Борис Стругацки
Търсене на целта (4) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава трета

Непостоянството на паметта му беше поразително. Спомените изплуваха като отделни епизоди — безформени, размазани, рехави и винаги откъслечни. Между тях имаше неразбираеми паузи. А много от подробностите си оставаха скрити.

Как бяха носили с мама вода от Нева? ЗНАЕШЕ, че веднъж на два дни я бяха донасяли от реката — мама с кофа, а той с малка тубичка. Стълбището бе покрито с лед (от разплискването на различни кофи по различно време)… Но той не можеше да си спомни ясно как ги бяха пълнили от дупката в леда — сякаш бе чел някога за това, а не го бе преживял сам…

Как хлапето пишкаше и акаше? Канализацията не работеше, водата в тоалетната чиния бе замръзнала. Изнасяха изпражненията с кофа на двора, а когато нямаха сили за това просто ги изливаха на стълбището. Помнеше мръсните стълби и невъобразимо, невероятно и необратимо посрания двор… Повече нищо по този повод…

За щастие, всичко това бе несъществено за Основната теорема. За него можеше изобщо да не се пише. Виж, ако веднъж момченцето се бе подхлъзнало и бе паднало в дупката на леда, от която наливаха вода…

Впрочем в такъв случай нямаше да има вече нищо, всичко би свършило за някакви си пет-десет минути дори ако бяха успели да го извадят от водата… (Той наистина би МОГЪЛ да се подхлъзне, нали? Върху леда беше не по-малко хлъзгаво, отколкото на стълбището. А щом би могъл, значи се е ИЗЛАГАЛ на опасност, нали? Следователно, тук се натрупват смъртни опасности и значи тази несъстояла се случайност също работи за Основната теорема? Това също ли е важно и също ли трябва да го помни? Той се насилваше да прекъсва подобни разсъждения по средата, защото логически щеше да стигне до най-баналния от парадоксите: животът е смъртоносен, защото е пълен със смърт.)

Но защо изобщо не си спомняше нито своето тогавашно лице, нито маминото? За него мама тогава беше нещо голямо, топло, живо и радостно… непоколебимо надеждно. Мама бе животът. Всичко останало бе смърт. Мама нямаше лице. Както нямат лица животът, топлото, щастието… Мама беше ВСИЧКО.

Собственото си лице той не беше запомнил, защото това беше нещо съвсем несъществено, като рисунката на тапета… като цвета на пердето… като мириса на одеялото… На кого му пука как мирише одеялото? На кого му пука как е изглеждало лицето му? А може би той просто никога не се е оглеждал? Изобщо имаше ли вкъщи огледало?

Беше запомнил обаче физиономията на Фрося. Сигурно защото беше запомняща се. Друго такова лице наоколо нямаше: розови бузи, червени устни, добре очертани черни вежди… И висок сит глас. Фрося работеше в хлебарница.

Във входа имаше двайсет и три апартамента. Блокът представляваше луксозна сграда от началото на века^[1], строена за инженерите на Петербург. (Така казваха.) Стълбищата бяха широки и удобни. Имаше асансьор и представителен вход. С камина от зелени кахли в долния вестибюл. С портиер. Стените на стълбището имитираха мрамор. Апартаментите се състояха от десет-петнайсет стаи с високи тавани с гипсови орнаменти и входни врати от червено дърво…

След началото на войната настъпиха промени: камината долу не се палеше, асансьорът работеше два дена в годината, входът не се заключваше. Но все още имаше портиер, широките стълбища бяха чисти и нямаше надписи по стените. Разбира се, във всеки апартамент сега живееше не по едно семейство на инженер с прислугата, а по седем, десет, дванайсет семейства.

През януари живи във входа останаха (освен хлапето и майка му) още само трима. Останалите или бяха евакуирани още през есента, или умряха (като бабата на хлапето). А може би изчезнаха безследно или тихо лежаха в своите постели зад дебелите, високи заключени врати в мразовитите си стаи.

Живи останаха Амалия Михайловна в отсрещния апартамент, „леличката с шпицовете“ на втория етаж и Фрося на горния етаж. Те останаха живи.

„Леличката с шпицовете“ не играе никаква роля при доказването на Основната теорема. За нея не може да бъде написано нищо освен това, че преди войната имаше четири снежнобели пухкави кученца и момченцето тогава си мислеше, че вицът за дамата с кученцата е измислен именно за нея.

Фрося определено играе някаква роля. Тя казваше с висок, сит глас: „Моля ви, Клавдия Владимировна! Защо… Ама не трябва, за Бога, недейте!“ А мама казваше забързано, неразбираемо, като че гълташе думите и можеха да се чуят само отделни фрази: „… не… не… задължена съм ви… умолявам ви… от сърце ги давам…“ Мама се УНИЖАВАШЕ. Насила тикаше в дебелите пръсти на другата жена някакви пръстени, обеци с цветни камъчета… И после за вечеря имаше допълнително парче хляб. Това се случи два пъти — веднъж през декември и втори път в началото на януари. Очевидно мама бе свършила бижутата и Фрося повече не се появи. Допълнително парче хляб също. Но какво са ДВЕ ПАРЧЕТА хляб? Два дни повече? Нека дори да е един. А можеше да го няма. Кой тогава броеше дните и кой би могъл да каже кой от тях е последният?

Амалия Михайловна бе руска немкиня. През септември, в самото начало на блокадата я арестуваха и я хвърлиха в затвора. А през декември я пуснаха. Нито мама, нито хлапето тогава разбираха, че е станало ЧУДО. Какво си мислеше по този повод самата Амалия Михайловна никой не разбра. „Не, не и не, шкъпа Клафтия Фладимировна! — казваше тя почти тържествено. — И не ме битайте! Ше умира, но и тогава на никоя няма тумица та каже!“

(Всъщност тя разказа на мама някои неща за Големия Дом и неговите обитатели. Как веднъж я завели на поредния разпит в нов, непознат кабинет и й заповядали да седне на стол до вратата. Конвойният излязъл и на нея отначало й се сторило, че е сама. Седяла тихо и се страхувала дори да се озърне, само попоглеждала с периферното си зрение настрани и изведнъж видяла в далечния ъгъл човек. Близо до прозореца с решетката стояла метална каса, а пред нея мъж в цивилно облекло, рошав и с ръце отзад. Стоял с лице към сейфа и ребром към Амалия. Изведнъж се навел, целунал касата и отново замрял. Амалия Михайловна съвсем се вцепенила от ужас. А човекът отново целунал шкафа и отново замръзнал. Това се повторило няколко пъти и Амалия Михайловна почувствала, че няма да издържи, че малко й остава да припадне. Но тогава вратата се отворила и влязъл следователят. Видял сцената и страшно се развикал. „Вие слепи ли сте бе? — крещял той на конвойния. — Къде сте я довели? Не виждате ли?“ Заповядали на жената да стане и я завели в друга стая, а по-нататък всичко било нормално…)

Момчето, разбира се, можеше (теоретично) да помни тези обстоятелства и разговори, но стоейки в антрето между вратите само̀, плачеше и молеше мама по-бързо да се върне. Мама не идваше. Закъсняваше с повече от час. Тогава то повдигна желязното резе, откачи куката с усилие, свали резето и отключи. Направи това, което му бе категорично забранено — отвори вратата и излезе на стълбите. Повече не можеше да чака, беше сигурен, че с мама се е случило нещо ужасно, следователно забраните, както всичко друго, са загубили смисъл. Слизаше по стълбите, хванал се за парапета, плъзгаше се по леда и плачеше високо. С някакво странно чувство, все едно е страничен наблюдател, слушаше рева си и жалните си вопли и мислеше, че това няма да му помогне. Не срещна никого на стълбището, но се надяваше, че навън ще види мама. Толкова ясно си представяше отъпканата пътека между преспите и в далечината, почти на кръстовището, мама, че престана да плаче. Хлапето се спря за няколко минути във вестибюла, където отстрани на входната врата имаше цели купчини сняг и кахлените плочки мъртвешки блестяха на пода. Беше пусто и студено като на улицата. То се замисли, дали да не мине през втория изход под стълбището — мама понякога се връщаше от работа именно оттам, защото пътят бе по-къс, макар и по-гаден заради изпражненията в двора.

Видението за мама между преспите на пътеката бе толкова ярко, че той решително тръгна към главния вход и хлъзгайки се по замръзналия под, едва отвори огромната врата.

Всичките й стъкла бяха избити още през септември, когато в двора на ВМА падна петстотинкилограмова бомба, и във вестибюла би трябвало да е толкова студено, колкото и навън. Но когато излезе на улицата го посрещна такъв мраз, че сълзите му замръзнаха и той инстинктивно затисна устата и носа си с ръкавицата. Студът беше неистов, свиреп, разкъсващ, озъбен и убиващ… Мама я нямаше в края на пътеката. Там бе пусто. И хлапето се хвърли напред, където нямаше никой, но където трябваше да бъде мама…

Два пъти се огледа. Веднъж — за всеки случай, и втория път — за да погледне слънцето.

То вече залязваше и се намираше зад гърба му. На фона на сивкавото небе то изглеждаше като размит къс ледена мъгла, пресечен от инверсионната следа от германския самолет-разузнавач. В това слънце и в това небе нямаше никакъв живот, нищо, освен обещание за скорошна и неизбежна смърт. Също както във високите повече от човешки бой преспи, както в мъртвите, слепи без стъклата на прозорците блокове, в бездимните, мъртви комини, в мъртвешката тишина и в зловещата липса на хора наоколо.

(Много години, десетилетия по-късно, когато вече нищо не бе останало от някогашното хилаво, полумъртво, плачещо момче, след като в хората беше умрял споменът за онзи мъртъв, завит с бял саван, пуст град, той продължаваше да помни и да мрази януари, бялата снежна пелена на улиците, онова мразовито, белезникаво небе и онзи заслепяващ къс мъгла — слънцето. Беше ги възненавидял завинаги, изцяло, до последната си капка живот…)

Момчето се тътреше (струваше му се, че тича с всички сили) по булевард „Карл Маркс“ и пресече кръстовището с късия булевард „Финландия“, където през октомври падна голяма бомба, която не се взриви (възрастните казаха, че била пълна с пясък, в който намерили бележка на руски: „Помагаме с каквото можем“). Отляво се издигаше сивото модерно здание, в което преди войната живееше красивата му съученичка Галя и в което сега по всяка вероятност никой не живееше. Предстоеше му още доста ходене до „райсъвета“, където работеше мама в „райжилотдел“. Тези думи бяха познати на момчето, но не означаваха нищо конкретно. Асоциираше ги с огромната сграда, в чиито пусти коридори миришеше вкусно на варена соя, както и с голямата студена стая, в която мама седеше зад бюро, отрупано с камари папки и документи…

Наоколо нямаше хора — само сняг, преспи, дървета, мъртви къщи с прозорци, заковани с шперплат… Отляво се издигаше висока стена, ограждаща територията на някакъв завод — преди войната тук бе винаги шумно, многолюдно, сновяха камиони, иззад стената се чуваха удари от желязо, тайнствено съскане, виеха се дим и пара, огромните порти внезапно се отваряха и през тях излизаше тържествено гърмейки и пухтейки, истински локомотив — задимен, мръсен и огромен. Известно време се движеше възхитително, свирейки по булеварда, после отново се скриваше на територията на завода, но вече през друга врата…

Сега релсите бяха покрити с дебел слой кристален сняг. До вратата лежеше на една страна жена — неподвижна, с вдървени разперени ръце, а светложълтото й лице светеше като лакирана шахматна фигура. На не повече от метър от нея се въргаляше вързоп, увит в червено одеяло, върху което бе наметнат вълнен шал. Вързопът мълчеше, но още шаваше, макар едва-едва.

Момчето мина край тях, погледна ги за миг и веднага забрави за тях. Намираше се в състояние на истеричен ужас и безнадеждност, което никакви впечатления не можеха да променят. Пък и, честно казано, това, което видя, не беше нищо особено… с изключение може би на факта, че вързопът още шаваше…

Стената свърши. Започнаха тухлени заводски постройки, а отдясно се отвори пресечка, в чийто далечен край бе училището, където момчето завърши първи клас. Сега го бяха превърнали в болница. Край нея се виждаха обгърнати в пара автомобили и сновяха хора. Мама я нямаше там и не можеше да я има…

Момчето се повлече напред — ходеше все по-бавно и по-бавно (а му се струваше, че бърза), подмина завоя при моста на Гренадирите и мъртвата, останала без купол църква и тогава се заредиха места, които не му бяха познати преди войната. Опозна ги напоследък, когато отиваше с мама в работата й. Трябваше винаги да отива с мама на работа, нищо че там беше студено и скучно. По-добре съвсем да замръзне, отколкото да загуби мама… по-добре скука или каквото и да е, но да не остава сам… Прииска му се да викне с пълен глас, но не му бяха останали сили.

Чу някакъв грохот… взривове… или изстрели. Или започваше вечерният артилерийски обстрел… или зенитните оръдия стреляха по немския самолет… Погледна към небето. Да, сигурно бяха зенитките. Край аероплана от нищото се появяваха и увисваха кълбета рижав, черен и бял дим. По-рано му беше интересно да ги наблюдава; не и сега. Сега нищо не му беше интересно…