Уилям Грифин
Ловците (13)

ЕДНО

Международно летище „Лихай Вали“

Алънтаун, Пенсилвания

10:35, 10 Август 2005

 

Докато „Гълфстриймът“ рулираше на „Лихай Вали“, Кастило забеляза специален агент Джак М. Бритън от Тайните служби на САЩ — облечен в розово сако на сини и бели ивици, жълта блуза с три копчета, светлосини панталони и лъскави мокасини с пискюли — облегнат на предния капак на единия от двата черни „Юкона“ с тъмни прозорци, за които Кастило бе почти сигурен, че са на Тайните служби.

С Бритън имаше трима мъже, по-скромно облечени, които по всяка вероятност бяха от местния клон на Тайните служби.

Кастило спря самолета.

— Върви да се оправиш е комитета по посрещането — подкани го Торине. — Аз ще се заема с документите и ще заредя. Та в тази връзка, защо не ми дадеш една от кредитните си карти?

Кастило разкопча предпазните колани, стана от пилотската седалка, подаде на Торине карта „Американ Експрес“, върна се в празния пътнически салон, отвори вратата и заслиза по стълбите.

— Хубаво самолетче — поздрави Бритън. — За пръв път го виждам.

— Как си, Джак? — Кастило стисна ръката на Бритън.

Бритън го запозна с останалите.

— Това са специални агенти Хари Ларсън и Боб Дейвис, а това е шефът им, специален агент наблюдател Фред Суонсън. И тримата са от Филаделфия.

— Аз съм стар приятел на Исаксън и Макгуайър — обясни Суонсън, докато се здрависваха.

— Значи знаете, че документите ми от Тайните служби са под въпрос.

— Знам, че идеята да ги получите е била на Джоел — отвърна Суонсън. — С две думи, сред приятели сте, подполковник.

— Наричайте ме Чарли — предложи Кастило. — Толкова отскоро съм подполковник, че когато някой го каже, се оглеждам, за да разбера за кого става въпрос.

Суонсън се разсмя.

— Предполагам, знаете, че и Джак не е очукан ветеран от Тайните служби! — продължи Чарли.

— Той ми разказа. Освен това призна, че Джоел го е вербувал, което означава, че е свестен човек. Освен това знам какво е правил във Фили. Исаксън разправя, че тъкмо когато искал да го прехвърли в охраната, ти си го отвлякъл, за да вършите нещо.

— А той — изобщо някой — разказал ли ти е за какво става въпрос?

— Джоел не каза нищо конкретно. Бритън се е затворил като мида. Когато попитах Макгуайър, той отговори, че ти си единственият, който можел да прецени дали имаме нужното ниво за достъп до секретна информация.

Кастило се замисли и кимна.

— Добре. Имате. Всичко, което ще ви кажа, е строго секретно по заповед на президента. Хайде да тръгваме и по пътя ще говорим.

— Къде отиваме? Към фермата ли? Там няма много за гледане — отвърна Бритън.

— Искам да видя какво представлява — отвърна Кастило. — Първо двамата с Джейк трябва да вземем по един душ и да се обръснем. След това да закусим. Полетът беше безкраен.

— Откъде пристигате? — попита Суонсън.

— От Буенос Айрес. Това е секретно.

Суонсън сви вежди, ала не каза нищо.

— Ние сме в хотел „Бетлихъм“ в Бетлихъм — уточни Бритън. — Не е като във „Фор Сийзънс“ баните не са мраморни — но има топла вода, кърпи и хубав ресторант и е близо до мястото, където отиваме.

— Супер.

— Предполагам, че и това е строго секретно — продължи Бритън. — Юнг се е обадил на Милър във Вашингтон, а Милър ми се обади на мен. Юнг бил в Маями и се канел да качи ковчега на Лоримър на самолета за Ню Орлийнс. Настоявал да разговаря с теб.

— И обратното — потвърди Кастило.

— „Ковчегът на Лоримър“ ли? — повтори Суонсън. — Може ли да попитам кой е Юнг?

— Дейвид Юнг е агент от ФБР, който вече работи за мен — обясни Кастило. — Жан-Пол Лоримър — американец, дипломат от ООН, затънал до шия в лайната на „Петрол срещу храни“, бе убит от неизвестни лица в имението си в Уругвай.

— Става интересно — отбеляза Суонсън.

— Тайните служби също са намесени — продължи Кастило. — Помолих Том Макгуайър да изпрати хора да наблюдават семейството на Лоримър, погребалния дом, самото погребение и всичко останало, за да видят дали няма да разпознаят някой от опечалените. Освен това така ще държат Юнг под око. Тези мръсници вече се опитаха да го отвлекат или направо да го ликвидират.

— Наистина е интересно — кимна Суонсън. — Нито Том, нито Джоел споменаха за тази работа.

— Казах ти вече, няма как да споменат — обясни Чарли.

— А онова, което ти казах за неизвестните лица, не беше съвсем точно. — Той погледна Бритън. — Джак, вече знаем кой е един от нинджите. Беше идентифициран — по пръстови отпечатъци — от едно уругвайско ченге като майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване.

— Ами? — възклика изумен Бритън.

— Подполковник, нали разбираш, че събуди любопитството ми? — подхвърли Суонсън.

— Да се качим в един от „Юконите“ — предложи Чарли.

— Можем да ти разкажем какво става, докато Торине приключи със самолета. Едва ли ще успеем да ти разкажем всичко, но поне ще започнем.

 

 

Петнайсет минути по-късно Джейк Торине подаде кредитната карта „Американ Експрес“ на шофьора на цистерната, който я прие, без да задава въпроси, прекара я през машината и я върна заедно със слип за подпис. Торине подписа слипа — със собствения си подпис, но щеше да е необходим експерт, за да забележи, че надрасканата фамилия е „Торине“, а не „Кастило“ — и закрачи по нажежения от слънцето асфалт към черния „Юкон“, в който се бяха качили Кастило и останалите.

Специален агент Боб Дейвис от Тайните служби слезе от джипа, сгъна средната седалка, на която се бе настанил, и се прехвърли отзад, на третата редица седалки, за да може да влезе и Торине.

— Ако не беше такъв образец на честност и почтеност, Чарли — отбеляза Торине, след като се запозна с агентите от Тайните служби и върна на Кастило кредитната карта — сигурно нямаше да платиш горивото и летищната такса. Подписах слипа с „Ейбрахам Линкълн“.

Тъй като никой не се засмя, той се оплака:

— Аз да не би да прекъснах нещо важно?

— Разказваме на господата мистерията — отвърна Кастило.

— Докъде сте стигнали?

— Как оставихме семейство Мунц в ранчото — отвърна Кастило. — Разказах им всичко, Джейк. Трябва ни помощта им.

— Намерихте ли някаква логика и последователност в цялата работа, господин Суонсън? — попита Торине.

— Не, полковник, абсолютно нищо. Да не говорим, че ме гризе диво любопитство по какъв начин вашите операции в стил Рамбо са свързани с мюсюлманите, които наблюдаваме денонощно, защото въпросът касаел националната сигурност.

— Кажи им, Джак — нареди Кастило.

— Добре — отвърна Бритън и замълча за миг, за да подреди мислите си. — Знаеш, Фред, че докато бях ченге във Фили, дълго време работих под прикритие в джамията „Ари-Тег“.

— Сигурно е било голям купон — подхвърли агент Дейвис от задната седалка. — Колко време успя да изкараш, преди да те надушат?

— Три години и половина, но те така и не ме надушиха.

— Силно впечатлен съм — отвърна Дейвис, без да крие възхищението си.

— И аз — потвърди Кастило.

— Веднага след като се върнахме от Уругвай — продължи Бритън, — чух, че друго ченге под прикритие в джамията „Ари-Тег“, мой приятел, Сай Филмор, се прецакал — ченгетата го открили да се скита без посока някъде в северната част на Фили и да си говори сам. Няколко дни по-късно научили, че е колега, и го прибрали в психиатрията на болница „Френдс“. Отидох да го видя.

— Той ми разказа, че ААЛГ били купили огромна ферма в окръг Бъкс, под която имало останали още отпреди Революцията железодобивни мини, където складирали храна и вода, за да се покрият, след като детонират атомна бомба с размерите на дипломатическо куфарче във Фили.

— Господи! — възкликна специален агент Дейвис.

— Ти прие ли думите му за чиста монета? — попита сериозно Суонсън. — Звучи ми неправдоподобно.

— Така е, знам — потвърди Бритън. — Така реши и главен инспектор Дъч Крамер, когато разбра. Първо, информацията идваше от Филмор, който от време на време изпада в пълно умопомрачение и дрънка врели-некипели, отделно историята звучеше като измислица. Крамер не съобщил дори на ФБР. Когато разказах на Чарли, и двамата с Макгуайър, предполагам и Исаксън също, решиха да поровят. Затова и вие сте в кюпа.

— Искаш да кажеш, че Джоел е знаел и не ми е казал и дума? — попита възмутен Суонсън. — Той ми надрънка разни дивотии за „денонощно наблюдение“ на онези шантавели и ми каза, че след време ще разбера каква е причината.

— Не си имал право на достъп до тази информация — обясни Кастило.

— Имам няколко разрешителни за достъп до секретна информация — обиди се Суонсън. — Три от четирите са поименни. Джоел го знае много добре.

— Не е имало как да ти каже — отвърна Чарли. — Само двама човека имат право да решат кой да бъде запознат.

Отговорът на подполковника не изненада Суонсън. Той кимна и предположи:

— Директорът на Националното разузнаване и секретарят на Вътрешна безопасност ли?

Кастило поклати глава.

— Президентът и аз.

— Само ти и президентът? Наистина съм впечатлен, подполковник — изви вежди Суонсън. — Значи човек на много високо ниво смята, че заплахата е истинска.

— Посланик Монтвейл приема заплахата за съвсем истинска. Щом огледаме, Джак, заминаваме за Вашингтон. Той иска да говори с теб лично.

— Мама му стара! — възкликна Бритън.

— Това ми напомня… — Кастило се сети за нещо. Посочи радиостанцията под таблото на „Юкона“. — Вързана ли е към комуникационната система на Тайните служби! Говоря за Вашингтон.

Суонсън кимна.

— Искам да съобщя на Монтвейл, че съм тук и че заминаваме за Вашингтон — заедно с Бритън — веднага щом приключим тук. Допълнително ще му съобщя в колко да ни очаква.

Суонсън кимна и натисна ревера си с пръст.

— Тук Пържола — заговори той. — Това чудо работи ли?

Отговорът долетя незабавно:

— Чувам ясно, без смущения.

— Съобщи на Голямото око, че дон Жуан е с мен и — ще намине да се видят — с Англичанчето — по-късно днес.

Допълнително ще съобщя за точното време на пристигане. Потвърди.

— Прието. Ще предам.

Суонсън се обърна към Кастило:

— Готово.

— Благодаря, въпреки че имам чувството, че току-що съм си записал час за зъболекар.

Суонсън се усмихна и попита:

— Кажи, подполковник, мислиш ли, че заплахата е истинска?

— Не — отвърна Кастило. — Говорих с хора, които са запознати с такива бомби, имат доста сведения за руснаците и не мислят, че е възможно да се получи, така че, ако трябва да залагам, ще заложа на тях.

— Защо? — попита Суонсън. — Говори се, че има поне сто такива куфарчета с атомни бомби, пръснати из цялата страна, скрити незнайно къде. Имаше един дезертьор от КГБ, който свидетелства пред Конгреса. Той определял местата, където да бъдат скрити.

— Дезертьорът се казва Сунев — отвърна Кастило. — След като от ЦРУ му създали нова самоличност като преподавател в колежа „Гринел“, един хубав ден той просто изчезнал, после се появил някъде в Европа, отново в редиците на КГБ.

— Значи ни е пуснал дезинформация? — попита Суонсън.

Кастило кимна.

— А ЦРУ са останали като насрани.

Кастило кимна отново.

— От всичко, което научих за бомбите — продължи Чарли — което, за съжаление, не е много, те са с размерите на куфар, не на дипломатическо куфарче. А стартовият механизъм е кодиран. Не мога да си представя, че руснаците ще тръгнат да раздават бомби, още по-малко с кода, при това на някакви пълни откачалки.

— Ами нашите приятели мюсюлмани?

— Според мен, ако те имаха бомба и кода, за да я детонират, досега да са я гръмнали. Руснаците си имат достатъчно неприятности с мюсюлманите.

— Не мога да си представя да им дадат атомна бомба. Че те като нищо могат да я гръмнат в Москва.

— И какво става с откачалките в Дърам?

— Откъде да знам. Първо искам да разбера откъде са докопали пари, за да купят тази огромна ферма. Джак ми казваше, че джамията „Ари-Тег“ не можела да си плаща наема.

— Платили са с чек за 1550000 долара, изтеглен от сметката на джамия „Ари-Тег“ от Клайд Дж. Матюс, счетоводител, и са го депозирали в „Мърчънтс Нешънъл Банк“ в Истън, подполковник — обади се специален агент Хари Ларсън.

— Клайд, или Абдул Хатами, е една противна гад — добави Бритън. — Той е главен молла^[1] в джамия „Ари-Тег“. Преди да открие Мохамед, нашият приятел Клайд ту влизал, ту излизал от пандиза още от времето, когато бил на петнайсет. Вкарвали го в панделата главно заради наркотици, но има и по-тежки провинения — въоръжен грабеж, опит за убийство и какво ли още не. Излежавал петгодишна присъда за фалшификация на здравни осигуровки, когато приел исляма.

— Сметката на господин Матюс е била открита преди шест седмици с шестстотин в брой — продължи Ларсън. — След това почти не е пипана — две дребни суми за бензин, подписани от Матюс, и двете за една и съща бензиностанция в Ригълсвил — сметките и датите са попълнени от друг…

— Господин Матюс спокойно може да бъде наречен инвалид в правописа — прекъсна го Бритън с женски глас, който накара останалите да се разсмеят.

— Преди два дни чекът, депозиран за фермата, е бил изтеглен — продължи Ларсън. — Сумата е за 1950000, изпратена от цифрова сметка в „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“ на Каймановите острови. — Той замълча и погледна Кастило. — Не знам дали ти е известно, подполковник, но на Каймановите острови пазят банковата тайна дори по-строго, отколкото в Швейцария.

— Знам. Не защото съм умен, а защото специален агент Юнг ми каза. Той е нашият експерт по чуждестранно банково дело и мръсни пари.

— Не че гори от желание да се занимава с тази работа — обясни Бритън.

— Вече проглежда, Джак — обясни Кастило.

— Кога е започнал да проглежда? Преди или след като са го гръмнали?

— И така — продължи Ларсън малко нетърпеливо, — шансовете ни да открием на кого е сметката, са почти нулеви. В деня, в който е бил издаден чекът, който покрива исканата за фермата сума, е бил издаден втори чек за 59805.45 долара за „Фред Бийнс Кадилак Буик Понтиак GMC“ ООД, регистрирани на Норт Ийстън Роуд в Дойлстаун. Сумата била за кадилак „Ескалейд“, бял.

— Както вече ви казах — обади се отново Бритън с женски глас, — ако не искате да привличате внимание, си купете бял кадилак „Ескалейд“.

Дори Ларсън се разсмя.

— Този тип много ли е умен и хитър, Джак? — полюбопитства Ларсън.

— Уличен тарикат, с петгодишен стаж по престъпност в „Луисбърг“. Може да е невежа, но в никакъв случай не е глупак. Опасен тип е.

— Самият Матюс изтеглил десет хиляди долара в брой — продължи да разказва Ларсън.

— Нищо не знаех за тези неща — призна Кастило. — Данъчните не са ли проявили интерес?

— Може и да не повярваш, подполковник, но има и неколцина готини данъчни. Научих повечето от онова, което ме интересуваше, от единия, който ми е приятел.

— Той умее ли да си държи устата затворена? — попита Кастило.

Ларсън кимна.

— На тях им съобщават, когато има движение на суми от десет хиляди и нагоре. Когато Матюс изтеглил десетте хиляди в брой, моят човек вече имал право да рови и разпитва.

— Когато го попитах дали, ако аз получа депозит от почти два милиона от офшорна банка, няма да ми се наложи да отговарям на някои въпроси, той отвърна, че данъчните веднага ще започнат с въпросите. Но не и ако си джамия. Джамията „Ари-Тег“, поне според данъчните, е религиозна институция. А религиозните институции не са длъжни да посочват членовете или дарителите. Не плащат и данъци.

— Мама му стара — ядоса се Кастило.

— Според мен цялата тази работа с атомните бомби куфарчета е пълен абсурд — заяви Ларсън. — Само че всичките тези пари…

— И парите, и да не изключваме факта, че Абдул Хатами и верните му мюсюлмани са помогнали на Благословените легиони на Мохамед да откраднат онзи „727“ — намеси се Бритън. Обърна се към Ларсън: — Вие знаете ли за самолета?

— Джоел ми каза — ухили се Ларсън и посочи Торине и Кастило. — Тези двамата го откраднали и го върнали. Подполковник, да не би да мислите, че парите идват от терористите?

— Нямам никаква представа откъде идват — призна начумерен Чарли. — Ще ви кажа само, че терористите не са глупави. Да не би да мислите, че ще дадат на този нещастник два милиона долара само защото го харесват, или за да ни забаламосат, защото са знаели, че ще разберем? Няма такова нещо. Въпреки това нищо не мога да кажа със сигурност.

Намеси се и Суонсън:

— Следвай пътя на парите. Говоря от опит, въпреки че в този случай нямам никаква представа какво да направиш. А Ларсън е напълно прав за банковата тайна на Кайманите.

— Разполагаме с кодиран списък, на който според нас са имена и адреси, извадени от тефтера, който намерихме в сейфа на Лоримър — обясни Кастило. — Досега, гениите във Форт Мийд би трябвало да са го декодирали. Освен това у мен са материалите, събрани от Ерик Кочиан за европейското участие в измамите, свързани с „Петрол срещу храни“. Представителят на ЦРУ в Париж знае много за САБД…

— Това пък какво е? — прекъсна го Ларсън.

— Атомните куфарчета — обясни Кастило. — Руснаците ги наричат „Специални атомни боеприпаси за диверсии“. Той вече пътува за Вашингтон. Може и да е пристигнал. В Буенос Айрес има двама агенти на ЦРУ, които също знаят разни неща по този въпрос. Знаем, че един от нинджите е кубински шпионин от върховете. — Той замълча. — Като цяло, информацията, с която разполагаме, е много разхвърляна. Можем единствено да се опитаме да навържем онова, което знаем. — Той въздъхна шумно. — Може ли да отидем да закусим?

ДВЕ

Шосе 212

Близо До Дърам, Област Бъкс, Пенсилвания

11:55, 10 Август 2005

 

Радиостанцията на Тайните служби в черния „Юкон“ се включи, докато следваха криволичещия провинциален път.

— Пържола?

— Слушам.

— Голямото око пита къде е дон Жуан в момента, накъде сте се отправили и ориентировъчно време на пристигане. Ще изпрати такси.

Суонсън погледна Кастило.

— Не му казвай къде сме — нареди Кастило. — Джейк, нали отиваме в Балтимор?

— Международно летище Балтимор/Вашингтон „Търгуд Маршъл“ — поправи го Торине.

— Ще съобщя за часа на пристигане, когато разполагам с точната информация — заяви Чарли.

— Дон Жуан пътува за международното летище Балтимор/Вашингтон. Ще съобщи допълнително часа на пристигане — докладва Суонсън в боднатия на ревера микрофон. — Край на връзката.

Кастило забеляза любопитството в погледа на агента.

— Пет пари не давам дали знае къде съм — обясни Чарли. — В момента не искам да знае къде съм.

Суонсън кимна.

 

 

— Входът за фермата е на около шестстотин метра надясно — посочи Суонсън пет минути по-късно. — От магистралата не се вижда почти нищо — само непавирания път. Имам хора — много са добри — в една къща от другата страна на магистралата, които снимат всички, които минават по този път. Казахме на собственика на къщата, че разследваме наркотрафик.

— Засега ги познавам всичките — обади се Бритън. — До един са от джамията „Ари-Тег“.

— Имаме и една „Чесна 172“. Прелита над фермата на всеки два часа и снима — поясни Суонсън. — Има паркирани три каравани пред къщата…

— Нови — прекъсна го Бритън. — Това ме кара да се питам откъде са намерили пари.

— И един форд пикап, от онези е двата реда седалки, също нов, регистриран на името на джамията във Филаделфия.

— Пак ще попитам откъде имат пари? — обади се Бритън.

— Добре. — Суонсън посочи тъмния прозорец. — Пристигнахме. Пътят се вие около хълма до фермата. Железодобивните мини са под хълма. От задната страна.

Кастило забеляза стръмен хълм, обрасъл с дървета, и за малко да пропусне пътя, когато „Юконът“ мина покрай него.

— Няма много за гледане — напомни му Бритън.

Кастило не отговори веднага.

— Няма да е зле да погледна снимките — предложи той.

— Бия те по точки, подполковник — засече го Бритън. — Онези, на които е къщата, бяха изпратени — имейлите и дигиталната фотография са страшна работа, нали? — на Дъч Крамер и Том Макгуайър пет минути след като са били снимани. Въздушните снимки са изпратени по същия начин десет минути след като „Чесната“ е кацнала в Алънтаун. Засега непознати лица няма.

— Това ли е всичко тук? — попита Кастило.

— Аха — отвърна Суонсън и попита: — Къде искаш да отидем? В хотела ли?

— Господи, забравихме да ядем! — обади се Торине.

— Има ли някой „Макдоналдс“, или нещо друго — още по-добре „Уендис“ по пътя към летището? — попита Чарли.

— Значи бръсненето и душът отпадат? — попита недоволно Торине.

— Искам да се добера до Вашингтон и да се обадя по обезопасен телефон колкото е възможно по-бързо, Джейк — отвърна Кастило. — Трябва да поговоря с Юнг и да разбера какво става, преди двамата с Джак да се срещнем с дракона.

— Последното нещо, което ядох, беше едно жилаво студено еквадорско пилешко бутче някъде над Тихия океан — мрънкаше Торине. — Да не говорим, че беше толкова отдавна, че дори не помня.

— Това са те, Военновъздушните сили — засече го Кастило. — Ако някоя дългокрака руса стюардеса със зашеметяваща усмивка не им сервира пържола, те страдат.

— Във Военновъздушните сили ни учат никога да не се държим грубо с нисшестоящите офицери — заяде се Торине. — В твоя случай, ще направя изключение. Майната ти, подполковник. Не ми се закусва с противен хамбургер.

Кастило се разсмя.

— Прав си, Джейк. И на мен. Тъй като Монтвейл ще ни прати такси, дай да се обръснем и изкъпем.

— Единствената ми чиста риза и бельо са в самолета — отвърна Торине.

— Ще се преоблечем на път към Балтимор — предложи Кастило.

— Ако трябва да говориш с твоя човек, Юнг, в Ню Орлийнс — предложи Суонсън — и ние го пазим там, щом стигнем в хотела, ще дам номер на колегите и Юнг ще ти позвъни. Линията няма да е обезопасена, но нали лошите така си общуват и никой не ги засича?

— Вие сте върхът, господин Суонсън.

— Всички така разправят.

ТРИ

Международно летище „Търгуд Маршъл“

Балтимор/Вашингтон

Балтимор, Мериленд

13:50, 10 Август 2005

 

„Юкон XL“ на Тайните служби ги чакаше пред сградата за техническо обслужване.

Както повелява традицията на Тайните служби, лицето на агента си остана безизразно, когато се качи на „Гълфстрийма“ и завари Кастило на колене в пътническия салон да вади „Узи“, „Микро Узи“ и „Ругер“ със заглушител .22 калибър от чекмедже под едно от канапетата и внимателно да ги подава на Торине и Бритън.

Когато Кастило се качи на предната седалка на джипа, до агента, искаше да попита къде отиват, но агентът заговори в микрофона на ревера:

— Тръгваме от „Търгуд“ към „Айзенхауер“ — докладва той — с дон Жуан, Линдбърг^[2] и Англичанчето. Съобщете на Голямото око. Приблизително време на пристигане 15:15.

— Чарли — обади се Торине, — защо ми се струва, че има нещо подигравателно в кодовото ти име, докато Англичанчето е много подходящо за Бритън, както и Линдбърг за мен?

— Защото си прекалено тъп, за да го разбереш, но вас все такива ви подбират в авиацията.

— Аз какво да правя, докато вие двамата сте с Монтвейл?

— Отваряй си очите и ушите, може да научиш нещо полезно.

— Трябва ли да присъствам?

— Трябва — отсече Чарли.

ЧЕТИРИ

Кабинета на директора

На Националното разузнаване

Сграда „Айзенхауер“

Вашингтон, Окръг Колумбия

15:15, 10 Август 2005

 

Кабинетът на посланик Чарлс У. Монтвейл в сграда „Айзенхауер“ не бе особено впечатляващ за човек с толкова власт, наречен от медиите Новия цар на разузнаването. Състоеше се от две малки, оскъдно обзаведени, стаи и първото, което хрумна на Кастило, когато го видя, бе, че е дори по-малък от кабинета на секретаря на Вътрешна сигурност, Матю Хол.

Имаше причина да е така. И Монтвейл, и Хол имаха значително по-големи и много по-богато обзаведени кабинети на други места. Основната цел на офисите им в „Айзенхауер“ бе да има къде да чакат и приемат обаждания, докато президентът намереше време да ги вмъкне в натоварената си програма.

Членове на кабинета, като секретар Хол, както той веднъж бе признал на смях пред Кастило, не можели да си позволят да седят бездейни и да чакат пред Овалния кабинет също като прегрешили ученици, привикани в кабинета на директора заради поредната лудория. Това не влияеше никак добре на имиджа им.

Кастило се изненада, че Монтвейл не го накара да чака. Секретарката му — по-точно казано изпълнителната асистентка, всъщност както и да я наричаше — се приближи до кабинета на Монтвейл и отвори вратата в мига, в който те влязоха от коридора.

— Подполковник Кастило и още двама господа са тук — обяви тя.

Кастило не чу отговор, но след секунда секретарят повиши глас:

— Влизайте, господа.

Кастило влезе пръв и усети как рефлексът на Павлов се връща и го подтиква изключително успешно да козирува и изреве: „Подполковник Кастило се явява по ваша заповед, господине!“

— Добър ден, господин посланик — поздрави Кастило.

— Здрасти, Чарли — отвърна Монтвейл.

Кимна на Торине.

— Как сте, полковник?

След това погледна Бритън.

— Много добре — подхвърли с усмивка той. — Розово, жълто и синьо се връзват. Само че хората не си представят подобно облекло, когато се каже агент от Тайните служби.

— Аз наблягам на тайното в Тайните служби, господин посланик — обясни Бритън.

— По скалата от едно до десет, Бритън — продължи сериозно Монтвейл, — какви са шансовете във Филаделфия да бъде детонирана атомна бомба?

— Нула цяло нула нула едно, господин Посланик — отвърна без капка колебание Бритън.

— Този отговор ми се струва заучен.

— Очаквах подобен въпрос, господин посланик.

— Подполковник Кастило ли те предупреди да очакваш подобен въпрос?

— Не. Но не предполагах, че искате да ме видите, за да обсъдим начина ми на обличане.

— Сега вече ми е ясно защо подполковник Кастило те харесва — отвърна Монтвейл. — Ти си точно толкова наперен всезнайко, колкото е и той. Искам да помоля двама ви с полковник Торине да излезете за малко. Може би няма да е съвсем за малко, но се налага да поговоря насаме с подполковника. Кажете на Джоан да не ме свързва с никого, освен с президента, и да ви направи кафе.

— Добре, господине — отвърна Бритън. — Благодаря.

— Благодаря, господин посланик — обади се и Торине, обърна се и последва Джак навън.

Монтвейл изчака да затворят вратата.

— Чарли, надявам се, разбираш колко много зависи от твоята преценка и преценката на Бритън относно заплахата от САБД.

— Поговорих с някои хора, господине. Оказва се, че…

Монтвейл вдигна ръка като регулировчик, за да го накара да замълчи.

— Изчакай до брифинга — нареди той.

— Мислех, че това е брифингът — учуди се той.

— Точно сега трябва да поговорим за любовното ти гнезденце в „Мейфлауър“, което струва по хиляда и сто долара на вечер — надигна глас Монтвейл.

— Какво за него, господине?

— Така го нарича репортерът от „Уошингтън Поуст“ К. Хари Уилан-младши, носител на награда „Пулицър“. Не. Онова, което Хари е казал, когато се е обадил на секретар Хол и му е признал, че има намерение да намекне някои неща в материала си и за да е честен, искал да чуе и неговата версия, преди да публикува статията, било, че се намира в мотел „Моника Люински“. — Той замълча и се усмихна хищно. — Той умее да се изразява доста цветисто.

— За какви намеци става въпрос?

— Че офицер от Разузнавателното управление към МО на САЩ, който се казвал Кастило, пилее парите на данъкоплатците в „Мейфлауър“ и къде ли не другаде по света.

„Мама му стара!“

— Това пък откъде се взе? Никога не съм имал нищо общо с РУ към МО.

— Я си помисли — нареди Монтвейл — и ми кажи кое е първото име, които ти идва наум?

Три секунди по-късно Кастило каза:

— Госпожа Патриша Дейвис Уилсън.

Монтвейл кимна.

— Дяволите да я вземат!

— Казват, че разгневената жена и мълчанието са несъвместими понятия. Защо не си го запишеш и не си го припомниш следващия път, когато плътските желания те накарат да забравиш какво е предпазливост и по отношение на кариерата ти, и на мисията, възложена от президента.

— Следващия път ли? Какъв следващ път? Това е краят. Проблемът е как да опазим мисията да не потъне с мен. С мен е свършено. Единственото, на което се надявам, е да ми позволят да се оттегля с достойнство в името на добрата ми служба досега и да се покрия някъде, преди въпросният репортер да ме открие. Щом напусна, няма дори да ми се налага да разговарям с този тип — ако все пак успее да ме намери — а ми се струва, че няма начин да успее. От армията спокойно могат да кажат, че отдавна вече им е известно, че въпросният офицер с любовното гнезденце си е подал оставката и нямат никаква представа къде се намира бившият подполковник Кастило. И между другото, никога не съм работил за Разузнавателното управление към МО. — Той замълча за секунда. — Генерал Нейлър знае ли?

Монтвейл кимна.

— Няма да му стане никак приятно, но ако двамата с Шумейкър се разберат, утре до обяд ще съм напуснал армията и няма да има и следа от мен.

Монтвейл продължаваше да го наблюдава.

— Едгар Дешамп пристигна ли? — попита Кастило.

Монтвейл кимна.

— В такъв случай, господине, предлагам ви да го задържите, докато ви остане удобен момент да препоръчате на президента той да поеме операцията.

— И защо е нужно това, подполковник? — попита тихо Монтвейл.

— Не виждам по какъв друг начин мога да опазя операцията. Той е запознат с почти всичко, няма начин някой да успее да го свърже с мен или с операцията, нито пък с хората, с които досега работех. Щом замина и той заеме мястото ми, ще се срещна с него, за да му обясня онова, с което не е запознат. Операцията в никакъв случай не бива да се проваля.

— И защо му е на Дешамп — попита Монтвейл, — след като знае какво се е случило, да поема подобна отговорност? Ако бях на негово място, щях да реша, че това е номер, за да ме отстранят по най-безболезнения начин. Би казал, че господин Уилън няма да се откаже от материала си единствено защото не може да те открие.

— Той е професионалист, господин посланик. Познава рисковете. Върши тази работа отдавна. Ще поеме работата. Да не говорим, че ще я свърши по-добре от мен.

— Нека да се разберем, Чарли. Имаш намерение тихо и кротко да си събереш нещата и да потънеш някъде в неизвестност. Ще платиш за плътските си прищевки с професионално самоубийство, така ли?

— Аз лично не бих се изразил по този начин, господин посланик, но да, така е. Аз изчезвам, а операцията продължава. Нямам по-добра идея.

— Добре, че аз имам.

— Как така, господине?

— Добре, че аз имам — повтори Монтвейл. — По-точно казано, имах.

— Какво искате да направя, господине? — попита Кастило.

— Ще ти кажа веднага какво направих, подполковник. Когато секретар Хол ми позвъни и ми съобщи, че К. Хари Уилън младши искал да говори с теб за любовното ти гнезденце, което струва по хиляда и сто долара на вечер, аз му предложих да покани господин Уилън на обяд с двама ни в една от частните зали в комплекса „Небраска“.

„Какво?“

— Как така, господине?

— Беше му съобщено, че там ще му кажем всичко. Предиожих майор Милър да си облече униформата, да дойде в инвалидна количка — последния път, когато Милър дойде да ми разкаже какво си намислил, беше в цивилни дрехи, с патерици — две — което събуди съчувствието на всички, но не чак толкова, колкото би събудил един герой от войната в инвалидна количка — да му разкажем за какво става дума и да го поканим и него.

— Споделих със секретар Хол, че господин Уилън обожава стриди, печена на скара пъстърва от Колорадо и калифорнийско шардоне — „Джъджес Пийк“. Казах на секретар Хол, че ако изтърпи стридите и рибата, ще му пратя цяла каса „Джъджес Пийк“.

— Когато изпратих виното, изпратих и екип специалисти да инсталират микрофони в залата и да инструктират Милър как се използват.

„Господи, той ми разказва как е сложил микрофони в трапезарията на Хол. Защо?“

По мое нареждане, Милър чакаше в кабинета ти, когато пристигнах в комплекса „Небраска“. Господин Уилън вече се бе настанил в залата заедно със секретар Хол. Няма да забравя отговора на Милър, когато го попитах в какво настроение е господин Уилън.

— Милър отвърна: „Господин посланик, по изражението му личи, че няма търпение да ни закове за назидание“.

Тогава вкарах Милър в количката. Коляното му бе увито в много повече бинтове и марля, отколкото бе необходимо. Погледът на Уилън заблестя. А когато му казах, че Милър ти е съквартирант в мотел „Моника Люински“, направо му идваше да вие от удоволствие.

— Господин Уилън каза: „Искам да разбера всичко. Какво ви е на коляното, майоре?“

— „Всяко нещо с времето си, Хари, отвърнах аз. Ще ти разкажа всичко. Но преди това съм сигурен, че майор Милър би искал да пийне нещо“.

— Господин Уилън пиеше мартини. Голямо!

„Нямам никаква представа накъде бие, помисли си Кастило. Но разказва с такова огромно удоволствие“.

— Беше направено с най-силната полска водка. Сервитьорът бързо наля мартинита и на нас двамата с Милър. Нашето беше сто процента вода с лед и малко лимон, с две коктейлни лукчета.

— Опитали сте се да го напиете, така ли?

— Нищо подобно. Той трябваше малко да живне, да се поразвесели. Никога не се знае какво ще направи един пиян човек — отвърна Монтвейл.

— А защо искахте да се развесели?

— А, да. Първо го поздравих за статията, която бе пуснал за сенатор Дейвис във вчерашния „Поуст“. Сенаторът използвал самолет също като твоя, който принадлежал на корпорация, на която й бил даден договор за междущатска магистрала. Хари беше на седмото небе.

— Там си и остана след трите бутилки „Джъджес Пийк“ и чилийските стриди.

— Докато обядвахме печена пъстърва, пийнахме още шардоне. Господин Уилън вече бе започнал да ни разказва за журналистическата си кариера, как започнал в някакъв седмичник, как си проправил път през провинциалната преса, за да се добере до „Поуст“. Разказът му беше безкрайно дълъг и тъй като останах невероятно впечатлен от журналистическата му находчивост, не спрях да задавам въпроси.

— Междувременно виното се лееше и той не се сети да спомене и дума за подполковник К. Г. Кастило.

— Този репортер не усети ли какво става?

— Накрая му стана ясно, че го манипулираме, или се усети, че не е спрял да говори през всичкото време. По едно време се обърна към Милър. „Попитах ви какво ви е на крака и така и не получих отговор“.

— Аз бързо се намесих. „Майор Милър получи тежки рани в Афганистан и много скоро ще се пенсионира. Свалиха хеликоптера му“.

— Уилън скочи. „Тогава какво прави в Звеното за организационен анализ? И какво е това Звено? Какво се прави там и за кого?“ И все в този дух. Започна да реди въпросите един след друг.

— Попитах го дали е чувал за Защитна асоциация на „Уест Пойнт“. Той побърза да каже: „Разбира се, че съм чувал. Защо я споменавате? От какво трябва да бъде защитаван майор Милър? И кой го защитава?“

— Вече предполагах, че съм го спипал — продължи Монтвейл. — Обясних му, че Милър е този, който защитава. Затова бил в апартамента в „Мейфлауър“.

— Уилън реши, че най-сетне сме дошли на въпроса. От какво те бил защитавал Милър?

— „Със съжаление трябва да призная, че го защитава от него самия, отвърнах аз и продължих: Майор Милър е пациент на болница «Уолтър Рийд». Ходи там всеки ден на терапия за коляното и останалите си рани. Когато Милър чу, че въпросният майор — сега вече подполковник — Кастило е в беда, попита — това, разбира се, бе неофициално — с какво може да му помогне. Били са колеги в «Уест Пойнт» и бойни другари. Беше му разрешено, разбира се — неофициално“.

— Казахте на онзи тип, че Милър ме защитава? — попита Кастило неспособен да повярва на чутото. — От какво?

Монтвейл не обърна никакво внимание на въпросите му.

— При тези думи Уилън се разтрепери — разказваше Монтвейл. — Знаеше, че има нещо интересно.

— „Да не би Кастило да е в беда?, попита той. Да не би да е във връзка с мотел «Моника», който струва по хиляда и сто долара на вечер?“

— При което аз отговорих — продължи Монтвейл, — че никак не съм изненадан, че опитен журналист като него е открил за апартамента в „Мейфлауър“ и за „Гълфстрийма“.

„Казал е на репортера за «Гълфстрийма»? Накъде отива цялата тази работа?“

— Уилън призна, че бил чул, въпреки че по изражението му бе очевидно, че няма понятие за самолета.

— След това обещах да му разкажа подробности, за които той нямаше никаква представа, и му разкрих, че си платил седем милиона и половина за онова, което се страхувах, че в най-скоро време ще нарече летящото ти любовно гнезденце. Накрая му обясних, че за последно сме те чули, когато си отпътувал за Будапеща.

— Много внимателно обмислих възможността да му разкажа и за Будапеща, но прецених, че ако греша, ако не ми е в кърпа вързан, може да започне да задава неудобни въпроси. По този начин сложих край на всичките му въпроси още в зародиш.

— По дяволите, просто не знам какво да кажа — отвърна Кастило.

— Аз ще ти кажа кога очаквам отговор от теб, подполковник — заяви спокойно Монтвейл. — Сега е важно да ме изслушаш. Нямаме много време.

„Много време ли? Време за какво?“

— Извинете, господине.

— Както трябваше да се предполага, Уилън каза, че се надявал да му обясня откъде офицер от армията разполага с толкова пари, че да отсяда в „Мейфлауър“ и да си купи „Гълфстрийм“.

— Веднага отвърнах, че ще му разкажа всичко, защото знам, че рано или късно сам ще открие, но и защото го познавам достатъчно добре и имам пълно доверие на преценката му, на почтеността му и на патриотизма му.

— В този момент, за частица от секундата, ми мина през ума, че съм прекалил. Той може и да се наливаше с вино, но в никакъв случай не беше глупак.

— Както предполагах, следващите му думи бяха: „Защо имам чувството, че ме будалкате?“

— Не му отговорих. Вместо това извадих служебното ти досие от куфарчето си и го оставих пред него…

„Служебното ми досие ли каза? Откъде, по дяволите, е намерил служебното ми досие? Не трябва ли да е засекретено от командване «Секретни операции» в Тампа, където никой няма достъп до тях?“

Монтвейл забеляза изражението на Кастило, разбра какво означава, и реши да обясни:

— Одеве ме попита дали генерал Нейлър е запознат с положението, в което си се забъркал. Знае, разбира се, и как си се запознал с госпожа Уилсън в Ангола, и за недискретния ти мимолетен флирт с нея. Въпреки това трябваше да го убеждавам, за да се съгласи, че това е единственият начин, но който можем да се справим с положението, и да разреши да взема досието ти.

— Това си беше чист късмет, защото, щом му обясних какво става, той ми разказа доста трогателни подробности от живота ти, които се оказаха безценни.

„Трогателни подробности ли? Мама му стара! Това пък какво трябва да означава?“

— И така, след като напомних на господин Уилън, че според Закона за свобода на информацията нито той, нито някой друг има право да използва личните ти данни, предложих да му разкажа всичко, което ми е известно за забележителната ти служба, а той можеше сам да се увери, че не го лъжа, като провери документите, които бях поставил пред него.

— Позволихте ли му да види досието ми? Господи, вътре има толкова много секретна информация. Част от мисиите, в които съм участвал, са все още засекретени. Нали тъпото досие се пазеше в сейф в Тампа?

— Целият ти живот е с гриф „Строго секретно“. Господин Уилън остана силно впечатлен. Започнах с отличията, които си получил — и държа да призная, че дори аз останах впечатлен, подполковник — започнах с първото ти отличие като летец и „Пурпурното сърце“, за които изтъкнах, че си заслужил още като момче, непосредствено след завършването на „Уест Пойнт“ и завърших с последното „Пурпурно сърце“ в Афганистан.

— Когато приключих, вече знаех, че Уилън се е вързал, защото си беше наложил строгото журналистическо изражение и заговори много сериозно: „Добре. Наистина впечатляващо. Но нека да се върнем на любовните гнезденца, и двете. Искам да ви кажа, че знам всичко за въпросния Карл Госингер“.

— Попитах го: „Значи знаете абсолютно всичко за Карл Вилхелм Госингер, така ли?“, а той отвърна: „Както и че любовното гнезденце в мотел «Моника Люински», което струва по хиляда и сто долара на вечер, е регистрирано на негово име. Той се води вашингтонски кореспондент на «Тагес Цайтунг». Никой не е чувал за него, а аз така и не успях да го открия. Но и това ще стане“.

— Успокоих го, че вече го е намерил, че ти и Госингер сте едно и също лице…

— Господи!

— И че си извънбрачно дете и не познаваш баща си. Че майка ти е била германска тийнейджърка, чието моминско име е било Госингер.

— Нямате право да разгласявате това! — избухна Кастило. — Това е личен въпрос.

— Аз, разбира се, помислих, че става въпрос за нещо лично, преди да реша как да се справя с Уилън, и стигнах до заключението, че да защитя президента на САЩ и някои членове от кабинета, да се разкрият хората, които стоят зад убийството на Мастърсън, са по-важни въпроси, отколкото неудобството, на което ще те подложа. Схващаш ли картинката, подполковник? Ако си беше държал висулката зад ципа, където й е мястото, сега нямаше да водим този разговор, нали?

„Дяволите да го вземат… прав е!“

— Така е, господине. Нямаше. Моля да ме извините за избухването.

— Майната му на избухването, Кастило. Извини се за това, че не си мислил, когато е трябвало.

— Слушам, господине. Постъпката ми е непростима, господине.

Монтвейл погледна студено Кастило, след това продължи да разказва. Гневът в гласа му се бе стопил.

— И така, казах на господин Уилън, че баща ти е бил тийнейджър, американски пилот на хеликоптер, който загинал за родината, без дори да знае, че оставя син след себе си. Разбира се, подофицер 1-и клас Хорхе Алехандро Кастило бил истински герой, легенда както в авиацията, така и в армията.

— По изражението му личеше, че е впечатлен, че мислеше, че го лъжа. Аз обаче не бях приключил.

— Попитах го дали знае кой е генерал Нейлър, и той, разбира се, отвърна, че знае. След това му разказах как генерал Алън Нейлър е бил замесен в сагата на подполковник Кастило.

— Не искам да знам какво още сте казали на този човек, но разбирам, че се налага да ви изслушам.

— Точно така — потвърди Монтвейл. — Казах на господин Уилън, че когато си бил на дванайсет, на майка ти, единствената наследница на богатството на семейство Госингер — подхвърлих, че съм сигурен, че му е известно, че веригата „Тагес Цайтунг“ е собственост на фирма „Госингер“ — той кимна, въпреки че съм готов да се обзаложа, че чуваше тази подробност за пръв път — й била поставена диагноза рак в последен стадий. Обясних му как майка ти се обърнала към офицер от американската армия — по-точно към майор Алън Нейлър, чиято част била наблизо — и помолила за помощ да открият бащата на сина й, който бил американец, и му обяснила защо се налага.

— Разкрих, че Алън Нейлър обещал с известна неохота да направи каквото е по силите му, тъй като не уважавал офицери, които изоставяли незаконните си деца, и тъй като бил силно притеснен какво ще стане, когато подобна отрепка научи, че ще му падне огромно богатство.

— Когато се заел с въпроса, научил, че баща ти бил награден посмъртно с „Медал на честта“, че е син на видно и не по-малко богато семейство в Сан Антонио. Тогава дошъл въпросът какво ще кажат семейство Кастило за извънбрачното дете на Алехандро.

Гневът на Кастило започна да се надига отново.

— Защо, по дяволите, му разказахте всичко това? Не ми трябва ничие съжаление.

— Значи и останалото няма да ти хареса — отвърна Монтвейл. — Докато му разказвах всичко, което знам за горкия Чарли Кастило, едва не се разплаках.

— По дяволите! — прошепна Чарли.

— Казах му, че проблеми нямало. Баба ти погледнала снимката, която Нейлър й показал, и заявила: „Има очите на моя Хорхе“. И още същия ден се качила на самолет за Германия.

— След това обрисувах трогателна картина на бедното извънбрачно дете, останало сираче, попаднало в чужда страна, чиято култура не познавало, където можело единствено да си спомня покойната си майка и да слуша легенди за баща си, как след това постъпило в „Уест Пойнт“, за да е достоен син на баща си. Отново изброих получените отличия…

— Господин посланик — прекъсна го Кастило. — Според мен всичко това няма да спре журналиста. Напротив, ще реши, че е попаднал на сочна клюка…

— Ако бъдеш така любезен да ме изслушаш, подполковник — сряза го с леден глас Монтвейл, — ще ти кажа какво направих.

— Извинете.

— Завърших разказа за трогателния ти житейски път, като му обясних как си откраднал хеликоптер в Афганистан, за да спасиш екипа на Милър, като си рискувал не само кариерата си, но и живота си.

— Господи!

— Когато чу това, господин Уилън стана подозрителен. „Господин посланик, попита той, простете ми, но това не е ли било проява на лудост?“

— Аз го погледнах тъжно и отвърнах: „Именно. Пълна лудост, необмислена импулсивна постъпка. Майор Кастило започнал да се изчерпва. Всеки има точка на пречупване, а Кастило бил достигнал своята“.

— С други думи, му намекнахте, че съм луд.

— Може и така да се каже. Казах му, че от Афганистан са те върнали у дома за напълно заслужена почивка. Намекнах, че в самолета на връщане от Афганистан си решил, че всичко е към края си, и си решил, да се позабавляваш, преди да се срещнеш с онази с косата. Решил си да платиш за всички удоволствия от личното си богатство, нещо, което никога досега не си бил правил. Което било поредното доказателство, че си преуморен… изтощен.

— Обясних му, че по това време Асоциацията на „Уест Пойнт“ решила да се намеси, по-точно генерал Алън Нейлър. Обясних му, че Нейлър не знаел какво да прави с теб. Докато си в такова състояние, не можел да ти повери командването на определения батальон. Не само че си пиел, ами си преследвал всяка жена, която ти се изпречела на пътя, и ако продължавало така, много скоро си щял да бъдеш освободен от длъжност.

— Господи! Това истина ли е?

— Нямал желание да те вкара в психиатрична клиника, защото, ако това влезело в досието ти, отрязвало всички шансове да станеш генерал.

Монтвейл замълча, когато забеляза изражението на Кастило, и добави:

— Това бе първата ми мисъл. Генерал Нейлър никога не е и помислял да те вкара в психиатрична клиника.

— Обясних на Уилън, че Нейлър се срещнал със секретар Хол, който бил награждаван за храброст и служил под командването на Нейлър във Виетнам и щял да разбере, че дори най-добрите понякога стигат до ръба.

— Господи!

— Та той го помолил да ти намери някаква работа, докато си починеш. Хол, разбира се, се съгласил. Освен това Нейлър уредил да пуснат Милър от болница „Уолтър Рийд“, за да те наглежда.

Кастило само поклати глава, но не каза нищо.

— И в момента си все още твърде стресиран…

— Искате да кажете, луд — прекъсна го с горчивина Кастило.

— Но състоянието ти се подобрява. Генерал Нейлър се надява в най-скоро време да се заемеш с обичайните си задължения в армията. Армията е готова да подаде ръка на боец като теб, син на истински герой.

— Да не би Уилън да се върза на тези приказки?

— Той прецени, че си имал основателни причини да стигнеш до ръба.

Кастило погледна отчаяно Монтвейл.

— Важното идва накрая — успокои го посланикът. — Две неща. Първо, Уилън призна: „Писал съм много материали за хора, решили да съсипят живота на други хора, правил съм го с чисто съзнание и пак ще го правя. Само че няма да съсипя живота на този млад човек единствено защото една мръсница ми пробутва някакви злобни историйки“.

— При тези думи аз ахнах: „Значи жена ви е разказала всичко това?“

— „Много добре знаех, че тя злобее, а не ми подава информация от добри чувства, отвърна Уилън. Сигурен бях“:

— „А тя как се казва?“

— „Работи в Агенцията, уточни Уилън. И двамата със съпруга й работят в Агенцията. Казва се Уилсън. Забравих малкото му име, на тя се казва Патриша. Патриша Дейвис Уилсън. Това да не излиза от тази стая“.

— „В никакъв случай, съгласих се с готовност аз. Да не би да мислите, че… как се казваше?“

— Той послушно повтори името: „Уилсън, госпожа Патриша Дейвис Уилсън“.

— Попитах го: „Мислите, че госпожа Патриша Дейвис Уилсън е злобеела за нещо ли?“

— „Точно така, отвърна Уилън. Нямам представа за какво точно, но не ставаше дума просто за един материал. Тя и преди ми е подавала информация. Доста неща, а повечето бяха истински бисери. Наричах я тайния ми агент в Ленгли“.

— Веднага го накарах да потвърди. „Значи госпожа Патриша Дейвис Уилсън е тайният ви агент в Централното разузнавателно управление, така ли?“

— Той отпи нова глътка вино — по-точно казано, изпи на един дъх цялата чаша и потвърди: „Точно така. Подала ми е материал за поне шест безценни статии. В Ленгли има твърде много тайни, за които хората трябва да научат на всяка цена. Те в никакъв случай не помагат на враговете ни. Но да оплювам човек, който е изтърпял какво ли не в името на страната, не става. Аз пиша злободневни статии, не се занимавам с човешките проблеми. Дяволите да я вземат!“

— Какво ще стане сега?

— Нямам представа какво ще прави с нея Уилън, но ще ти кажа какво направих аз — продължи Монтвейл. — Накарах техниците да изтрият целия запис, освен последните няколко минути — така че никой да не разбере, че става въпрос за теб — след това лично отнесох записа в Ленгли и го пуснах на Джон Пауъл.

— Директорът на Централното разузнаване не ви ли попита за кого е възнамерявал Уилън да пише и как е направен записът? — полюбопитства Кастило.

— Сигурен съм, че безкрайно много му се искаше да попита — отвърна Монтвейл. — Само че в онзи момент бе разкъсван между унижението и факта, че аз съм му занесъл доказателство, че господин Уилън си има шпионин в Агенцията, да не говорим, че не можеше да си намери място, тъй като не бе направил необходимото, след като изпратих Труман Елсуърт да го предупреди — след разговора ни в Армейския клуб — че госпожа Уилсън създава проблеми.

— Сигурен ли сте, че онзи тип няма да напише нещо за мен?

— Напълно. Той сам го каза.

— Защото съжалява един смахнат ли?

— Да, от една страна, е това. От друга страна, Уилън се има за предан американец. Патриотизмът също си казва думата.

— Не беше ли казал някой, че патриотизмът е последното убежище на негодника? — попита с горчивина Кастило.

— Ти си този, който имаше нужда от убежище, подполковник. Ако ставаш за ролята на негодник, давай.

— Ставам — отвърна Чарли. — Май трябва да ви благодаря, господин посланик…

— Пак заповядай, но не прекалявай. Защитавах президента, не теб.

— Така е, господине. Разбирам.

Монтвейл погледна часовника си.

— Надявах се — да няма изненади, когато даваш отчет на президента…

„Да даваш отчет на президента ли? Това пък откъде дойде?“

— … и на останалите…

„Кои са останалите?“

— … докато двамата с Бритън обяснявате за откачалките в окръг Бъкс, но по всичко личи, че нямаме никакво време. Трябва да сме там след десет минути, а аз трябва да отскоча до тоалетната.

— Слушам, господине.

— И още нещо, подполковник. Нито дума за господин Уилън.

— Слушам, господине.

— Питам се какво ли ще си помисли президентът за елегантния господин Бритън — въздъхна Монтвейл, надигна се и даде знак на Чарли да тръгват.