Джон Гришам
Клиентът (38)

39

Точно четирийсет и пет минути по-късно Труман и Луис нервно пристъпиха в безлюдната закусвалня на хотел „Рейнтрий“. Реджи ги чакаше на усамотена масичка в ъгъла. Изглеждаше съвсем различна без грим и с мокра коса. Беше облякла вехти джинси и раздърпана тениска с червена емблема на някакъв футболен отбор. Пиеше черно кафе и нито стана, нито се усмихна, когато двамата се зададоха насреща й.

— Добро утро, уважаема госпожо — опита се Луис да бъде любезен.

— Викай ми просто Реджи, нали нямаш нищо против? И още е раничко за галантност. Сами ли сме?

— Естествено — каза Луис.

В момента осем агенти дебнеха на паркинга, а още десетина бързаха насам.

— Нямате ли микрофони под дрехите, в солниците или шишетата за кетчуп?

— Нищо подобно.

Дойде сервитьорка и двамата си поръчаха кафе.

— Къде е хлапето? — запита Труман.

— Наблизо. Скоро ще го видите.

— В безопасност ли е?

— То се знае. На вас да оставят, няма да го откриете дори ако тръгне да проси по улиците. — Реджи извади от джоба си листче и го подаде на Луис. — Това са адресите на три специализирани психиатрични клиники за деца. Батънуд в Рокфорд, щата Илиной. Риджуд в Талахаси. И клиниката на Грант във Финикс. Всяка от трите е подходяща за случая.

Двамата бавно отлепиха погледи от нея и се вторачиха в листа. Съсредоточено изчетоха адресите.

— Но нали вече се уговорихме с клиниката в Портланд — озадачено възрази Луис.

— Не ме интересуват никакви уговорки, Луис. Вземи този списък и уреди нещата. Съветвам те да побързаш. Обади се във Вашингтон, изкарай от леглото когото трябва и промени уговорката.

Той сгъна листчето и го затисна с лакът.

— Вие… ти… казваш, че си видяла трупа. Опитваше да говори властно, но в гласа му избиха жални нотки. Реджи се усмихна.

— Видях го. Преди по-малко от три часа. Хората на Мулдано искаха да го измъкнат, но ние ги разкарахме.

— Ние ли?

— Аз и Марк.

Двамата я гледаха втренчено и чакаха продължението на тази безумна, невероятна история. Кафето пристигна, но те не му обърнаха внимание.

— Друго няма — рязко каза Реджи и сервитьорката се отдалечи. — А сега слушайте сделката. Има няколко точки и по нито една не допускаме какъвто и да било пазарлък. Направете бързо каквото ви казвам и ще получите трупа, преди Мулдано да го е метнал в океана. Ако се издъните, господа, едва ли някога ще имате втори подобен шанс.

Двамата кимнаха енергично.

— С частен самолет ли пристигна тук? — обърна се тя към Луис.

— Да. Със самолета на директора.

— Колко места има?

— Двайсетина.

— Добре. Незабавно го изпрати в Мемфис. Да качат Даян, Рики, доктора и Клинт. После веднага да излетят насам. Ако Мактюн иска да дойде, нямам нищо против. Ще ги посрещнем на аерогарата и след като Марк благополучно излети, ще ви кажа къде е трупът. Какво ще речете дотук?

— Лесна работа — заяви Луис. Труман нямаше сили да проговори.

— Цялото семейство да бъде включено в програмата за защита на свидетели. Първо избират болницата, а след като Рики оздравее, избират и къде ще живеят.

— Лесна работа.

— Пълна промяна на документите, хубава къщичка и тъй нататък. Тази жена ще трябва известно време да си стои у дома и да се грижи за децата, тъй че предлагам да гарантирате за три години месечна издръжка от четири хиляди долара. Плюс първоначална помощ в размер на двайсет и пет хиляди. Нали знаеш, след пожара нямат нищичко.

— Дадено. Тия неща са лесни.

Луис отстъпваше толкова охотно, че тя неволно съжали, задето не поиска повече.

— Ако в даден момент Даян реши да постъпи на работа, препоръчвам да й намерите хубава държавна службица без големи отговорности, но с прилично работно време и солидна заплата.

— Пълно е с такива служби.

— Ако изявят желание, ще осигурите незабавно преселване където и да било, на ваши разноски, разбира се.

— Правим го непрекъснато.

Труман вече не можеше да удържи усмивката си.

— Ще й трябва кола.

— Лесна работа.

— Рики може да се нуждае от продължително лечение.

— Ще платим.

— Искам Марк да бъде прегледан от психиатър, макар че сигурно е по-нормален от всички нас.

— Готово.

— Има още една-две дребни подробности, но всичко ще бъде вписано в споразумението.

— Какво споразумение?

— Това, което се печата в момента. Ще го подпишем аз, Даян Суей, съдията Хари Рузвелт и мистър Луис като пълномощник на директора Войлс.

— Какво друго има в споразумението? — запита Луис.

— Искам да гарантирате, че ще направите каквото е по силите ви, за да улесните явяването на Рой Фолтриг пред Съда за малолетни в област Шелби, щат Тенеси. Съдията Рузвелт има да обсъди с него някои въпроси и съм уверена, че Фолтриг ще окаже съпротива. Ако бъде издадена призовка, държа да я връчи лично мистър Труман.

— На драго сърце — злорадо се ухили Труман.

— Ще направим каквото можем — добави леко обърканият Луис.

— Добре. Бягайте да звъните. Изпратете самолета. Кажете на Мактюн да намери Клинт Ван Хузър и да го откара в болницата. И стига сте подслушвали проклетия телефон, защото искам да поговоря с Даян.

— Дадено.

Двамата скочиха на крака.

— Чакам ви пак тук след половин час.

 

 

Клинт блъскаше като луд по клавишите на допотопната пишеща машина. При всяко прехвърляне на нов ред третата му чашка кафе подскачаше със звън по кухненската маса. Гледайки нечетливите си драскулки върху гърба на списание „Ескуайър“, той се мъчеше да възстанови всички подробности, които Реджи бе избълвала по телефона. Ако успееше някак да се справи, щеше да сътвори най-мърлявия документ в цялата история на американското право. Той изруга и замаза поредната грешка.

Стресна го почукване на вратата. Клинт приглади с пръсти чорлавата си коса и стана от масата.

— Кой е?

— ФБР.

Искаше му се да ги помоли да говорят по-тихо. Представи си какви клюки ще плъзнат за утринния му арест. Съседите сигурно щяха да го обявят за пласьор на наркотици.

Открехна вратата и надникна навън, без да сваля веригата. В тъмния коридор стояха двама агенти с подпухнали очи.

— Казаха ни да ви вземем — извинително обясни единият.

— Ще ми покажете ли някакъв документ? Двамата поднесоха значките си към вратата.

— ФБР — повтори първият.

Клинт откачи веригата и им кимна да влязат.

— След няколко минути свършвам. Седнете. Двамата застанаха неловко сред хола, а Клинт се върна към кухненската маса. Работата вървеше бавно. Не можеше да разчете какво е написал и трябваше да доизмисля. Надяваше се, че е запазил най-важното. В кантората Реджи все намираше какво да промени, но този път трябваше да приеме текста без поправки. Клинт внимателно издърпа листа от валяка и прибра документа в куфарчето си.

— Да вървим — каза той.

 

 

В шест без двайсет Труман се върна сам на масичката при Реджи. Носеше два радиотелефона.

— Реших, че може да ни потрябват.

— Откъде ги взе? — запита тя.

— Донесоха ми ги.

— Твоите хора ли?

— Точно така.

— Не че ме засяга, но ще ми кажеш ли колко агенти имаш в радиус от половин километър?

— Не знам точно. Дванайсет-тринайсет. Така правим винаги, Реджи. Може да ни потрябват. Ако кажеш къде е хлапето, ще пратим хора да го пазят. Сигурно е само.

— Само е и се чувства отлично. Свърза ли се с Мактюн?

— Да. Вече са минали да вземат Клинт.

— Бързо действат.

— Между нас казано, апартаментът му е под наблюдение от двайсет и четири часа. Просто поръчахме да почукат на вратата. Намерихме и колата ти, Реджи, не знаем обаче къде е колата на Клинт.

— Аз я взех.

— Така си и мислех. Хитър номер, но щяхме да те спипаме за едно денонощие.

— Не ми се прави на умник, Труман. Вече осем месеца търсиш Бойет.

— Вярно е. Как е избягало хлапето?

— Дълга история. Ще я запазя за по-късно.

— Знаеш, че може да си изпатиш.

— Няма, ако подпишете споразумението.

— Не бой се, ще подпишем.

Единият телефон иззвъня и Труман веднага го грабна. Докато слушаше, Луис дотича с трети телефон в ръката. Той се тръшна на стола и подпря лакти върху масата. Очите му искряха от възбуда.

— Разговарях с Вашингтон. В момента проверяват болниците. Всичко изглежда наред. Чакам всеки момент да се обади директорът Войлс. Вероятно ще иска да поговори с теб.

— Какво става със самолета? Луис погледна часовника си.

— Трябва да е излетял, ще кацне в Мемфис около шест и половина.

Труман закри слушалката с длан.

— Обажда се Мактюн. В болницата е, чака доктор Грийнуей и управителя. Свързали са се със съдията Рузвелт, вече пътувал натам.

— Чист ли е телефонът на Даян? — запита Реджи.

— Да.

— Прибрахте ли солниците?

— Няма солници. Всичко е чисто.

— Добре. Кажи му да позвъни след двайсет минути. Труман предаде нареждането и прекъсна връзката.

След няколко секунди записука телефонът на К. О. Той лепна слушалката до ухото си и на лицето му цъфна широка усмивка.

— Да сър. Секунда. — Луис подаде телефона на Реджи. — Обажда се директорът Войлс. Иска да разговаря с теб.

Тя бавно пое слушалката.

— Реджи Лав на телефона.

Луис и Труман я зяпнаха като хлапета продавач на сладолед.

Отсреща долетя плътен и ясен глас. През своите четирийсет и две години като директор на ФБР Дентън Войлс никога не бе проявявал симпатии към пресата, но все пак от време на време журналистите успяваха да изкопчат по някоя дума. Гласът беше познат.

— Мисис Лав, обажда се Дентън Войлс. Как сте?

— Чудесно. Наричайте ме Реджи, ако нямате нищо против.

— Разбира се, Реджи. Слушай, К. О. ми обясни как стоят нещата и искам да те уверя, че ФБР ще направи всичко възможно, за да осигури безопасността на детето и цялото му семейство. Ако желаеш, можем да се погрижим и за теб.

— Повече ме вълнува детето, Дентън.

Труман и Луис се спогледаха. Тази жена току-що бе нарекла шефа им Дентън — нечуван подвиг в историята на ФБР. И то без да прояви дори капчица неуважение.

— Ако искаш, можеш да ми пратиш споразумението по факса и веднага ще го подпиша — предложи Войлс.

— Не е необходимо, но все пак благодаря.

— Самолетът ми е на твое разположение.

— Благодаря.

— Обещавам ти, че ще се погрижим мистър Фолтриг да не пропусне забавата в Мемфис. Нали разбираш, че нямахме нищо общо с призовките?

— Да, знам.

— Всичко хубаво, Реджи. Изгладете подробностите на място. Щом е за каузата, Луис може и планина да премести. Ако ти потрябвам, обади се. Днес няма да мърдам от кабинета.

— Благодаря — каза тя и подаде телефона на славния планинар К. О. Луис.

Към масата пристъпи завеждащият нощната смяна — деветнайсетгодишен младеж с нескрито самочувствие и прасковен мъх под носа. Тия хора седяха вече цял час и по всичко личеше, че се канят да векуват. На масата имаше три телефона. До тях лежаха някакви документи. Жената беше по тениска и джинси. Единият мъж беше с омачкан каскет и обувки на бос крак.

— Извинете — рязко изрече младежът. — Ще поръчвате ли още нещо?

— Не — отсече през рамо Труман.

Младежът се поколеба и направи още една крачка напред.

— Аз съм ръководител на нощната смяна и настоявам да обясните какво правите тук.

Труман щракна с пръсти и от съседната маса веднага скочиха със значки в ръцете двама мъже, които допреди миг четяха неделните вестници.

— ФБР — изрекоха двамата в един глас, после хванаха младежа под мишница и го поведоха навън.

Повече не го видяха. Заведението бе все тъй пусто. Телефонът иззвъня. Луис го вдигна и се заслуша. Реджи разгърна неделния вестник. В долния край на първа страница зърна лицето си. Снимката беше от архива на адвокатската асоциация, а до нея се мъдреше ухилената физиономия на Марк. Един до друг. Избягали. Изчезнали. В неизвестност. Бойет и прочие. Тя въздъхна и се прехвърли на комиксите.

— Обадиха се от Вашингтон — съобщи Луис, оставяйки телефона на масата. — Клиниката в Рокфорд е пълна. Сега проверяват другите две.

Реджи кимна и отпи глътка кафе. Слънцето правеше първите си усилия да надникне иззад хоризонта. Очите й бяха зачервени, главата я болеше, но адреналинът в кръвта продължаваше да я крепи. С малко късмет щеше да се прибере у дома още по светло.

— Слушай, Реджи, ще ни подскажеш ли поне за колко време ще стигнем до трупа? — предпазливо запита Труман. Не искаше да избързва, не искаше да я притиска. Но трябваше да подготви плановете си. — Мулдано все още е на свобода и ако ни изпревари, всичко пропада. — Той помълча, чакайки отговор. — В града е, нали?

— Ако не се замотаеш някъде, би трябвало да го откриеш за петнайсет минути.

— Петнайсет минути — бавно повтори той, сякаш не смееше да повярва на късмета си. — Петнайсет минути…