Михаил Булгаков
Лъчът на живота (7)

Историята в совхоза

Положително няма по-прекрасно време от зрелия август, па било то и в Смоленска губерния. Лятото на 1928 година, както знаем, беше отлично, с навреме паднали дъждове през пролетта, с ярко горещо слънце, с отлична реколта. Ябълките в бившето имение на Шереметеви зрееха, горите се зеленееха, жълто се ширеха квадратите на нивите. В лоното на природата човек става по-извисен.

Александър Семьонович Орис оживено се завтече надолу по стъпалата на главния вход с колоните, на които беше закована табела под звезда:

и се втурна право към камионетката, която под охрана бе докарала трите черни камери. През целия ден Александър Семьонович и помощниците му монтираха камерите в бившата зимна градина — оранжерията на Шереметеви. Надвечер всичко беше готово. Под стъкления таван светна бяло матово кълбо, сложиха камерите върху тухли и пристигналият заедно с камерите механик, след като пощрака и повъртя лъскавите винтове, запали на азбестовия под в черните сандъчета червения тайнствен лъч.

Александър Семьонович се въртеше наоколо, лично се качваше на стълбата, за да провери жиците. На другия ден от гарата се върна същата камионетка и изплю три сандъка от великолепен гладък шперплат, целите облепени с етикети и с бели на черен фон надписи.

— Внимателно: яйца!!!

— А бе защо толкоз малко са изпратили? — зачуди се Александър Семьонович, но веднага се разтърча и започна да разопакова яйцата. Разопаковането се извършваше пак в оранжерията и в него вземаха участие самият Александър Семьонович, необикновено дебелата му жена Маня, едноокият бивш градинар на бившите Шереметеви, а сега служещ в совхоза на универсалната длъжност пазач, и чистачката Дуня. Александър Семьонович се разпореждаше, хвърляйки влюбени погледи на сандъците, които му се струваха такъв солиден компактен подарък под нежната залезна светлина на горните стъкла на оранжерията. Шляпайки със сандалите си, Александър Семьонович се суетеше около сандъците.

Яйцата се оказаха чудесно опаковани: под дъсчения капак имаше слой парафинова хартия, след това попивателна, после започваше дебел слой талаш, после стърготини и сред тях се замяркаха белите главички на яйцата.

— Чужбина — каза Александър Семьонович, докато редеше яйцата на дървената маса, — туй да не са ви нашите селяшки яйца… Сигурно всичките са брамапутри, дявол ги взел! Немски… Само не разбирам защо са мръсни — замислено рече Александър Семьонович… — Маня, ти наглеждай. Нека продължат да стоварват, а аз отивам на телефона.

Вечерта в кабинета в Зоологическия институт телефонът зазвъня като луд. Професор Персиков разчорли косата си и отиде при апарата.

— Е? — попита той.

— Да мием ли яйцата, професоре?

— За какво става дума? Какво? Какво питате? — ядоса се Персиков. — Откъде се обаждате?

— От Николское, Смоленска губерния — отговори слушалката.

— Нищо не разбирам. Не познавам никакъв Николски. Кой е на телефона?

— Орис — сурово каза слушалката.

— Що за Орис? Ах, да… сетих се… та какво ме питате?

— Да ги мием ли?… Изпратили са ми от чужбина партида кокоши яйца.

— Е, и?…

— … А те целите са изпоцапани…

— Имате някаква грешка… Отде-накъде ще са „изпоцапани“, както се изразявате? Е, може по тях да са полепнали малко курешки… или нещо друго…

— Та да не ги ли мием?

— Разбира се, че няма нужда… Да не би вече да зареждате камерите с яйца?

— Зареждам ги. Да. Благодарско — изцъка слушалката и стихна.

— „Благодарско“ — с омраза повтори Персиков на приват-доцента Иванов. — Как ви харесва тоя тип, Пьотър Степанович?

Иванов се засмя.

— Той ли беше? Представям си какъв деликатес ще опече там от тия яйца.

— Ама… — злобно заговори Персиков — представете си, Пьотър Степанович… е, прекрасно… твърде възможно е, че върху деутероплазмата на кокошето яйце лъчът ще окаже същото въздействие, както и върху плазмата на голите. Твърде възможно е, че ще му се излюпят кокошки. Само че нали нито вие, нито аз можем да кажем какви ще са тия кокошки… може би за нищо няма да стават. Може би ще изпукат след два дена. Може би няма да са годни за ядене! А мога ли гарантирам, че ще стоят на краката си?! Може би костите им ще са трошливи. — Персиков беше се разпалил, размахваше длан и сгъваше пръстите си един подир друг.

— Нямаше ли възможност да откажете? — попита Иванов.

Персиков поморавя, взе писмото и го показа на Иванов. Той го прочете и се усмихна иронично.

— Мдаа… — многозначително каза той.

— И още нещо… Аз от два месеца чакам моята поръчка и никой нищо не знае за нея. А на тоя моментално и яйца са му изпратили, и изобщо пълно съдействие…

— От това нищо няма да излезе, Владимир Ипатич. И работата ще свърши с туй, че ще ви върнат камерите.

— Дано по-скоро да стане това, че и моите опити се забавят.

Дните бяха невероятно горещи. Над нивите ясно се виждаше как се гъне прозрачният мазен зной. А нощите — чудни, омайни, зелени. Дворецът-совхоз светеше, сякаш беше от мляко или от захар, в парка сенките трепкаха, а изкуствените езера бяха станали двуцветни — до половината озарени от лунния стълб, а другата половина потънала в бездънна тъма. На огрените от луната петна човек спокойно можеше да чете „Известия“ с изключение на шахматната рубрика, която се набира със ситен нонпарей.

В десет часа вечерта, когато стихнаха звуците в разположеното зад совхоза село Концовка, идиличният пейзаж се огласи от прелестните звуци на флейта.

Свиреше на флейта лично завеждащият совхоза Александър Семьонович Орис и свиреше, трябва да му признаем, прекрасно.

Концертът над стъклените води, горичките и парка вече беше към края си, когато ненадейно стана нещо, което го прекъсна предсрочно. А именно в Концовка кучетата, които по това време би трябвало да спят, изведнъж нададоха непоносим лай, постепенно преминал във всеобщ мъчителен вой. Воят, разраствайки се, литна над нивята и тутакси му отвърна картечният милионогласен концерт на жабите от изкуствените езера. Всичко това беше толкова страховито, че за миг тайнствената омайна нощ сякаш помръкна.

Александър Семьонович остави флейтата и излезе на верандата.

— Маня. Чуваш ли? Проклети кучета… Как мислиш, защо пощръкляха?

— Отде да знам? — отговори Маня, загледана в месечината.

— Слушай, Манечка, я ела да погледнем яйчицата — предложи Александър Семьонович.

— Ей богу, Александър Семьонович, съвсем си се побъркал с тия твои яйца и кокошчици. Почини си малко!

— Не, Манечка, да идем.

В оранжерията грееше яркото кълбо. Дойде и Дуня с пламнало лице и светнали очи. Александър Семьонович нежно отвори контролните стъкла и всички занадничаха в камерите. На белия азбестов под кротуваха в правилни редици изпъстрените с петна яркочервени яйца, в камерите беше беззвучно… а горе кълбото от 15 000 свещи съскаше тихо…

— Ех, ще измътя аз пиленца! — с ентусиазъм рече Александър Семьонович, надничайки ту отстрани през контролните процепи, ту отгоре, през широките вентилационни отвори. — Ще видите… Какво? Няма ли да измътя?

Следващият ден бе ознаменуван от извънредно странни и необясними събития. Заранта още при първия блясък на слънцето горичките, които обикновено приветствуваха светилото с неспирно и мощно птиче чуруликане, го посрещнаха с пълно безмълвие. Това бе забелязано от абсолютно всички. Сякаш пред буря. Вечерта също не мина без сюрпризи. Ако заранта млъкнаха горичките, показвайки съвсем ясно колко подозрително неприятна е тишината сред дърветата, ако по пладне изчезнаха някъде врабците от совхозния двор, то вечерта млъкна изкуственото езеро в Шереметевка. Това беше наистина изумително, защото на всички местни хора на четирийсет версти околовръст прекрасно им беше известно прочутото квакане на шереметевските жаби. А сега те сякаш бяха измрели. Откъм изкуственото езеро не се дочуваше нито един глас и тръстиките се издигаха беззвучно. Александър Семьонович съвсем се разстрои.

— Това е странно — каза по време на обеда Александър Семьонович на жена си, — не мога да разбера защо им е трябвало на тия птички да отлитат.

Вечерта дойде третата изненада — пак завиха кучетата в Концовка, и хем как! Над лунните нивя ехтеше непрекъснат стон, злобен и жален. Александър Семьонович се почувствува донякъде възнаграден от още един сюрприз, но този път приятен, а именно в оранжерията. В камерите бе започнало да се чува непрекъснато чукане в червените яйца. Токи… токи… токи… токи… чукаше ту в едно, ту в друго, ту в трето яйце.

За Александър Семьонович чукането в яйцата беше Триумфално чукане. Начаса бяха забравени странните произшествия в горичката и в изкуственото езеро.

На другата заран Александър Семьонович го чакаше неприятност. Стражникът беше крайно сконфузен, слагаше ръце на сърцето си и се кълнеше, че не бил спал, но нищо не е забелязал.

— Необяснима работа — уверяваше стражникът, — аз съм непричинен, другарю Орис.

— Благодаря ви, много съм ви признателен — скастри го Александър Семьонович, — какво си мислите бе, другарю? За какво сте сложен? Да гледате. Щом е тъй, кажете ми къде са се дянали. Нали са се излюпили? Избягали са значи. Значи вие сте оставили вратата отворена и сте се скатали някъде. Да ми намерите пилетата!

— Къде ще се скатая?! Не си ли знам аз работата? — засегна се най-сетне воинът. — Що ме хокате, без да има за какво, другарю Орис?!

— Тогаз къде са се дянали?

— Знам ли?! Сам мога ли да ги увардя? За какво съм бил сложен! Да гледам някой да не задигне камерите. И си изпълнявам длъжността. Ей ви ги камерите. А по закон не съм длъжен да ви ловя пилетата. Кой знае какви пилета ще ви се излюпят, може да са толкоз чевръсти, че и с велосипед да ги гониш, пак да не ги настигнеш!

Александър Семьонович се поумири, измърмори нещо и изпадна в състояние на почуда. Работата наистина беше странна. В първата камера, която заредиха най-напред, две яйца, намиращи се в самата основа на лъча, се оказаха разчупени. И едното от тях дори беше се търкулнало настрана. Черупката се виждаше на азбестовия под, в лъча.

— Дявол ги знае — мърмореше Александър Семьонович, — прозорците са затворени, не вярвам през покрива да са излетели.

Навири глава и погледна натам, където в джамлъка на покрива имаше няколко широки дупки.

— Какви ги приказвате, Александър Семьонович?! — крайно се зачуди Дуня. — Как тъй пиле ще хвърчи? Тук някъде трябва да са… Пили… пили… пили… — завика тя и занаднича из ъглите на оранжерията, където бяха струпани прашни саксии, някакви дъски и боклуци. Но нито едно пиле не се обади.

Целият щатен състав два часа търча из двора на совхоза да търси чевръстите пилета и никъде нищо не намери. Денят премина крайно възбудено. Караулът на камерите бе увеличен с пазача, на когото се даде най-строга заповед през петнайсет минути да поглежда през прозорчетата на камерите и стане ли нещо, да вика Александър Семьонович. Стражникът седеше начумерен до вратата, сложил пушката между колената си. Александър Семьонович толкова се улиса в работа, че седна да обядва чак в един и половина. Следобеда си поспа час, час и нещо на прохладна сянка върху бившата отоманка на Шереметев, пийна си совхозен сухарен квас, прескочи до оранжерията и се убеди, че сега там всичко е в пълен ред. Старият пазач лежеше по корем на една рогозка и гледаше, премигвайки, през контролното стъкло на първата камера. Стражникът бодърствуваше, без да напуща вратата.

Но имаше и новини: яйцата в третата камера, които бяха заредени най-късно, започнаха да примляскват, да цъкат, сякаш вътре в тях някой хлипаше.

Александър Семьонович поклеча край камерите, но в негово присъствие нищо не се излюпи, стана, поразтъпка се и заяви, че няма да напуща чифлика, а само ще иде до изкуственото езеро да се изкъпе и в случай на нужда незабавно да го повикат. Изтича до двореца, влезе в спалнята, където имаше два тесни пружинени кревата с разхвърляни завивки и по пода бяха струпани купчини зелени ябълки и камари просо, приготвено за бъдещите пилета, въоръжи се с хавлиена кърпа, а след кратък размисъл взе и флейтата, за да си посвири на спокойствие над водната шир. Бодро изтича от двореца, прекоси двора на совхоза и се запъти по върбовата алейка към изкуственото езеро. Бодро крачеше Орис, размахвайки хавлиената кърпа и стиснал флейтата под мишница. Небето дори през върбите го обливаше със зной и тялото му го сърбеше и жадуваше час по-скоро да се цамбурне във водата. Вдясно от Орис започваха гъсти буренаци, в които той се изплю пътем. И веднага в дълбините на перестата мешавица се зачу шумолене, сякаш някой влачеше греда. Александър Семьонович почувствува мимолетно изтръпване, обърна глава към гъсталака и го загледа учудено. Изкуственото езеро от два дена насам не беше се обаждало с никакви звуци. Шумоленето стихна, над буренаците се мярна привлекателно гладката повърхност на изкуственото езеро и сивият покрив на съблекалничката. Няколко водни кончета се стрелнаха пред Александър Семьонович. Той вече се канеше да свие към дъсченото кейче, когато неочаквано шумоленето в зеленината се повтори и към него се присъедини късо изсъскване сякаш бяха избили масло и пара от локомотив. Александър Семьонович се стресна и взе да се вглежда във високата стена на буренака.

— Александър Семьонович — прозвуча в този момент гласът на жената на Орис и бялата й блузка се мярна, скри се и пак се мярна сред малините. — Чакай, и аз ще дойда да се окъпя.

Жена му бързаше към изкуственото езеро, но Александър Семьонович нищо не й отговори, целият прикован към бурените. Една сивкавомаслинена греда започна да се издига от гъсталака и да расте пред очите му. На Александър Семьонович му се стори, че гредата е изпъстрена с някакви мокри жълтеникави петна. Тя взе да се източва, като се гънеше и мърдаше, и се източи толкова високо, че нисичката чепата върба остана под нея… След това горната част на гредата се пречупи, наведе се леко и над Александър Семьонович се оказа нещо наподобяващо по височина московски електрически стълб. Само че това нещо беше близо три пъти по-дебело и значително по-красиво от стълба благодарение на люспестата си татуировка. Без още да разбира каквото и да е, но вече примирайки, Александър Семьонович погледна към горния край на ужасния стълб и сърцето му за няколко секунди престана да тупка. Стори му се, че насред августовския ден е свил внезапен студ, а пред очите му притъмня, сякаш гледаше слънцето през летните си гащи.

Излезе, че в горния край на гредата имало глава. Тя беше сплескана, заострена и украсена с жълто кръгло петно на маслинен фон. Лишените от клепачи, разтворени ледени и тесни очи се намираха дълбоко под стряхата на главата и в тези очи святкаше невиждана злоба. Главата направи такова движение, сякаш кълвеше въздуха, целият стълб се прибра в бурените, останаха само очите и се загледаха, без да мигат, в Александър Семьонович. Той, плувнал в лепкава пот, произнесе четири думи, съвсем невероятни и предизвикани от влудяващия го страх. Толкова прекрасни бяха тези очи между листата.

— Какви са тия шеги?…

Главата пак щръкна, започна да се показва и тялото. Александър Семьонович доближи флейтата до устните си, изписука дрезгаво и засвири, задъхвайки се ежесекундно, валса от „Евгений Онегин“. Очите в буренака тутакси пламнаха от непримирима омраза към тази опера.

— Ти пощуря ли, че свириш в тая жега? — се чу веселият глас на Маня и Александър Семьонович зърна с крайчеца на окото си някъде вдясно едно бяло петно.

След това кански писък прониза целия совхоз, разрасна се и литна нагоре, а валсът заподскача като със счупен крак. Главата от бурените се стрелна напред, очите й зарязаха Александър Семьонович, опрощавайки грешната му душа. Една змия, дълга десетина метра и дебела колкото човек, изскочи като пружина от бурените. Над пътя се вдигна облак прахоляк и валсът секна. Змията се шмугна покрай завеждащия совхоза право натам, където беше бялата блузка. Орис видя съвсем ясно: Мамя стана жълто-бяла и нейната дълга коса щръкна като телена на половин аршин над главата й. Пред очите на Орис змията отвори за миг устата си, от която изскочи нещо приличащо на вилица, и така захапа за рамото премалялата Маня, започнала да се свлича в прахоляка, че я подхвърли на половин аршин над земята. Тогава Маня повтори срязващия предсмъртен вик. Змията се нави на десетметрова бургия, опашката й размете цял смерч, и започна да стяга Маня. Тя не издаде повече нито звук и Орис чу само как пращят костите й. Главата на Маня се издигна високо над земята. След това змията разчекна челюстите си, зина, мигновено надяна главата си върху главата на Маня и започна да се нахлузва върху пея като ръкавица на пръст. От змията на всички посоки лъхаше такова горещо дишане, че то докосна лицето на Орис, а опашката й насмалко не го събори на пътя в лютивия прахоляк. Обзет от предсмъртна изнемога, той най-сетне се отскубна от пътя и търти да бяга, без да вижда никого и нищо, огласяйки околностите с дивашки рев…