той прелисти страницата и се взря в драскулките си, после вдигна очи към Даян. — Имаме работа с тежък случай на стрес след преживяна психическа травма.

— Какво значи това? — запита Марк.

Даян затвори очи и разтърка слепоочията си.

— Понякога човек вижда нещо страшно и не може да го преглътне — обясни лекарят. — Рики ужасно се е изплашил още докато си свалял маркуча от ауспуха, а като е видял човекът да се самоубива, е преживял нещо, с което не е могъл да се справи. Тогава просто е изключил. Гледката го е потресла и телом, и духом. Успял е да изтича до вкъщи, което само но себе си изглежда поразително, защото обикновено човек с подобна травма се вцепенява незабавно. — Той помълча и остави бележника на леглото. — В момента не можем да сторим кой знае какво. Очаквам да се опомни утре или най-късно вдругиден и тогава ще почнем да си говорим за туй-онуй. Сигурно няма да е бързо. Ще го мъчат кошмари и спомени за изстрела. Първо ще отрича станалото, после ще се обвинява за него. Ще се чувства самотен, предаден, объркан, може би дори много потиснат. Нищо не може да се предвиди.

— Как ще го лекувате? — запита Даян.

— Ще се помъчим да му внушим, че е в безопасност. Вие трябва да стоите тук непрекъснато. Казахте да не чакаме помощ от бащата…

— Да не е припарил до Рики — мрачно се обади Марк. Даян кимна.

— Ясно. Доколкото разбрах, нямате и роднини наблизо.

— Така е.

— Добре. За Рики е изключително важно през следващите няколко дни да стоите колкото се може повече в тази стая. Той трябва да се чувства под закрила. Ще се нуждае от вашата морална и физическа подкрепа. Необходимо е Марк и Рики да разговарят за самоубийството. Да споделят и сравняват своите преживявания.

— Според вас кога ще може да се прибере у дома? — запита Даян.

— Не знам, но ще гледаме да го изпишем час по-скоро. Сега му е потребна сигурността на познатата детска спалня. Може би ще го пуснем след седмица. Зависи как ще реагира.

Даян подви крака.

— Аз… ъъъ… трябва да ходя на работа. Не знам какво да правя.

— Ще помоля управата утре сутрин да се свърже с вашия работодател.

— Моят работодател си е чист кръвопиец. Няма нищо общо с чистичките благовъзпитани директори, дето винаги се усмихват и гледат да ти помогнат. Не очаквайте да прати цветя. Боя се, че просто няма да ми влезе в положението.

— Ще направя каквото мога.

— Ами училището? — обади се Марк.

— Майка ти ми каза името на директора. Утре сутрин ще му се обадя да предупреди учителите.

Даян отново разтриваше слепоочията си. На вратата се почука и без да чака отговор, в стаята пак влезе сестра, само че този път не беше хубавицата. Тя подаде на Даян две хапчета и чаша вода.

— Успокоително — обясни Грийнуей. — Ще ви помогне да заспите. Ако не свърши работа, обадете се на дежурната сестра да донесе нещо по-силно.

Когато сестрата излезе, Грийнуей стана и опипа челцето на Рики.

— Е, до утре. Опитайте се да подремнете.

Той се усмихна за пръв път, после излезе и затвори вратата.

Останаха сами — малкото семейство Суей, или поточно останките от него. Марк седна до майка си и опря буза на рамото й. Двамата мълчаливо се вгледаха в русата главица върху голямата възглавница само на два метра от тях.

Даян потупа сина си по рамото.

— Ще се оправим, Марк. И по-лошо сме виждали.

Тя го прегърна буйно и Марк затвори очи.

— Извинявай, мамо. — Изпод клепачите му напираха сълзи и беше готов да се разплаче. — Извинявай за всичко.

Тя продължаваше безмълвно да го държи в обятията си. Марк тихичко се разхълца, притиснал лице към гърдите й.

Както го бе прегърнала, Даян се отпусна назад и двамата се сгушиха един до друг върху евтиния дунапренов дюшек. Леглото на Рики беше с две педи по-високо. Лежаха точно под прозореца. В стаята цареше полумрак. Марк спря да плаче. И без това не обичаше да реве.

Хапчетата започваха да действат и Даян се почувства изтощена. Девет часа бе подреждала лампи в кашони, после още пет часа суматоха, а сега и успокоително. След минутка щеше да заспи като труп.

— Дали ще те уволнят, мамо? — запита Марк. Семейният бюджет беше и негова грижа.

— Не ми се вярва. Утре ще му мислим.

— Трябва да поговорим, мамо.

— Знам. Дай обаче да отложим за сутринта.

— Защо не сега?

Тя отпусна прегръдката и задиша равномерно със затворени очи.

— Много съм уморена и ми се спи, Марк. Обещавам, че утре сутрин ще поговорим надълго и нашироко. Имаш да ми разясниш някои работи, нали? Сега бягай да си измиеш зъбите и се опитай да подремнеш.

Изведнъж и Марк се почувства изтощен. Някакво желязо се врязваше в гърба му през тънкия дюшек, затова той се измести към стената и придърпа чаршафа по-нагоре. Майка му го погали по ръката. Стената беше само на педя от очите му. Марк се вгледа в нея и реши, че не може да спи така цяла седмица.

Майка му дишаше дълбоко и не помръдваше. Марк си помисли за Роуми. Къде ли беше сега? Къде се намираше дребното шишкаво тяло с плешива глава? Спомни си как потта избиваше през лъскавата кожа по темето му и течеше на всички страни, попивайки във веждите и яката. Дори ушите му бяха мокри. Кой щеше да прибере колата? Кой щеше да я чисти и да бърше кървавите петна? Кой щеше да вземе пистолета? Едва сега Марк осъзна, че ушите му вече не звънтят от изстрела в колата. Дали Харди още висеше навън, опитвайки да дремне на креслото в чакалнята? Щяха ли да се върнат утре ченгетата с нови въпроси? Ами ако се сетеха да запитат за маркуча? Ами ако се сетеха за още хиляди неща?

Дрямката отлетя и Марк се втренчи в стената. През щорите прозираше светлина от улицата. Успокоителното навярно беше добро, защото майка му дишаше дълбоко и равномерно. Рики не бе помръднал нито веднъж. Марк зарея поглед към слабата крушка на лампата върху масичката и се замисли за Харди и другите полицаи. Дебнеха ли го? Беше ли под наблюдение, както става по телевизията? Едва ли.

Цели двайсет минути той гледа как другите спят и накрая му омръзна. Беше време за експедиция. Спомни си как преди години, когато учеше в първи клас, една вечер баща му се прибра къркан и вдигна адски скандал на Даян. Двамата се сбиха така, че целият фургон взе да подскача, а Марк не издържа, отвори паянтовото прозорче на детската стая и се измъкна навън. После пое на дълга разходка — първо из квартала, след това направо през гората. Беше гореща лепкава нощ с безброй звезди на черния небосвод и по някое време той седна да почине на едно хълмче, откъдето се откриваше гледка към паркинга. Мълчаливо се помоли майка му да остане здрава и читава. Молеше Бог да му даде семейство, в което всеки да спи без страх от крясъци и побоища. Защо не можеха да живеят нормално като другите хора? След почивката Марк поскита още час-два. Когато се прибра, всичко беше спокойно и оттогава се роди навикът да предприема дълги нощни екскурзии, които му носеха много радост и покой.

По природа Марк беше мислител, податлив на тревожни настроения, и когато сънят идваше трудно или изобщо не идваше, той тръгваше на своите потайни пътешествия. От тях узна много. Обличаше тъмни дрехи и крачеше тихо като крадец из сенките на „Движими имоти Тъкър“. Понякога ставаше свидетел на дребни кражби или вандалщина, но не казваше никому. Виждаше как любовници се промъкват през чужди прозорци. В ясните нощи обичаше да седи на хълмчето над паркинга и спокойно да пуши омачкана цигара. Страхът, че майка му може да го спипа, бе изчезнал още преди години. След тежкия работен ден тя спеше непробудно.

И сега непознатото място не го плашеше. Той придърпа завивката върху рамото на майка си, подпъхна отстрани одеялото на Рики и тихичко се измъкна навън. Коридорът бе сумрачен и пуст. В дежурната стая хубавицата Карен попълваше някакви документи. Като го видя, тя се усмихна прелестно и спря да пише. Марк обясни, че иска да отскочи до кафенето за портокалов сок и знае пътя. Обеща да се върне след минутка. Карен го изпроводи с още по-слънчева усмивка и Марк окончателно се влюби.

Харди бе изчезнал. В чакалнята нямаше жива душа, но телевизорът работеше. Даваха „Героите на Хоугън“. Марк повика празния асансьор и се спусна в сутерена.

Кафето също беше пусто. Само край една от масичките имаше инвалидна количка, в която вдървено седеше някакъв човек с гипсирани крака. Гипсът искреше от белота. Едната ръка на човека висеше сгъната пред гърдите. Около главата му се издуваше дебела чалма от бинтове и доколкото Марк можеше да прецени, цялата му коса беше обръсната. Личеше, че се чувства ужасно неудобно.

Марк си взе чаша сок и седна на съседната маса. Човекът присви лице от болка и яростно бутна настрани чинията със супа. После отпи през сламката малко сок и изведнъж забеляза момчето.

— Как е? — усмихнато запита Марк. Никога не се бе смущавал от непознати, а към този изпитваше съчувствие.

Човекът се вгледа в него, после извърна очи. Лицето му отново се сгърчи и той се опита да намести краката си по-удобно. Марк се направи, че не забелязва.

Изневиделица някакъв тип с бяла риза и вратовръзка изникна край масата на инвалида и намести претрупания си поднос срещу него. На Марк изобщо не обърна внимание.

— Лоша работа — заяви новодошлият с широка усмивка. — Как стана?

— Катастрофа — отвърна другият малко боязливо. — Блъсна ме камион на „Ексън“. Оня идиот не спази предимството.

Новодошлият се усмихна още по-широко и сякаш забрави за подноса.

— Кога се случи това?

— Преди три дни.

— Значи камион на „Ексън“, а?

Човекът с вратовръзката бързо се прехвърли откъм страната на инвалида, вадейки в движение нещо от джоба си. Седна и изведнъж се озова само на сантиметри от гипсовете.

— Аха — предпазливо потвърди пострадалият.

Онзи протегна към него бяла визитна картичка.

— Името ми е Джил Тийл. Адвокат съм и водя само дела за пътнотранспортни произшествия, особено ако са свързани с тежкотоварни камиони. — Джил Тийл изрече всичко това с невероятна бързина, сякаш бе закачил едра риба и трябваше да я придърпа час по-скоро, преди да се е измъкнала. — Специализирам в тази област. Произшествия с тежкотоварни камиони. Автовлакове. Боклукчийски коли. Цистерни. Наречете го както щете, обаче камион ли е, аз съм насреща. — Той протегна ръка над масата. — Приятно ми е, Джил Тийл.

За щастие дясната ръка на инвалида бе оцеляла и той немощно я подаде на адвоката.

— Джо Фарис.

Джил енергично разтърси китката му и се приготви за решаващия удар.

— Както ви гледам, май имате два счупени крака, сътресение на мозъка, някоя и друга прободна рана…

— И фрактура на ключицата.

— Великолепно. Значи ще настояваме за трайна нетрудоспособност. Какво работите? — запита Джил, разтривайки съсредоточено брадата си с длан. Картичката продължаваше да лежи на масата, но Джо не посегна към нея. И двамата не обръщаха внимание на Марк.

— Кранист.

— Член на профсъюза?

— Аха.

— Бомба. И камионът, казвате, не спазил предимството. Значи няма съмнение за вината, а?

Джо сбръчка чело, отново опита да се намести и дори за Марк стана ясно, че напористият Джил почва да му досажда. Все пак той леко кимна.

Джил трескаво надраска нещо върху една книжна салфетка, после се усмихна на Джо и заяви:

— Мога да ви докарам поне шестстотин хиляди. Взимам само една трета, тъй че за вас остават чисти четиристотин. Минимум. Четиристотин бона, без данъци, разбира се. Още утре завеждаме делото.

Джо възприе всичко това без изненада, сякаш вече го бе чувал неведнъж. Джил се перчеше самоуверено и очакваше отговора със зяпнала уста.

— Поговорих с някои други адвокати — каза Джо.

— Мога да ви осигуря повече от когото и да било. С това си изкарвам хляба — само тежки катастрофи. И друг път съм съдил „Ексън“, знам им всички тукашни шефове и адвокати, а те треперят пред мен, защото късам живо месо. На война като на война, Джо, а в този град аз съм най-добрият. Знам как да играя мръсната им игра. Наскоро приключих дело за тежка телесна повреда и изкопчих близо половин милион. Клиентът просто ме нае, и толкова, а после ония направо го затрупаха с пари. Няма какво да се правя на скромен, Джо, по тия дела нямам равен в целия град.

— Тая сутрин един адвокат позвъни и рече, че може да ми докара милион.

— Лъже. Как му е името? Макфей ли? Рагланд? Или Снодграс? Душичките им знам на тия типове. Цял ден ги ритам по задниците, Джо, пък и нали ти казах, шестстотин хиляди е минимумът. Може да се окажат много повече. По дяволите, Джо, ако ни принудят да заведем дело, кой знае каква сума ще определи съдът. Всеки ден водя дела, Джо, мъкна се по съдилищата из цял Мемфис. Шестстотин е минимумът. Нае ли някого вече? Подписа ли договор?

Джо поклати глава.

— Още не.

— Чудесно. Слушай, Джо, нали имаш жена и деца?

— Бивша жена и три хлапета.

— Значи плащаш издръжка, човече. Чуй ме сега. Колко ти е издръжката?

— Петстотин месечно.

— Малка е. Имаш обаче и други разноски. Ето какво ще направим. Давам ти аванс по една хилядарка месечно за разноските. Ако приключим след три месеца, прибирам си трите хиляди. Ако цялата работа продължи две години, макар че не може да трае толкова, прибирам си двайсет и четири хиляди. Или колкото се натрупат. Чат ли си, Джо? Плащам в брой, още сега.

Джо се размърда отново и заби поглед в масата.

— Вчера един адвокат намина в стаята мий обеща да дава по две хиляди месечно.

— Кой беше? Скоти Мое? Роб Ламок? Знам ги тия типове, Джо, боклуци са до един. Не са и помирисвали съдебна зала. Не им вярвай. Некадърници са те. Добре, няма да остана по-долу. Две хиляди още сега и по две хиляди всеки месец.

— А пък един от някаква голяма кантора предложи десет хиляди сега и неограничен кредит за всичко, което ми потрябва.

Джил бе съкрушен и минаха поне десет секунди, преди да заговори отново.

— Чуй ме, Джо, въпросът не е в аванса, нали така? Важното е колко пари ще изкопча от „Ексън“. А никой, повтарям, никой няма да им вземе повече от мен. Никой. Слушай, давам ти пет хиляди сега и ще можеш да теглиш колкото ти трябва за разходи. Бива ли?

— Ще си помисля.

— Всяко забавяне е гибелно, Джо. Трябва да бързаме. Веществените доказателства изчезват. Спомените избледняват. Големите корпорации са тромави.

— Казах, че ще си помисля.

— Да се обадя ли утре?

— Не.

— Защо?

— Дявол да го вземе, сън не ме хваща от вас, адвокати проклети. Залък не мога да хапна, без да ми се изтърсите. Из тая гадна болница адвокатите май са повече от докторите.

Джил остана невъзмутим.

— Много акули се навъртат наоколо, Джо. Тълпи от калпави адвокатчета, които ще ти съсипят делото. Печално, но факт. Занаятът е пренаситен и адвокатите търчат навсякъде да си дирят работа. Но недей да допускаш грешка, Джо. Обади ми се. Погледни в „Жълтите страници“. Там са ми отделили цяла страница в три цвята, Джо. Потърси името Джил Тийл и ще разбереш къде е истината.

— Ще си помисля.

Джил измъкна нова картичка и я подаде на Джо. После си тръгна, оставяйки на масата недокоснатия поднос.

Джо явно страдаше. Като хвана колелото със здравата си ръка, той бавно се затъркаля към изхода. Марк искаше да му помогне, но реши, че ще е по-добре да си трае. Двете картички на Джил останаха да лежат на масата. Момчето допи сока, озърна се и прибра едната.

Когато се върна, Марк каза на любимата си Карен, че не може да заспи и ще погледа телевизия. Седна на дивана в чакалнята и взе да прелиства телефонния указател, хвърляйки от време на време по едно око към поредната серия на „Бар «Наздраве»“. Отново пиеше спрайт. След вечеря добрякът Харди му бе дал цели осем монети по четвърт долар.

Карен донесе одеяло и грижливо го подгъна около коленете му. После го потупа по рамото с дългите си изящни пръсти и се плъзна по сумрачния коридор. Марк я изпрати с влюбен поглед.

В адвокатския раздел на мемфиските „Жълти страници“ наистина имаше цяла страница за Джил Тийл, както и за десетина други адвокати. На великолепната снимка той стоеше в небрежна поза пред Съдебната палата, по риза със запретнати ръкави. Отдолу пишеше: БОРЯ СЕ ЗА ВАШИТЕ ПРАВА! В горния край на страницата тлъсти червени букви крещяха: ПОСТРАДАХТЕ ЛИ? Под тях също тъй тлъсти зелени букви отговаряха: ПОТЪРСЕТЕ ТОГАВА ДЖИЛ ТИЙЛ — В НЕГО Е ИСТИНАТА. Още по-долу син шрифт изброяваше с какви произшествия се занимава Джил и вариантите бяха стотици. Злополуки с косачки и електрически удари, увредени бебета, автомобилни катастрофи, избухнали бойлери… Осемнайсет години борба на всички съдебни равнища. В ъгъла на рекламата малка карта упътваше целия свят как да се добере до неговата кантора, разположена точно срещу Областния съд.

Ненадейно Марк чу познат глас и ето че на екрана изникна самият Джил Тийл, застанал край някакъв болничен вход, за да разкаже колко много могат да страдат вашите най-близки хора и колко коварни са застрахователните компании. Зад гърба му тревожно мигаха червени светлини. Наоколо притичваха санитари. Но Джил Тийл знаеше как да овладее положението и беше готов да поеме всякакви случаи безплатно. Никакъв хонорар, докато не се получи обезщетението.

Да, светът наистина се оказваше малък. Само за два часа Марк бе успял да види адвоката лично, да задигне визитната му картичка, да го открие в указателя, а сега и го слушаше как приказва по телевизията.

Той затвори указателя и го остави върху купчината списания на масичката. После придърпа одеялото нагоре и реши да подремне.

Май имаше смисъл утре да се обади на Джил Тийл.