Джон Гришам
Клиентът (16)

16

Лекият дъждец бе спрял тъкмо когато секретарки и чиновници се втурнаха на групички по мокрия тротоар в търсене на обяд. Небето беше сиво. Зад всяка минаваща кола се вдигаха със свистене облачета пръски и дим. Реджи и нейният клиент завиха по Мадисън Авеню. Тя носеше куфарчето си в лявата ръка, а с дясната водеше момчето през навалицата. Чакаха я цял куп задачи, затова крачеше бързо.

Джак Нане ги забеляза от белия микробус форд, паркиран точно срещу сградата „Стерик“, и вдигна телефона. Когато двамата изчезнаха зад ъгъла на Мадисън Авеню, той остана да чака със слушалка на ухото. След няколко минути неговият партньор Кейл Сисън съобщи, че ги е засякъл да отиват право към болницата. Пет минути по-късно дойде съобщението, че са влезли вътре.

Нане заключи микробуса и тичешком пресече улицата. Влезе в сградата, изкачи се на втория етаж и леко побутна вратата с табелка РЕДЖИ ЛАВ — АДВОКАТ. За негова най-голяма радост кантората се оказа отключена. Бяха минали точно единайсет минути след пладне. По това време адвокатите масово удряха ключа на канторите си и хукваха да обядват. Нане отвори вратата и пристъпи навътре, но изведнъж над главата му издайнически се раздрънча някакъв гаден звънец. По дяволите! Беше се надявал да завари кантората заключена — много го биваше да разбива ключалки — и преспокойно да разрови документацията. Работата изглеждаше лесна. Тия дребни риби рядко се сещаха за алармени системи. Виж, с едрите фирми не беше така, но в извънработните часове Нане можеше да проникне в която и да било от хилядите адвокатски кантори и да вземе каквото си поиска. Вече го бе правил поне десетина пъти. Тъните адвокати не държаха в канторите си само две неща: пари и алармени инсталации. Просто заключваха вратите и мислеха, че всичко е наред.

Млад мъж изникна от дъното на приемната и запита:

— Мога ли да ви бъда полезен?

— Да — кимна Нане без усмивка. Постара се да изглежда делови и изнервен от тежък ден. — Аз съм от Ню Орлиънс, от вестник „Таймс Пикаюн“, нали го знаете. Търся Реджи Лав.

Клинт спря на три метра от него.

— В момента я няма.

— Кога ще се върне?

— Не знам. Имате ли някакъв документ?

Нанс вече крачеше към вратата.

— Да не би да питате за нещо като ония картички, дето адвокатите ги раздават под път и над път? Не, драги, не нося визитки. Аз съм журналист.

— Добре. Как ви е името?

— Арни Карпентър. Кажете й, че пак ще се обадя.

Нане отвори вратата и изчезна под звуците на звънеца. Засега бе ударил на камък, но вече познаваше Клинт и разположението на приемната. Следващото посещение щеше да трае малко по-дълго.

 

 

Изкачването с асансьора мина без произшествия. Реджи го държеше за ръката и при други обстоятелства това би раздразнило Марк, но в момента изпитваше само облекчение от нейния допир. Докато кабината пълзеше нагоре, той упорито се взираше в пода. Не смееше да вдигне глава — боеше се от среща с още някой непознат. Мълчеше, гледаше надолу и стискаше ръката на Реджи.

Излязоха на деветия етаж и едва бяха направили няколко крачки, когато откъм чакалнята дотичаха трима души.

— Мисис Лав, мисис Лав! — развика се единият.

Отначало Реджи се стресна, но после хвана Марк още по-здраво и продължи напред. Единият досадник размахваше микрофон, другият бележник, а третият камера. Онзи с бележника каза:

— Мисис Лав, само няколко кратки въпроса.

Тя ускори крачка към дежурната стая.

— Без коментар.

— Вярно ли е, че вашият клиент отказва съдействие на ФБР и полицията?

— Без коментар — повтори Реджи, гледайки право напред. Журналистите подтичваха след нея като хрътки. Тя бързо се приведе към Марк и прошепна: — Не ги гледай и не казвай нито дума.

— Вярно ли е, че тази сутрин областният прокурор от Ню Орлиънс посетил кантората ви?

— Без коментар.

Лекари, сестри, пациенти — всички се отдръпваха към стените, докато Реджи и нейният знаменит клиент препускаха по коридора, следвани от хищната глутница.

— Разговарял ли е клиентът ви с Джероум Клифърд преди самоубийството?

Тя впи пръсти в ръката на Марк и го повлече напред.

— Без коментар.

Когато наближиха края на коридора, онзи с камерата внезапно изтича напред, приклекна и отстъпвайки заднишком, успя да ги хване в кадър, преди да се просне по задник. Сестрите се разсмяха. От дежурната стая излезе униформен пазач и размаха ръце срещу досадниците. Вече си бе имал работа с тях.

Докато Реджи и Марк завиваха зад ъгъла, единият подвикна:

— Вярно ли е, че вашият клиент знае къде е трупът на Бойет?

Стъпката й за миг стана неуверена. Реджи нервно вдигна рамене, попрегърби се, но веднага преодоля изненадата и изчезна зад ъгъла заедно с клиента си.

На сгъваеми столове до вратата на Рики седяха двама пазачи с внушителни размери. Първото, което забеляза Марк, бяха пистолетите край бедрата им. Единият държеше вестник, но побърза да го отпусне надолу, когато ги видя да се приближават. Другият стана и пристъпи насреща.

— Мога ли да ви бъда полезен?

— Да. Аз съм семейният адвокат, а това е Марк Суей, брат на пациента. — Реджи говореше с делови шепот, сякаш искаше да изтъкне, че има пълното право да бъде тук, но се съмнява дали и те са на същото мнение, затова да приключват по-бързо с въпросите и да я оставят да си гледа работата. — Доктор Грийнуей ни чака — добави тя и почука на вратата.

Марк стоеше зад нея и гледаше пистолета. Беше досущ като онзи, с който се гръмна горкият Роуми. Пазачът се върна на стола, а колегата му наведе глава към вестника. Грийнуей отвори вратата и излезе, следван от разплаканата Даян. Тя прегърна Марк и го потупа по рамото.

— Спи — тихо съобщи Грийнуей. — Вече се чувства много по-добре, но е още твърде слаб.

— Питаше за теб — прошепна Даян на Марк.

Той се вгледа в просълзените й очи.

— Какво ти е, мамо?

— Нищо. После ще говорим.

— Какво е станало?

Даян погледна Грийнуей, после Реджи и пак се обърна към Марк.

— Няма нищо — повтори тя.

— Тая сутрин уволниха майка ти, Марк — каза Грийнуей и се озърна към Реджи. — Ония хора пратиха куриер с писмо, че е уволнена. Представяш ли си? Оставил го тук, при сестрите, и една от тях го донесе преди час.

— Дай да го видя — каза Реджи.

Даян извади писмото от джоба си. Реджи го разгъна и зачете внимателно. Даян отново прегърна момчето.

— Няма нищо, Марк. Ще се справим както винаги. Ще си намеря друга работа.

Марк прехапа устни, за да не се разплаче.

— Може ли да го задържа? — запита Реджи, прибирайки писмото в куфарчето си.

Даян кимна. Грийнуей погледна часовника си, като че нямаше представа кое време е.

— Отивам да хапна набързо един сандвич и ще се върна след двайсет минути. Искам да поговоря час-два насаме с Рики и Марк.

Реджи също направи сверка с часовника си.

— Аз ще се върна около четири. — Тя огледа и тримата. — На етажа се навъртат репортери и препоръчвам да не им обръщате никакво внимание.

— Ами да, казвайте само: „Без коментар, без коментар“ — услужливо добави Марк. — Много е забавно.

Даян явно не намираше нищо забавно.

— Какво искат?

— Всичко. Чели са статията. Носят се слухове. Надушват сензация и са готови на всичко, за да стигнат до нови сведения. На идване видях телевизионна кола и подозирам, че екипът се спотайва наоколо. Според мен най-разумно ще е двамата с Марк да си стоите тук.

— Добре — каза Даян.

— Къде има телефон? — запита Реджи.

Грийнуей кимна към дежурната стая.

— Ела. Ще ти покажа.

— Значи ще се видим в четири? — обърна се Реджи към Марк и Даян. — Помнете, никому нито думица. И не се отдалечавайте от стаята.

Грийнуей я поведе по коридора. Охраната гледаше сънливо. Марк и майка му влязоха в затъмнената стая и седнаха на леглото. Момчето забеляза на масата изсъхнала поничка и я изгълта на четири хапки.

 

 

Реджи набра номера на кантората и отсреща се обади Клинт.

— Помниш ли миналогодишното дело на Пени Патула? — тихо запита тя, като се оглеждаше за репортерите, същински хрътки. — Бяхме подали жалба за полова дискриминация, нарушаване на трудовите права, произвол и тъй нататък. Май не пропуснахме нищо. В Районния съд. Да, точно така. Намери папката. Смени името на Даян Суей. Ответник ще бъде фабриката „Арк-Лон“. Искам непременно да посочиш президента на компанията. Името му е Честър Танфил. Да, ще съдим и него за неправомерно уволнение, нарушаване на трудовото законодателство, сексуален тормоз, вмъкни нещичко за женското равноправие и поискай един-два милиона обезщетение. Гледай да свършиш час по-скоро. Приготви призовки и чек за съдебната такса. После бягай в съда да попълниш каквото трябва. След половин час идвам да взема призовката, тъй че побързай. Ще я занеса лично на мистър Танфил.

Реджи остави слушалката и благодари на най-близката сестра. Навън журналистите се мотаеха около автомата за безалкохолни напитки, но тя успя да се шмугне през вратата към стълбището, преди да я забележат.

 

 

Фабриката за крушки „Арк-Лон“ представляваше групичка от няколко свързани метални постройки в мизерната индустриална зона до аерогарата. Предната сграда беше измазана с олющена оранжева боя, а пристройките се разпростираха във всички посоки, освен към улицата. По-новите не се различаваха по форма, само оранжевото имаше различни оттенъци. Отзад край рампата чакаха камиони. Гъста телена мрежа опазваше рула алуминиева и стоманена ламарина.

Реджи спря колата отпред, на паркинга за посетители. Взе куфарчето и отвори вратата на приемната. Някаква едрогърдеста жена с черна коса и дълга цигара продължи да говори по телефона, без да й обръща внимание. Реджи нетърпеливо застана пред нея. Приемната беше прашна, мръсна и изпълнена със синкав цигарен дим. По стените висяха пожълтели снимки на ловджийски кучета. Половината луминесцентни лампи не работеха.

— С какво мога да ви услужа? — запита секретарката, когато приключи разговора.

— Трябва да се срещна с Честър Танфил.

— В момента е на съвещание.

— Знам. Той е много зает човек, обаче му нося нещичко.

Секретарката затвори телефона.

— Разбирам. Какво по-точно?

— Не е ваша работа. Трябва да видя Честър Танфил. Спешно.

Пред секретарката имаше табелка с името й — Луиз Шено. Нахалството на посетителката я накара да кипне.

— Слабо ме интересува колко е спешно, драга госпожо. Не може току-тъй да нахълтвате и да искате среща с президента на фирмата.

— Въпросната фирма е банда кръвопийци и преди малко заведох срещу нея дело за два милиона долара. Съдя милия Честър за още два милиона. Намерете го и предайте, че чакам незабавно да си домъкне тук скапания задник.

Луиз скочи на крака и отстъпи от бюрото.

— Да не би да сте адвокат?

Реджи измъкна от куфарчето жалбата и призовките. Прелисти ги, без да поглежда Луиз, и каза:

— Да, адвокат съм. И трябва да връча тия неща на Честър. Сега го намерете. Ако не е тук до пет минути, ще поправя иска на пет милиона.

Луиз изхвръкна през вратата. Реджи изчака малко и я последва. Мина през зала, разделена на тесни канцеларии. Отвсякъде струеше цигарен дим. Протритата пътека приличаше по-скоро на парцал. Реджи зърна заобления задник на Луиз да хлътва в една врата отдясно и се отправи натам.

Честър Танфил тъкмо скачаше иззад бюрото си, когато Реджи влетя в кабинета. Луиз се вкамени.

— Свободна сте — пренебрежително подхвърли Реджи и отправи свиреп поглед към Честър. — Да се представя, Реджи Лав, дипломиран адвокат.

— Честър Танфил — изрече той, без да протяга ръка. И по-добре, защото тя нямаше да се ръкува с него. — Малко сте грубичка, мис Лав.

— Наричай ме Реджи, нали нямаш нищо против, Честър? Кажи на Луиз да си върви.

Той кимна и Луиз припряно изскочи навън.

— Какво искаш? — троснато запита Танфил.

Беше жилест и мършав, около петдесетгодишен, с луничаво лице и подпухнали очи, скрити зад очила с тънка стоманена рамка. Пияница, помисли си Реджи. Над яката на евтиния костюм вратът му започваше да се налива с кръв.

Реджи хвърли жалбата и призовките върху бюрото.

— Заведох дело срещу теб.

Той се усмихна пренебрежително сякаш за да покаже колко малко го плашат разни адвокатски номера.

— За какво?

— Защитавам правата на Даян Суей. Тази сутрин си я уволнил, а делото вече е в ход. Бързо действаме, нали?

Честър присви очи и отново погледна жалбата.

— Шегуваш се.

— Ако мислиш, че се шегувам, значи си глупак. Всичко е написано черно на бяло, Честър. Неправомерно уволнение, сексуален тормоз и тъй нататък. Два милиона обезщетение. Редовно си имам работа с подобни случаи. Трябва обаче да призная, че по-хубав от сегашния не ми се е падал. Горката жена е от два дни в болница с детето си. Лекарят казва, че не бива да се отделя от леглото. Между другото, той се е обадил тук да обясни положението, но не, вие от дума не разбирате и решавате непременно да я уволните за самоотлъчка. Отсега си представям как ще разкажа всичко пред съда.

Понякога Честър не можеше да открие адвоката си с дни, а една нищо и никаква Даян Суей беше завела дело по всички правила за броени часове след уволнението. Той бавно вдигна документите, прегледа първата страница и констатира с дълбока обида:

— Тук е вписано моето име.

— Ти си я уволнил, Честър. Но не се тревожи, като те осъдят, можеш да обявиш неплатежоспособност.

Честър придърпа стола и боязливо седна.

— Заповядай — кимна той към креслото отсреща.

— Не, благодаря. С кой адвокат работиш?

— Ъъъ… такова… с Финдли и Бейкър. Ама чакай сега. Дай да помисля малко. — Той прелисти жалбата. — И сексуален тормоз ли има?

— Да, напоследък тая тема е много модерна. Доколкото разбрах, един от надзирателите е задявал моята клиентка. Все намекват да свършат оная работа в тоалетната през обедната почивка. Подхвърлял неприлични закачки. Говорел нецензурно. Всичко ще излезе пред съда. Кого да търся, Финдли или Бейкър?

— Чакай малко. — Честър отново прелисти жалбата и я остави. Реджи стоеше до бюрото и го изпепеляваше с поглед. Той се хвана за главата. — Не ми трябват такива истории.

— И моята клиентка не ги е искала.

— А какво иска?

— Малко човешко достойнство. В тая фабрика всички сте кръвопийци. Смучете потта на самотни отрудени майки, които едва смогват да изхранят децата си с жалките ви заплати. Те не смеят да се оплачат.

Честър уморено разтърка очи.

— Дай да не правим митинги. Просто не ми трябват такива истории. Може… може да си имам неприятности по-нагоре.

— Не ме е грижа за теб и твоите неприятности, Честър. Още днес лично ще отнеса копие от жалбата в „Мемфис Прес“ и съм сигурна, че утре всичко ще гръмне. За семейство Суей напоследък изписват кофи мастило.

— Какво иска тя? — повтори Честър.

— Ти май се опитваш да се пазариш?

— Може би. Едва ли ще спечелиш делото, мисис Лав, но не ми трябват излишни главоболия.

— Гарантирам, че няма да се размине само с главоболия. Жената печели по деветстотин долара месечно, от които получава чисти шестстотин и петдесет. Това са единайсет хиляди на година, а по делото ти гарантирам поне пет пъти повече разходи. Ще получа достъп до личните досиета на персонала. Ще открия оплакванията на други жени. Ще се разровя из счетоводните книги. Ще изискам от съда проучване на цялата ти документация. И ако открия дори най-дребната нередност, ще уведомя Комисията за равни трудови права, Националния комитет по труда, данъчните власти, пенсионните фондове и всички други засегнати инстанции. Нощем няма да можеш да мигнеш, Честър. Хиляди пъти ще съжаляваш, че си уволнил моята клиентка.

Той стовари длани върху бюрото.

— Какво иска, мътните да я вземат?

Реджи вдигна куфарчето и тръгна към вратата.

— Иска си работата. Не би било зле да й вдигнеш малко заплатата, да речем, от шест на девет долара за час, стига да ги прежалиш. А и да не ги прежалиш, направи го. Прехвърли я в друг цех, за да не среща гадния надзирател.

Честър слушаше внимателно. Май щеше да се размине сравнително леко.

— Тя ще остане в болницата няколко седмици. Има си разходи, тъй че очаквам заплатата да върви без прекъсване. И по-точно, Честър, очаквам да й носите чека в болницата, също както си направихте майтапа да занесете писмото тая сутрин. Искам всеки петък чекът да е там. Ясно ли е?

Той бавно кимна.

— В срок от трийсет дни трябва да се явиш пред съда. Ако се държиш прилично и вършиш каквото ти казах, точно в последния ден ще оттегля жалбата. Имаш честната ми дума. Можеш и да не безпокоиш адвокатите си. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Реджи отвори вратата.

— А, и вземи да пратиш малко цветя. Стая 943. Не е зле да сложиш и картичка. Всъщност пращай цветя всяка седмица. Нали, Честър?

Той кимна отново.

Реджи затръшна вратата и напусна невзрачната канцелария на шефа на „Арк-Лон“.

 

 

Марк и Рики седяха на крайчето на походното легло и вирнали глави, се взираха в напрегнатото брадато лице на доктор Грийнуей, увиснало само на две педи от тях. Рики беше облечен с една от пижамите на Марк и се гушеше в одеяло. Както винаги беше трепереше от студ и беше изплашен и объркан от това първо напускане на леглото, макар да ставаше дума за две-три крачки. Би искал майка му да е тук, но докторът меко бе настоял да говори с момчетата насаме. Вече от дванайсет часа насам Грийнуей се мъчеше да спечели доверието на Рики. В момента седеше по-близо до големия брат, който явно скучаеше от самото начало на разговора.

Щорите бяха спуснати и в стаята цареше полумрак, разсейвай само от нощната лампа край вратата на банята. Грийнуей подпря лакти на коленете си и се приведе.

— А сега, Рики, ще ми се да поговорим за онзи ден, когато двамата с Марк отидохте в гората да пушите. Съгласен ли си?

Рики се изплаши. Откъде знаеше Грийнуей, че са пушили? Марк го побутна с рамо и прошепна:

— Няма нищо, Рики. Аз вече им казах. Мама няма да се кара.

— Спомняш ли си как отидохте да пушите? — запита Грийнуей.

Рики бавно кимна.

— Да, сър.

— Хайде тогава да ми разкажеш каквото си спомняш за разходката с Марк и за цигарите.

Рики се омота още по-плътно с одеялото и притисна краищата към корема си. Зъбите му тракаха.

— Много ми е студено — едва избъбри той.

— Рики, температурата в тази стая е над двайсет и пет градуса. Помъчи се да си представиш, че ти е топло.

Рики опита, но не успя. Марк лекичко го прегърна през рамото и това като че помогна малко.

— Помниш ли как запали цигара?

— Аха. Май че помня.

Марк бързо погледна Грийнуей, после Рики.

— Добре. Помниш ли как видяхте голямата черна кола да се задава през тревата?

Изведнъж Рики спря да трепери и заби поглед надолу.

— Да — измънка той и това щеше да бъде последната му дума за предстоящите двайсет и четири часа.

— Какво направи голямата черна кола, като я видяхте?

Още споменаването за цигарите го бе изплашило, но споменът за черната кола носеше такъв ужас, че Рики просто не издържа. Прегъна се на две и отпусна глава върху коленете на Марк. После се разхълца със здраво стиснати очи, но без сълзи. Марк го галеше по косата и повтаряше:

— Няма нищо, Рики. Няма нищо. Трябва да поговорим за това.

Грийнуей не се предаде. Той прехвърли крак върху крак и се почеса по брадата. Очакваше нещо подобно и бе предупредил Марк и Даян, че разговорът ще бъде безплоден. Но трябваше да го проведе на всяка цена.

— Рики, чуй ме — изрече той с детинско гласче. — Рики, всичко е наред. Само искам да поговорим. Няма нищо страшно, Рики.

Но Рики бе изчерпал програмата за деня. Той се сгуши под одеялото и Марк разбра, че скоро ще дойде ред на палеца. Грийнуей му кимна, като че беше напълно доволен. След това стана, внимателно вдигна Рики и го пренесе на леглото.