Джон Гришам
Клиентът (4)

4

След като позвъни в детската болница, Даян Суей седна до леглото на Рики и хапейки ноктите си, зачака обаждането на доктора. Дежурната сестра бе казала, че ще стане най-късно след десет минути. Бе казала още, че тая седмица из училищата бил плъзнал някакъв много заразен вирус и вече имали няколко десетки повиквания. Симптомите съвпадали, тъй че нямало нищо страшно.

Даян опипа челцето на Рики. После лекичко го разтръска, но момчето не се събуди. Лежеше свито на топка, дишаше нормално и смучеше палеца си. Отвън долетя шум от затръшване на автомобилна врата и Даян мина в дневната.

През вратата нахълта Марк.

— Здрасти, мамо.

— Къде беше? — рязко запита тя. — Какво е станало с Рики?

На прага застана сержант Харди и Даян се вкамени.

— Добър вечер, госпожо.

Даян впи яростен поглед в Марк.

— Какво си направил?

— Нищо.

Харди прекрачи напред.

— Нищо сериозно, госпожо.

— Тогава защо сте тук?

— Ще ти обясня, мамо. Това е дълга история.

Харди затвори вратата и тримата се спогледаха неловко.

— Е, слушам.

— Ами днес следобед двамата с Рики си играехме в горичката и видяхме на една полянка да стои голяма кола с включен двигател, а пък като се приближихме, на багажника лежеше някакъв човек с пистолет в устата. Беше мъртъв.

— Мъртъв!

— Самоубийство, госпожо — вметна Харди.

— После хукнахме насам и аз се обадих на 911.

Даян притисна устата си с пръсти.

— Самоубиецът е Джероум Клифърд, бял, мъжки пол — поясни Харди с официален глас. — Живее в Ню Орлиънс и нямаме представа защо е пристигнал тук. Според нас смъртта е настъпила не много отдавна, може би преди около два часа. Оставил е бележка.

— Какво направи Рики? — запита Даян.

— Ами като дотичахме у дома, той се просна на дивана, взе да си смуче палеца и не искаше да говори. Аз го пренесох на леглото и му метнах едно одеяло.

Харди се навъси.

— На колко години е момчето?

— На осем.

— Може ли да го видя?

— Защо? — запита Даян.

— Тревожа се. Видяло е нещо ужасно и може да е изпаднало в шок.

— В шок ли?

— Да, госпожо.

Даян ги поведе през кухнята към тесния коридор. Харди крачеше енергично след нея, а най-отзад Марк клатеше глава и стискаше зъби.

Харди дръпна одеялото от раменете на Рики и докосна ръката му. Палецът пак беше в устата на детето. Полицаят го разтръска, повика го по име и за момент очите се разтвориха. Рики измънка нещо.

— Кожата му е хладна и влажна — каза Харди. — Боледувал ли е напоследък?

— Не.

Телефонът иззвъня и Даян се хвърли към дневната. От детската стая Харди и Марк я чуха как разказва на лекаря за симптомите и за произшествието с мъртвеца.

— Малкият каза ли нещо, когато видяхте трупа? — тихо замита Харди.

— Май че не. Всичко стана много бързо. Ние… ъъъ… просто си плюхме на петите още щом го видяхме. Рики само пъхтеше и мрънкаше по целия път. Бягаше някак странно, с провиснали ръце. Никога не съм го виждал да тича така, а пък като се прибрахме, той се сви на топка и вече не обели дума.

— Трябва да го откараме в болница — каза Харди.

Марк усети, че коленете му омекват, и се подпря на стената. Даян затвори телефона и Харди я пресрещна в кухнята.

— Докторът иска да го откараме в болница — изплашено съобщи тя.

— Ще повикам линейка — каза Харди и се отправи към вратата. — Пригответе му някакви дрешки.

Той изчезна навън, оставяйки вратата отворена. Даян жегна с поглед Марк. Момчето вече нямаше сили да стои право и се свлече на стола до кухненската маса.

— Истината ли казваш? — запита тя.

— Да, мамо. Видяхме мъртвеца и Рики май се шашна. После избягахме.

Вече беше затънал дотам, че щяха да му трябват часове, за да разкаже истината. Когато останеха сами, може би щеше да поразмисли и да обясни подробно цялата работа, но в момента ченгетата бяха наоколо и само се чудеха как да го объркат още повече. Марк не се боеше от майка си и обикновено признаваше всяко прегрешение. Тя беше едва трийсетгодишна, много по-млада от майките на неговите приятели. Заедно бяха преживели доста премеждия. Страданията в дългата и мъчителна борба с баща му бяха създали помежду им нещо много по-силно от обичайната връзка между майка и син. Сега го болеше, че трябва да крие истината. Виждаше, че тя е отчаяна и стресната, но, така или иначе, приказките на Роуми нямаха нищо общо със състоянието на Рики. Усети в стомаха си остра болка и стаята бавно се завъртя наоколо.

— Какво ти е на окото?

— Сбих се в училище. Не бях виновен.

— Все така казваш. Добре ли си?

— Нищо ми няма.

Харди изтрополи по стъпилата.

— Линейката ще пристигне след пет минути. В коя болница да го откараме?

— Докторът препоръча Сейнт Питър.

— А вашият доктор къде работи?

— В педиатрична група Шелби. Каза, че ще се обади на детския психиатър да ни посрещне в болницата. — Даян нервно запали цигара. — Мислите ли, че ще се оправи?

— Детето се нуждае от надзор и може би ще трябва да остане в болницата, госпожо. И друг път ми се е случвало да видя подобно нещо с хлапета, които са били свидетели на стрелба и насилие. Преживяването е безкрайно тежко и може би ще му трябва време, за да го преодолее. Миналата година едно дете беше видяло как някакъв търговец на кокаин застрелял майка му. Още е в болница, горкото.

— На колко години беше?

— На осем, сега е на девет. Не говори. Не се храни. Смуче си палеца и играе с кукли. Тъжна работа.

Даян не искаше да го слуша повече.

— Ще ида да му приготвя дрешките.

— Пригответе нещо и за себе си, госпожо. Може да ви задържат при детето.

— Ами Марк? — запита тя.

— По кое време се прибира съпругът ви?

— Нямам съпруг.

— Тогава съберете дрехи и за Марк. Не се знае колко ще стоите в болницата.

Даян спря насред кухнята, с цигара на сантиметри от устата, и се помъчи да размисли. Беше объркана и несигурна.

— Нямам здравна застраховка — промърмори тя към мрака отвъд прозореца.

— В Сейнт Питър приемат и на благотворителни начала. Идете да си приготвите багажа.

 

 

Около пристигналата линейка веднага се събра тълпа. Докато санитарите влизаха във фургона, хората чакаха, зяпаха, шушукаха и сочеха с пръст.

Харди положи детето върху носилката, а санитарите го завиха с одеяло и пристегнаха ремъците. Рики опита пак да се свие на топка, но яките текстилни ленти не му позволиха. Той изстена тихичко, без да отваря очи. Даян внимателно освободи едната му ръка и приближи палеца до устата. Очите й лъщяха, но все още се бореше да не заплаче.

Когато санитарите изнесоха носилката зад линейката, тълпата се поотдръпна. Натовариха Рики и Даян побърза да се качи при него. Неколцина съседи подхвърлиха тревожни въпроси, но шофьорът затръшна вратата, преди да получат отговор. Марк се настани в полицейската кола до Харди, който бутна едно лостче и изведнъж по околните фургони запърха мигаща синя светлина. Навалицата се отдръпна още малко и Харди рязко включи двигателя. Линейката потегли след него.

Марк беше прекалено изплашен и разтревожен, за да се интересува от радиостанции, микрофони, пушки и приспособления. Седеше кротко и си мълчеше.

— Истината ли каза, синко? — изведнъж запита Харди, отново поел ролята на ченге.

— Да, сър. За кое по-точно?

— За онова, дето сте го видели.

— Да, сър. Не ми ли вярвате?

— Не съм казал такова нещо. Просто ми стана малко чудно.

Марк изчака няколко секунди и след като разбра, че Харди също чака, отново запита:

— Какво чудно има?

— Разни неща. Първо, че си позвънил, но не си се представил. Защо? Ако двамата с Рики просто сте се натъкнали на трупа, защо не пожела да си кажеш името? Второ, защо се промъкна до поляната и защо се криеше в храстите? Човек не се крие без причина. Защо не дойде просто да ни разкажеш какво си видял? Трето, ако двамата с Рики сте видели едно и също, защо той си е глътнал езика от страх, а ти си в доста добра форма? Разбираш ме, нали?

Марк се позамисли и осъзна, че няма какво да отговори. Реши да мълчи. Бяха излезли на магистралата и караха към града. Приятно беше да гледа как другите коли припряно отбиват настрани. Червената лампа на линейката ги следваше плътно.

— Не отговори на въпроса ми — каза най-сетне Харди.

— Кой въпрос?

— Защо не си каза името по телефона?

— Добре де, страхувах се. За пръв път виждах труп и ме хвана шубето. Още се страхувам.

— Тогава защо пак се промъкна в гората? Защо опитваше да се скриеш от нас?

— Ама разберете най-после, страх ме беше, исках обаче да видя какво става. Не е престъпление, нали?

— Може и да не е.

Отклониха от магистралата и движението наоколо стана по-оживено. Отпред се извисиха сградите в центъра на Мемфис.

— От сърце се надявам да казваш истината — промърмори Харди.

— Не ми ли вярвате?

— Имам известни съмнения.

Марк преглътна мъчително и погледна към страничното огледалце.

— Защо?

— Ще ти кажа какво мисля, момче. Искаш ли да чуеш?

— Естествено — бавно изрече Марк.

— Добре тогава, мисля, че двамата сте отишли в гората да пушите. Под онова дърво с въжето намерих пресни фасове. Предполагам, че сте пушили кротко под клоните и сте видели всичко от началото до края.

Сърцето на Марк сякаш спря и кръвта застина в жилите му, но той разбираше, че на всяка цена трябва да изглежда спокоен. Просто да си прави оглушки. Харди беше дошъл после. Нищо не беше видял. Усети, че ръцете му треперят и ги притисна под бедрата си. Харди го гледаше внимателно.

— Арестувате ли деца, задето са пушили цигари? — запита Марк с едва доловим трепет в гласа.

— Не. Но ако лъжат полицията, децата могат да си имат големи неприятности.

— Ама аз не лъжа. Пушил съм там, само че не днес. Просто си вървяхме през гората и се чудехме дали да не запалим по една, а после изведнъж видяхме колата и Роуми.

Харди леко трепна и след миг запита:

— Кой е Роуми?

Марк се стегна цял и дълбоко пое дъх. Съзнаваше, че всичко е свършено. Беше се издал. Прекалено много приказки. Прекалено много лъжи. Измислената история не бе издържала и час. Мисли, не спирай, заповяда си той.

— Нали онзи тип се казваше така?

— Роуми ли?

— Аха. Вие май така го нарекохте.

— Не. Казах на майка ти, че човекът е Джероум Клифърд от Ню Орлиънс.

— Аз пък чух Роуми Клифърд от Ню Орлиънс.

— Има ли изобщо такова име — Роуми?

— И аз на това се чудех.

Колата свърна надясно и Марк се вгледа напред.

— Това ли е Сейнт Питър?

— Така пише на табелата.

Харди сиря отстрани и двамата се загледаха как линейката дава на заден към входа за спешни случаи.