Джон Гришам
Клиентът (14)

14

В сряда „Мемфис Прес“ отпечата на първа страница снимки от миналогодишния албум на училището. По онова време Марк учеше в четвърти клас, а Рики беше първолак. Двете снимки заемаха долния десен край на вестникарската страница и под кротките усмихнати лица бяха отпечатани имената. Марк Суей. Рики Суей. Отляво имаше статия за самоубийството на Джероум Клифърд и последвалите загадъчни събития с участието на двете момчета. Мьолер Шика беше скърпил фактите тъй умело, че всичко изглеждаше безкрайно подозрително. Замесено е ФБР; Рики изпада в шок; Марк се обажда на полицията, не казва обаче името си; разпитват го, но засега мълчи; семейството вече е наело адвокат (жена), някоя си Реджи Лав; отпечатъци от Марк са открити из цялата кола, включително и но пистолета. От статията лъхаше внушението, че тоя Марк трябва да е изпечен престъпник.

Около шест часа сутринта Карен му донесе вестника в празната стая срещу стаята на Рики. Седнал на леглото, Марк гледаше детски филмчета и се мъчеше да дремне. Грийнуей настояваше засега при Рики да остане само Даян. Преди час малчуганът бе отворил очи и бе поискал да иде до тоалетната. Сега пак лежеше и бръщолевеше нещо неясно за кошмари и сладолед.

— Станал си знаменитост — каза Карен, докато му подаваше вестника и слагаше на масата чаша портокалов сок.

— Какво има? — запита Марк и изведнъж зърна на първа страница собствената си физиономия. — По дяволите!

— Нищо особено, пишат за теб. Ако имаш малко свободно време, ще те помоля за автограф.

Много смешно, няма що. Когато Карен излезе, Марк внимателно прочете статията. Реджи вече му бе казала за отпечатъците и бележката. Споменаването на пистолета също не го изненада, но съвсем беше забравил, че е пипал и шишето.

В цялата тая работа имаше нещо нечестно. Ами че той си беше още дете, никому нищо лошо не правеше, а ето че снимката му излиза на първа страница и отвсякъде го сочат с пръст. Кой им дава право на вестникарите да издирват вехти албуми и да печатат каквото им хрумне? Не може ли човек да си има и личен живот в края на краищата?

Той захвърли вестника на пода и отиде до прозореца. Навън беше дъждовно утро и центърът на Мемфис бавно се разбуждаше. Гледайки от тази празна стая към грамадите на високите здания, момчето се почувства безкрайно самотно. След час петстотин хиляди души щяха да се събудят и да четат за Марк и Рики Суей, докато си пият кафето. Мрачните здания скоро щяха да се изпълнят с делови хора, струпани около бюрата или кафе машините и всички те щяха да си разменят клюки и най-фантастични предположения за онова, което е станало между него и мъртвия адвокат. Навсякъде отпечатъци! Как е влязло хлапето в колата? Как е излязло? Щяха да четат статията и да вярват на всяка нейна дума, като че Мьолер Шика беше някакъв ясновидец.

Не беше честно едно дете да вижда снимката си на първа страница, а да няма родители, зад които да се скрие. В подобна каша всяко дете се нуждае от бащина закрила и майчина ласка. Трябваше някой да го опази от ченгетата, ФБР, журналистите и — пази Боже! — мафията. Та той беше само на единайсет години и ту лъжеше, ту казваше истината, ту пак лъжеше просто защото не знаеше как да постъпи. Истината понякога убива — веднъж бе чул това по телевизията и винаги си го спомняше, хрумнеше ли му да излъже някоя важна клечка. Как сега да се измъкне от кашата?

Той вдигна вестника и излезе в коридора. На отсрещната врата Грийнуей бе закачил бележка със забрана да влиза който и да било, включително и сестрите. След толкова часове седене и прегръщане Даян страдаше от болки в гърба и Грийнуей й бе предписал още някакви хапчета.

На минаване край дежурната стая Марк влезе да върне вестника на Карен.

— Добре написано, а? — подхвърли тя с усмивка.

Романтичното увлечение изведнъж се разсея. Карен си оставаше все тъй хубава, но сега се правеше на недостъпна, а Марк просто нямаше сили да я ухажва.

— Отивам за понички — каза той. — Искаш ли да ти донеса?

— Не, благодаря.

Марк отиде до асансьорите и натисна бутона за повикване. След малко средната врата се отвори и той влезе в кабината.

В същата секунда Джак Нане извърна глава сред сенките на чакалнята и прошепна нещо в радиотелефона си.

Асансьорът беше празен. Едва минаваше шест и до началото на смяната оставаше половин час. На осмия етаж кабината спря. Вратата се отвори и вътре пристъпи мъж с бяла престилка, джинси, кецове и бейзболна шапка. Марк не го погледна в лицето. Вече му беше втръснало от срещи с непознати.

Още щом вратата се затвори, човекът сграбчи Марк и го заклещи в ъгъла. После сключи пръсти около гърлото на момчето. Отпусна се на коляно и измъкна нещо от джоба си. Марк зърна само на сантиметри от себе си изкривеното, страшно лице. Човекът дишаше тежко.

— Слушай ме, Марк Суей — изръмжа той.

Нещо изщрака в дясната му ръка и на сцената изведнъж се появи автоматичен нож. Нож с дълго лъскаво острие.

— Не знам какво ти е казал Джероум Клифърд — натъртено изрече мъжът, докато асансьорът пълзеше надолу. — Но ако споменеш само думица комуто и да било, включително и на адвокатката си, ще те убия. После ще убия майка ти и братчето ти. Разбра ли? Вече видях фургона, където живеете. Ясно? Видях и училището на Уилоу Роуд. — Непознатият дишаше право в лицето на Марк и дъхът му миришеше на кафе със сметана. Изведнъж той се ухили зловещо. — Разбра ли ме?

Кабината спря на шестия етаж и човекът мигновено се озова до вратата, а ножът изчезна някъде край бедрото му. Макар и парализиран от страх, Марк смътно се надяваше някой да влезе в проклетия асансьор. Иначе нещата явно нямаше да свършат дотук. Чакаха десет секунди, но никой не влезе. Вратата се затвори и асансьорът пак запълзя надолу.

Непознатият отново се нахвърли върху Марк, въртейки ножа на сантиметри от очите му. Притисна го в ъгъла с тежкия си лакът и изведнъж замахна надолу. Лъскавото острие сряза с лекота една от гайките на панталона. После още една. Мъжът вече бе казал каквото имаше за казване и сега просто оставяше нещичко за спомен.

— Ще те изкормя, разбра ли? — запита той и го пусна.

Момчето кимна. На гърлото му бе заседнала грамадна буца, очите му изведнъж се наляха със сълзи. Пак кимна: да, да, да.

— Ще те убия. Вярваш ли ми?

Марк се взираше в ножа и кимаше усърдно.

— А ако кажеш на някого за мен, ще те намеря и вдън земя. Разбра ли?

Марк кимаше все по-бързо. Непознатият прибра ножа и измъкна изпод престилката сгъната цветна снимка. После я разгъна пред очите на Марк.

— Виждал ли си това? — запита той, вече усмихнат.

Семейната снимка беше направена, когато Марк учеше във втори клас. От години висеше в хола над телевизора. Момчето я огледа с разширени очи.

— Позна ли я? — излая мъжът.

Марк кимна. Друга такава нямаше в целия свят.

На петия етаж асансьорът сиря и мъжът отново отскочи до вратата. В последния момент влязоха две сестри и Марк най-сетне си отдъхна. Остана свит в ъгъла, като диреше опора в страничното перило и се молеше да стане чудо. Просто не би понесъл още една поява на автоматичния нож, който всеки път идваше все по-близо.

На третия етаж още трима души отделиха Марк от мъжа с ножа. Вратата вече се затваряше, когато нападателят изведнъж пъргаво се изплъзна навън.

— Добре ли си?

Едната сестра го гледаше озадачено. Кабината трепна и пое надолу. Сестрата докосна челото му и усети обилната пот. Очите на момчето бяха влажни.

— Виждаш ми се пребледнял — каза тя.

— Нищо ми няма — глухо промърмори Марк, продължавайки да се подпира на перилото.

Още една сестра наведе глава към него. Двете го оглеждаха, без да крият тревогата си.

— Сигурен ли си?

Марк кимна и в това време вратата се отвори към втория етаж. Той се провря между хората и хукна по тесния коридор, лъкатушейки пъргаво между носилки и инвалидни колички. Изтърканите му маратонки скърцаха по измития линолеум, докато тичаше отчаяно към вратата с надпис ИЗХОД. Мина през нея и се озова на стълбището. Хвана се за парапета и побягна нагоре, прескачайки през две стъпала. На шестия етаж го прорязаха болки в бедрата, но той хукна още по-силно. На осмия се размина с някакъв доктор, но пак не спря. С лудешка бързина тичаше все нагоре и нагоре, докато най-сетне стълбището свърши на петнайсетия етаж. Там рухна на площадката под пожарния маркуч и остана да седи в полумрака, загледан към малкото боядисано прозорче, през което се цедяха оскъдни слънчеви лъчи.

 

 

Както се бяха споразумели с Реджи, Клинт отвори кантората точно в осем и след като запали лампите, се зае да вари кафе. Беше сряда, ден за кафе марка „Южен орех“. Клинт прерови безбройните пакети кафе в хладилника, откри южния орех и сипа в кафеварката точно четири мерни лъжички. Ако сбъркаше дори съвсем леко, Реджи веднага щеше да усети. При първата глътка кафе тя беше същински дегустатор — отпиваше бавно, премляскваше с устни като заек и даваше височайшата си оценка. Клинт сипа точната доза вода, натисна бутона и зачака първите черни капки да потекат в каната. Ароматът беше вълшебен.

Клинт обичаше кафе почти колкото шефката си и постепенно традиционните свещенодействия около кафеварката се бяха превърнали в част от тяхната работа. Всяка сутрин изпиваха на спокойствие по чашка, докато обсъждаха предстоящите задачи и преглеждаха пощата. Преди единайсет години се бяха срещнали в лечебница за наркомани — по онова време тя беше на четирийсет и една, а той на седемнайсет. Заедно бяха започнали да учат право, но по-късно Клинт изхвръкна от университета след една гадна афера с кокаин. С наркотиците беше скъсал от пет години, а Реджи от шест. Двамата неведнъж се бяха подкрепяли в трудни моменти.

Той подреди пощата и внимателно я сложи върху чистото бюро. Мина в кухничката да си налее чаша кафе и зачете с жив интерес статията на първа страница за техния нов клиент. Както винаги, Шика се бе докопал до факти. И също както винаги между фактите подхвърляше солидна доза нечисти намеци. На снимките двете момчета си приличаха, само че Рики имаше малко по-светла коса. Хлапето се усмихваше широко, разкривайки няколко дупки между зъбите.

Клинт сложи вестника на видно място върху бюрото на Реджи.

 

 

Когато нямаха насрочено дело, Реджи рядко се мяркаше в кантората преди девет. Не беше от ранните птици, обикновено влизаше в ритъм около четири следобед и предпочиташе да работи до късно.

Неин адвокатски дълг бе да защитава измъчени и изоставени деца и тя вършеше това с много умение и жар. Съдилищата за малолетни редовно я търсеха да поеме защитата на хлапета, които сами не разбираха, че се нуждаят от юрист. А най-страстно се бореше за невръстните клиенти, които още не можеха да говорят, за да й благодарят. Бе обвинявала бащи за побой на дъщерите им, чичовци за изнасилване на племенници, майки за жестоко отношение към кърмачета. Бе обвинявала родители, че приучват децата си към наркотици. Напоследък държеше под правна опека повече от двайсет момчета и момичета. Често се появяваше и като служебен защитник на малолетни правонарушители. Когато някое дете се нуждаеше от психиатрично лечение, Реджи търсеше помощта на благотворителни организации. Тя смяташе парите за нещо полезно, но далеч не най-важното в живота. Някога бе имала купища пари, които не й бяха донесли нищо, освен страдание.

След като седна зад бюрото, Реджи отпи от кафето, обяви го за прилично и се зае да обсъжда с Клинт предстоящата работа. Тези утринни разговори също се бяха превърнали в традиция, нарушавана само при крайна необходимост.

Докато посягаше към вестника, звънецът издрънча — някой бе влязъл в приемната. Клинт изскочи от кабинета и откри Марк Суей, запъхтян и мокър от ръмящия дъжд.

— Добро утро, Марк. Здравата си се наквасил.

— Трябва да говоря с Реджи — замаяно изрече момчето. По челото му лепнеха влажни кичури, а от връхчето на носа му капеше вода.

— Разбира се.

Клинт изтича до тоалетната и след миг се върна със суха кърпа. Внимателно избърса лицето на Марк, после каза:

— Ела.

Реджи чакаше права сред кабинета. Клинт излезе и ги остави насаме.

— Какво има? — запита тя.

— Мисля, че трябва да поговорим.

Тя мълчаливо му кимна към креслото и седна отсреща на канапето. Очите на момчето бяха зачервени от умора. То седеше и тъпо се взираше във вазата с цветя върху масичката.

— Какво е станало, Марк?

— Тая сутрин Рики се посъвзе.

— Великолепно. По кое време?

— Преди час-два.

— Изглеждаш ми уморен. Ще пиеш ли едно горещо какао?

— Не. Видя ли вече днешния вестник?

— Да, видях го. Плаши ли те нещо?

— Разбира се, че ме плаши.

На вратата се почука и Клинт все пак влезе с обещаното горещо какао. Марк му благодари и стисна чашата с две ръце. Беше премръзнал и топлинката малко го облекчи. Клинт отново изчезна в приемната.

— Кога трябва да се срещнем с ония от ФБР? — запита момчето.

— След час. Защо?

Марк пийна малко какао и си опари езика.

— Май не ми се ще да разговарям с тях.

— Добре. Знаеш, че не си длъжен. Вече ти обясних.

— Знам. Може ли да те питам още нещо?

— Разбира се, Марк. Изглеждаш ми нещо стреснат.

— Много ми се събра тая сутрин. — Той отпи съвсем малка глътка, после още една. — Какво ще стане, ако изобщо не кажа никому онова, което знам?

— Вече го каза на мен.

— Да, обаче ти ще мълчиш. Пък и не съм ти казал всичко, нали така?

— Точно така.

— Казах ти, че знам къде е трупът, обаче не казах…

— Разбирам те, Марк. Не знам къде е скрит. Не е едно и също, отлично го разбирам.

— Искаш ли да знаеш?

— А ти искаш ли да ми кажеш?

— Не особено. Поне засега.

Тя почувства облекчение при думите му, но умело прикри чувствата си.

— Добре, щом е така, не искам да знам.

— Е, какво ще ме правят, ако изобщо не кажа?

Реджи бе обмисляла този въпрос дълги часове и все още не разполагаше с отговор. Но при срещата с Фолтриг бе видяла на какво е способен и твърдо вярваше, че той ще използва всички законни средства, за да изтръгне сведения от нейния клиент. Колкото и да й се искаше, не можеше да му препоръча пътя на лъжата.

А лъжата би оправила всичко. Само една дребна лъжа, и Марк Суей щеше да живее спокойно до края на дните си, независимо от изхода на събитията в Ню Орлиънс. Какво го интересуваха Мулдано, Фолтриг и покойният Бойд Бойет? Та той си беше невръстно хлапе, още неопетнено от престъпления и тежки грехове.

— Мисля, че ще положат всички усилия да те принудят да говориш.

— Как точно?

— Още не съм наясно. Такива неща стават много рядко, но доколкото знам, могат да изискат съдебно нареждане да свидетелстваш за онова, което знаеш. Двамата с Клинт тъкмо проучваме въпроса.

— Знам каквото ми каза Клифърд, не знам обаче дали е вярно.

— Но смяташ, че е вярно, нали, Марк?

— Май че да. Чудя се какво да правя. — Момчето мънкаше едва чуто и не смееше да я погледне. — Могат ли да ме накарат насила?

Реджи внимателно подбра думите си, преди да отговори.

— Възможно е. Нали разбираш, много неща могат да се случат. С две думи: да, някой ден съдията може да поиска от теб показания.

— И ако откажа да говоря?

— Уместен въпрос, Марк. Тук вече стъпваме на несигурна почва. Ако възрастен човек не изпълни съдебно нареждане, това се нарича неуважение към съда и човекът рискува да попадне зад решетките. Не знам как ще постъпят с дете. Досега не съм чувала за подобен случай.

— Ами ако опитат с детектор на лъжата?

— Какво искаш да кажеш?

— Да речем, че ме замъкнат в съда и съдията нареди да пропея, а пък аз им разправя всичко, само че без най-важната част. Сигурно ще решат, че ги лъжа. И тогава? Могат ли да ме вържат на стола и да задават въпроси? Гледах как го правят в един филм.

— Видял си да разпитват дете с детектора на лъжата?

— Не. Беше едно ченге, дето го спипаха да лъже. Все едно де, могат ли да постъпят така и с мен?

— Не ми се вярва. Никога не съм чувала за подобно нещо и ако се опитат, ще вдигна страхотен шум.

— Но все пак е възможно.

— Не съм сигурна. Съмнявам се. — Мъчителните въпроси я обсипваха като изстрели и трябваше да внимава. Клиентите често чуваха онова, което им се искаше да чуят, а на останалото просто не обръщаха внимание. — Но трябва да те предупредя, Марк, ако излъжеш пред съда, можеш да си имаш големи неприятности.

Момчето се позамисли за миг.

— Ако кажа истината, ще си имам още по-големи неприятности.

— Защо?

Отговорът се бавеше. От време на време Марк отпиваше глътка какао, но явно нямаше никакво желание да отговори на въпроса. Настаналата тишина не го смущаваше. Бе впил поглед в масата, но умът му се рееше нейде далече от тук.

— Марк, снощи ми каза, че си готов да изложиш пред ФБР цялата история. Сега очевидно си променил решението. Защо? Какво се е случило?

Без да каже нито дума, момчето лекичко остави чашата върху масата и закри очите си с юмруци. После главата му клюмна пред гърдите и то се разплака.

 

 

Вратата се отвори и в приемната дотича усмихната, деловита дама от куриерската служба с дебела картонена кутия. Без да губи време, тя връчи пратката на Клинт и му посочи къде да се подпише. После благодари, пожела му приятен ден и изчезна.

Клинт бе очаквал посещението. Пратката идваше от „Преглед на печата“ — изумителна малка фирма във Вашингтон, която се занимаваше само с преглеждане на двеста ежедневника от цялата страна. Всяка новина биваше изрязана, прекопирана, въведена в компютъра и в срок от двайсет и четири часа предоставена на всеки клиент с малко повечко излишни нари. Реджи нямаше излишни пари, но се нуждаеше от спешна информация за събитията около Бойд Бойет. Вчера, веднага след срещата с Марк, Клинт бе подал поръчка за проучване, ограничено само до вестниците от Ню Орлиънс и Вашингтон.

Той извади съдържанието на кутията — спретната купчинка ксерокопия на вестникарски материали, заглавия и снимки, подредени строго според датите на излизане, копирани направо от вестниците и съвършено ясни.

Бойет беше стар демократ от Ню Орлиънс, изслужил няколко мандата на невзрачна държавна службица, докато един ден сенаторът Довен — допотопна реликва от времето преди Гражданската война — скоропостижно предал Богу дух на почетната възраст деветдесет и една години. Незабавно след печалното събитие Бойет мобилизирал всичките си връзки и както се полага според славните политически традиции в Луизиана, дискретно разхвърлял тук-там по някоя пачка долари. Скоро губернаторът го назначил да довърши мандата на Довен. Доводите в негова полза били прости и ясни: щом човек е имал достатъчно ум, за да натрупа парички, значи ще бъде достоен сенатор на Съединените щати.

Така Бойет влязъл в най-отбрания клуб на света и след време наистина се оказал твърде способен. На няколко пъти едва се отървал от съдебно разследване и явно си направил необходимите изводи. С големи усилия преодолял две избирателни кампании, докато накрая постигнал положението на повечето южняшки сенатори — хората просто престанали да му обръщат внимание. От този момент нататък Бойет постепенно омекнал и от разпенен привърженик на сегрегацията се превърнал в сравнително либерален и разсъдлив държавник. Не успял да намери общ език с трима поредни губернатори на Луизиана и поради това влязъл в конфликт с петролните и химическите компании, които съсипвали екологията на щата.

Скоро Бойд Бойет станал свиреп защитник на околната среда — нещо нечувано сред политиците от Юга.

Повел истинска война срещу нефтената и газовата промишленост, а индустриалците се заклели да му видят сметката. Организирал митинги в малките крайречни градчета, съсипани от нефтения бум, с което само си създавал нови неприятели из високите здания в Ню Орлиънс. Но сенатор Бойет вече бил прегърнал каузата на окаяната екология в своя любим щат и страстно проучвал нейното състояние.

Преди шест години някой подхвърлил в деловите среди идеята да изградят бунище за отровни отпадъци край Лафурш, на около осемдесет километра от Ню Орлиънс. Отначало местните власти категорично я отхвърлили. Ала както става обикновено с идеите, породени в богатите индустриални кръгове, планът не изчезнал напълно, а се завърнал след година с ново име, нови консултанти, нови обещания за работни места и нов обществен защитник. Местните власти отново били против, но този път само с няколко гласа разлика. Минала още година, тук-там затлъстял нечий портфейл, проектът бил поразкрасен и изведнъж пак изникнал на дневен ред. Сред местните жители избухнала масова истерия. Плъзнали всевъзможни слухове, особено упорита била мълвата, че зад плановете стои мафията и няма да спре, докато не ги превърне в действителност. Естествено, зад цялата работа стояли милиони.

Вестниците в Ню Орлиънс доста убедително доказвали връзките на мафията с бунището за отровни химикали. Замесени били десетина големи компании, а от тях нишките водели право към няколко всеизвестни и безспорни лидери на престъпния свят.

Ролите били разпределени, картите раздадени и предстояло подписване на проекта, когато сенаторът Бойд Бойет изведнъж връхлетял с цяла армия федерални служители. Заплашвал да предизвика разследване в десетки държавни служби. Не пропускал седмица без пресконференция. Държал речи из цяла Луизиана. Привържениците на отровното бунище се изпокрили под дърво и камък. Компаниите не смеели да отворят уста. Бойет ги бил заклещил натясно и това му доставяло огромно удоволствие.

Вечерта преди изчезването си сенаторът заминал за Хума и посетил гневен митинг на местните граждани в претъпкания гимнастически салон на гимназията. Митингът свършил късно и той потеглил сам, както винаги, към дома си в околностите на Ню Орлиънс. Дотам имало около час път. Бойет отдавна не понасял празното дърдорене на разни блюдолизци, затова предпочитал при възможност да избягва компанията на своите сътрудници. В момента изучавал четвърти чужд език — руски — и използвал уединението в кадилака си за прослушване на касети с упражнения.

По пладне на следващия ден станало ясно, че сенаторът е изчезнал. Многословни заглавия в местните вестници описвали едва ли не цялата история. По-сдържаните заглавия на „Вашингтон Поуст“ намеквали за престъпление. Дните минавали, а не се появявало нищо ново. Труп нямало. Стотици вехти снимки на сенатора излизали по вестниците. Сензацията вече издишала, когато внезапно към изчезването се прилепило името на Бари Мулдано, и мигом всички се втурнали да ровят из кирливите ризи на мафията. Злокобната физиономия на младия Бари окупирала първите страници. Вестниците набързо прекроили предишните си статии за връзките на бунището с мафията. Бари Ножа бил известен главорез със солидно полицейско досие. Коментарите нямали край.

Скоро в събитията величествено навлязъл и Рой Фолтриг, който заявил пред камерите, че срещу Бари Мулдано ще бъде заведено дело за убийството на сенатора Бойд Бойет. Неговата снимка също заела първите страници в Ню Орлиънс и Вашингтон, а доколкото си спомняше Клинт, беше излязла и в Мемфис. Голям шум, обаче без труп. Но това не плашело мистър Фолтриг. Той гръмогласно заклеймявал организираната престъпност. Предсказвал гарантирана победа. Подхвърлял грижливо подготвените си реплики с инстинктивната ловкост на стар театрален ветеран и в най-подходящия момент крещял, вдигал заканително пръст или размахвал призовки. Отказвал да коментира липсата на труп, но намеквал, че знае нещо, което не е за разгласяване, и поради това не се съмнява, че тленните останки на сенатора скоро ще бъдат открити.

Много снимки и писания се появили, когато Бари Мулдано бил арестуван, или по-скоро сам се явил във ФБР. Той прекарал в затвора три дни, докато адвокатите уредят пускането му под гаранция, и не след дълго вестниците го показали да си излиза също тъй спокойно, както бе влязъл. Бил облечен в черен костюм и се усмихвал на фотографите. Твърдял, че е невинен. Според него цялата работа била плод на нечие лично отмъщение.

Появили се и фотоси на булдозери, заснети отдалече — доказателство за усилията на ФБР да изрови трупа от мочурливите терени около Ню Орлиънс. После пак снимки на Фолтриг пред тълпи от журналисти. И пак подробности за богатата история на организираната престъпност в града. Колкото по-дълго траело издирването, толкова по-скучни ставали новините.

Губернаторът демократ избрал заместник за оставащите осемнайсет месеца от мандата на Бойет. Вестниците започнали да обсъждат кой от многото политици ще има най-добър шанс да попадне в Сената след година и половина. Според слуховете Фолтриг бил един от двамата кандидати на Републиканската партия.

 

 

Марк седеше на дивана до Реджи и бършеше очи. Мразеше да плаче, но просто не бе имал сили да се удържи. Тя го прегръщаше и лекичко го потупваше по рамото.

— Не си длъжен да казваш нито дума — спокойно повтори Реджи.

— Не искам, наистина не искам. Може би по-късно, ако се наложи, ама не сега. Бива ли?

— Добре, Марк.

На вратата се почука.

— Влез — изрече Реджи толкова тихо, че гласът й навярно едва се чу от другата страна.

Клинт влезе с куп ксерокопия в ръка, поглеждайки в движение часовника си.

— Извинявай, че ви прекъсвам, наближава обаче десет и мистър Фолтриг ще се появи всеки момент. — Той остави документите на масичката пред Реджи. — Искаше да ги прегледаш преди срещата.

— Предай на мистър Фолтриг, че няма какво да обсъждаме — каза тя.

Клинт я изгледа озадачено, после врътна очи към Марк. Момчето се притискаше плътно до нея, като че търсеше закрила.

— Няма ли да го приемеш?

— Няма — потвърди Реджи и кимна на Марк. — Предай му, че срещата се отменя, защото нямаме какво да кажем.

Клинт пак погледна часовника си и смутено отстъпи към вратата.

— Дадено — каза той с усмивка, сякаш едва сега оценяваше с какво удоволствие би казал на Фолтриг да се разкара. После хлътна в приемната и затвори вратата.

— Добре ли си, Марк? — запита Реджи.

— Не особено.

Тя се приведе напред и взе да прелиства копията от вестникарските изрезки. Марк седеше като замаян — изтощен, безсилен и все още изтръпнал от страх, че е разказал всичко на адвокатката. Междувременно Реджи преглеждаше заглавията, изчиташе набързо по някой ред и отделяше снимките настрани. Когато бе прехвърлила около една трета от купчината, тя изведнъж спря и се облегна назад. После протегна към Марк голяма снимка на усмихнатия Бари Мулдано.

— Това ли е човекът?

Марк огледа изрезката, без да я докосва.

— Не. Кой е този?

— Бари Мулдано.

— Не, друг беше. Ама той сигурно има доста приятели.

Тя остави снимката върху другите и потупа Марк по коляното.

— Какво ще правиш сега? — запита момчето.

— Ще се обадя на няколко места. Ще поговоря с директора на болницата да осигури охрана около стаята на Рики.

— Не бива да му казваш за онзи тип, Реджи. Те ще ни убият. Никому не бива да казваме.

— Няма да кажа. Ще обясня, че сме получили анонимни заплахи. При криминални дела такива неща се случват редовно. Повече няма да разпитват и ще изпратят няколко пазачи около стаята.

— И на мама не искам да казвам. Тя толкова се тревожи за Рики и гълта хапчета, за да издържи. Още една неприятност в момента сигурно ще я довърши.

— Прав си.

Хлапето бе поразително жилаво — израсло на улиците и помъдряло преждевременно. Реджи неволно се възхити на смелостта му.

— Как мислиш, дали мама и Рики са в безопасност?

— Разбира се. Ония хора са професионалисти, Марк. Те няма да вършат глупости. Засега ще кротуват и ще изчакват. Може би само се правят на страшни.

Но гласът й звучеше несигурно.

— Не се правят. Видях ножа с очите си, Реджи. Дошли са в Мемфис с една цел — да ме побъркат от страх. И успяха. Няма да проговоря.