Джон Гришам
Клиентът (10)

10

Сензационната статия върху цялата първа страница на „Мемфис Прес“ бе от край до край дело на Мьолер Шика, врял и кипял репортер, който вече трийсет години се занимаваше с престъпността и ченгетата в Мемфис. Всъщност името му беше Алфред, но никой не знаеше това. Още майка му го бе нарекла Шик, макар че сама не помнеше откъде й е хрумнал прякорът. И той си остана Шик за три поредни съпруги и стотина познати момичета. Не се обличаше кой знае колко добре, не беше завършил колеж, имаше нормално телосложение и скучна физиономия, караше форд мустанг и не можеше да задържи нито една свястна жена, тъй че никой нямаше представа защо го наричат Шик.

Престъпността бе станала смисъл на живота му. Той познаваше всички улични курви и пласьори на наркотици. Пиеше бира в кръчмите с полуголи сервитьорки и обменяше клюки с биячите. Водеше точна сметка за йерархията в рокерските орди, които снабдяваха града с въпросните пласьори, сервитьорки и биячи. Знаеше как да пресече здрав и читав най-злачните свърталища на Мемфис. Познаваше главатарите на уличните банди, както и бившите затворници, особено ония, които скоро пак щяха да хлътнат на топло. От един поглед към витрините на заложните къщи можеше да надуши кога се готви полицейска хайка. Разхвърляното му апартаментче в центъра би изглеждало съвсем скучно, ако стените не бяха отрупани с всевъзможни електронни устройства и радиостанции, настроени най-вече на полицейска вълна. В мустанга му имаше апаратура поне колкото за пет патрулни коли. Липсваше само радар — просто защото не му трябваше.

Мьолер Шика живееше предимно в сумрачните зони на Мемфис. Често се озоваваше на местопрестъплението преди ченгетата. В моргите, болниците и погребалните бюра се чувстваше като у дома си. Имаше хиляди познати и осведомители, които говореха с него откровено, защото можеха да му вярват. Кажеха ли, че трябва да си трае, всичко оставаше скрито-покрито. Или просто потъваше в общи приказки. Осведомителите знаеха, че никога няма да ги накисне. Тайната на подкупа беше свещена. Шика държеше на думата си, това и уличните банди го знаеха.

Освен това той беше на „ти“ буквално с всички градски полицаи, сред които мнозина почтително го наричаха Къртицата. Къртицата Мьолер бил еди-къде си. Къртицата Мьолер рекъл еди-какво си. Тъй като отдавна бе възприел първия прякор, новият изобщо не го смущаваше. Всъщност нищо не го смущаваше. Той пиеше кафе с полицаите в безбройните денонощни заведения из града. Гледаше ги как играят бейзбол, знаеше кога жените им искат развод и кога ги наказват дисциплинарно. Понякога киснеше денонощно в Централното управление и често се случваше, застъпвайки на смяна, полицаите да го питат какво става. Кого са застреляли? Къде са обрали банка? Пиян ли е бил шофьорът? Колко са убитите? Шика охотно споделяше каквото му бе известно. Помагаше им по всевъзможни начини. Често го споменаваха на лекции в Мемфиската полицейска академия.

Затова никой не се учуди, че Шика вися цяла сутрин из коридорите на Централното управление. Беше се обадил до Ню Орлиънс и знаеше най-главното. Знаеше, че Рой Фолтриг е пристигнал заедно с някакви агенти от ФБР, за да поеме случая. Това му се стори твърде интересно. Не беше обикновено самоубийство — прекалено много народ си правеше оглушки и отказваше да коментира. Имаше и някаква бележка, но всичките му въпроси за нея оставаха без отговор. Той отдавна се бе научил да чете по лицата на ченгетата. Знаеше за двете момчета, знаеше и че по-малкото е зле. Из управлението се шушукаше за някакви фасове и отпечатъци от пръсти.

В Сейнт Питър той слезе от асансьора на деветия етаж и умело заобиколи дежурната стая. Знаеше точно къде лежи Рики, но това беше психиатрично отделение, тъй че не биваше да разпитва направо. Не искаше да плаши когото и да било, особено пък някакво осемгодишно хлапе, изпаднало в тежък шок. Пусна две монети в автомата за напитки и разсеяно отпи глътка диетична кока-кола, сякаш цяла нощ бе висял из коридорите. Един санитар със синя престилка лениво буташе към асансьора количка с прибори за почистване. Беше около двайсет и пет годишен, дългокос и сигурно адски скучаеше.

Шика пристъпи до асансьора и когато вратата се отвори, бързо последва санитаря. Над джобчето на престилката беше избродирано името Фред. Освен тях в кабината нямаше никой.

— На деветия етаж ли работите? — запита Шика разсеяно, но с усмивка.

— Аха — отвърна Фред, без да го поглежда.

— Аз съм Мьолер Шика от „Мемфис Прес“ и се каня да пиша за Рики Суей от стая 943. Нали знаете, самоубийството и тъй нататък.

Още в началото на кариерата си бе разбрал, че най-разумното е веднага да се представиш.

Фред изведнъж се оживи. Надигна глава и многозначително изгледа Шика, сякаш искаше да каже: „Да бе, знам сума ти нещо, ама думица няма да обеля.“ Върху количката между двамата стърчаха двайсетина бутилки с всевъзможни перилни препарати, а отдолу имаше кофа с мръсни парцали и гъби. Фред чистеше тоалетните, но сега изведнъж се превръщаше в носител на ценна информация.

— Знам — важно изрече той.

— Видяхте ли хлапето? — небрежно запита Шика, следейки как се сменят светещите цифри над вратата.

— Аха, сега излизам оттам.

— Чух, че било в тежък шок.

— Де да знам — самодоволно заяви Фред, като че от тайната зависеха съдбините на света.

Но личеше, че му се говори — нещо, което винаги бе учудвало Шика. Вземи когото си щеш, кажи му, че си репортер, и в деветдесет на сто от случаите човекът се чувства длъжен да проговори. Какво ти длъжен, просто гори от желание да се разприказва. Готов е да сподели и най-съкровените си тайни.

— Горкото хлапе — промърмори Шика с наведена глава, сякаш не се интересуваше кой знае колко от Рики.

Той помълча няколко секунди и това вече бе прекалено за Фред. Какъв беше тоя репортер? Къде му бяха въпросите? Ами че той, Фред, познаваше хлапето, току-що бе излязъл от стаята, дори бе приказвал с майка му. Не беше кой да е, а важна фигура в цялото събитие.

— Аха, много е зле — съобщи Фред също с наведена глава.

— Още ли е в безсъзнание?

— Свестява се от време на време. Май няма да се оправи скоро.

— Да, и аз така чух.

Асансьорът спря на петия етаж, но количката на Фред преграждаше пътя и никой не влезе. Вратата се затвори.

— Такова дете трудно се лекува — обясни Шика. — Колко съм ги виждал… Зърне нещо за секунда, после изпадне в шок и с месеци не могат да го свестят. Докторите се чудят какво да правят. Тъжна работа. Това хлапе обаче сигурно не е чак толкова зле.

— Абе, знам ли… Доктор Грийнуей мисли, че след ден-два ще се опомни. После може да му трябва терапия, но ще оздравее. То и аз съм ги виждал всякакви. По едно време мислех да уча медицина.

— Ами ченгетата навъртат ли се?

Фред се озърна стреснато, сякаш очакваше да види микрофони по стените.

— Аха, ония от ФБР са тук по цял ден. Семейството вече е наело адвокат.

— Ами!

— Да бе, ченгетата яко са се заели със случая и разпитват брата на хлапето. Замесен е и някакъв адвокат.

Асансьорът сиря на втория етаж и Фред хвана здраво количката.

— Кой е адвокатът? — запита Шика.

Вратата се отвори и Фред избута количката навън.

— Някой си Реджи. Още не съм го виждал.

— Благодаря — каза Шика.

Фред изчезна и асансьорът бързо се напълни. Шика пое към деветия етаж да търси нова жертва.

 

 

До пладне почитаемият Рой Фолтриг и неотлъчните Уоли Бокс и Томас Финк се бяха превърнали в истинска напаст за канцеларията на прокурора на Западен Тенеси.

Джордж Орд командваше тук вече осма година и нямаше никакво желание да търпи прищевките на Рой Фолтриг. Не го бе канил да идва в Мемфис. Досега бяха се срещали по разни конференции и семинари, където разнокалибрени прокурори обсъждат как да опазят горкото американско правителство. Обикновено Фолтриг взимаше думата и проглушаваше ушите на всички със своите мнения, стратегии и велики подвизи.

Когато Мактюн и Труман пристигнаха от болницата с печалната вест за току-що наетата адвокатка на Марк, Фолтриг пак отмъкна Бокс и Финк в кабинета на Орд, за да обсъдят последните събития. Орд седеше в грамадното кожено кресло зад масивното си бюро и слушаше как Фолтриг разпитва агентите, изстрелвайки от време на време по някоя заповед към Бокс.

— Какво знаеш за тая адвокатка? — обърна се той към Орд.

— Изобщо не съм я чувал.

— Все някой от твоите хора трябва да е имал работа с нея — заяви Фолтриг.

Говореше тъй, сякаш се обзалагаше, че никой не може да й хване дирите. Орд излезе и поговори с един от помощниците си. Разследването започна.

Труман и Мактюн кротко седяха в ъгъла на кабинета. Бяха решили засега да не споменават за диктофона. По-добре друг път. А още по-добре — никога.

Една секретарка донесе сандвичи и всички се захванаха да обядват, без да прекъсват празните приказки и разсъждения. Фолтриг държеше час по-скоро да се завърне в Ню Орлиънс, но още повече държеше да изслуша Марк Суей. Показателен беше фактът, че хлапето се бе изхитрило да си осигури адвокат. Значи имаше какво да крие. Фолтриг и преди това бе убеден, че Клифърд е казал нещо важно, а сега с всяка изминала минута все по-твърдо вярваше, че хлапакът знае къде е трупът. Впрочем той никога не се поддаваше на колебания. Докато привършат сандвичите, вече бе успял да убеди както себе си, така и всички присъстващи, че Марк Суей знае точно къде лежат тленните останки на Бойд Бойет.

Малко по-късно в кабинета влезе един от множеството помощници на Орд, някой си Дейвид Шарпински, който съобщи, че е учил право в Мемфиския университет заедно с Реджи Лав. Настаниха го до Фолтриг и той се постара да отговори на всички въпроси точно и ясно. Имаше доста работа с едно сложно дело и бързаше да приключи този досаден разговор.

— Двамата завършихме право преди четири години — обясни Шарнински.

— Значи има само четири години практика — мъдро установи Фолтриг. — С какво се занимава? С наказателно право ли? Доколко? Печена ли е?

Мактюн незабелязано се озърна към Труман. Беше ги изиграла някаква си адвокатка с четиригодишен стаж.

— В общи линии с наказателно право — отговори Шарпински. — С нея сме доста добри приятели. Срещам я по съдилищата от време на време. Занимава се главно с малтретиране на деца. Тя… тя има лично отношение но въпроса, защото доста е страдала.

— Какво искате да кажете?

— Това е дълга история, мистър Фолтриг. Реджи е сложна личност. Тя всъщност живее втори живот.

— Значи добре я познавате, така ли?

— Да. С известни прекъсвания бяхме заедно три години в университета.

— Какви прекъсвания?

— Ами налагаше й се да прекъсва, имаше… нека да го наречем емоционални проблеми. През първия си живот е била съпруга на много известен лекар гинеколог. Били са богати и щастливи, знаете ги тия семейства — вечно са в клюкарските рубрики на вестниците, по благотворителни балове, в най-отбрани клубове. Имали голяма къща в Джърмантаун. Той карал ягуар, купил и на нея същата марка, разбира се. Тя била в ръководствата на всички благотворителни и обществени организации. За да го издържа, докато учел медицина, работела като учителка. И ето че след петнайсет години брак той решил да я замени с нещо по-лъскаво. Хукнал по жени и завъртял любов с една младичка медицинска сестра, която по-късно му станала втора съпруга. По онова време истинското име на Реджи било Реджайна Кардони. Тя приела нещата зле, подала молба за развод и играта загрубяла. Защото доктор Кардони взел да прави мръсни номера и малко по малко я съсипал. Тормозел я непрестанно. Протакал развода. Тя се чувствала страшно унизена пред познатите си. Приятелките, все докторски съпруги, престанали да се срещат с нея. Накрая опитала да се самоубие. Ако се разровите, ще откриете всичко в клюкарските вестници. Докторът имал цял куп адвокати, а те подшушнали по някоя приказка насам-натам и я вкарали в клиника. После вече не било трудно да се отърват от нея.

— Деца имали ли са?

— Две, момче и момиче. По онова време вече били поотраснали и бащата получил родителските права. Дал им пълна свобода, щедро отворил кесията и те обърнали гръб на майка си. С помощта на адвокатите държал Реджайна две години по разни клиники, докато си опече работата. Човекът получил всичко — и къщата, и децата, и лъскавата нова съпруга.

Шарпински явно се стесняваше да разказва трагичната история на своята добра позната, особено пък пред човек като Фолтриг. Но повечето събития бяха широко известни.

— Как й е хрумнало да стане адвокат?

— Не от добро, мистър Фолтриг. Съдът забранил всякакви посещения при децата. Реджи живеела при майка си и според мен това я е спасило. Не съм сигурен, разправят обаче, че майка й си ипотекирала къщата, за да плати за скъпо психиатрично лечение. Работата се провлачила с години, но в крайна сметка Реджи малко по малко скърпила парчетата от живота си. Измъкнала се от ямата. Междувременно децата пораснали и напуснали Мемфис. Момчето попаднало в затвора за продажба на наркотици. Дъщерята живее в Калифорния.

— Що за студентка беше?

— Понякога направо блестяща. Твърдо беше решила да си докаже, че може да стане адвокат. Но все още продължаваше да я гони депресията. Бореше се да прекрати пиенето и хапчетата, накрая обаче не издържа. Изчезна. А след време се върна пречистена и завърши учението някак свирепо, със злоба.

Както винаги, Финк и Бокс енергично драскаха в бележниците си, опитвайки се да запишат всяка дума, сякаш по-късно Фолтриг щеше да ги подложи на кръстосан разпит. Орд слушаше с половин ухо и си мислеше за купищата непрегледани документи, които се трупаха по бюрото. От минута на минута досадникът Фолтриг му ставаше все по-неприятен. В края на краищата бяха от един ранг и неговото време струваше също тъй скъпо.

— А като адвокат какво представлява? — запита Рой.

Адска злоба, отвърна наум Мактюн. Хитра като лисица, помисли си Труман. И умее да си служи с електроника.

— Работи до изнемогване и печели малко, но смятам, че парите не са важни за Реджи.

— Откъде пък го е измислила това име? — запита Фолтриг с искрено недоумение.

Може да е съкращение от Реджайна, помисли си Орд.

Шарпински отвори уста да отговори, сетне се поколеба.

— За да разкажа всичко, което знам за нея, ще са нужни часове, а и не ми се иска. Всъщност не е толкова важно, нали?

— Може би — излая Бокс.

Шарпински се озърна сърдито към него, после погледна Орд.

— Когато влезе в университета, тя се опита да изтрие значителна част от своето минало, особено тежките години. Възстанови си моминската фамилия Лав. Реджи сигурно е съкратено от Реджайна, но не съм я питал. Във всеки случай, стори го по законен път, със съдебни документи и прочие, тъй че поне на хартия вече няма и следа от предишната Реджайна Кардони. С никого от колегите не говореше за миналото си, но беше обект на доста клюки. Впрочем това изобщо не я вълнуваше.

— Не се ли е пропила отново?

Фолтриг търсеше мръсното бельо и това раздразни Шарпински. Колкото до Мактюн и Труман, те бяха убедени, че жената вече е абсолютна трезвеничка.

— Ще трябва сам да я питате, мистър Фолтриг.

— Често ли се срещате?

— Веднъж-дваж месечно. Понякога разговаряме по телефона.

— На колко години е? — запита Фолтриг с нескрито подозрение, сякаш бе убеден, че Шарпински и Реджи тайничко въртят любов.

— И за това ще трябва да я питате. Малко над петдесет, предполагам.

— Защо не й се обадите да я питате какво става? Нали ме разбирате, просто така, като стар приятел. Да видим дали ще спомене за Марк Суей.

Шарпински му метна поглед, от който би се вкиснало и току-що издоено мляко. После се озърна към прекия си началник Орд, сякаш искаше да запита: „Тоя тук луд ли е?“ Орд сви рамене и се зае да зарежда машинката за телбод.

— Защото тя не е глупава, мистър Фолтриг. Даже е доста хитра и ако се обадя, веднага ще разбере защо.

— Може и да сте прав.

— Прав съм.

— Ако намерите свободно време, бих искал в три часа да ни придружите на срещата в нейната кантора.

Шарпински потърси с поглед съвет от шефа си. Орд беше се отдал всецяло на работата с машинката.

— Няма да мога. Много съм зает. Друго имате ли?

— Не — изведнъж се обади Орд. — Можеш да си вървиш. Благодаря, Дейвид.

Шарпински побърза да излезе.

— Наистина щеше да ми трябва — обърна се Фолтриг към Орд.

— Той каза, че е зает, Рой. Моите момчета работят, не си поплюват — заяви Орд, гледайки втренчено Бокс и Финк.

На вратата се почука и една секретарка донесе факс за Фолтриг, който се зае да го чете заедно с Бокс.

— От моята служба е — обясни той самодоволно на Орд, сякаш никой друг в цялата страна не разполагаше с подобна техника.

Когато дочете текста, Фолтриг вдигна глава.

— Да си чувал за някой си Уилис Аичърч?

— Да. Известен адвокат от Чикаго, работи главно за мафията. Какво е направил пак?

— Тук пише, че преди малко е организирал шумна пресконференция в Ню Орлиънс, че бил нает от Мулдано, че щял да отложи делото, че клиентът му бил невинен и тъй нататък.

— Да, типично за Уилис Аичърч. Странно, че не си чувал за него.

— Никога не е бил в Ню Орлиънс — важно отвърна Фолтриг, като че помнеше всеки адвокат, който дръзне да стъпи на негова територия.

— Сега вече това дело се превръща в същински кошмар.

— Великолепно. Просто великолепно.