Джон Гришам
Клиентът (37)

38

В един и нещо облаците се разкъсаха и полумесецът освети за миг гаража в задния двор на Роуми. Реджи погледна часовника си. Краката й бяха изтръпнали от клечане. Гърбът я болеше непоносимо. Странно обаче, бе взела да свиква с това кътче от джунглата и се чувстваше в пълна безопасност след всичките премеждия с бандитите, полицията и онзи идиот с пушката. Дишането и пулсът й бяха нормални. Не се потеше, макар че джинсите и тениската още лепнеха по тялото й. Марк мълчаливо трепеше комари. Това момче се държеше изумително спокойно. Дъвчеше сламка, гледаше телената мрежа и сякаш предварително знаеше точно кога да пристъпи към действие.

— Да се поразходим — каза той и стана на крака.

— Накъде? Към колата ли?

— Не. Само малко навътре по пътеката. Схвана ми се кракът.

И двата крака на Реджи бяха изтръпнали — десният до коляното, а левият изцяло. Тя едва смогна да се изправи и последва Марк през храстите, докато излязоха на тясна пътечка над дерето. Дори и без фенерчето той крачеше пъргаво из мрака, продължавайки да трепе комари.

Спряха сред дърветата, далече от къщата на съседите.

— Мисля, че вече наистина е време да си вървим — изрече тя малко по-високо, защото тук никой не можеше да ги чуе. — Ужасно се боя от змии и никак не ми се ще да настъпя някоя.

Марк извърна глава и се загледа към дерето.

— Според мен не е много разумно да си тръгваме точно сега — прошепна той.

Реджи знаеше, че момчето не говори току-така. През последните шест часа не бе спечелила нито един спор с него.

— Защо?

— Защото ония тримата може още да се навъртат наоколо. Може би дебнат съвсем наблизо и чакат кога ще утихне всичко, за да се върнат. Ако тръгнем към колата, току-виж, сме ги срещнали.

— Марк, вече не издържам, разбираш ли? Може да ти е много весело и забавно, аз обаче съм на петдесет и две години и ми дойде до гуша. Просто не мога да повярвам, че се крия из тези джунгли в един през нощта.

Той вдигна пръст пред устните си.

— Шшшт. Говориш ужасно високо. Това не е игра.

— По дяволите, знам, че не е игра! Недей да ме учиш!

— Кротко, Реджи. Засега сме в безопасност.

— Дрън-дрън! Ще се почувствам в безопасност, когато заключа вратата в мотела.

— Бягай тогава. Върви си. Намери пътя до колата и изчезвай.

— Да, ама нещо ми подсказва, че ти ще останеш. Нали?

Луната пак изчезна зад облак и гората изведнъж притъмня. Марк се завъртя и пое назад към скривалището. Реджи неволно го последва и веднага я обзе яд, че трябва да се осланя на някакво си единайсетгодишно хлапе. Но въпреки всичко го следваше по невидимата пътека към онова място сред храстите, където бяха чакали досега. В мрака едва различаваше отпред тъмните очертания на гаража.

Разходката бе възстановила кръвообращението в краката й, макар че още пристъпваше вдървено. В гръбнака й пулсираше тъпа болка. Тя разтърка чело и усети подутини от комарите. На лявата й китка тъмнееше струйка засъхнала кръв, навярно се бе одраскала в някоя клечка. Обеща си, ако стигне жива до Мемфис, веднага да се запише в някой гимнастически клуб. Не че възнамеряваше да повтори някога днешното развлечение, но не можеше да се понася такава — запъхтяна и схваната.

Марк коленичи, захапа нова сламка и се загледа към гаража.

 

 

Чакаха още час, почти без да говорят. Когато усети, че е готова да зареже Марк и да хукне напосоки из гората, Реджи каза:

— Добре, Марк. Тръгвам си. Прави каквото ще правиш, защото си отивам.

Но не си тръгна. Марк приведе глава към нея и посочи гаража, сякаш тя никога не го бе виждала.

— Ще се промъкна с фенерчето дотам, нали разбираш? Искам да огледам трупа или гроба, дето са го дълбали, навита ли си?

— Не.

— Може да е само за секунда. Ако имам късмет, ще се върна веднага.

— Идвам с теб — каза тя.

— Не. По-добре остани тук. Страх ме е, че ония може да дебнат нейде между дърветата. Ако ме подгонят, искам да се разпищиш и веднага да си плюеш на петите.

— Не. Да ги нямаме такива. Щом ти ще гледаш трупа, значи и аз ще го гледам. Не приемам възражения. Точка.

Очите й бяха само на педя от неговите. Той надникна в тях и реши да не спори. Реджи стискаше зъби, главата й се тресеше. С това каскетче изглеждаше страхотно.

— Щом е тъй, идвай, Реджи. Не надигай глава и се ослушвай. Ослушвай се непрекъснато, ясно ли е?

— Добре, добре. Не съм чак толкова некадърна. Даже взех да свиквам с пълзенето.

В потайната нощ два силуета изпълзяха на четири крака от храстите. Тревата беше студена и влажна. Портичката зееше отворена, както я бяха оставили тримата бегълци. Реджи неволно я закачи с крак и в тишината проскърцаха панти. Марк се озърна сърдито през рамо. Замръзнаха зад първото дърво, после пропълзяха към следващото. Отникъде не долиташе шум. Беше два след полунощ и в квартала властваше покой. Марк обаче се тревожеше за смахнатия съсед — с тоя тънък найлон на прозореца човекът едва ли щеше да заспи кротко. Представи си го как седи в кухнята, гледа двора и само чака нещо да шумне, та да се разгърми отново. Спряха зад следващото дърво, после пролазиха към купчината боклуци.

Реджи му кимна, дишайки бързо и тежко. Надигнаха се и изтичаха прегърбени към задната врата на гаража, която бе леко открехната. Марк надникна вътре. Включи фенерчето и насочи лъча към пода. Реджи се вмъкна след него.

Мирисът беше непоносимо тежък, като воня на мъртво животно, разлагало се дни наред под слънчевите лъчи. Реджи инстинктивно закри устата и носа си. Марк вдъхна дълбоко и се задави.

Сред купищата вехтории единственото свободно място беше в средата на гаража — там, където бе стояла лодката. Двамата приклекнаха над бетонния блок.

— Призлява ми — промърмори Реджи почти без да отваря уста.

Само още десет минути и трупът би излязъл наяве. Бандитите бяха започнали от средата, някъде около гърдите, после бяха разширили дупката настрани. Отвътре стърчаха парцали черен найлон, тук-там разяден от цимента. Тясна траншея с назъбени краища водеше надолу, към краката.

Марк прецени положението от пръв поглед. Той грабна едно изоставено длето и го заби в черния найлон.

— Недей! — прошепна високо Реджи и се отдръпна назад, но нямаше сили да откъсне очи от гроба.

Движейки подир длетото лъча на фенерчето, Марк разкъса чувала. Бавно протегна ръка и дръпна парчетата. Ужасът го накара да скочи на крака, но след миг момчето се опомни и насочи лъча право върху разложеното лице на изчезналия сенатор Бойд Бойет.

Реджи отстъпи още крачка назад и се просна по гръб върху куп чували, претъпкани с бирени кутии. В тишината на гаража избухна ужасяващо дрънчене. Тя размаха ръце из мрака и опита да се изправи, но трескавите движения само вдигнаха още повече шум. Марк сграбчи една от размятаните ръце и я дръпна към средата на гаража.

— Съжалявам — прошепна тя, без да забелязва, че стои само на крачка от трупа.

— Шшшшшшт!

Марк се покатери на някакъв сандък и надникна през прозореца. В къщата на съседите светна лампа. Вероятно след малко щеше да се появи и пушката.

— Да изчезваме — каза момчето. — Не надигай глава.

Измъкнаха се навън и Марк внимателно затвори гаража. Нейде зад живия плет се затръшна врата. Марк се хвърли на четири крака, пъргаво пропълзя зад купчината боклук, мина покрай дърветата и се измъкна през портичката. Реджи го следваше по петите. Когато достигнаха храстите, двамата се изправиха на крака. Наведоха глави и препуснаха като катерички през гъсталака. Щом излязоха на пътеката, Марк светна фенерчето и двамата продължиха да тичат. Малко преди дерето той изгаси светлината и се мушна в някакъв храст.

— Какво има? — изпъхтя Реджи. Умираше от страх и нямаше друго желание, освен да изчезне час по-скоро.

— Видя ли му лицето? — запита Марк, едновременно стреснат и възхитен от това, което бяха извършили преди минута.

— Естествено, че го видях. А сега да си вървим.

— Искам пак да го видя.

Тя едва се удържа да не зашлеви проклетото хлапе. После се изправи с ръце на кръста и закрачи към дерето. Марк я догони с фенерчето.

— Само се пошегувах.

Тя спря и го огледа свирепо, но Марк спокойно я поведе за ръка надолу по стръмното.

 

 

Излязоха на магистралата и поеха към Метери. Макар и поотслабнало, движението изглеждаше доста оживено за два и половина през нощта срещу неделя. Не бяха разменили нито дума откакто се метнаха в колата и напуснаха Уест Парк. Но мълчанието не ги смущаваше.

Реджи си мислеше, че тази нощ се бе разминала на косъм със смъртта. Убийци от мафията, змии, смахнати съседи, полицаи, пистолети, шок, сърдечен удар — все едно, резултатът беше един и същ. Имаше невероятен късмет, че бе доживяла да кара стремглаво по магистралата, цялата обляна в пот, изпохапана от комари, окървавена от досега си с природата и изпоцапана след нощните приключения в джунглата. Можеше да я сполети нещо много по-лошо. В мотела щеше да пусне горещия душ, после да поспи и чак тогава да мисли за бъдещето. Беше грохнала от страх и нервна възбуда. Цялото тяло я болеше от пълзенето. Вече беше твърде стара за такива игри. Какво ли не му минава през главата на един адвокат…

Докато се отдалечаваха от центъра, Марк лекичко се чешеше по изпохапаната ръка и гледаше нощните светлини на Ню Орлиънс.

— Видя ли онова кафявото по лицето му? — запита той, без да извръща глава.

Макар че лицето щеше да остане завинаги запечатано в паметта й, Реджи не успя да се сети за нищо кафяво. Беше просто дребничко, съсухрено, полуразложено лице и на нея ужасно й се искаше да го забрави.

— Видях само червеите — каза тя.

— Кафявото беше кръв — категорично заяви Марк като врял и кипял съдебен лекар.

Реджи нямаше никакво желание да разговаря на тази тема. След като бяха нарушили мълчанието, можеха да обсъдят по-важни неща. Тя погледна момчето.

— Малката нощна забава свърши и смятам, че дойде време да поговорим за плановете ти.

— Трябва да побързаме, Реджи. Ония ще се върнат за трупа, не мислиш ли?

— Да. По изключение този път съм напълно съгласна. Всичко навежда на мисълта, че ще се върнат.

Марк се почеса по другата ръка и преметна крак върху крак.

— Мислех си…

— Друго не съм и очаквала от теб.

— Две неща не ми харесват в Мемфис. Жегата и равнините. Няма хълмове, няма планини, нали ме разбираш? Все съм си мислил колко хубаво би било да живеем нейде в планината, където е прохладно и зиме падат дълбоки снегове. Няма ли да е весело, Реджи?

Тя неволно се усмихна и мина в съседното платно.

— Звучи чудесно. Имаш ли предвид някоя определена планина?

— Някъде на запад. Страшно ми харесва онзи стар сериал, „Бонанза“ с Хос и Литъл Джо. Адам също си го биваше, ама като напусна, ми стана много криво. Гледам ги още от хлапе и все си мисля колко ще е гот да живеем там.

— Нали искаше голям град с небостъргачи?

— Това беше вчера. Днес си мисля за планините.

— Там ли искаш да отидеш, Марк?

— Май че да. Може ли?

— Ще го уредим. Както им е припарило, ония приятели биха се съгласили на всичко.

Той престана да се чеше и преплете пръсти около коляното си.

— Не мога да се върна в Мемфис, нали, Реджи?

— Не — тихо каза тя.

— Знаех си. — Той се позамисли. — Може пък да е за добро. И без това няма какво да ни задържа тук.

— Просто си представи, че започва ново приключение, Марк. Нов дом, ново училище, нова работа за майка ти. Ще имаш много по-хубава къща, нови приятели и сума ти планини, ако наистина го искаш.

— Кажи ми честно, Реджи. Мислиш ли, че ще ме спипат?

Трябваше да отрече. В момента момчето нямаше избор. Повече не можеха да се укриват. Или трябваше да се свържат с ФБР и да, сключат сделка, или пък просто да се предадат. Пътешествието привършваше.

— Не, Марк. Никога няма да те открият. Трябва да вярваш на ФБР.

— Не им вярвам. Нито пък ти.

— Донякъде си прав. Но сега те държат картите.

— И трябва да играя по техните правила?

— Ако нямаш по-добра идея…

 

 

Марк беше под душа. Реджи набра номера на Клинт и сигналът прозвуча десетина пъти, преди отсреща да вдигнат слушалката. Наближаваше три часа.

— Клинт, аз съм.

Гласът му беше глух и замаян.

— Реджи?

— Да, Реджи. Слушай ме, Клинт. Светни лампата, седни на леглото и слушай внимателно.

— Слушам те.

— В телефонния указател ще намериш номера на Джейсън Мактюн. Искам да му позвъниш и да кажеш, че ти трябва домашният номер на Лари Труман в Ню Орлиънс. Разбра ли ме?

— Защо не погледнеш в указателя?

— Недей да разпитваш, Клинт, Прави каквото ти казвам. Няма го в тукашния указател.

— Какво става, Реджи? — запита Клинт. Вече говореше съвсем ясно.

— Ще ти се обадя след петнайсет минути. Направи си кафе. Очертава се тежък ден.

Тя затвори телефона и се зае да смъква калните кецове.

Марк спря водата и разкъса опаковката на чифт ново бельо. Вчера му бе станало малко неудобно, докато Реджи купуваше дрехите, но вече не се смущаваше от подобни дреболии. Навлече нова жълта тениска и обу също тъй новите, но доста изпоцапани джинси. От чорапи нямаше нужда. Личната му адвокатка бе казала, че засега няма да ходят никъде.

Когато излезе от тясната баня, Реджи лежеше по чорапи на леглото. От подгъва на джинсите й стърчаха листа и сламки. Марк седна до нея и се загледа в стената.

— По-добре ли си? — запита тя.

Той кимна мълчаливо, после легна до нея. Тя го придърпа към себе си и пъхна ръка под мократа му коса.

— Съвсем се обърках, Реджи — въздъхна Марк. — Вече нямам представа какво ни чака.

Жилавото хлапе, което надхитряваше ченгета и убийци, трошеше прозорци с камъни и безстрашно препускаше през нощната гора, сега изведнъж се разплака. Хапеше устни, присвиваше очи, но не можеше да удържи сълзите. Реджи го прегърна още по-здраво. Най-сетне Марк се прекърши и заплака с глас — неудържимо и безутешно. Не се срамуваше, че плаче. Стискаше с всичка сила ръката на Реджи и цялото му телце се тресеше.

— Няма нищо, Марк — шепнеше тя край ухото му. — Всичко ще се оправи.

Избърса сълзите му със свободната си ръка и го придърпа още плътно до себе си. Сега всичко зависеше от нея. Трябваше пак да бъде адвокат, безстрашен съветник, който решава съдбата на своя клиент. Животът на Марк отново бе в нейни ръце.

Телевизорът работеше, но без звук. Сивосинкавите му сенки хвърляха мътни отблясъци по двойното легло и евтините мебели в тясната стаичка.

Лари Труман вдигна слушалката, и напипа часовника в тъмното. Четири без десет. Подаде слушалката на мъжа си, който тромаво се надигна и седна върху леглото.

— Ало — промърмори той.

— Здрасти, Лари. Обажда се Реджи Лав, помниш ли ме?

— Аха. Къде си?

— Тук, в Ню Орлиънс. Трябва да поговорим час по-скоро.

Лари едва не изтърси нещо язвително за часа, но успя да се удържи навреме. Трябваше да е важно, иначе тя не би се обадила.

— Дадено. Какво има, Реджи?

— Ами… най-напред да ти кажа, че намерихме трупа. Труман незабавно скочи на крака и нахлузи чехлите.

— Слушам те.

— Видях трупа, Лари. Преди около два часа. Видях го с очите си. Даже го помирисах.

Труман бързо натисна бутона за запис.

— Откъде се обаждаш?

— От уличен автомат, тъй че не се опитвай да ме надхитриш, разбрахме ли се?

— Добре.

— Ония, дето са заровили трупа, се опитаха да го извадят тая нощ, но не успяха. Дълго е за разправяне, Лари. Ще ти обясня по-късно. Обзалагам се, че скоро ще повторят.

— При тебе ли е хлапето?

— Да. Марк знаеше къде е трупът. Отидохме, видяхме, победихме. Ако си послушен, още преди пладне ще го получиш.

— Готов съм на всичко.

— Така те искам, Лари. Хлапето предлага сделка. Ще трябва да поговорим.

— Кога и къде?

— Предлагам хотел „Рейнтрий“ на Булеварда на ветераните в Метери. Там има денонощна закусвалня. След колко време да те чакам?

— Дай ми четирийсет и пет минути.

— Колкото по-скоро пристигнеш, толкова по-скоро ще получиш трупа.

— Може ли да доведа още един човек?

— Кого?

— К. О. Луис.

— И той ли е в града?

— Да. Знаехме, че си тук, и мистър Луис долетя преди няколко часа.

В слушалката за миг настана тишина.

— Как разбрахте, че съм тук?

— Имаме си начини.

— Кого сте подслушвали, Труман? Казвай. Искам ясен отговор.

Гласът й бе твърд, но Труман долови нотки на паника.

— Не може ли да ти обясня, като се видим? — запита той и мислено се наруга за глупостта.

— Обяснявай веднага — заповяда тя.

— С удоволствие ще ти обясня всичко след…

— Слушай, нещастнико! Срещата се отменя, ако не кажеш веднага кого сте подслушвали. Говори, Труман.

— Добре де. Подслушвахме телефона на майка му в болницата. Грешка беше. Не го реших аз, разбра ли? Ония от Мемфис бяха.

— Какво са чули?

— Почти нищо. Твоят Клинт се обадил вчера следобед и казал, че сте в Ню Орлиънс. Друго няма, кълна се.

— Смееш ли да ме лъжеш, Труман? — запита тя, мислейки за записа от първата им среща.

— Не те лъжа, Реджи! — възкликна Труман, който също не бе забравил проклетия запис.

Настана мълчание. Чуваше се само дишането на Реджи.

— Ти и К. О. Луис — каза тя. — Никой друг. Ако ми цъфне и Фолтриг, сделката се отменя.

— Кълна се.

Тя затвори. Труман веднага се свърза със стаята на Луис в „Хилтън“. После позвъни на Мактюн в Мемфис.