Михаил Булгаков
Лъчът на живота (6)

Орис

Не се знае лефортовските ветеринарни ваксини ли излязоха добри, самарските заградителни отреди ли бяха действували както трябва, крутите мерки спрямо изкупвачите на яйца в Калуга и Воронеж ли бяха ефикасни, или успешно беше работила чрезвичайната московска комисия, но добре е известно, че след две седмици страната напълно се изчисти откъм, кокошки. Тук-там из дворчетата в околийските градчета се търкаляха сиротни кокоши пера и предизвикваха просълзяване, а в болниците оздравяваха последните лакомници, привършвайки кървавия дрисък, съпътствуван от повръщане.

През последните три седмици професор Персиков направо беше се съсипал от работа. Кокошите събития го изкараха от релсите и стовариха върху него двойна тежест. По цели вечери му се налагаше да участвува в заседанията на кокошите комисии. Персиков работеше в кокошата област без особен плам, но това си беше съвсем естествено — цялата му глава беше пълна с друго, основно и важно — с онова, от което беше го откъснала кокошата катастрофа, тоест от червения лъч. Навреждайки на и бездруго подкопаното си здраве, крадейки от времето за сън и хранене, Персиков понякога не се прибираше на Пречистенка, а заспиваше на мушаменото канапе в кабинета си в института, за да може по цели нощи да се занимава с камерата и мискроскопа.

Към края на юли напрежението поспадна. Работата на преименуваната комисия потече нормално и Персиков се върна към прекъснатите си експерименти. Микроскопите бяха заредени с нови препарати, в камерата под лъча с приказна бързина зрееше рибешки и жабешки хайвер. От Кьонигсберг с аероплан докараха специално поръчаните стъкла и към края на юли под наблюдението на Иванов механиците изработиха две нови големи камери, в които лъчът достигаше в основата си ширината на цигарена кутия и беше дълъг цял метър. Персиков радостно потри ръце и започна да се готви за някакви тайнствени и сложни опити. Най-напред се разбра по телефона с народния комисар на просветата, а след това пак по телефона се обади на другаря Пилев-Шопаров, завеждащия отдел „Животновъдство“ към върховната комисия. От страна на Пилев Персиков срещна най-топло внимание. Ставаше дума за голяма поръчка в чужбина за професор Персиков. Пилев каза, че тутакси щял да телеграфира в Берлин и Ню Йорк.

* * *

Беше много слънчев августовски ден. Той пречеше на професора, затова щорите бяха спуснати. Подвижен рефлектор на едно краче хвърляше снопче остра светлина върху отрупаната с инструменти и стъкла маса. Смъкнал назад облегалката на въртящото се кресло, Персиков пушеше изнемощял и гледаше през лентите на дима с мъртви от умора, но доволни очи открехнатата врата на камерата, където, загрявайки леко и бездруго задушния и мръсен въздух в кабинета, тихо лежеше червеният сноп на лъча.

На вратата се почука.

— Е? — попита Персиков.

Вратата скръцна меко и влезе Панкрат. Той застана мирно и пребледнял от страх пред божеството, каза така:

— Орис ви търси, господин професоре.

На прага се появи човек. Персиков се вторачи във влезлия през рамо, над очилата. Персиков беше твърде далеч от живота — не се интересуваше от него, но сега дори на Персиков му се наби в очи главната черта на влезлия човек. Лицето на влезлия направи на Персиков същото впечатление, което правеше на всички — крайно неприятно впечатление. Малките му очички гледаха света изумено и в същото време уверено, в късите му крака с плоски табани имаше нещо просташко. Лицето му беше избръснато до синьо. Персиков веднага се намръщи. Скръцна безмилостно с винта и гледайки дошлия вече не над очилата си, а през тях, рече:

— Писмо ли носите? Къде е то?

— Казвам се Александър Семьонович Орис и съм назначен за завеждащ показния совхоз „Червен лъч“ — поясни дошлият.

— Е, та?

— И затуй съм дошъл при вас, другарю, с поверителен документ.

— По-накратко!

Пришълецът разкопча куртката си и извади заповед, напечатана на дебела хартия. Подаде я на Персиков. А след това седна без покана на въртящото се столче.

— Внимавайте да не бутнете масата — с омраза изрече Персиков.

Пришълецът уплашено погледна масата, на другия край на която във влажния тъмен отвор мъждукаха безжизнено като изумруди нечии очи. От тях лъхаше хлад.

Щом прочете документа, Персиков скочи от креслото си и се втурна към телефона. След няколко секунди той вече говореше припряно и крайно ядосано:

— Да прощавате… Не мога да го разбера… Как така? Аз… Без да ми поискате съгласието, без да се посъветвате с мен… Но той кой знае какви бели ще направи!!!

Като чу това, непознатият се извъртя крайно засегнат заедно със столчето.

— Извинявам се, аз съм завеж…

— Да прощавате, не мога да го разбера… Аз най-сетне категорично протестирам. Не съм съгласен да се правят опити с яйца… Преди аз самият да съм ги провел…

Работата свърши с това, че поморавелият Персиков затръшна слушалката и каза не в нея, а към стената:

— Измивам си ръцете.

След това Персиков се обърна към пришълеца и заговори:

— Моля… Под-чинявам се. Ваша си работа. Ето, моля. Това тук е дъговата лампа. От нея получавате посредством преместване на окуляра — Персиков щракна с капака на камерата, приличаща на фотоапарат — сноп светлина, който можете да фокусирате посредством преместване на обективите; ето го — номер едно… и на огледалото — номер две. — Персиков загаси лъча, пак го запали на пода на азбестовата камера. — А на пода в лъча можете да сложите каквото си искате и да правите опити.