Джон Гришам
Клиентът (18)

18

Напуснаха болницата със спортната мазда на Реджи. Марк за пръв път се возеше в спортна кола. Седалките бяха от скъпа кожа, но подът беше мръсен. Макар и не съвсем нова, колата изглеждаше страхотно. Имаше автоматични скорости и Реджи караше като ветеран от автомобилните състезания. Каза, че обичала бързината, което за пореден път й спечели уважението на Марк. С бясна скорост оставиха зад гърба си претоварените улици в центъра и поеха на изток. Свечеряваше се. От радиото едва доловимо долиташе лека мелодия.

Когато тръгваха, Рики беше буден. Гледаше детско филмче по телевизията, но почти не приказваше. Подносът с храна лежеше на масата недокоснат. От два дни насам Марк не бе виждал майка си да хапва и залък. Мъчно му беше да я гледа как седи на леглото, без да откъсва очи от Рики, и се съсипва от тревога. Като чу от Реджи за работата и повишението, тя първо се усмихна едва-едва, а после заплака.

На Марк вече му бе писнало от плача, студения грах и тясната сумрачна стая. Въпреки чувството за вина беше страшно доволен да седи в тази спортна кола, която го водеше (поне така се надяваше) към чиния гореща свястна храна и резен топъл хляб. По някаква незнайна причина споменаването на Клинт за равиоли и лазаня със спанак бе породило в съзнанието му натрапчиви видения за вкусни сочни ястия. Освен това можеше да има кейк и курабийки. Ако мама Лайф решеше обаче да го гощава със зелено плодово желе, щеше да й го нахлупи на главата.

Докато момчето се унасяше в мечти, Реджи мислеше за съвсем друго — че я следят. От време на време тя вдигаше очи към огледалото и пак се втренчваше в пътя. Караше с превишена скорост, провираше се между колите и често сменяше платната, но това изобщо не разтревожи Марк.

— Мислиш ли, че мама и Рики са в безопасност? — запита той, гледайки колата отпред.

— Да. Не се безпокой за тях. От болницата ми обещаха да не свалят охраната.

Днес Реджи бе обяснила на новия си приятел Джордж Орд колко се тревожи за сигурността на семейство Суей. Макар че Орд се опита да изкопчи нещо повече, тя не уточни за какво става дума. Само намекна, че семейството привлича нежелано внимание. Носят се клюки и слухове, пуснати най-често от зле осведомените журналисти. Орд се обади на Мактюн, после отново й позвъни и каза, че ФБР ще изпрати свои хора около стаята. Тя му благодари.

За Орд и Мактюн случката беше забавна. ФБР вече бе пратило свои хора в болницата. А сега имаха и покана.

На едно кръстовище Реджи рязко отби вдясно и гумите изскърцаха по асфалта. Марк се изкиска и тя също се разсмя, като че го бе направила на шега, но стомахът й се свиваше. Озоваха се на тясна уличка, оградена от стари къщи и клонести дъбове.

— Това е моят квартал — каза Реджи.

Кварталът определено беше много по-приличен от паркинга за фургони. Завиха в още по-тясна уличка, където къщите се смаляваха, но все пак имаха по два-три етажа, а наоколо се зеленееха грижливо поддържани морави и живи плетове.

— Защо си водиш клиентите у дома? — запита Марк.

— Не знам. Най-често си имам работа с деца, които живеят в ужасни условия. Сигурно ми става жал. Привързвам се към тях.

— И за мене ли ти е жал?

— Мъничко. Но ти си късметлия, Марк, голям късметлия. Имаш си добра майка, която много те обича.

— Да, сигурно. Колко е часът?

— Наближава шест. Защо?

Марк помълча и мислено преброи часовете.

— Преди четирийсет и девет часа Джероум Клифърд се застреля. Сега съжалявам, че не избягахме, като видяхме колата.

— А защо не избягахте?

— Не знам. Щом разбрах какво става, взех да си мисля, че трябва да сторя нещо. Не можех да офейкам, и толкоз. Той щеше да умре и сърце не ми даваше да го оставя. Нещо все ме дърпаше към колата. Рики плачеше и молеше да престана, но просто не можех. За всичко съм виновен аз.

— Може би, но нещата не могат да се променят, Марк. Станалото станало.

Тя вдигна очи към огледалото и не видя нищо подозрително.

— Мислиш ли, че ще се оправим? Нали разбираш, и тримата — Рики, мама и аз. Дали ще е пак както преди, когато всичко свърши?

Тя намали скоростта и зави по тясна алея, оградена от буйни, неподрязвани храсти.

— Рики ще оздравее. Може би малко по-бавно, но ще оздравее. Децата са жилаво племе, Марк. Всеки ден се убеждавам в това.

— Ами аз?

— Всичко ще се оправи, Марк. Вярвай ми и не се безпокой.

Маздата спря пред просторна двуетажна къща с веранда. Под прозорците растяха декоративни храсти и цветя. Единият край на верандата беше обрасъл с бръшлян.

— Тук ли живееш? — прошепна поразен Марк.

— Нашите са я купили преди петдесет и три години, а след година съм се появила и аз. Тук израснах. Татко почина, когато бях на петнайсет, но мама Лайф, Бог да я благослови, още се крепи.

— И ти ли й викаш мама Лайф?

— Всички я наричат така. Като живак е. Скоро ще направи осемдесет, а е по-здрава от мен. — Тя посочи гаража зад къщата. — Виждаш ли трите прозореца над гаража? Там живея.

Също като къщата, гаражът отдавна се нуждаеше от няколко кофи боя. Двете сгради изглеждаха стари и уютни, но цветните лехи бяха буренясали, а между плочките на алеята растеше трева.

Влязоха през страничната врата и ароматът от кухнята веднага зашемети Марк. Изведнъж го обзе чувството, че след миг ще умре от глад. Дребна старица с вързана на опашка прошарена коса и тъмни очи дотича да прегърне Реджи.

— Мамо, запознай се с Марк Суей — каза Реджи.

Мама Лайф беше висока точно колкото Марк. Тя прегърна момчето и леко го щипна по бузата. Марк стоеше като вдървен и се чудеше какво да каже на тази странна осемдесетгодишна жена.

— Много ми е приятно, Марк — изрече старицата на педя от лицето му. Имаше мощен глас, също като Реджи. Хвана момчето за ръка и го поведе към кухненската маса. — Сядай тук, сега ще ти донеса нещо за пиене.

Реджи се ухили и му намигна, сякаш искаше да каже: „Няма къде да се дяваш, затова кротувай.“ После закачи чадъра си зад вратата и остави куфарчето на пода.

По трите стени на малката кухничка висяха безброй шкафчета и лавички. Над газовата печка се вдигаше пара. Точно в средата на кухнята имаше дървена маса с четири стола, а по гредата над нея висяха тенджери и тигани. Уютната, топла обстановка пораждаше вълчи глад.

Марк седна на най-близкия стол и загледа как мама Лайф припряно грабва чаша от шкафа, отваря хладилника, пълни чашата с лед и налива чай от каната. Междувременно Реджи изрита обувките си в ъгъла и отиде да разбърква нещо на печката. През цялото време двете с мама Лайф не спираха да обсъждат как е минал денят и кой се е обадил.

Едра котка се приближи до стола на Марк и внимателно огледа посетителя.

— Казва се Аксла — обясни мама Лайф, докато слагаше чашата с леден чай върху чиста салфетка. — Вече е на седемнайсет години и позволява да я галят.

Марк взе чашата и престана да обръща внимание на Аксла. Не си падаше по котките.

— Как е братчето ти? — запита мама Лайф.

— Вече е много по-добре — отговори Марк и изведнъж се запита дали Реджи споделя всичко с майка си. Но тревогата отмина веднага. Щом Клинт знаеше толкова малко, навярно мама Лайф съвсем не беше в течение на нещата. Отпи от чая, но разбра, че тя чака по-подробен отговор и добави: — Днес проговори.

— Чудесно! — възкликна мама Лайф с широка усмивка и го тупна по рамото.

Реджи си наля чай от друга кана и добави захар и лимон. После седна срещу Марк и Аксла скочи в скута й. Тя отпи от чая, погали котката и бавно започна да сваля бижутата си. Беше уморена.

— Гладен ли си? — запита мама Лайф, която отново сновеше из кухнята, надничаше във фурната, разбъркваше тенджерата и затваряше шкафчетата.

— Да, уважаема госпожо.

— Толкова е приятно да срещнеш възпитан младеж — каза тя и спря за секунда, за да му се усмихне. — Хлапетата на Реджи обикновено са невъзпитани. От години не съм чувала в тая къща някой да рече „да, госпожо“.

И се втурна към мивката. Реджи намигна на Марк.

— Мамо, Марк от три дни е на болнична кухня и чака да разбере какво готвиш.

— Изненада — отвърна мама Лайф и отвори фурната, от която лъхна вълшебен аромат на месо, сирене и домати. — Но вярвам, че ще ти хареса, Марк.

Марк изобщо не се съмняваше. Реджи отново му намигна и изви глава, за да свали малките си диамантени обици. Сега в купчинката бижута пред нея освен обиците имаше шест гривни, два пръстена, огърлица и часовник. Аксла внимателно наблюдаваше жестовете на стопанката си. Мама Лайф се бе развихрила да кълца нещо с грамаден нож. Като свърши, дотича и сложи пред Марк панерче с горещ, пухкав хляб.

— Пека хляб всяка сряда — обясни тя, пак го потупа по рамото и се втурна към печката.

Марк стръвно захапа най-дебелата филия. Никога не бе ял толкова мек и топъл хляб. Хапките се топяха в устата, оставяйки вкус на масло и чесън.

— Мама Лайф е чистокръвна италианка — каза Реджи и погали Аксла. — Родителите й са пристигнали от Италия през хиляда деветстотин и втора. Аз съм италианка само наполовина.

— А кой е бил мистър Лав? — запита Марк, ближейки мазните си пръсти.

— Обикновен младеж от Мемфис. Когато се оженили, тя била на шестнайсет години.

— На седемнайсет — поправи я мама Лайф, без да се обръща.

След миг върху масата се появиха чинии и прибори. Бижутата пречеха, затова Реджи ги събра и свали Аксла на пода.

— Кога ще ядем, мамо? — запита тя.

— След минутка.

— Ще изтичам да се преоблека — каза Реджи.

Аксла скочи в скута на Марк и потърка глава под брадичката му.

— Много ми е мъчно за братчето ти — каза мама Лайф, като хвърли бърз поглед към вратата, за да се увери, че Реджи е излязла.

Марк преглътна залък хляб и избърса уста със салфетката.

— Ще се оправи. Имаме добри доктори.

— И най-добрия адвокат на света — добави мама Лайф строго, без усмивка. После зачака потвърждение.

— Че как иначе — бавно изрече Марк.

Тя кимна със задоволство и се отправи към мивката.

— Какво толкова сте видели двамата?

Марк отпи от чая и се загледа в прошарената й коса. Тази вечер май нямаше да се отърве от въпроси. Налагаше се да ги пресече от корен.

— Реджи ми каза да не говоря за това — отвърна той и захапа нова филия.

— А, Реджи все така разправя. Но тук можеш да разговаряш спокойно. Всичките й деца споделят с мен.

През последните четирийсет и девет часа Марк бе узнал доста неща за техниката на разпита. Важното беше да не оставяш противника на мира. Като се изтърка един въпрос, веднага измисляш нов.

— Тя често ли води децата тук?

Мама Лайф свали тенджерата от печката и се позамисли.

— Горе-долу по две на месец. Иска да се хранят както трябва, затова ги води при мама Лайф. Понякога остават да пренощуват. Едно момиченце стоя цял месец. Толкова беше окаяно. Казваше се Андреа. Съдът го отдели от родителите, защото бяха от някаква секта поклонници на Сатаната, вършеха жертвоприношения с животинска кръв и други такива гадости. Толкова беше тъжно, горкото. Спеше горе, в старата стая на Реджи, а когато дойде време да си тръгва, заплака. Сърцето ми се късаше. След този случай казах на Реджи: „Край, вече никакви деца.“ Но Реджи върши каквото си реши. Знаеш ли, много те е харесала.

— Какво стана с Андреа?

— Върнаха я при родителите. Всеки ден се моля за нея. Ти ходиш ли на църква?

— Понякога.

— Католик ли си?

— Не. Аз малко… такова… не съм сигурен точно каква ни е църквата. Но не е католическа. Май беше баптистка. Ходим там от време на време.

Мама Лайф го изслуша с дълбока тревога, ужасно озадачена от факта, че момчето на знае към каква църква принадлежи.

— Май ще трябва да те заведа в нашата църква „Сейнт Люк“. Много е красива. Нали знаеш, католиците умеят да строят храмове.

Марк кимна, но нямаше представа какво да отговори. След миг тя забрави за църквите и отново се озова при печката, открехна вратата на фурната и се загледа навътре с внимание, на което би завидял даже доктор Грийнуей. Промърмори си нещо неразбрано, но личеше, че е доволна.

— Бягай да си измиеш ръцете, Марк, банята е в края на коридора. Днешните деца все забравят да се измият. Хайде, бързичко.

Марк натъпка в устата си последното парче хляб и заедно с Аксла се отправи към банята. Когато се върна, Реджи вече седеше на масата и преглеждаше куп писма. Мама Лайф отвори фурната и извади дълбок глинен съд, покрит със станиол.

— Лазаня — съобщи Реджи и в гласа й звучеше сдържано нетърпение.

Докато режеше ястието с лопатка на едри квадрати, мама Лайф се впусна в кратко описание на неговата история. Над порциите се вдигаше пара.

— Рецептата се предава в нашия род от векове — каза старицата и се вгледа в Марк, сякаш искрено вярваше, че историята на лазанята може да го интересува. В момента момчето искаше само да я види час по-скоро върху чинията си. — Донесли сме я от старата родина. Още на десет години се научих да я готвя за татко. — Реджи намигна на Марк и печално вдигна очи към тавана. — Има четири слоя, всеки с различен вид сирене.

Мама Лайф сръчно прехвърли върху чиниите идеално изрязани квадрати лазаня. Четирите различни вида сирене изтичаха отстрани и се смесваха с гъстия сос на плънката.

Ненадейно телефонът на кухненския тезгях иззвъня и Реджи скочи от масата.

— Ако искаш, започвай, Марк — каза мама Лайф и с величествен жест сложи пред момчето пълна чиния. После кимна към Реджи, която им бе обърнала гръб. — Нейните разговори край нямат.

Реджи слушаше напрегнато и отговаряше с тих глас. Очевидно не им се полагаше да чуят за какво става дума.

Марк отдели с вилицата огромно парче лазаня, духна колкото да прогони парата и предпазливо го поднесе към устата си. Задъвка бавно, като се наслаждаваше на гъстия сос с вкус на месо, сирене и кой знае още какво. Дори спанакът беше божествен.

Мама Лайф го гледаше напрегнато. Беше си наляла чаша вино, но ръката й висеше във въздуха, докато чакаше оценката на своята прастара тайна рецепта.

— Супер е — заяви Марк и отново посегна с вилицата. — Направо страхотно.

Беше опитвал лазаня само веднъж, преди около година, когато майка му донесе за вечеря пакетиран полуфабрикат, който трябваше да се притопли в микровълновата фурна. От замразените храни „Суонсън“ или нещо подобно. Доколкото си спомняше, онази нещастна лазаня вонеше на гума и нямаше нищо общо със сегашното вълшебство.

— Значи ти харесва — констатира мама Лайф и отпи от виното.

Марк кимна с препълнена уста. Това я зарадва и тя също посегна към лазанята. Реджи приключи разговора и се върна на масата.

— Ще трябва да бягам в центъра. Преди малко пак са спипали Рос Скот да краде по магазините. Сега е в участъка и плаче за майка си, обаче не могат да я намерят.

Вилицата на Марк застина във въздуха.

— Много ли ще се забавиш?

— Два-три часа. Нахрани се и разгледай къщата с мама Лайф. По някое време ще дойда да те откарам в болницата.

Тя потупа Марк по рамото и изтича навън.

Мама Лайф мълча, докато чу колата на Реджи да се отдалечава. После отново запита:

— Какво толкова сте видели двамата?

Марк лапна парче лазаня, сдъвка го внимателно и бавно отпи глътка чай. Мама Лайф чакаше.

— Нищо особено. Как го правиш това чудо? Страхотно е.

— Ами, рецептата е старинна…

Тя пийна малко вино и посвети десет минути на соса. После се захвана с четирите вида сирене.

Марк не чуваше нито дума.

Докато мама Лайф разчистваше масата и зареждаше чиниите в миялната машина, Марк допи плодовия коктейл и лапна последната лъжичка сладолед. Отново благодари, за десети път заяви, че е било страшно вкусно, и се надигна с издут до пръсване корем. Беше останал на масата цял час. Във фургона обикновено претупваха вечерята за десетина минути. Най-често ядяха притоплени полуфабрикати на пластмасови подноси върху масичката пред телевизора. След работа Даян нямаше сили да готви.

Мама Лайф огледа с възхищение празната чаша от сладоледа и го прати да я изчака в хола, докато свърши с разчистването. Телевизорът беше цветен, но без дистанционно управление. Нямаше кабелна телевизия. Над канапето висеше голяма семейна снимка. Марк я забеляза и пристъпи към нея. Беше стара, пожълтяла фотография на семейство Лав в масивна резбована рамка. Мистър и мисис Лав седяха на диванче в някакво фотостудио, а до тях стояха две момчета със закопчани догоре бели ризи. Мама Лайф имаше черна коса и вълшебна усмивка. Вдървен и строг, мистър Лав стърчеше с една глава над нея. Момчетата също се бяха вдървили и явно нямаха никакво желание да стоят пред фотографа със стегнати яки и вратовръзки. Реджи седеше между родителите си, в центъра на портрета. Дяволитата й усмивка издаваше, че е любимка на цялото семейство и ужасно се забавлява. Беше горе-долу на възрастта на Марк — десет-единайсетгодишна. Хубавото момичешко личице прикова цялото му внимание и той неволно затаи дъх. Тя сякаш беше готова всеки миг да прихне насреща. Пакостница, личеше от пръв поглед.

— Красиви деца, нали? — обади се мама Лайф, докато сядаше зад него.

— Кога е било? — запита Марк, без да откъсва очи от снимката.

— Преди четирийсет години — бавно отвърна тя с лека печал. — Толкова млади и щастливи бяхме тогава.

Мама Лайф се изправи и застана до него. Раменете им се докоснаха.

— Къде са момчетата сега?

— Джоуи, този отдясно, е най-големият. Беше летец-изпитател и загина при катастрофа през шейсет и четвърта. Той е герой.

— Моите съболезнования — прошепна Марк.

— Левият, Бени, е с една година по-малък. Сега е морски биолог във Ванкувър. Все забравя да навести майка си. Преди две години дойде за Коледа и пак изчезна. Остана си стар ерген, но мисля, че около него всичко е наред. Така и не дочаках внуци от Бени. Само Реджи има деца.

Тя взе от ъгловата масичка голяма метална рамка. Подаде я на Марк. В рамката имаше две абитуриентски снимки — с традиционните тоги и плоски шапчици. Момичето изглеждаше красиво. Момчето беше с дълга, сплъстена коса, едва набола брада и тъмни очи, в които блестеше свирепа ненавист.

— Това са децата на Реджи — обясни мама Лайф без следа от нежност и гордост. — За момчето не сме чували нищо, откакто попадна в затвора. Продавал наркотици. Добро момче беше, но баща му го съсипа. Момичето е в Калифорния, мъчела се там да стане артистка или певица, поне така разправя, обаче също се е забъркала с наркотици, та не се обажда много често. И тя беше сладко дете. Скоро ще станат десет години, откакто не съм я виждала. Представяш ли си? Единствената ми внучка. Толкова е печално.

От поредната чаша вино мама Лайф бе станала словоохотлива. Сега щеше да разказва надълго и нашироко за своето семейство, а сетне щеше да дойде ред и на неговото. Чак след това имаше риск отново да се върнат на въпроса какво толкова са видели двамата с Рики.

— Защо не си я виждала от десет години? — запита Марк, колкото да поддържа разговора. Знаеше, че въпросът е тъп и разясненията по него могат да траят с часове. Стомахът го болеше от богатата гощавка и му се искаше само едно — да се просне някъде на спокойствие.

— Реджайна, искам да кажа Реджи, загуби връзка с нея, когато момичето навърши тринайсет. Разводът беше кошмарен, онзи търчеше по жени и имаше любовници из целия град, даже го спипаха в болницата с една сестричка, разводът обаче беше ужасен кошмар и накрая Реджи просто не издържа. Когато се женеха, Джо, бившият й съпруг, беше добро момче, но забогатя, стана известен доктор и се промени, знаеш ги тия работи. Парите му завъртяха главата. — Тя помълча и отпи глътка вино. — Ужасно, просто ужасно. И все пак ми липсват. Нямам си други внучета.

Не приличаха на добри деца, особено момчето. Гадняр и половина.

— Какво стана с него? — запита Марк след кратко мълчание.

— Ами… — Тя въздъхна, сякаш не гореше от желание да разказва, но нямаше как да избегне темата. — Когато баща му го взе, той беше на шестнайсет, вече разхайтен и глезен, нали разбираш, с вечната работа в клиниката баща му все нямаше време за децата, а пък на момчето си му трябва мъжка ръка, нали така? Та Джеф, така му е името, още отрано навири глава. После баща му с парите и адвокатите си пропъди Реджайна и като взе децата, остави Джеф сам да се оправя. С татковите пари, естествено. На училище трябваше с топ да го карат, а шест месеца след като завърши, го спипаха с пълен джоб наркотици. — Мама Лайф рязко млъкна. Марк се боеше, че ще заплаче, но тя само отпи от чашата. — За последен път го прегърнах, когато завърши гимназия. Като стана белята, видях снимката му във вестниците, но нито веднъж не се е обадил. Десет години, Марк. Знам, че тъй ще си умра, без да ги видя вече.

Тя бързо разтърка очи и на Марк му се прииска да потъне вдън земя. Мама Лайф го хвана за ръката.

— Ела да поседнем на верандата.

Той я последва през тесния вестибюл. Излязоха на верандата отпред и седнаха на люлката. Навън беше тъмно и прохладно. Мълчаливо се люлееха напред-назад. От време на време мама Лайф надигаше чашата.

Най-сетне тя се реши да продължи печалната повест.

— Разбираш ли, Марк, щом се докопа до децата, Джо просто ги съсипа. Отрупваше ги с пари. Мъкнеше се из къщата с разни никаквици. Все се перчеше пред децата колко е богат. Купи им коли. Аманда забременя в гимназията, а той й уреди аборт.

— Защо си е сменила името Реджи? — кротко запита Марк с надеждата, че така ще сложат край на цялата история.

— Тя прекара няколко години по болници. След развода, Бог да ми я поживи, беше много зле, Марк. Очите си изплаквах всяка вечер от тревоги по нея. Когато не беше на лечение, живееше при мен. Години й трябваха, но накрая излезе от ямата. Много лечение. Много пари. Много обич. И един ден реши, че кошмарът е свършил, значи трябва да събере останките и да изгради нов живот. Затова си смени името. Отиде в съда и уреди всичко по правилата. Обзаведе си стаята над гаража. Даде ми тия снимки, защото не иска да ги гледа. После отиде да учи право. Превърна се в нов човек, с нов характер и ново име.

— Озлобена ли е?

— Не си го позволява. Загуби децата си, от това никоя майка не оздравява напълно. Но се мъчи да не мисли за тях. Баща им ги обработи толкова яко, че не се и сещат за нея. Виж, него го мрази от дън душа, но според мен това си е в реда на нещата.

— Тя е много добър адвокат — подхвърли Марк небрежно, сякаш лично бе назначавал и уволнявал куп адвокати.

Мама Лайф се премести малко по-близо до него — всъщност прекалено близо. Потупа Марк по коляното и това адски го раздразни, но момчето реши да си трае. Добрата старица не искаше да му досажда, просто животът я бе лишил от синове и внуци.

Нямаше луна. Ветрецът тихичко шумолеше в листата на огромните черни дъбове край улицата. Люлката беше застлана със сгънато дебело одеяло. Марк не бързаше да се прибира в болницата и реши, че все пак на верандата е приятно. Усмихна се на мама Лайф, но тя бе зареяла очи из мрака, унесена в невесели мисли. По някое време навярно пак щеше да се сети за самоубийството на Клифърд, а Марк не държеше да разговарят за това.

— Защо Реджи работи с толкова много деца?

Тя пак го потупа по коляното.

— Защото на някои деца им трябва адвокат, макар че обикновено не го знаят. А повечето адвокати са прекалено заети да трупат пари и не се интересуват от децата. Тя иска да им помогне. Винаги ще се обвинява, че е загубила своите деца, затова помага на чуждите. С малките си клиенти е безкрайно грижовна.

— Не й платих много.

— Не се безпокой, Марк. Всеки месец Реджи поема поне по две безплатни дела. На латински ги наричат „про боно“, това означава, че адвокатът работи без хонорар. Ако не беше харесала твоя случай, просто нямаше да го поеме.

Марк знаеше какво означава „про боно“. В телевизионните филми половината адвокати работеха но случаи, за които не получаваха пукната пара. Останалите спяха с хубави жени и вечеряха в скъпи ресторанти.

— Реджи има душа, Марк, има съвест — говореше мама Лайф, продължавайки лекичко да го потупва по коляното. Чашата вече беше празна, но думите й звучаха ясно и разсъдливо. — Тя ще работи без хонорар, ако вярва в клиента. А някои от горките й клиенти могат да ти скъсат сърцето от жал. Колко съм плакала за бедните дечица…

— Сигурно много се гордееш с нея.

— Така си е. Преди няколко години Реджи едва не умря по време на развода, Марк. Без малко да я загубя. После едва не се разорих, докато я изправя на крака. Виж я обаче сега.

— Дали някога пак ще се омъжи?

— Може би. Навъртаха се двама-трима, но не излезе нищо сериозно. За нея романтиката стои на втори план. Работата преди всичко. Както тази вечер. Вече е осем часът, а тя виси в участъка и разговаря с някакъв малък пакостник, дето са го спипали да краде по магазините. Чудя се какво ли ще пишат утре във вестниците.

Марк смутено се размърда. Във вестниците щеше да има спортни вести, некролози и другите обичайни глупости, но явно в момента не му се полагаше да говори.

— Кой знае… — промърмори той.

— Хареса ли ти да се видиш във вестника?

— Никак.

— Откъде са взели снимките?

— От училищния албум.

Разговорът секна. Бавно се люшкаха напред-назад и веригите скърцаха над главите им.

— Страшно ли беше, като намерихте оня човек, дето току-що се бил застрелял?

— Много страшно, ала докторът заръча да не приказвам за това, щото ме изнервяло. Нали знаеш какво стана с брат ми. По-добре да си мълча.

Тя го потупа малко по-силно.

— Разбира се. Разбира се.

Марк натисна с пети и люшкането се засили. Стомахът му още тежеше и изведнъж го налегна дрямка. Мама Лайф тихичко тананикаше. Вятърът се засили и Марк потрепера.

Реджи ги завари да се люлеят лекичко на тъмната веранда. Мама Лайф пиеше черно кафе и галеше Марк по рамото. Увито в одеяло, момчето се бе сгушило с глава в скута й.

— Кога заспа? — прошепна Реджи.

— Преди около час. Стана му студено, после задрема. Мило дете.

— И аз тъй мисля. Ще се обадя в болницата да питам майка му дали може да преспи тук.

— Яде до пръсване, горкото. Утре сутрин ще му приготвя хубава закуска.