Джон Гришам
Клиентът (13)

13

Във вторник привечер Джордж Орд и неговите сътрудници вече бяха успели да ограничат бурната дейност на Фолтриг, Бокс и Финк само в рамките на служебната библиотека. Там тримата си устроиха полеви лагер. Имаха на разположение два телефона. Орд им услужи със секретарка и прати един стажант да върши каквото му наредят. Останалите сътрудници получиха строга заповед да стоят настрана от библиотеката. Фолтриг държеше вратите затворени и беше разхвърлял всичките си досиета върху петметровата заседателна маса. Единствено Труман имаше разрешение да влиза по всяко време. Секретарката осигуряваше на почитаемия Рой постоянен запас от кафе и сандвичи.

Фолтриг имаше крайно оскъдни юридически познания и през последните петнайсет години бе успял да избегне досега със скучните правни томове. Още като студент бе намразил библиотеките. Според личната му теория всякакъв вид проучвания бяха работа за празноглави умници. А истинските юристи си имаха друго занимание — да стоят мъжки пред съдебните заседатели и да проповядват вечните истини.

Но ето че скуката го принуди да виси заедно с Бокс и Финк в библиотеката на Джордж Орд без никаква друга работа, освен да чака благоволението на някоя си Реджи Лав. И той, великият юридически гений Рой Фолтриг, ненадейно се озова с дебел правен том в ръцете и още десетина натрупани върху масата до него. Типичният празноглав умник Финк, по чорапи, седеше на пода между рафтовете и ровеше из купища документи. Бокс, също тъй слабо обременен с юридически познания, киснеше в другия край на масата. От години не бе докосвал правна литература, но сега просто нямаше какво да прави. Беше облякъл единствения си чифт чисто бельо и от все сърце се надяваше до утре вечер да напуснат Мемфис.

Основна задача на днешното проучване беше да изяснят как биха изкопчили важните сведения от Марк Суей, ако момчето откаже да говори. По-точно казано — има ли начин да се получи информация от даден свидетел, ако показанията му са съществени за съдебен процес, а човекът предпочита да мълчи. Освен това Фолтриг се интересуваше има ли обстоятелства, при които Реджи Лав е длъжна да разкрие какво знае Марк Суей. Адвокатската тайна се смяташе за свещена, но все пак Фолтриг държеше да проучи нещата до дъно.

Споровете дали Марк изобщо знае нещо бяха завършили преди часове с категорична победа на Фолтриг. Хлапето бе влизало в колата. Смахнатият Клифърд бе искал да проговори. Хлапето бе излъгало полицията. А сега си бе наело и адвокат, защото знаеше нещо и не смееше да го каже. Защо Марк Суей не искаше с няколко приказки да си спести сума ти неприятности? Защо? Чисто и просто защото се боеше от убиеца на Бойд Бойет.

Финк имаше известни съмнения, но споровете му бяха омръзнали. Познаваше шефа си като глуповат и безкрайно упорит човек — щом веднъж беше решил нещо, убежденията му оставаха непоклатими навеки. А и трябваше да признае, че в разсъжденията на Фолтриг имаше доста истина. Ходовете на Марк изглеждаха твърде странни за едно хлапе.

Разбира се, Бокс категорично подкрепяше началството и вярваше на всяка негова дума. Щом Рой казваше, че хлапето знае къде е трупът, значи това беше светата истина. При едно от безбройните си телефонни обаждания бе наредил на шестима асистенти в Ню Орлиънс да се захванат с успоредно проучване на въпроса.

Във вторник около десет вечерта на вратата се почука и влезе Лари Труман. Идваше от кабинета на Мактюн. По заповед на Фолтриг двамата движеха процедурата за включване на Марк Суей във Федералната програма за защита на свидетелите. Бяха провели десетина разговора с Вашингтон и дори два пъти се обърнаха пряко към директора на ФБР Ф. Дентън Войлс. Ако утре сутрин Фолтриг не получеше от момчето желаните отговори, щеше да има в запас твърде съблазнително предложение.

Фолтриг смяташе, че сделката ще е лесна. Хлапето нямаше какво да губи. Щяха да предложат на майка му добра работа в град, който сама си избере. Там щеше да печели много повече от жалките шест долара на час във фабриката за лампи. Семейството щеше да живее в истинска къща с основи, а не в някакъв си фургон. Освен това щяха да получат безлихвен заем, може би и нова кола.

 

 

Марк се надигна в полумрака, седна на тънкия дюшек и хвърли поглед към майка си, която лежеше до Рики. Вече бе намразил не само стаята, но и цялата болница. Проклетото походно легло му съсипваше гръбнака. За беда се оказа, че хубавицата Карен не е в дежурната стая. Из коридорите нямаше жива душа. Никой не чакаше пред асансьора.

В чакалнята някакъв самотен мъж прелистваше списанията, без да обръща внимание на сериала по телевизията. Седеше тъкмо върху дивана, където се канеше да полегне Марк. Момчето пусна две монети в автомата и измъкна кутия спрайт. После седна на едно от креслата и се зазяпа в телевизора. Мъжът беше на около четирийсет години. Изглеждаше уморен и разтревожен. След десетина минути сериалът свърши. Изведнъж на екрана се появи Джил Тийл, загледан спокойно в останките от обгоряла кола, и взе да обяснява как защитава човешките права в безмилостна борба със застрахователните компании. Джил Тийл — в него е истината.

Джак Нане затвори списанието и взе ново. За пръв път погледна Марк и се усмихна.

— Здрасти — дружелюбно подхвърли той, после наведе глава.

Марк кимна. В момента най-малко му трябваше разговор с непознат. Той отпи глътка спрайт и премълча с надеждата, че ще го оставят на мира.

— Какво правиш тук? — запита човекът.

— Гледам телевизия — едва чуто отвърна Марк. Онзи престана да се усмихва и зачете списанието.

Започнаха новините в полунощ. Разказваха за някакъв страшен тайфун в Пакистан. Екранът показваше трупове на хора и животни, изхвърлени по морския бряг като прогнили дънери. Човек просто не можеше да откъсне очи от зловещите кадри.

— Ужасно, нали? — подхвърли Джак Нане, без да откъсва очи от екрана, където военен хеликоптер висеше над куп обезобразени тела.

— Разкошно е — възрази Марк, готов да отбие всякакви опити за сближаване. Кой знае, тоя тип като нищо можеше да се окаже поредният алчен адвокат, дебнещ да спипа безпомощна плячка.

— Вярно, голям разкош — съгласи се мъжът, клатейки печално глава пред гледката на хорските страдания. — Сигурно има за какво да благодарим на Господа. Но малко е трудничко да бъдеш благодарен, когато си в болница, нали ме разбираш.

Лицето му изведнъж отново се изкриви от болка и той тъжно погледна Марк.

— Какво има? — неволно запита момчето.

— Синът ми. Много е зле.

Мъжът захвърли списанието на масичката и разтърка очи.

— Какво се е случило? — отново запита Марк. Почваше да му дожалява за човечеца.

— Катастрофа. Пиян шофьор. Момчето изхвръкна от колата.

— Къде е сега?

— На първия етаж, в интензивното. Просто не издържах и се махнах. Долу е същинска лудница, отвсякъде само плач и писъци.

— Ой, горкият.

— Само на осем годинки е — глухо проговори човекът и като че се разплака.

— И брат ми е на осем. Лежи тук наблизо, зад ъгъла.

— Какво му е? — запита човекът, без да поглежда Марк.

— Изпадна в шок.

— От какво?

— Дълго е за разправяне. И още по-дълго ще става. Но ще му мине. Дано и вашето момче да се оправи.

Джак Нане погледна часовника си и рязко стана.

— Дано. Трябва да видя как е. Всичко хубаво… как ти е името?

— Марк Суей.

— Всичко хубаво, Марк. Трябва да бягам.

Той се отправи към асансьора и изчезна.

Марк зае неговото място на дивана и след броени минути заспа.