Джон Гришам
Клиентът (33)

34

Край на надеждите за едно спокойно съботно утро с децата. Джейсън Мактюн огледа краката си върху килимчето край леглото, после се помъчи да различи колко показва часовникът до вратата на банята. Наближаваше шест, навън още бе тъмно и от снощната бутилка вино всичко му се мержелееше пред очите. Жена му се извъртя на другата страна и промърмори нещо неясно.

Двайсет минути по-късно той изрови главата й изпод завивките и я целуна за довиждане. Каза, че може да отсъства цяла седмица, но тя едва ли го чу. Внезапните командировки и провалените почивни дни бяха нещо нормално. Всичко си вървеше по реда.

Но днес нямаше да е както друг път. Той отвори вратата и кучето изтича на двора. Как можеше да се изпари едно невръстно хлапе? Полицията нямаше представа. Просто изчезна, така бе казал лейтенантът.

Докато пътуваше към съдебната палата, Мактюн не се изненада, че в този предутринен час централните улици са почти безлюдни. Управлявайки с една ръка, той посегна към телефона. След малко агентите Бренър, Лачи и Дърстън бяха на крак и изпълняваха командата незабавно да се явят при него. Мактюн прелисти черния си бележник и откри домашния номер на К. О. Луис.

К. О. не спеше, но и не се зарадва особено на обаждането. Тъкмо бе седнал да пие кафе и да побъбри с жена си. Живо го заинтересува как, по дяволите, може някакво единайсетгодишно хлапе да се изпари под носа на полицията. Мактюн му каза каквото знаеше, тоест почти нищо и го помоли да бъде готов за пътуване до Мемфис. Почивните дни можеха да се окажат доста напрегнати. К. О. отвърна, че ще завърти два-три телефона, после ще поръча самолет и ще му се обади в службата.

От кабинета си Мактюн позвъни на Лари Труман в Ню Орлиънс и искрено се зарадва, когато онзи се обади напълно объркан и явно вдигнат от сън. В края на краищата случаят си беше на Труман, макар че Мактюн бе работил по него през цялата седмица. За да стане още по-весело, той позвъни на Джордж Орд и го покани да се присъедини към компанията. Между другото подхвърли, че е гладен и не би било зле Орд да донесе нещо за хапване.

Около седем Бренър, Лачи и Дърстън пиеха кафе в кабинета и обсъждаха куп безумни теории за изчезването. После пристигна и Орд, само че без провизии, а след него двама униформени полицаи почукаха на вратата на приемната. Придружаваше ги Рей Тримбъл — заместник-шеф на градската полиция и легендарна фигура сред пазителите на закона.

Насядаха в кабинета на Мактюн и Тримбъл, без да губи време, изложи нещата с типично полицейски жаргон:

— Снощи около десет и половина задържаният е бил откаран с линейка от затвора до болницата Сейнт Питър. В приемното отделение санитарите са го предали срещу подпис, после са се оттеглили. Задържаният не е бил придружен от полицай или представител на затвора. Санитарите категорично твърдят, че пациентът е бил приет от някоя си Глория Уотс, но досега документите не са открити. Мис Уотс заявява, че задържаният наистина е попаднал в приемното отделение, преди да я повикат навън за нещо си, не е изяснила какво. Отсъствала не повече от десет минути, а след завръщането си не открила пациента. Документите също били изчезнали и мис Уотс предположила, че пациентът е отведен за преглед и лечение. — Тримбъл помълча няколко секунди и се изкашля, като че му бе крайно неприятно да говори по темата. — Около пет часа тази сутрин мис Уотс се готвела да напусне болницата и прегледала списъка на приетите пациенти. Спомнила си за случая и започнала да разпитва. Пациентът не бил открит в спешното отделение, липсвали и документи за пристигането му. Тогава болничната охрана се свързала с Централното полицейско управление. В момента се провежда пълно претърсване на болницата.

— Шест часа — смаяно промърмори Мактюн.

— Моля? — сепна се Тримбъл.

— Трябвали са ви шест часа, за да разберете, че хлапето е изчезнало.

— Да, сър, но сам знаете, че болницата не е под наше ръководство.

— Защо са прехвърлили хлапето в болница без охрана?

— Не мога да отговоря. Ще предприемем разследване. Вероятно се дължи на небрежност.

— Защо изобщо е пратено в болница? — настоя да разбере Мактюн.

Тримбъл извади от куфарчето си папка и му подаде копие от доклада на Телда. Мактюн зачете внимателно.

— Тук пише, че хлапето изпаднало в шок след посещението на двама съдебни служители. Какъв дявол са търсили там?

Тримбъл отново разтвори папката и извади копие от призовката. Мактюн изчете и нея, после я подаде на Джордж Орд.

— Има ли нещо друго? — обърна се той към Тримбъл, който нетърпеливо крачеше напред-назад. Явно бързаше да се измъкне.

— Не, сър. Продължаваме претърсването и ако открием нещо, ще се обадим незабавно. Преди около час изпратихме в болницата над петдесет души.

— Свързахте ли се с майката на хлапето?

— Не, сър. Засега не сме. Тя още спи. Държим стаята под наблюдение, в случай че момчето се опита да се добере до нея.

— Предпочитам да я уведомя лично. След около час ще бъда там. Погрижете се никой да не я безпокои дотогава.

— Ще се погрижим.

— Благодаря.

Тримбъл тракна токове и за миг като че се накани да козирува. Но вместо това просто изчезна заедно с двамата полицаи.

Мактюн се озърна към Бренър и Лачи.

— Момчета, свържете се с всички незаети агенти. Да се явят тук начаса. Незабавно!

Двамата изтичаха навън.

— Какво ще кажеш за това? — обърна се Мактюн към Орд, който още държеше призовката.

— Не мога да повярвам. Фолтриг се е побъркал.

— Ти знаеше ли?

— Разбира се, че не. Хлапето е под юрисдикцията на Съда за малолетни. Лично аз не бих посмял и с пръст да го побутна. Ти смееш ли да се закачаш с Хари Рузвелт?

— В никакъв случай. Ще трябва да го успокоим. Аз поемам това, а ти потърси Реджи Лав. Предпочитам да не разговарям с нея.

Орд излезе да търси телефон.

— Свържи се с федералния съдебен изпълнител — заповяда Мактюн на Дърстън. — Разчепкай нещата около тая призовка. Искам да знам всичко за нея.

Дърстън напусна кабинета и Мактюн остана сам. Трескаво прелисти телефонния указател, докато откри фамилията Рузвелт. Нямаше нито един Хари. Изглежда, съдията пазеше номера си в тайна и това бе напълно разбираемо, след като му се налагаше да има работа с петдесетина хиляди самотни майки, водещи борба за издръжка. Мактюн позвъни на трима познати адвокати и третият каза, че Хари живеел на Кензингтън Стрийт. Добре, щеше да изпрати там първия дошъл агент.

Орд влезе, клатейки глава.

— Свързах се с майката на Реджи Лав, вместо отговори обаче получих само въпроси. Мисля, че не си е у дома.

— При първа възможност ще пратя двама души да проверят. Май ще трябва да позвъниш и на онзи дръвник, Фолтриг.

— Да, май ще се наложи.

Орд се завъртя и отново напусна кабинета.

 

 

Точно в осем Мактюн излезе от асансьора на деветия етаж в болницата Сейнт Питър, следван по петите от Бренър и Дърстън. Още трима агенти с новички/ бели престилки чакаха да го придружат до стая 943. Пред вратата стояха трима здравеняци от болничната охрана. Мактюн почука лекичко и направи знак на отряда си да отстъпи настрани. Не искаше да стряска горката жена.

Вратата се открехна.

— Да — долетя от полумрака изтощен глас.

— Мисис Суей, аз съм Джейсън Мактюн, специален агент на ФБР. Вчера се видяхме в съда.

Вратата се открехна още малко и Даян пристъпи в пролуката. Не каза нищо, просто го чакаше да продължи.

— Може ли да поговорим насаме?

Тя се озърна наляво — трима пазачи, двама агенти и още трима с бели престилки.

— Насаме?

Мактюн кимна към дъното на коридора.

— Да се поразходим натам.

— Станало ли е нещо? — запита тя с такъв глас, сякаш нямаше какво повече да я сполети.

— Да, госпожо.

Тя въздъхна дълбоко и изчезна навътре. След няколко секунди излезе с кутия цигари в ръка и внимателно затвори вратата зад себе си. Двамата бавно закрачиха по пустия коридор.

— Предполагам, че не сте разговаряли с Марк — каза Мактюн.

— Вчера следобед ми се обади от затвора — каза тя, поднасяйки цигара към устните си.

Не лъжеше. Марк наистина бе позвънил от затвора.

— А след това?

— Не — излъга тя. — Защо?

— Изчезнал е.

За миг тя онемя, а после попита:

— Как тъй изчезнал?

Държеше се поразително спокойно. Сигурно просто е претръпнала, помисли Мактюн и изложи накратко събитията около изчезването на Марк. Спряха до прозореца и се загледаха към центъра на Мемфис.

— Боже мой, мислите ли, че мафията го е отвлякла? — запита Даян и очите й мигом се навлажниха. Държеше цигарата с треперещи пръсти и нямаше сили да я запали.

Мактюн уверено поклати глава.

— Не. Те дори не подозират за това. Пазим го в пълна тайна. Мисля, че просто се е измъкнал. Тук, в болницата. Допускахме, че може би е опитал да се свърже с вас.

— Претърсихте ли болницата? Имайте предвид, че я познава на пръсти.

— Претърсваме три часа, но едва ли ще го открием. Къде би могъл да отиде?

Тя най-сетне запали цигарата и вдъхна дълбоко, после пусна облаче дим.

— Нямам представа.

— Добре, позволете ми да попитам нещо. Какво знаете за Реджи Лав? В града ли ще бъде през почивните дни? Подготвяла ли е някакво пътуване?

— Защо?

— И нея не можем да открием. Не е у дома си. Майка й отказва да говори. Снощи получихте призовка, нали?

— Точно така.

— Марк също. Опитали са се да връчат призовка и на Реджи Лав, но досега не са я открили. Дали пък Марк не е с нея?

Дано, помисли си Даян. Не се бе сещала за Реджи. Въпреки хапчетата не беше мигнала след разговора с него. Но мисълта, че Марк е на свобода, и то някъде заедно с Реджи, променяше всичко. Нещата си идваха на мястото.

— Не знам. Може и така да е.

— Къде биха могли да отидат, двамата искам да кажа?

— Аз ли да зная, ей Богу! Нали вие сте от ФБР. Допреди пет секунди изобщо нищичко не знаех, а сега ме питате къде са. Оставете ме на мира.

Мактюн се чувстваше като кръгъл глупак. Въпросът не беше особено умен, а тази жена се оказваше далеч по-чепата, отколкото бе предполагал.

Даян пушеше нервно и гледаше как колите пъплят далече долу. Познаваше си детето — в момента като нищо можеше да сменя пелени в родилното, да помага на хирурзите в ортопедията или да пържи яйца в кухнята. Сейнт Питър беше най-голямата болница в целия щат. Лабиринтът от сгради и пристройки бе подслонил хиляди хора. Марк бе пребродил навред и имаше безброй нови приятели. Ако се криеше тук, нямаше скоро да го намерят. Всеки момент можеше да се обади по телефона.

— Трябва да се прибирам — каза тя и изгаси цигарата в пепелника.

— Ако момчето се свърже с вас, трябва да ми съобщите.

— Разбира се.

— Ще ви бъда благодарен и ако разберете нещо за Реджи Лав. За всеки случай оставям двама души на етажа.

Даян бавно се отдалечи.

 

 

Около осем и половина Фолтриг събра в кабинета си основния екип — Уоли Бокс, Томас Финк и Лари Труман, който пристигна последен, с още неизсъхнала коса.

Фолтриг се бе издокарал като за прием — идеално изгладен костюм, колосана риза и лъскави мокасини. Труман беше по анцуг.

— И адвокатката е изчезнала — съобщи той, докато си наливаше кафе от термоса.

— Кога разбра? — запита Фолтриг.

— Преди пет минути, докато карах насам. Мактюн ми позвъни в колата. Снощи към осем отишли да й връчат призовката у дома, не я открили обаче. Изчезнала е.

— Каза ли нещо друго?

— Продължават претърсването. Хлапето е прекарало три дни в болницата и я познава отлично.

— Не вярвам да е там — заяви Фолтриг с обичайната си светкавична убеденост.

— Какво мисли Мактюн? Дали хлапето не е при адвокатката?

— Откъде да знае, по дяволите? Толкова е смахната, че като нищо може да е организирала бягството, нали така?

— Няма чак толкова ум — презрително отсъди Фолтриг.

„Не ми се прави на умен — помисли Труман. — Ти си идиотът, който издаде призовките и забърка цялата каша.“

— Тая сутрин Мактюн е разговарял два пъти с К. О. Луис. Помолил го е да има готовност. Смятат да продължат с болницата до пладне, носле ще прекратят търсенето. Ако не открият хлапето дотогава, Луис излита за Мемфис.

— Мислиш ли, че е работа на Мулдано? — запита Финк.

— Не ми се вярва. Изглежда, че хлапето ги е разигравало, докато да го откарат в болницата, а там вече е било на своя територия. Бас държа, че веднага е позвънило на адвокатката си и сега се укриват някъде в Мемфис.

— Питам се дали Мулдано знае — промърмори Финк, гледайки Фолтриг.

— Хората му още са в Мемфис — каза Труман. — Гронк е тук, но Боно и Пирини не са се мяркали. По дяволите, може вече да са пратили там още десетина души.

— Мактюн сигурно е разлаял кучетата — обади се Фолтриг.

— Аха. Вдигнал е цялата служба на крак. Държат под наблюдение къщата на адвокатката, кантората, апартамента на секретаря, дори са пратили двама души да търсят съдията Рузвелт, който бил заминал из планините на риболов. Болницата гъмжи от полицаи.

— Ами телефоните?

— Кои телефони?

— В болничната стая. Това е хлапе, Лари. Знаеш, че ще опита да позвъни на майка си.

— Първо трябва да вземат разрешение от болничната управа. Мактюн каза, че работят по въпроса. Само че днес е събота и необходимите хора не са на работа.

Фолтриг се измъкна иззад бюрото и пристъпи към прозореца.

— Значи хлапето е имало шест часа аванс, преди да разберат за изчезването му, така ли?

— Така казват.

— Открита ли е колата на адвокатката?

— Не. Продължават да я търсят.

— Бас държа, че няма да я намерят в Мемфис. Бас държа, че хлапето и мисис Лав са потеглили с нея.

— Тъй ли?

— Да. Отпрашили са нанякъде.

— Накъде по-точно?

— Надалече.

 

 

В девет и половина един мемфиски полицай съобщи по радиото номера на неправилно паркирана мазда. Колата принадлежеше на някоя си Реджи Лав. Полицията веднага препрати новината в кабинета на Джейсън Мактюн.

Десет минути по-късно двама агенти от ФБР чукаха на вратата на апартамент 28 в сградата „Белвю Гардънс“. Изчакаха малко и почукаха още веднъж. Клинт се криеше в спалнята. Ако изкъртеха вратата, щеше да се престори, че спи в това прекрасна и мирно съботно утро. Агентите почукаха за трети път и в същото време телефонът започна да звъни. Стреснатият Клинт едва не посегна към него. Но телефонният секретар беше включен. Щом ченгетата бяха дошли да го търсят, нищо не им пречеше и да се обадят по телефона.

От апарата долетя гласът на Реджи. Клинт бързо вдигна слушалката и прошепна:

— Реджи, обади се след малко.

После затвори. Агентите почукаха за четвърти път и си тръгнаха. В апартамента не светеше и всички пердета бяха спуснати. Пет минути Клинт седя, впил очи телефона, и най-сетне отново се раздаде звън. Автоматът извъртя записаното съобщение, после даде свободно. Пак беше Реджи.

— Ало.

— Добро утро, Клинт — бодро изрече Реджи. — Как е в Мемфис?

— О, както винаги, знаеш. Ченгета дебнат наоколо и блъскат по вратата. Типично съботно утро.

— Ченгета ли?

— Аха. От един час насам седя в килера и гледам портативния телевизор. Разчуло се е навсякъде. Още не споменават за теб, Марк обаче го показват по всички канали. Засега става дума за изчезване, а не за бягство.

— Свърза ли се с Даян?

— Позвъних й преди час. Тъкмо й бяха съобщили от ФБР, че Марк е изчезнал. Обясних, че е с теб, и това малко я успокои. Право да ти кажа, Реджи, горката жена е толкова потресена, че не знам дали ме разбра докрай. Къде сте?

— Настанихме се в един мотел в Метери.

— Моля? Метери ли каза? Онова градче в Луизиана? Дето е на две крачки от Ню Орлиънс?

— Същото. Карахме цяла нощ.

— Какъв дявол ще търсите там, Реджи? Как ти хрумна да се криеш точно в предградията на Ню Орлиънс? Защо не в Аляска?

— Защото тук е последното място, където биха ни търсили. Няма страшно, Клинт. Платих в брой и се записах с фалшиво име. Сега ще поспим, после отиваме да разгледаме града.

— Да разгледате града ли? Реджи, обясни ми какво става.

— По-късно. Свърза ли се с мама Лайф?

— Не. Ще й звънна след малко.

— Да не забравиш. Ще ти се обадя днес следобед.

— Реджи, знаеш ли, че не си в ред? Нещо май си превъртяла.

— Знам. Не ми е за пръв път. Хайде, дочуване. Клинт остави телефона на масата и се просна върху разхвърляното легло. Наистина не й беше за пръв път.