Джон Гришам
Клиентът (30)

31

Около четири и половина в петък следобед Томас Финк пристигна в кабинета на Фолтриг след поредния си вълнуващ полет от Мемфис до Ню Орлиънс. Уоли Бокс седеше като вярно куче на канапето и пишеше нещо — сигурно новата реч на шефа или комюнике за пресата. Рой бе вдигнал краката си по чорапи върху бюрото и крепеше с рамо телефонната слушалка край ухото си. Слушаше със затворени очи. Днешният ден беше истинска катастрофа. Ламонд го бе направил за пет пари пред всички в съдебната зала. Рузвелт не бе изкопчил нищо от хлапето. Вече му идваше до гуша от съдии.

Финк свали сакото си и седна. Фолтриг приключи разговора и остави слушалката.

— Къде са призовките? — запита той.

— Лично ги връчих на съдебния изпълнител в Мемфис и го предупредих изрично да не ги връчва без твое нареждане.

Бокс стана от канапето и седна до Финк. Не понасяше да го изключват от разговора.

Рой разтърка очи и зарови пръсти в косата си. Отчайващо, всичко беше направо отчайващо.

— Какво ще направи хлапето, Томас? Бил си там. Видял си майка му. Чул си я да приказва. Какво ще стане?

— Не знам. Очевидно хлапето не смята да проговори в близко време. Изплашено е, а майка му още повече. Нагледали са се по телевизията как мафията прави доносниците на кайма. Тя е убедена, че програмата за защита на свидетели няма да ги опази. Много се страхува. За горката женица тая седмица беше същински ад.

— Колко трогателно — промърмори Бокс.

— Нямам друг избор, освен да използвам призовките — важно изрече Фолтриг, като се правеше на опечален от тази мисъл. — Те не ми оставят никакъв избор. Досега бяхме почтени и благоразумни. Помолихме Съда за малолетни в Мемфис да ни помогне с хлапето, но нищо не стана. Време е да докараме тези хора тук, на наша територия, в наша съдебна зала, пред наши съдии и да ги принудим да проговорят. Съгласен ли си, Томас?

Финк не беше напълно съгласен.

— Тревожат ме правните аспекти. Хлапето е под юрисдикцията на тамошния съд и не съм сигурен какво ще стане, когато получи призовката. Рой се усмихна широко.

— Точно така, но в почивните дни съдът е затворен. Проучихме въпроса и доколкото разбирам, в случая Федералният закон има предимство пред щатския. Ти какво ще речеш, Уоли?

— Да, и аз така мисля — отвърна Уоли.

— Обадих се на нашите призовкари. Казах им, че искам утре момчетата в Мемфис да грабнат хлапето и да го докарат тук, за да се яви пред съда в понеделник. Уредихме да бъде настанено в младежкото отделение на градския затвор. Всичко ще мине по мед и масло.

— Ами адвокатката? — запита Финк. — Не можеш да изискваш от нея показания. Ако знае нещо, научила го е по служебна линия от хлапето. Професионална тайна.

— Чист психически тормоз — призна с усмивка Фолтриг. — До понеделник и тя, и хлапето ще примират от страх. Този път ние командваме парада, Томас.

— А, като стана дума за понеделник. Съдията Рузвелт иска да се явим при него в дванайсет.

Рой и Уоли се разсмяха от сърце.

— Много самотен ще се чувства, горкият, нали? — изкиска се Фолтриг. — Аз, ти, хлапето и адвокатката ще бъдем тук. Какъв глупак!

На Финк не му беше до смях.

 

 

В пет часа Дорийн почука на вратата и дълго трака с ключа, докато най-сетне отвори. Марк седеше на пода и играеше шах сам срещу себе си, но още при първия звук прие налудничав вид. Скочи на крака и впери безумен поглед в шахматната дъска.

— Добре ли си, Марк? Никакъв отговор.

— Марк, миличък, много ме тревожиш. Мисля да повикам доктора. Може да си изпаднал в шок като братчето си.

Той бавно поклати глава и отправи насреща й печален взор.

— Не, нищо ми няма. Само съм малко уморен.

— Искаш ли нещо да хапнеш?

— Може би малко пица.

— Веднага, миличък. Ще се обадя да донесат. Виж какво, душице, след пет минути ми свършва смяната, но ще заръчам на Телда да те наглежда много внимателно. Утре сутрин пак съм тук, нали ще издържиш дотогава?

— Може би — изпъшка Марк.

— Горкото дете. Не ти е мястото тук.

— Ще се оправя някак.

 

 

За разлика от Дорийн, Телда не се разтревожи особено. На два пъти мина да го провери, а при третото си идване около осем вечерта доведе посетители. Почука и бавно отвори вратата. Марк се готвеше да подхване стария номер с отнесения поглед, когато съзря двамата едри мъже с тъмни костюми.

— Марк, това са призовкарите на Федералния съд — нервно съобщи Телда.

Марк се отдръпна към тоалетната. Стаята изведнъж бе станала тясна като кутийка.

— Здрасти, Марк — каза единият. — Аз съм Върн Дюбоски, отговарям за призовките на Федералния съд.

Думите му звучаха сухо и ясно. Янки. Марк забеляза само това. И документите в ръцете му.

— Ти ли си Марк Суей?

Марк кимна, защото бе загубил дар слово.

— Не бой се, Марк. Просто трябва да ти предадем тези документи.

Марк се озърна жално към Телда, но тя стоеше с каменно лице.

— Какви документи? — боязливо запита той.

— Това е съдебна призовка и означава, че в понеделник трябва да се явиш пред Федералния съд в Ню Орлиънс. Не се тревожи, утре ще дойдем да те откараме дотам.

Стомахът му болезнено се сви и той едва се задържа на крака. Устата му бе пресъхнала.

— Защо?

— Не можем да ти отговорим, Марк. И не е наша работа. Само изпълняваме заповеди.

Марк гледаше като хипнотизиран документите, които размахваше Върн. Ню Орлиънс!

— Говорихте ли с майка ми?

— Разбираш ли, Марк, наредиха ни да й предадем копие от същите документи. Ще й обясним всичко и ще я уверим, че си добре. Всъщност, ако поиска, може и тя да дойде.

— Не може. Не бива да оставя сам Рики. Призовкарите се спогледаха.

— Добре де, така или иначе, ще й обясним всичко.

— Знаете, че имам адвокатка. Съобщихте ли й?

— Не. Не е наша работа да уведомяваме адвокатите, но ако желаеш, свободен си да й позвъниш.

— Има ли момчето достъп до телефона? — обърна се другият към Телда.

— Само ако му го донеса.

— Нали можете да изчакате половин час?

— Щом казвате — съгласи се Телда.

— И тъй, Марк, след половин час ще можеш да позвъниш на адвокатката. — Дюбоски помълча и погледна колегата си. — Е, всичко хубаво, Марк. Извинявай, ако сме те изплашили.

Оставиха го да се подпира изнемощял на стената до тоалетната, по-объркан от когато и да било, уплашен до смърт. И побеснял. Системата беше скапана. Писнало му бе от разни закони, адвокати, съдии, съдилища, ченгета, агенти, призовкари, журналисти и тъмничари. Майната им!

Той откъсна парче от рулото книжни кърпи на стената, избърса очи и седна на тоалетната.

После се закле пред немите стени, че няма да иде в Ню Орлиънс.

 

 

Други двама призовкари имаха грижата за Даян, а трета двойка щеше да посети дома на Реджи Лав и цялото това връчване на призовки бе грижливо подготвено, за да стане приблизително по едно и също време. Всъщност един призовкар, та дори и прост безработен бетонджия, би могъл да връчи трите призовки за около час, без да си дава зор. Но беше далеч по-забавно да пратят в отделни коли три двойки с радиотелефони и пистолети, които да атакуват под прикритието на мрака като елитен военен отряд.

Двамата спряха пред кухненската врата на мама Лайф, почукаха и изчакаха, докато лампата над главите им светна и стопанката се показа зад мрежата против комари. През кошмарните дни на развода и съдебните битки с Джо Кардони пред тази врата неведнъж бяха заставали по мръкнало призовкари, съдебни изпълнители и мъже с тъмни костюми. Мама Лайф знаеше от опит, че подобни типове винаги предвещават неприятности.

— Мога ли да ви помогна? — запита тя и се усмихна насила.

— Да, госпожо. Търсим някоя си Реджи Лав. Дори приказваха като ченгета.

— Ами вие кои сте? — отново запита тя.

— Аз съм Майк Хедли, а това е Тери Флаг. Двамата сме съдебни изпълнители във Федералния съд.

— Съдебни изпълнители или призовкари? Дайте ми някакъв документ.

Това ги стресна и двамата в пълен синхрон измъкнаха значките си.

— Призовкари сме, госпожо.

— Преди малко казахте друго — сопна се тя, оглеждайки значките през мрежата.

Когато чу шума от затръшващи се врати на кола, Реджи пиеше кафе на балкончето пред апартамента си. Надникна иззад ъгъла и видя долу двама мъже в светлия кръг пред вратата. Чу гласове, но не успя да разбере какво говорят.

— Съжаляваме за безпокойството, госпожо — каза Хедли.

— За какво ви трябва Реджи Лав? — подозрително се навъси мама Лайф.

— Тук ли живее?

— Може би да, може би не. Какво искате? Хедли и Флаг се спогледаха.

— Трябва да й връчим призовка.

— За какво?

— Може ли да запитам коя сте вие? — окопити се Флаг.

— Аз съм й майка. Е, за какво е тая призовка?

— За предварително съдебно разследване. В понеделник трябва да се яви пред съда в Ню Орлиънс. Ако искате, можем да я връчим и на вас.

— Не приемам никакви призовки — заяви тя с такъв тон, сякаш през ден пъдеше от къщата си подобни пратеници. — Ако не греша, трябва да й връчите призовката лично.

— Къде е тя?

— Не живее тук. Това ги ядоса.

— Виждам нейната кола — възрази Хедли и кимна към маздата на Реджи.

— Не живее тук — повтори мама Лайф.

— Добре, но тук ли е в момента?

— Не.

— Знаете ли къде е?

— Проверихте ли в кантората? Тя често работи до късно.

— Тогава защо колата е тук?

— Понякога пътува с Клинт, това е нейният секретар. Знам ли, може да вечерят някъде.

Двамата се спогледаха отчаяно. Гласът на Хедли изведнъж стана заплашителен.

— Все пак мисля, че е тук.

— Не ти плащат да мислиш, синко. Плащат ти да носиш тия проклети хартийки, а пък аз ти казвам, че я няма.

При последните думи мама Лайф повиши глас и Реджи я чу.

— Може ли да претърсим къщата? — запита Флаг.

— Ако имате заповед за обиск, заповядайте. Ако нямате, крайно време е да се пръждосвате от дома ми.

Двамата направиха крачка назад и спряха.

— Искрено се надявам, че не правите опит да възпрепятствате връчването на федерална призовка — глухо изрече Хедли. Репликата трябваше да прозвучи мрачно и зловещо, но се оказа жалък провал.

Мама Лайф подпря ръце на кръста си, готова за схватка.

— А пък аз искрено се надявам, че не правите опит да сплашите една немощна старица.

Двамата прекратиха борбата и се оттеглиха безславно.

— Пак ще се върнем — обеща Хедли, докато сядаше в колата.

— Тук ще съм — гневно подвикна тя, отваряйки вратата. Застана на верандата и проследи с поглед как колата се отдалечава по улицата. Изчака още пет минути и когато се увери, че са изчезнали, забърза към апартамента над гаража.

 

 

Даян прие без коментари призовката от любезния стеснителен джентълмен. Прочете я под мътната светлина на нощната лампа край леглото на Рики. Нямаше никакви подробности, само нареждане Марк да се яви за предварително съдебно разследване в десет сутринта на посочения адрес. Не се споменаваше как да стигне дотам, нито кога ще се върне; нямаше предупреждения за санкции, ако откаже да се яви или не проговори пред съда. Тя набра номера на Реджи, но никой не отговори.

 

 

Макар че до апартамента на Клинт имаше само петнайсет минути път, тя се забави повече от час. Първо пресече центъра на зигзаг, после пое безцелно по магистралата и след като се увери, че не я следят, спря на една уличка, задръстена с паркирани коли. Останалите четири преки мина пеша.

Неочакваните събития бяха принудили Клинт да отмени срещата си с една многообещаваща млада дама.

— Извинявай — каза Реджи, когато той отвори вратата и я пусна да влезе.

— Няма нищо. Добре ли си? — Клинт пое чантата й, после кимна към дивана. — Сядай.

За Реджи този апартамент беше почти като втори дом. Тя измъкна от хладилника диетична кока-кола и се настани на една табуретка.

— Търсиха ме от службата на федералния съдия-изпълнител с призовка за предварително разследване. Понеделник, десет сутринта в Ню Орлиънс.

— Не ти ли я връчиха?

— Не можаха. Мама Лайф ги изпъди.

— Значи си се отървала.

— Да, докато ме открият. Не е забранено да се криеш от призовкарите. Трябва да позвъня на Даян.

Клинт й подаде телефона и тя набра номера по памет.

— Успокой се, Реджи — каза той и лекичко я целуна по бузата. После събра няколко разхвърляни списания и пусна музика.

Най-сетне Даян се обади и Реджи едва успя да изрече три думи, преди да я връхлетят новините. Навсякъде валяха призовки. Една за Реджи, една за Даян и една за Марк. Даян позвънила в ареста, но не успяла да се добере до Марк. Казали й, че по това време не разполагат със свободни телефони.

Разговаряха пет минути. Макар и дълбоко потресена, Реджи се помъчи да убеди Даян, че всичко е наред. Че напълно владее положението. Обеща да се обади утре сутринта и остави слушалката.

— Нямат право да прехвърлят Марк в Ню Орлиънс — обади се Клинт. — Той е под юрисдикцията на Съда за малолетни.

— Трябва да разговарям с Хари. Но в момента е извън града.

— Къде?

— Замина някъде за риба с момчетата си.

— Тая работа е по-важна от риболова, Реджи. Дай да го открием. Той може да ги спре, нали?

Тя мислеше за хиляди неща едновременно.

— Всичко се подрежда много гадно, Клинт. Помисли си. Фолтриг изчаква до петък вечер, за да връчи призовки за понеделник сутринта.

— Ама така не може!

— Сам виждаш, че може. Дори е много лесно. При тежко престъпление, както в нашия случай, Федералният съд има право да призове свидетеля когато си пожелае, независимо от времето и разстоянието. А свидетелят е длъжен да се яви, ако не успее да касира призовката.

— Как се касира призовка?

— С молба до Федералния съд да я отмени.

— Чакай, сега ще позная. Федералният съд в Ню Орлиънс, нали?

— Точно така. Принудени сме рано в понеделник да търсим съдията в Ню Орлиънс и да измолим спешно заседание за касиране на призовката.

— Няма да стане, Реджи.

— Разбира се, че няма да стане. Така го е нагласил Фолтриг. — Тя допи последната глътка кока-кола. — Имаш ли кафе?

— Естествено.

Клинт се зае да рови из чекмеджетата. Зад него Реджи разсъждаваше на глас.

— Ако успея да се укрия от призовкарите до понеделник, Фолтриг ще бъде принуден да прати нова призовка. После сигурно ще имам време да я касирам. Проблемът е Марк. И без това не гонят мен, защото знаят, че не могат да ме принудят да говоря.

— Знаеш ли къде е проклетият труп, Реджи?

— Не.

— А Марк?

— Да.

Клинт замръзна за миг, после сипа вода в кафеварката.

— Трябва да измислим как да задържим Марк в Мемфис, Клинт. Не бива да го пускаме в Ню Орлиънс.

— Обади се на Хари.

— Хари е за риба в планината.

— Тогава се обади на жена му. Разбери къде е отишъл за риба. Ако трябва, ще ида да го докарам.

— Прав си.

Реджи грабна телефона и бързо набра номера.