Джон Гришам
Клиентът (12)

12

Уоли Бокс се обаждаше до Ню Орлиънс поне по четири пъти на час. Фолтриг ръководеше четирийсет и седем държавни прокурори в тяхната праведна борба срещу престъпността и в защита на националните интереси, а Уоли имаше задачата да им предава заповеди от шефа в Мемфис. Освен Томас Финк по случая Мулдано работеха още трима прокурори и Бокс се чувстваше задължен на всеки петнайсет минути да ги безпокои с указания и подробности за развоя на събитията. По пладне вече цялата прокуратура знаеше за Марк Суей и неговото братче. Коридорите бръмчаха от клюки и догадки. Какво знаеше хлапето? Щеше ли да ги насочи към трупа? Първоначално само тримата обвинители задаваха тия въпроси, и то шепнешком, но след пладне вече дори секретарките си разменяха в кафенето хипотези какво е имало в бележката и какво е казал Клифърд на хлапето, преди да налапа дулото. Бяха зарязали всички останали дела и цялата прокуратура трепетно чакаше поредното обаждане на Уоли.

Фолтриг често си патеше от липса на дискретност. Неведнъж бе уволнявал хора по подозрение, че дрънкат прекалено. Беше прекарвал през детектора на лъжата мнозина свои подчинени — адвокати, юридически съветници, следователи и секретарки. Най-важната информация пазеше под ключ, защото се боеше от собствените си хора. Не пропускаше случай да ги тормози с поучения и заплахи.

Но Рой Фолтриг не беше от хората, които вдъхват дълбока привързаност. Повечето сътрудници не даваха пукната пара за него. И с право, защото той въртеше политически игри. Използваше съдебните дела за удовлетворяване на безмерните си лични амбиции. Гонеше славата и си приписваше всеки успех, а за провалите обвиняваше своите подчинени. Заради няколко мизерни реда във вестниците беше готов да поиска най-тежка присъда за някой държавен служител. Ровеше из кирливите ризи на своите противници и оповестяваше всичко открито пред журналистите. Всъщност той си беше типична политическа проститутка с един-единствен талант — да омайва съдебните заседатели с цитати от Светото писание. За областен прокурор бе назначен по времето на Рейган, оставаше му още една година и повечето съдии брояха всеки изминал ден. Съветваха го да потърси по-висок пост. Какъвто и да е.

Местните репортери започнаха да звънят още от осем сутринта. Искаха прокуратурата да излезе с официално становище по самоубийството на Клифърд. Не получиха никакъв отговор. В два следобед Уилис Апчърч организира своето представление заедно с ухиления Мулдано и нови репортери се втурнаха към прокуратурата. Телефонните жици прегряваха от разговори между Мемфис и Ню Орлиънс.

Слуховете се носеха.

 

 

Двамата стояха пред зацапания прозорец в дъното на коридора и гледаха от деветия етаж претовареното движение из центъра на града. Даян нервно запали цигара и пусна гъсто облаче дим.

— Коя е тази адвокатка?

— Казва се Реджи Лав.

— Откъде я изрови?

Марк посочи към сградата „Стерик“, която се извисяваше на четири кръстовища от болницата.

— Кантората й е хей там. Сутринта ходих да разговарям с нея.

— Защо, Марк?

— Страх ме е от ченгетата, мамо. Болницата гъмжи от полицаи и агенти. И репортери. Днес един ме сгащи в асансьора. Мисля, че ни трябва правна закрила.

— Адвокатите не работят безплатно, Марк. Знаеш, че не можем да си го позволим.

— Аз вече й платих — заяви той с гордостта на петролен магнат.

— Какво? Откъде имаш пари за адвокат?

— Тя искаше малък аванс и си го получи. Един долар от петарката, дето ми я даде тая сутрин за понички.

— Работи за един долар? Няма що, страхотна адвокатка.

— Бива си я. Досега се представя чудесно.

Слисаната Даян поклати глава. По време на развода деветгодишният Марк непрекъснато бе критикувал адвоката. Момчето редовно гледаше филмите за Пери Мейсън и не пропускаше нито едва серия от „Законът на Лос Анджелис“. Не помнеше някога да му е надвивала в спор.

— Че какво е направила досега? — запита Даян с надежда, сякаш от месец бе живяла в мрачна пещера и за пръв път виждаше слънчев лъч.

— По обяд се срещна с агентите от ФБР и хубавичко ги насоли. А после ги покани в кабинета си. Още не е дошла да ми каже какво са говорили там.

— Кога ще дойде в болницата?

— Около шест. Иска да се срещне с теб и с доктор Грийнуей. Ще ти хареса, мамо, честна дума.

Даян вдъхна дълбоко тютюневия дим.

— Но за какво ни е адвокатка, Марк? Изобщо не разбирам защо се меси. Не си сторил нищо лошо. Двамата с Рики сте видели колата, опитали сте се да помогнете на човека, но той все пак се застрелял. Просто сте гледали. За какво ви е адвокат?

— Ами… аз първо излъгах ченгетата и сега ме е страх. Боях се, че ще имаме неприятности, задето не сме попречили на човека. И то си е за страх, мамо.

Докато той обясняваше със старателно наведена глава, Даян го гледаше втренчено. Настана тишина.

— Всичко ли си ми казал? — запита тя бавно, като че предварително знаеше отговора.

Първия път бе излъгал във фургона, докато чакаха линейката и Харди се ослушваше наоколо. Снощи в стаята на Рики бе признал част от истината под кръстосания разпит на Грийнуей. Помнеше колко печално изслуша майка му обновената версия и как каза сетне: „Ти никога не си ме лъгал, Марк.“

Заедно бяха минали толкова премеждия, а ето че сега се налагаше да танцува около истината, да избягва отговорите и да споделя с Реджи повече, отколкото с майка си. Гадна работа.

— Мамо, вчера всичко стана толкова бързо. Снощи съвсем се бях объркал, но днес обмислих нещата. Много мислих. Припомних си какво стана минута по минута и някои работи ми се проясниха.

— Например?

— Ами… нали знаеш какво му стана на Рики. Сигурно и аз съм се стреснал като него. Не чак толкова, сега обаче си спомням разни работи, дето трябваше да ги кажа снощи на доктора. Как мислиш, дали е логично?

Да, наистина беше логично. Даян изведнъж се разтревожи. Две деца виждат едно и също. По-малкото изпада в шок. Нормално е да се допусне, че и другото ще бъде засегнато. Тя приведе глава към момчето.

— Марк, добре ли си?

Марк разбра, че номерът е минал.

— Мисля, че да — отговори той начумерено, сякаш го мъчеше главоболие.

— Какво си спомни? — запита тя с мек глас.

Марк въздъхна и събра смелост.

— Такова, спомних си, че…

Раздаде се тихо покашляне и Грийнуей изневиделица застана до тях. Марк рязко врътна глава.

— Трябва да изляза за малко — виновно съобщи Грийнуей. — След час-два ще намина пак.

Даян само кимна. Марк реши да свърши веднъж завинаги.

— Слушайте, тъкмо казвах на мама, че почвам да си спомням нови неща.

— За самоубийството ли?

— Да, сър. Днес цял ден ми изплуват разни подробности. Може да са важни.

Грийнуей вдигна очи към Даян.

— Елате да поговорим.

Върнаха се в стаята, затвориха вратата и двамата внимателно изслушаха как Марк запълва пропуските в предишния си разказ. Макар че почти през цялото време говореше с наведена глава, момчето изпита облекчение. Справяше се отлично с ролята на страдалец, полагащ усилия да извлече подробности от потресената си памет. Често прекъсваше разказа и в дългите паузи се преструваше, че търси думи, за да опише онова, което всъщност помнеше чудесно. От време на време хвърляше поглед към Грийнуей, но докторът слушаше с каменно лице. Е, поне майка му не изглеждаше огорчена. В очите й нямаше нищо освен тревога за сина й.

Едва когато взе да разказва как Клифърд го е сграбчил, двамата проявиха първите признаци на смут. Марк вече не смееше да вдигне глава. Даян въздъхна при споменаването на пистолета. Грийнуей поклати глава, като чу за изстрела през стъклото. Марк очакваше всеки миг да се разкрещят, задето ги е лъгал снощи, но упорито продължаваше да разказва, като се правеше на объркан и напрегнат.

Описа до най-малка подробност всичко, което би могъл да види и чуе Рики. Пропусна единствено откровенията на Клифърд. А толкова ясно си спомняше тия смахнати приказки за страната Ла-ла-ландия, където отиват да видят вълшебника.

Когато разказът привърши, Даян седеше на походното легло и с едната ръка разтриваше челото си, а в другата стискаше хапче. Доктор Грийнуей се беше облегнал назад върху стола и попиваше всяка дума.

— Това ли е всичко, Марк?

— Не знам — измънка момчето, като че страдаше от зъбобол. — Засега друго не помня.

— Наистина ли си бил в колата? — запита Даян, без да отваря очи.

Марк посочи подпухналото си ляво око.

— Нали виждаш това. Онзи човек ме удари, когато се опитах да избягам от колата. После дълго не бях на себе си. Де да знам, може и да съм припаднал.

— Каза, че си се бил в училище.

По дяволите! Пак го спипваха в лъжа.

— Не помня какво съм ти казал, мамо, сигурно съм бил много шашнат.

Грийнуей зарови пръсти в брадата си.

— Значи Рики е видял как онзи човек те грабва в колата, а после е чул изстрела. Ама че работа!

— Аха. Сега си го спомням съвсем ясно. Извинявайте, че не казах по-рано, ама просто не помнех, съвсем бях изключил. Досущ като Рики.

Отново настана мълчание.

— Искрено казано, Марк, трудно ми е да повярвам, че снощи не си помнел нищичко от това, което чухме — обади се най-сетне Грийнуей.

— Ама стига сте ме тормозили! Я го гледайте Рики! Той видя какво стана и взе, че превъртя. Кога сме разговаряли снощи?

— Стига, Марк — меко се обади Даян.

— Разговаряхме, разбира се — отвърна Грийнуей и но челото му изникнаха поне още четири бръчки.

— Да де, сигурно сме говорили. Но почти не си спомням.

Грийнуей се навъси и погледна Даян. Марк отиде до банята да си налее чаша вода.

— Няма нищо — успокои го Даян. — Разказа ли вече на полицаите?

— Не. Нали ви обясних, че чак сега си спомням.

Даян бавно кимна и намери сили да се усмихне едва-едва. Очите й бяха присвити и Марк отново наведе глава. Тя вярваше на разказа, но явно не бе успял да я заблуди с историята за внезапния изблик на спомени. Тепърва щяха да си поговорят.

Грийнуей също имаше известни съмнения, но лечението на пациента го вълнуваше повече, отколкото лъжата на Марк. Той приглади брадата си и заби съсредоточен поглед в стената. Всички мълчаха.

— Гладен съм — жално промърмори Марк.

 

 

Реджи пристигна с един час закъснение и побърза да се извини. Грийнуей вече бе напуснал болницата. С много мънкане и запъване Марк ги представи една на друга. Реджи се усмихна сърдечно, подаде ръка на Даян и седна до нея. Отрупа я с цял куп въпроси за Рики. Изведнъж се бе превърнала в приятелка на семейството, искрено разтревожена и загрижена за безбройните неприятности. Как стоят нещата с работата? С училището? С парите? С дрехите?

Уморена и уязвима, Даян изпитваше истинско удоволствие да поговори с друга жена. Тя се отпусна и двете дълго бъбриха за всякакви дреболии, за Грийнуей, за Марк и неговите несвързани истории, а най-вече за ФБР — главната причина за идването на Реджи.

Адвокатката бе донесла торбичка със сандвичи и пържени картофи. Марк подреди всичко върху отрупаната маса край леглото на Рики, носле излезе да потърси нещо за пиене. Жените почти не му обърнаха внимание.

Успя да вземе от автомата в чакалнята две кутии „Доктор Пепърс“ и да се прибере без неприятни срещи с ченгета, репортери и наемни убийци. Когато влезе, двете бяха улисани в разговор за Мактюн и Труман. Реджи представяше историята с разпита на Марк по такъв начин, че Даян вече за нищо на света не би се доверила на ФБР. За пръв път от вчера насам младата жена показваше признаци на оживление.

 

 

„Джак Нанс и съдружници“ беше невзрачна фирма, прикриваща под гръмкото име „специалисти в областта на охраната“ двама обикновени частни детективи. Рекламите й бяха сред най-дребните в целия град. Фирмата не държеше да се занимава с типичните случаи на развод, когато единият съпруг кръшка, а другият иска компрометиращи снимки. Не притежаваше детектор на лъжата. Не издирваше отвлечени деца, ни го пък следеше крадливи чиновници.

Самият Джак Нане беше бивш затворник с внушително полицейско досие, успял да се опази от неприятности цели десет години. Съдружникът му Кал Сисън също имаше някогашна присъда за една страхотна далавера с фалшива строителна компания. С общи усилия двамата си докарваха прилични доходи, вършейки мръсната работа вместо някои заможни хора. Веднъж бяха строшили ръцете на някакъв хлапак, който зашлевил приятелката си — щерка на известен богаташ. За друг заможен клиент бяха сторили чудото да изкопчат двете му деца от сектата на Мун. При необходимост не се бояха да приложат насилие. От време на време се случваше да пребият по поръчка някой немарлив длъжник. Веднъж дори бяха подпалили любовното гнезденце, където съпругата на един клиент криеше извънбрачната си връзка.

Подобен род детективска дейност се ползваше с популярност и двамата бяха известни в определени кръгове като чифт гадни, но твърде способни типове, готови срещу заплащане в брой да свършат всякаква мръсна работа, без да оставят следи. Услугите им неизменно завършваха с потресаващи резултати. Всеки нов клиент идваше по нечия препоръка.

Тази вечер Джак Нане седеше в разхвърляната си кантора, когато на вратата се почука. Секретарката вече си бе тръгнала. Кал Сисън дебнеше някакъв уличен пласьор, който бил приучил към наркотиците сина на богат клиент. Нане беше на около четирийсет години, дребен, но набит и поразително пъргав. Той стана, мина през чакалнята и открехна вратата. Отвън стоеше непознат човек.

— Търся Джак Нане — каза посетителят.

— Аз съм.

Непознатият му подаде ръка.

— Казвам се Пол Гронк. Може ли да вляза?

Нане отвори малко по-широко и му кимна да влезе. Застанаха пред бюрото на секретарката. Гронк хвърли поглед из неразтребеното помещение.

— Късно е — каза Нане. — Какво искате?

— Имам една спешна поръчка.

— Кой ви насочи към нас?

— Чух добри отзиви. Нали знаете, хубавото се разчува.

— Искам точното име.

— Добре де. Грейнджър се казва. Доколкото разбрах, помогнали сте му в една сложна сделка. Той спомена и за мистър Шварц, който също бил твърде доволен от вашите услуги.

Нане се позамисли и огледа внимателно посетителя. Гронк беше едър мъжага с масивен гръден кош. Наближаваше четирийсетте. Обличаше се безвкусно, но не го съзнаваше. Провлаченият говор веднага издаваше, че е от Ню Орлиънс.

— Преди да си мръдна и малкия пръст, взимам аванс от две хиляди долара в брой, без никаква гаранция — заяви Нане.

Гронк мълчаливо измъкна от джоба на сакото си дебела пачка и отброи двайсет банкноти. Нане се поотпусна. От десет години насам не бе получавал аванс толкова бързо. Взе парите и кимна към канапето.

— Седнете. Слушам ви.

Гронк извади от вътрешния си джоб сгъната изрезка и я подаде на Нане.

— Видяхте ли това в днешния вестник?

Нане хвърли бърз поглед на статията.

— Да, четох го. Какво общо имате вие?

— Идвам от Ню Орлиънс. С мистър Мулдано сме стари приятели и право да ви кажа, той много се разтревожи, като видя името си в тукашния вестник. Пишат, че имал връзки с мафията и тъй нататък. Напоследък във вестниците една вярна дума не може да срещне човек. Пресата ще погуби тая страна, от мене да го знаете.

— Клифърд е бил негов адвокат, нали?

— Аха. Бари вече си нае нов адвокат. Това обаче няма значение. Да ви кажа сега какво го тревожи. От сигурен източник е разбрал, че ония две момчета знаят нещо.

— Къде са момчетата?

— Едното лежи в болница, май било изпаднало в кома или нещо подобно. Призляло му, като видяло как се гръмнал Клифърд. А преди това брат му бил в колата и се боим, че може да знае нещо. Вече е наел адвокат и отказва да разговаря с хората от ФБР. Много подозрителна работа.

— Какво общо имам аз с всичко това?

— Търсим тукашен човек със стабилни връзки. Трябва да държим хлапето под око. Да знаем през цялото време къде се намира.

— Как му е името?

— Марк Суей. Предполагаме, че и той е в болницата заедно с майка си. Снощи бяха в стаята на по-малкото хлапе, Рики Суей. В Сейнт Питър, на деветия етаж. Стая 943. Искаме да откриете хлапето и да го наблюдавате непрестанно.

— Лесна работа.

— Може и да не е толкова лесна. Там дебнат ченгета от местната полиция, а сигурно и от ФБР. Събрали са се като мухи на мед.

— Хонорарът ми е сто долара на час, в брой.

— Знам.

 

 

Момичето се наричаше Амбър — заедно с Алексис това беше едно от най-популярните имена сред стриптийзьорките и курвите от Френския квартал. То вдигна слушалката и побърза да пренесе телефона до тясната баня, където Бари Мулдано си миеше зъбите.

— Гронк се обажда.

Той взе телефона, спря водата и с наслада огледа голото тяло на момичето, което отново се настаняваше под завивките. Пристъпи към стаята и отривисто изрече:

— Слушам.

Само след минута Бари остави телефона на нощното шкафче и припряно се разтърка с хавлията. После бързо навлече дрехите си. Амбър беше изчезнала нейде под завивките.

— В колко трябва да си на работа? — запита той, затягайки вратовръзката си.

Главата й изникна между възглавниците.

— В десет. А сега колко е?

— Наближава девет. Отивам да свърша нещо. Скоро ще се върна.

— Защо? Нали си получи каквото искаше?

— Може да искам още малко. Не забравяй, че аз плащам наема, душице.

— То пък един наем… Що не вземеш да ме измъкнеш от тая кочина? Намери ми някое хубаво местенце.

Той издърпа ръкавите на ризата малко по-надолу и за миг се полюбува на отражението си. Чудесно, направо идеално. После се усмихна на Амбър.

— На мен пък ми харесва тук.

— Кочина е. Ако беше истински сладур, щеше да ми намериш хубаво местенце.

— Добре де, добре. Довиждане, душице.

Той затръшна вратата. Стриитизьорки. Намираш им работа, после апартамент, после модни парцали, водиш ги по скъпи заведения, а пък те се нравят на много префинени и вечно се цупят за нещо. Скъпо му струваха, но не можеше да отвикне.

Прескачайки стъпалата с изящните мокасини от крокодилска кожа, той слезе на партера и отвори вратата към Дюмейн Стрийт. Знаеше, че го следят, затова внимателно се огледа на всички страни, преди да завие към Бърбън Стрийт. Избираше най-сенчестите места, непрекъснато сменяше тротоарите и от време на време правеше по няколко крачки обратно. След като мина на зигзаг осем пресечки, той наближи Декатур Стрийт и изведнъж хлътна в „Стридите на Ранди“. Ако и сега не го бяха изтървали, значи си имаше работа със супермени.

Старомодното заведение беше семейна собственост и неприкосновена територия. В дългия сумрачен салон на претъпкания ресторант не се допускаха нито туристи, нито каквито и да било непознати. Бари пъргаво изкачи тясната стълба към втория етаж, където не приемаха без резервация, а резервация получаваха само шепа избраници. Кимна на един сервитьор, ухили се на шишкавия бияч и влезе в най-непристъпното сепаре. Три от масите бяха празни, зад четвъртата седеше самотна фигура, приведена над куп документи под оскъдната светлина на истинска свещ. Бари пристъпи напред, спря и зачака покана. Човекът го забеляза и кимна към отсрещния стол. Бари смирено седна.

Джони Сулари беше вуйчо на Бари и пълновластен шеф на фамилията. Притежаваше „Стридите на Ранди“ заедно с още стотина заведения. Както му бе станало навик, в момента той преглеждаше на свещ финансовите отчети и чакаше да донесат вечерята. Днес беше вторник, ден за делови въпроси. В петък Джони вечеряше тук с някоя хлапачка на име Амбър, Алексис или Сабрина, а в събота идваше със съпругата си.

Неканеният гост явно го бе раздразнил.

— Какво има? — рязко запита той.

Бари отлично разбираше, че в момента присъствието му тук е нежелателно. Приведе се напред и смутено съобщи:

— Преди малко Гронк се обади от Мемфис. Хлапето е наело адвокат и отказва да разговаря с ФБР.

— Знаеш ли, Бари, просто не мога да повярвам, че си толкова тъп.

— Вече обсъждахме това.

— Знам. И пак ще го обсъждаме. Ти си галфон и държа да знаеш какво мисля за теб.

— Добре де, галфон съм. Трябва обаче да направим нещо.

— Какво?

— Да пратим Боно и още някой, може би Пирини или Бивола, все едно, трябват ни двама души в Мемфис. Незабавно.

— Искаш да очистят хлапето?

— Може би. Ще видим. Първо трябва да разберем какво знае, нали така? Ако знае прекалено много, може и да го очистим.

— Срамувам се, че сме от една кръв, Бари. Знаеш ли, че си кръгъл глупак?

— Не споря. Но трябва да действаме незабавно.

Джони отново заби поглед в отчетите.

— Прати Боно и Пирини, но без глупости. Ясно? Ти си идиот, Бари, пълен кретен и не искам да нравят там каквото и да било, преди да съм казал. Разбра ли?

— Да, сър.

— А сега изчезвай.

Джони махна с ръка и Бари скочи като ужилен.