Джон Гришам
Клиентът (35)

36

Къщата се намираше на ъгъла на стара, сенчеста улица и докато я наближаваха, Марк неволно се плъзна надолу, тъй че само очите му да се подават над ръба на стъклото. Беше се пременил с черно-златисто бейзболно каскетче, пуловер и нови джинси, които Реджи му купи преди малко от един универсален магазин. Край ръчната спирачка стърчеше зле сгъната карта на Мемфис.

— Голяма къща — изрече Марк изпод козирката, когато отминаха завоя, без да намаляват скоростта.

Реджи се мъчеше да запомни всяка подробност, но не бе лесно — караше по непозната улица и в никакъв случай не биваше да привлича внимание. Минаваше три след пладне, скоро щеше да се смрачи и по-късно можеха пак да наминат на разузнаване. Тя също бе нахлупила каскетче, за да прикрие късата си прошарена коса.

Дъхът й спря, когато минаха край пощенската кутия, върху която беше изписано с релефни позлатени букви името на Клифърд. Да, къщата наистина изглеждаше голяма, но не се различаваше особено от съседните. Беше изградена в старинен английски стил с потъмнели греди и тухли. Гъст бръшлян закриваше едната странична стена и почти цялата фасада. Не е много красива, помисли тя и си припомни статията, в която пишеше, че Клифърд бил разведен и плащал издръжка за единственото си дете. От пръв поглед личеше — поне за нея — липсата на женско присъствие в този дом. Бе зърнала къщата само за миг, докато правеше завоя и се оглеждаше едновременно за полицаи, съседи и престъпници, а отгоре на всичко се мъчеше да открие гаража, но въпреки това успя да забележи, че отпред няма цветни лехи и живият плет отдавна се нуждае от подкастряне. Прозорците бяха закрити с тъмни излинели завеси.

Да, на сградата й липсваше красота, но изглеждаше спокойна. Обграждаше я просторен двор, засенчен от десетки стари дъбове. Алеята пресичаше гъстия жив плет и изчезваше нейде отзад. Макар стопанинът да бе загинал преди пет дни, тревата изглеждаше окосена съвсем наскоро. Нищо не подсказваше, че къщата е опустяла. Нищо не будеше подозрения. Наистина идеално скривалище за труп.

— Ето гаража — каза Марк и понадигна глава.

Гаражът се намираше на петнайсетина метра зад къщата и личеше, че е построен много по-късно. Към входа му водеше тясна пътечка, покрита с плочки. До нея беше вдигнат на трупчета червен автомобил.

Докато се отдалечаваха, Марк скочи на седалката и продължи да оглежда къщата през задното стъкло.

— Какво мислиш, Реджи?

— Изглежда ужасно спокойно, нали?

— Аха.

— Това ли очакваше? — запита тя.

— Не знам. Нали разбираш, гледал съм толкова полицейски филми, че очаквах цялата къща да е оградена с жълти найлонови ленти.

— Защо? Тук не е извършено никакво престъпление. Най-обикновен дом на самоубиец. Няма нищо интересно за ченгетата.

Къщата изчезна от поглед и Марк седна долу.

— Как мислиш, дали са я претърсили? — запита той.

— Вероятно. Сигурна съм, че имат заповед за обиск, но какво биха могли да открият? Той отнесе тайната в гроба.

За момент спряха на кръстовището, после продължиха обиколката из квартала.

— Какво ще стане с къщата? — запита Марк.

— Предполагам, че е оставил завещание. Наследниците ще получат цялото му имущество.

— Аха. Знаеш ли, Реджи, май ще трябва и аз да си направя завещание. Ти как мислиш?

— Че какво толкова притежаваш?

— Ами… нали вече съм знаменитост и прочие, значи ония от Холивуд скоро ще почукат на вратата. Знам, че в момента нямаме врата, но ще трябва да направим нещо, нали така, Реджи? Все ще трябва да си намерим някаква врата. Добре де, така или иначе, на някой ще му хрумне да направи страхотен филм за хлапето, което знае твърде много. Не ми е приятно да мисля за това, сама разбираш, ако обаче мафията ме очисти, филмът ще стане калпав, а мама и Рики няма да вземат пукната пара. Схващаш ли?

— Да, струва ми се. Искаш да завещаеш на Даян и Рики авторските права за своята биография.

— Точно така.

— Не ти трябва завещание.

— Защо?

— Те автоматически стават носители на всички подобни права.

— А, добре. Тъкмо няма да харча за адвокат.

— Слушай, дай да си поговорим за нещо по-приятно. Марк млъкна и се загледа към къщите от дясната страна. Почти цяла нощ бе дремал на задната седалка, а тази сутрин поспа пет часа в мотела. Но Реджи бе карала цяла нощ и сутринта успя да полегне само за два часа. Беше уморена, изплашена и започваше да се изнервя.

Лъкатушеха бавно по сенчестите улици. Почти навсякъде пред къщите работливи стопани косяха тревата или боядисваха капаците на прозорците. От вековните дъбове висяха валма зеленикави лишеи. Реджи не бе идвала в Ню Орлиънс и съжаляваше, че първото й посещение става при толкова печални обстоятелства.

— Омръзнах ли ти, Реджи? — запита Марк, без да я погледне.

— Разбира се, че не. А аз омръзнах ли ти?

— Не, Реджи. В момента нямам друг приятел освен теб. Само дано не ти досаждам.

— Не, уверявам те.

Реджи бе проучвала картата цели два часа. След като описаха широк кръг, отпред отново се появи улицата на Роуми. Минаха покрай къщата, без да забавят ход, и едновременно се загледаха към двойния гараж с асфалтиран плосък покрив и широка врата на релси. Стените му се нуждаеха от боядисване. На пет-шест метра от гаража бетонната алея завиваше зад къщата. Отстрани избуялият жив плет закриваше най-близкия дом, до който имаше петдесетина метра. Зад гаража тясното затревено дворче беше оградено с телена мрежа, а по-нататък започваше гъста гора.

При второто минаване край къщата на Роуми двамата не размениха нито дума. Черната Хонда поскита още малко из квартала и спря до игрището за тенис в Уест Парк. Реджи подхвана енергична борба с картата, докато успя да я разгъне върху предната седалка. Марк гледаше как две пълнички домакини играят тенис. Никак не ги биваше, но иначе бяха много симпатични — със слънчеви козирки и чорапки на розови и зелени райета. Един велосипедист се зададе по тясната асфалтова пътека и изчезна сред дърветата.

Реджи започна отново да сгъва картата.

— Това е мястото — каза тя.

— Хвана ли те шубето? — запита Марк.

— Донякъде. А тебе?

— Не знам. Стигнахме вече дотук. Тъпичко ще е да се откажем. Гаражът ми се стори безопасен.

Тя още не бе успяла да сгъне картата.

— Мисля, че можем да опитаме, а ако стане нещо, просто ще избягаме.

— Къде сме сега? Реджи отвори вратата.

— Ела да се поразходим.

Колоездачната пътека минаваше край футболно игрище и навлизаше в гъстата гора. Клоните се сплитаха отгоре като свод на сумрачен зелен тунел. Тук-там през листата прозираха ярки слънчеви лъчи. От време на време минаващи велосипедисти ги караха да се отдръпват настрани.

Разходката беше приятна. След три дни в болницата, два дни в затвора, седем часа в колата и шест часа в мотела Марк едва се удържаше да не хукне през гората. Съжаляваше, че няма колело подръка, и си мислеше колко хубаво би било, ако можеше сега двамата с Рики да препуснат по тая пътека, без да се тревожат за нищо на света. Отново да бъдат просто хлапета. Липсваха му оживените улички между фургоните, където гъмжеше от дечурлига и всеки миг някой подхващаше нова игра. Липсваха му потайните горски пътечки зад паркинга и дългите самотни разходки, които бе обикнал от години. Странно, липсваха му дори познатите скривалища край дървета и рекички, където можеше да поседи на спокойствие, да мисли за каквото си иска… и да изпуши тайно една-две цигари. От понеделник насам не бе докосвал цигара.

— Какво правя тук всъщност? — запита той едва чуто.

— Идеята беше твоя — каза Реджи и пъхна ръце в джобовете на новите си джинси, които също бе купила от универсалния магазин.

— Не обръщай внимание, това ми е въпросът на седмицата. Задавах го навсякъде — в болницата, в затвора, в съда. Навсякъде.

— Искаш ли да се прибереш у дома, Марк?

— Какъв дом?

— В Мемфис. Мога да те откарам при майка ти.

— Да, но никой няма да ме остави при нея, нали? Дори не вярвам да се доберем до стаята на Рики. Ще ме спипат и всичко започва отначало — хайде пак в затвора, пак в съда, пак при Хари, а пък той ще е страшно ядосан, нали?

— Не се бой, ще го баламосам някак.

Марк знаеше много добре, че никой не може да баламоса Хари. Представи си как стои в съда и се мъчи да обясни защо е избягал. Хари щеше да го прати обратно в затвора, а там милата Дорийн щеше да обърне другия край. Никаква пица. Никаква телевизия. Сигурно щяха да го хвърлят в карцера с вериги на краката.

— Не мога да се върна, Реджи. Още не мога.

Вече бяха обсъждали до втръсване оскъдните си възможности за избор. Нищо не беше решено. Всяка нова идея незабавно пораждаше десетки проблеми. Всеки ход лъкатушеше насам-натам и в крайна сметка водеше към провал. Макар и по различни пътища, двамата бяха стигнали до безспорния извод, че няма просто решение. Изобщо не съществуваше разумна линия на поведение. Нито един от плановете не изглеждаше що-годе привлекателен.

В едно не вярваха — че наистина ще изровят трупа на Бойд Бойет. Все нещо щеше да ги подплаши и тогава щяха да избягат обратно в Мемфис. Рано или късно един от двамата трябваше да го изрече на глас.

Реджи спря до табелката, която уведомяваше, че са изминали осемстотин метра. Отляво имаше просторна ливада с беседка за пикник. Отдясно едва забележима пътечка се губеше между дърветата.

— Дай да проверим насам — каза тя и слезе от колоездачното трасе.

Марк я следваше по петите.

— Имаш ли представа накъде вървим?

— Не. Ела и ще видим.

Пътеката постепенно се разшири и изведнъж свърши. Наоколо се валяха празни бирени кутии и пликчета от пържени картофи. Двамата продължиха през дървета и храсти, докато излязоха на малка поляна. Изведнъж ги обляха ярки слънчеви лъчи. Реджи засенчи очите си с длан и огледа ивицата дървета отпред.

— Мисля, че там е реката — каза тя.

— Каква река?

— Според картата улицата на Клифърд граничи с Уест Парк, а зад къщата има зелена чертичка, която би трябвало да означава ручей, поток или нещо подобно.

— Ами, това са само дървета.

Тя мина няколко крачки встрани и посочи с пръст.

— Гледай, оттатък дърветата има покриви. Мисля, че е улицата на Клифърд.

Марк застана до нея и се изправи на пръсти.

— Виждам ги.

— Ела — каза тя и двамата се отправиха към ивицата дървета.

Денят беше чудесен. Разхождаха се из парка. Бяха на общинска земя и нямаше от какво да се боят.

В коритото на пресъхналия поток имаше само пясък и боклуци. След като се промъкнаха през гъсталака от храсти и бръшлян, двамата стъпиха долу, където някога бе текла вода. Сега дори калта беше спечена. Отсрещният бряг се оказа по-стръмен, но фиданките и бръшлянът им помогнаха да се изкатерят.

Когато спряха горе, Реджи дишаше тежко.

— Страхуваш ли се? — запита тя.

— Не. А ти?

— Страхувам се, естествено. И ти също. Искаш ли да продължим?

— Искам и хич не ме е страх. Просто сме тръгнали на разходка, това е.

Всъщност примираше от ужас и искаше да побегне, но досега всичко бе минало без произшествия. А това промъкване през гъстата джунгла криеше някакво мрачно очарование. Хиляди пъти бе бродил така из горичката зад паркинга. Знаеше как да се пази от змии и отровен бръшлян. Знаеше как да избира маршрут по три поредни дървета, за да не се загуби. Беше играл на криеница из много по-затънтени места. Той изведнъж се приведе и хукна напред.

— След мен!

— Това не е игра — предупреди го Реджи.

— Добре де, идвай. Ако не те е страх, разбира се.

— Умирам от страх. Аз съм на петдесет и две години, Марк. Не бързай толкова.

Отпред се появи ограда от кедрови дъски. Двамата заобиколиха къщата под прикритието на дърветата. Иззад ъгъла излая куче. После наближиха телена мрежа, но дворът не беше на Клифърд. Горичката оредя и пред тях изневиделица се появи пътечка, която минаваше край оградите.

Внезапно двамата застинаха. Отвъд мрежата същият червен автомобил стърчеше самотно върху трупчета край гаража на Роуми. Гората свършваше на някакви си пет-шест метра от оградата, а от другата страна десетина дъбове и брястове хвърляха сянка над задния двор.

Както можеше да се очаква, Роуми беше мърляч. Зад гаража, където не стигаха погледите на минувачите, се трупаха дъски, тухли, кофи, мотики и всякакви други вехтории.

В оградата имаше малка портичка. Под прозореца на гаража, край задната врата, бяха нахвърляни прогнили чували с изкуствен тор. До тях се валяше вехта косачка с отчупени дръжки. Дворът беше буренясал от години. Около телената мрежа тревата стигаше до коляно.

Приклекнаха в сянката на дърветата и огледаха гаража. По-напред не смееха да отидат. На един хвърлей камък беше дворчето на съседа с тухлено огнище за скара.

Реджи опита да успокои дишането си, но не успя. Стискаше ръката на Марк и не можеше да повярва, че само на петдесет крачки от нея лежи трупът на един американски сенатор.

— Ще влизаме ли? — запита Марк.

Гласът му звучеше предизвикателно, но Реджи долови нотки на страх. Добре, помисли тя, изплашен е. Събра дъх колкото да прошепне:

— Не. Стига засега.

Марк дълго мълча, после настоя:

— Няма да е трудно.

— Гаражът изглежда голям — възрази тя.

— Знам точно къде е.

— Е, досега не съм те разпитвала, но не смяташ ли, че дойде времето да ми кажеш?

— Под лодката.

— Той ли ти каза?

— Да. Точно тъй рече. Заровен под лодката.

— Ами ако няма лодка?

— Тогава ще офейкаме.

Най-после Марк бе започнал да се поти и дишаше тежко. Реджи реши, че е видяла достатъчно. Приведе се и отстъпи назад.

— По-добре да офейкаме още сега — каза тя.

 

 

К. О. Луис така и не слезе от самолета. Веднага след кацането Мактюн нахълта на борда с цялата си компания. Половин час по-късно самолетът беше зареден с гориво и излетя за Ню Орлиънс, където нетърпеливо ги чакаше Лари Труман.

Луис не бе очарован. За какъв дявол го мъкнеха в Ню Орлиънс? Градът беше голям. Нямаха представа каква кола кара адвокатката. Всъщност изобщо не знаеха дали Реджи и Марк са пътували с кола, самолет, автобус или влак. Ню Орлиънс беше туристически град с претъпкани улици и хиляди хотелски стаи. Само по някаква фантастична случайност биха могли да открият бегълците.

Но директорът Войлс искаше от него участие в акцията и той безропотно полетя към Ню Орлиънс. Имаше ясни инструкции: открий хлапето и го накарай да проговори. Обещай му каквото поиска.