Уилям Грифин
Ловците (12)

ЕДНО

Президентски апартамент

Хотел „Фор Сийзънс“ „Черито“ 1433

Буенос Айрес, Аржентина

08:15, 9 Август 2005

 

Полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили влезе в спалнята и внимателно разтърси подполковник К. Г. Кастило за рамото. Приятелят му се бе проснал по бельо върху огромното легло и спеше дълбоко.

Тъй като той не реагира, Торине стисна лявото му стъпало, повдигна го и го пусна.

Този път се получи. Кастило се изправи рязко, отначало ококорен, след това погледна вбесен Торине.

— Току-що поръчах закуска, Чарли. Осем и петнайсет е — каза той.

— Благодаря — отвърна Кастило, без да крие, че не е особено доволен. Отново се просна на леглото, изпъшка, надигна се и спусна крака на пода.

Извади чисто бельо от чантата и се отправи към мраморната баня. Пусна студената вода, свали бельото и се пъхна под душа. Остана под ледените струи цяла минута, докато се разтрепери от студ и прецени, че е напълно буден, и чак тогава пусна и по-топла.

Пет минути по-късно, обръснат, облечен в панталони и риза, Кастило влезе в хола. Двама сервитьори подреждаха чинии с капаци като куполи.

Чарли кимна на Торине и Фернандо Лопес, след това се приближи до огромните прозорци с изглед към железопътна гара „Pemupo“, доковете зад тях и река Плата.

— Хубава гледка — заяви той.

— Добре, че жена ми не знае за всичко това — обади се Торине. — Няма нищо против да зъзна на някоя покрита с лед писта насред Аляска, но това тук ще я ядоса.

Кастило се обърна и се усмихна.

— Юнг нали се обади?

— Да. Беше на път към летището в Караско, за да вземат колата на Артигас, а след това тръгваха да оставят семейство Мунц в „Белмонт Хаус“. Щяха да ги пазят на смени. Не исках да те будя.

— Ти се беше скапал, гринго — обади се Фернандо Лопес.

— Самата истина — отвърна Кастило и се протегна. След това добави: — Мислех си…

— Много опасно занимание — прекъсна го Лопес.

Кастило приближи до масата, вдигна един от капаците.

Вътре имаше сервирани яйца. Той си сипа в чиния, вдигна следващия капак и си сипа и шунка до яйцата. През всичкото време си мислеше: „Истината е, че си мислех за времето, което прекарах с Бети Шнайдер в същата тази спалня. Мислех си за нея, преди да заспя. И тази сутрин мислех за нея, веднага след като ми мина, че Джейк ме събуди така грубо.

Това е личен въпрос.

Не е свързано с работата“.

— Когато дойдохме снощи тук, се обърнаха към мен с Госингер — каза той. — Доколкото си спомням, съм се регистрирал като Госингер от „Тагес Цайтунг“ и сметката се изпраща на тях. А Ото Гьорнер е изпратил факс в немското посолство — може и имейл да е пратил или да се е обадил — да ми оказват съдействие.

— Е, и?

— Да скрием Ерик Кочиан, ще бъде все едно да се опитваме да скрием жираф на поляната пред Белия дом.

— Така е — съгласи се Торине. — Старецът е голям образ. Страшно ми харесва шапката му.

Торине се опита да имитира килнатата на една страна шапка на Кочиан.

— Тук ли ще го преместиш? — попита Лопес. — Нали нае безопасна квартира?

— Няма да е тук. Но този апартамент ще го задържа и ще съобщя в хотела, че господин Ерик Кочиан от „Тагес Цайтунг“ ще отсяда тук — когато не е във вилата в Пилар, наета от вестника — и по този начин ще продължат да изпращат сметките на вестника. Когато се настаним в квартирата и имам достъп до обезопасена линия с Белия дом, ще се обадя ма Ото, за да го помоля да позвъни на германския посланик и да му обясни кой е Кочиан, че е в страната — защо е в страната — и…

— Защо е в страната ли? — прекъсна го Торине.

— Той работи над три материала — обясни Кастило. — Пърпо, някакъв тип от Хамбург имал намерение да се опита да извади „Граф Шпее“ от водния му гроб в пристанището на Монтевидео. Второ, ще пише статия за германските моряци от „Граф Шпее“, които са останали да живеят тук. И трето, напълно естествено е, че се интересува от убийството на американския дипломат, привлякло вниманието на германците.

— Какво се опитваш да направиш, гринго, да го превърнеш в ходеща мишена ли? — попита Лопес.

— Именно. Ще бъде на толкова явно място, че от ДРУ ще решат, че е в националните интереси на страната да не му се случи нищо лошо. Аржентинското правителство не иска нови заглавия за убити тук чужденци. Да не говорим, че този път става дума за чуждестранен журналист. Ако нещо се случи на Ерик, ще излезе на първите страници по цял свят.

— Голяма си лисица, подполковник Кастило — отбеляза Торине.

— Много ми се ще наистина да е така — призна Кастило. — Благодаря ви, господине.

— Те очистиха сержанта и за малко да ликвидират гаджето ти, докато бяха в кола на посолството — напомни му Лопес. — За Мастърсън няма дори да споменавам.

— Не са очаквали неприятности — отвърна Кастило. — Ерик ще го придружават или Джон Дейвидсън, или Шандор Тор, а те знаят какво правят. Ще има и други, разбира се.

— А Ерик Кочиан какво ще си помисли за този твой брейнсторминг? — попита Лопес.

— Няма как да ти отговоря, преди да го попитам — сопна се Чарли. — Слушайте сега. Дарби ще дойде да ме вземе в девет. Аз ще настаня Ерик Кочиан в „Майерлинг“ и ще врътна няколко телефона. Вие отивате на „Хорхе Нюбъри“ и приготвяте самолета.

— Според мен е най-разумно да подготвя три летателни пана — предложи Торине. — Един оттук до Караско, втори от Караско до Кито, а третия от Кито до Сан Антонио.

— Добре — съгласи се Кастило.

— От „Хорхе Нюбъри“ до Караско е само трийсет минути — продължи Торине. — Не е нужно да зареждаме, но е по-добре да ни сипят малко гориво. От Монтевидео до Кито полетът е почти шест часа.

— Дай да заложим на сигурно — предложи Лопес.

— Съгласен съм — обади се Кастило.

— После ни чакат още пет часа и половина от Кито до Сан Антонио — заяви Торине. — Сложете един час в Кито, което ще рече дванайсет и половина, нека да са тринайсет от излитането в Монтевидео до кацането в Сан Антонио.

Кастило кимна и напомни:

— Трябва ни храна и нещо за пиене.

Торине кимна.

— Най-добре да се заредим с храна и напитки в Монтевидео.

— Ще ви звънна, когато тръгна от „Майерлинг“. Тогава се обаждате на Юнг и му казвате да приготви кошницата за пикник, но да не иска продукти от хотела.

Той сведе поглед към чинията си и забеляза, че е изял всичко, което си бе сипал.

— Отивам да се преоблека.

— Гринго, никак не ми е приятно, че ще водиш семейство Мунц у нас — обади се Лопес.

— Точно сега не виждам друга възможност. Щом успея, ще се обадя на Abuela и ще я предупредя да не мърда от Сан Антонио.

Кастило се върна в спалнята, за да се облече.

Тъкмо бе намерил вратовръзката си, когато се обади портиерът, за да го уведоми, че долу го чака автомобил.

ДВЕ

Кънтри клуб „Майерлинг“

Пилар, Буенос Айрес, Аржентина.

10:20, 9 Август 2005

 

Входът към кънтри клуб „Майерлинг“ много приличаше на входа на кънтри клуб „Буена Висша“, на около шест километра по шосе 8, където живееше Александър Певснер. Имаше кабинка за охраната, бариера, пред която патрулираха въоръжени мъже. Също като „Буена Висша“ имаше висок жив плет, който скриваше бодлива тел, а отзад надничаха покривите на къщите.

Веднага личеше, че охраната е много добра. Мъжете отказаха да пропуснат беемвето на Алекс Дарби, обадиха се във вилата и някой им даде разрешение — по-късно се оказа, че е била госпожа Сиено — гостите да преминат.

— Щяха ли да те пуснат, ако беше с дипломатически номера? — попита Кастило, докато пътуваха с трийсет километра по алеите, осеяни на всеки двестатина метра с гърбици.

— Не. А и аз не съм си включил името в списъка на честите посетители — отвърна Дарби. — Искам да се създаде впечатление, че вилата е наета от семейство Сиено, приятна млада двойка аржентинци с пари от Мендоса.

— А нейният — техният — испански достатъчно добър ли е, за да мине номерът?

— И още как. Тя е прекарала под прикритие цяла година в Хавана. Много е добра, Чарли. И двамата са супер. Чакаше ги невероятно бъдеще, докато той не се зарази от тежка форма на служебно самоубийство.

— Какво?

— Обзе го непреодолимо желание да разправя в Ленгли неща, които Ленгли нямаше никакво желание да чуе. Аз самият страдам от доста тежка форма на същата зараза.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че и теб са те изпратили тук по същата причина?

Дарби кимна.

— Не си споменал и дума, Алекс.

— Не си питал, подполковник. Това е нещо като монетата с две лица. Животът тук е много по-хубав, отколкото на други места, на които съм бил. А хората, които работят за мен, са наистина чудесни професионалисти. Понякога се питам обаче колко ли полезна информация, която подават готините момчета и момичета, попада при недотам готините бюрократи, които съобщават на Ленгли единствено и само онова, което Ленгли иска да чуе.

— Разкажи ми за Едгар Дешамп — помоли Кастило.

— Ти успя ли да се разбереш със стария Ед, Чарли?

— При това много добре, струва ми се.

— Той е свестен човек. Предположих, че вие двамата ще се спогодите.

— А той как е успял да не се зарази със служебно самоубийство?

— И той изкара заразата. Само че при него за малко да има фатален край.

— Какво тогава прави в Париж? Не ми казвай, че това е представата на Агенцията за Сибир.

— Може и да не е Сибир, но е от онези места, където добрите момчета и момичета не искат да ходят, защото научаваш всякакви неща, за които франкофилите във Вирджиния не искат и да знаят, докато си тананикат френски шансони. А Ед знае къде са заровени не един и два трупа. Когато го изтеглиха от Германия, той заяви, че иска да отиде там, и те отстъпиха. Имат нещо като споразумение. Той пише в докладите си каквото си иска, а те не прочитат и ред.

Кастило се ухили и поклати възмутено глава.

— А според теб Дешамп знае ли нещо за полковник Сунев от КГБ?

— По всяка вероятност много повече, отколкото на онези типове в Ленгли им се иска — призна Дарби. — Те останаха с насрани гащи, когато дезертьорът, когото изправиха пред Конгреса, се оказа, че ги е заблудил. Една от причините да се дразнят от Ед е, че той ги е предупредил, че въпросният полковник ще ги изпързаля. Никой не обича да му се казва „Нали ти казах!“.

— Което означава, че той знае нещо за руските гърмящи куфарчета.

— Колкото и останалите, Чарли — отвърна Дарби и посочи прозореца.

— Chez nous, mon colonel — продължи той. — Добро попадение за четири бона на месец, още повече че господин Жаи-Пол Лоримър-Бертран плаща за цялото удоволствие.

Кастило видя просторна тухлена къща с червен покрив малко навътре от алеята.

— Живият плет прикрива бодлива тел, има и детектори за движение — добави Дарби. — Има басейн, игрище за крокет и много приятно quincho, където сержант Кенсингтън може да си разположи играчките.

Имаше и гараж за три автомобила. Когато беемвето на Дарби зави по калдъръмената алея, вратата на гаража се отвори и той вкара колата вътре.

Сузана Сиено ги чакаше на вътрешната врата, която свързваше гаража с къщата.

Влязоха в просторен, приятно обзаведен, хол с огромни прозорци, които гледаха към градината. Тя посочи навън.

— Великият херцог май е доволен от скромната обител.

Ерик Кочиан, елегантно облечен в бял костюм, нахлупил бяла шапка, се бе разположил на бял кожен шезлонг до плувния басейн. Пиеше кафе и пушеше пура. На масичката имаше пепелник, кана кафе и брой на „Буенос Айрес Хералд“.

От дясната страна на плувния басейн се виждаше малка постройка в стила на къщата, за която Дарби бе споменал. На покрива й бе монтирана сателитна чиния. Кастило се вгледа, но така и не успя да види антената, която Кенсингтън бе сложил за радиото на „Делта Форс“.

„Кенсингтън знае какво прави. Все някъде е монтирал радиото. Освен това те са две. Нищо, да имаш едно допълнително не е излишно“.

— Трябва незабавно да поговоря с Ерик — заяви Кастило.

— Насаме ли? — полюбопитства Дарби.

— Не. Искам и двамата да сте наясно — отвърна Кастило.

 

 

— Не си се разбързал много, Карлхен — поздрави го старецът. — Както виждаш, Макс си намери нов приятел. Сигурно няма да забележи, че си тук.

Посочи към другата страна на плувния басейн, където Макс гонеше топка, която ефрейтор Лестър Брадли риташе надалече.

Кастило забеляза ръкохватката на „Колт 1911А1“ на колана на Брадли, скрит под якето му.

„Няма да доставя това удоволствие на Ерик“, реши Кастило. Изсвири пронизително.

Макс, тъкмо стиснал топката със същата лекота, с която по-дребно куче би стиснало топка за тенис, спря, огледа се и щастливо дотича при Чарли.

Кастило погледна Кочиан, усмихна се самодоволно, погледна отново Макс и каза:

— Не мога да повярвам, че стиска това в устата си.

— В нея вече няма въздух — заяви Кочиан. — Макс се подразни първия път, когато я захапа и въздухът изсвистя. Затова я захапа хубаво, за да я научи да се държи прилично.

Макс пусна омекналата топка в краката на Чарли, който го почеса зад ушите и ритна топката силно, за да прелети над плувния басейн. Не успя. Топката цопна в басейна. Макс хукна към оградата, погледна бариерата, след това без особено усилие я прескочи, цопна в басейна, захапа топката, пошляпа на едно място, докато реши откъде да излезе, заплува към стълбата в плиткия край, излезе, прескочи отново оградата и затича към тях.

— Това беше груба грешка, Карлхен — обясни Кочиан. — Сега ще пусне топката в краката ни и ще се изтръска.

Макс направи точно това.

— Макс, грознико! — разсмя се Кастило.

— Да не би да ти е забавно? — попита Кочиан. — Погледни ми панталоните.

— Това не е единствената грешка, която съм допускал. Да не би да си изненадан?

— Ни най-малко — призна Кочиан. — Но пък всички допускаме грешки. Моята последна беше през януари. Дали не беше през декември? Написах грешно една дума. Ти ще ми кажеш ли каква беше твоята?

Полковник Алфредо Мунц се приближи до тях.

— Да не би да преча? — попита той.

— Не, разбира се. Семейството ти е в хотел „Белмонт Хаус“. Всичко е минало безпроблемно.

— Ще мога ли да си кажа няколко приказки с тях?

— Можеш ли да изчакаш, докато кацнат в Кито, Еквадор.

— Разбира се.

— Подполковникът, господин подполковникът — намеси се Кочиан, — тъкмо се канеше да ни разкаже за всички грешки, които е допускал. Нямам търпение да чуя признанието му.

— Грешката ми беше, че ще успеем да скрием хер Кочини тук — отвърна Кастило. — Сега вече разбирам, че е все само да се опитваме да скрием жираф на поляната пред Белия дом.

Мунц, Сузана Сиено и Дарби не се сдържаха и се разсмяха.

Кочиан ги погледна вбесен.

— Какво предлагате? — попита той с леден глас.

— Тъкмо обратното — отвърна Чарли. — Той е известен журналист, издател на „Тагес Цайтунг“ в Будапеща, вицепрезидент на борда на директорите на фирма „Госингер“…

Кастило забеляза намръщеното лице на стареца и едва удържа усмивката си. „Нали нямаш нищо против да спомена тези дребни факти, чичо Ерик?“

— Според мен аржентинското правителство няма да остане особено доволно, ако нещо му се случи.

— Разбирам накъде биеш — кимна Мунц.

— Аз пък не разбирам — сопна се Кочиан.

— Те ще искат ДРУ да ви държи под око, хер Кочиан — обясни Мунц. — Не биха искали нещо да се случи на важен човек като вас.

— Според теб разумно ли е, Алфредо? — попита Кочиан.

— Разбира се.

— Че аз съм един най-обикновен журналист, който си върши работата — опъна се старецът.

— Ние го знаем, но аржентинците нямат представа, че е така — отвърна Кастило. — Ще накараме Ото да преувеличи, когато се обади на германския посланик тук.

Кочиан го погледна гневно.

— Точно така — реши Кастило. — Веднага ще му позвъня.

 

 

Когато влязоха в quincho, ефрейтор Лестър Брадли изпъна гръб и козирува.

— Лестър, постарай се да не го правиш повече — нареди Кастило. — Нали си в цивилно облекло.

— Слушам, господине — отвърна Брадли и загуби десет процента от стегнатата си поза.

Сержант Кенсингтън бе вътре в постройката, разположил се на шезлонг като на Кочиан, и четеше „Хералд“. На шезлонга бе облегната „Кар–4“. Остави вестника, но не стана.

— Колко време ти трябва, за да нагласиш радиото, Боб? — попита Кастило.

— Готово е, господине — отвърна Кенсингтън. — Току-що говорих с майор Милър.

— Къде е антената?

— На покрива, господине. На нея пише „Direc TV“.

— Голям си хитрец, Робърт.

— И майка ми все това повтаряше, господине.

— Слушай сега, Боб. Кажи ми дали става или не.

— Слушам ви, господине.

— Искам обезопасена линия на всички места, на които трябва да позвъня, стига да е възможно. Първо, трябва да позвъня на посланик Монтвейл, след това на личен номер в Германия, на личен номер в Сан Антонио и на един местен в Аржентина, а никак не ми се иска последният да разбере откъде е обаждането.

— Слушам, господине. Посланикът не представлява никакъв проблем. Ще се свържем с Милър в „Небраска“ и там ще разкодират логаритъма, а Милър ще го кодира отново и ще го препрати на телефониста на Белия дом и така ще имате обезопасена линия.

— Бързо ли ще стане?

— Да, господине — отвърна Кенсингтън, наведе се към пода, взе слушалка и я подаде на Кастило. — Все едно че звъните по телефона.

— Ами останалите? Може ли и с тях да направим същото?

— При тях вече ще възникнат някои проблеми — отвърна Кенсингтън. — През Белия дом можете да се свържете с Германия и Сан Антонио, но иначе не. Тук могат да ви осигурят обезопасена връзка единствено с посолството, но местните телефонни компании не предлагат подобни услуги за граждани.

— Няма проблем — намеси се Сузана. — Но ако не блокираме сигнала, ако човекът има телефон, на който се изписват номерата, ще проследи сигнала единствено до посолството, и то ако има достатъчно добра техника, за да заобиколи блокировката.

— Това не е проблем — успокои се Кастило. — Нека си мисли, че звъня от посолството. Значи ние блокираме изписването на номера, но няма опасност да стигнат дотук, ако успеят да заобиколят блокировката, така ли?

Кенсингтън най-сетне се надигна от шезлонга. Приближи се до нещо като кухненски шкафове, отвори една вратичка и приклекна пред радиото, след това се обърна.

— Всичко е наред, господине. С „Небраска“ ли да ви свържа първо?

— Да, ако обичаш. Пусни на високоговорител.

— Дадено.

— С какво мога да съм ви от полза, сержант Кенсингтън? — прозвуча гласът на майор X. Ричард Милър — след като бе закодиран във Вашингтон, окръг Колумбия, сетне препратен на четирийсет и три хиляди километра до сателита, след това насочен отново към земята и препратен в quincho извън Буенос Айрес — ясен и чист за изумление на всички присъстващи, освен на сержант Кенсингтън.

— Първо си свали подпухналия крак от бюрото ми — нареди Кастило, — след това ще говорим.

— Добро утро, подполковник. Питах се кога ли най-сетне ще имаме някаква вест от вас. Посланик Монтвейл, както сам се изрази, „Много държа да си кажа няколко приказки с него“.

— Колкото и странно да ти се струва, тъкмо за това се обаждам. Прехвърли ме към телефонната централа на Белия дом, ако обичаш.

— Дадено, Чарли.

 

 

Двайсет секунди по-късно прозвуча приятен глас.

— Белият дом. Връзката е обезопасена, подполковник Кастило. Господине, посланик Монтвейл се опитваше да се свърже с вас.

— Бихте ли ме свързали с него, ако обичате?

— Изчакайте, моля.

— Обезопасената линия на посланик Монтвейл — чу Кастило познатия глас на Труман Елсуърт.

„Гаднярят не вдига собствения си телефон“.

— Обажда се подполковник Кастило за разговор с посланика, ако обичате — обяви Кастило.

— Здрасти, Чарли! — прозвуча веселият глас на посланик Монтвейл. — Кажи как си, където и да се намираш в момента.

— В Буенос Айрес, господине. След три или четири часа летя за Щатите.

— Хубаво е, когато не ти се налага да се съобразяваш със самолетното разписание, нали? — подхвърли Монтвейл и без да чака отговор, продължи: — Значи ще се видим след около дванайсет часа, нали така?

— Ще ми отнеме малко повече време, господине. Заминавам първо за Тексас, след това за Пенсилвания.

— Това е едно от нещата, за които спешно трябва да поговорим, Чарли. За куфарчетата в Пенсилвания. Човекът, който трябваше да разговаря с мен, така и не се появи. Независимо от часа, обади ми се, когато пристигнеш във Вашингтон. И го доведи със себе си.

— Стига да е възможно, господине. Но ще се видя с него, преди да дойда във Вашингтон.

— А би ли ми казал защо ще ходиш в Тексас?

— Бе отправена заплаха към семейството на един от основните ми източници на информация. Ще ги доведа в Щатите, за да са на сигурно място.

— Как прецени, че заплахата е истинска? За източника и семейството му? Или заплахата е отправена единствено към семейството? Къде ще ги отведеш?

— Освен всичко друго, бе направен опит — имам основание да вярвам, че става въпрос за същите неизвестни лица, които бяха в имението — да отвлекат специален агент Юнг. Той бе ранен.

— Това ли е основанието ти?

— Трупът не може да бъде идентифициран. Нападателят е бил приготвил спринцовка с приспивателно. Същият начин на действие както при двата опита за отвличане досега — на източника ми в Будапеща и госпожа Мастърсън.

Монтвейл изсумтя.

— А ти нямаш никаква представа кои са тези хора, така ли, Чарли?

— Имам няколко теории. Ще ви разкажа подробно, когато се видим.

— Как е Юнг? Ще се оправи ли?

„А, сети ли се да попиташ за Юнг?“

— Куршумът е направил дупка в ръката му. Извадил е късмет.

— Да не би да използват вече пушки?

— Юнг е бил прострелян, докато уругвайските полицаи са стреляли по лошия.

— А какво казва уругвайската полиция по въпроса?

— И за това исках да поговоря с вас — отвърна Кастило.

„Въпреки че точно сега нямам никаква представа какво да кажа“.

— Значи ни предстои дълъг разговор.

— Господине, моля да ме извините, но забравих останалите въпроси, които ми зададохте.

Монтвейл се замисли за момент.

— А, да. И източника, и семейството ли ще доведеш, или само семейството?

— Само семейството, господине. Съпругата му и двете му дъщери.

— Къде в Тексас ще ги заведеш?

— В „Дъбъл Бар Си“. Ранчото е на семейството ми. Изолирано е.

— И плува сред море от петрол някъде в Тексас.

„Господи, и това ли знае?“

— Вчера това се оказа доста полезна информация — обясни Монтвейл. — Ще ти разкажа, когато се видим.

Кастило не отговори. „Този какви ги дрънка?“ Монтвейл продължи:

— Предполагам си помислил за охраната на ранчото?

— Да, господине, уредих агенти от Тайните служби да са там, когато пристигнем.

— Чух нещо по този въпрос — отвърна посланикът и думите му прозвучаха като обвинение. — Защо?

Кастило отново не отговори.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Чарли? Имаш ли нужда от нещо?

— Много ли ще ви затрудня, ако ви помоля да изтеглите Едгар Дешамп от Париж, докато приключим с цялата тази работа? Той е представител на ЦРУ…

— Знам кой е — прекъсна го Монтвейл. — Щом смяташ, че е необходимо, ще го кача на първия самолет.

— Мисля, че е много важно, господине.

— Значи ще бъде на следващия самолет. Сигурно ще бъде във Вашингтон, преди ти да се върнеш. Нещо да му кажа ли?

— Не, господине.

— Но ти ще ми кажеш защо ти е, когато се видим, нали?

— Да, господине, разбира се.

— Знам, че се повтарям, но трябва да поговорим колкото е възможно по-скоро.

— Добре, господине.

— Нещо друго, Чарли?

— Не, господине.

— Беше ми приятно да си поговорим — отвърна Монтвейл и затвори.

 

 

— Белият дом.

— Трябва да разговарям с господин Ото Гьорнер във Фулда. Германия — заяви Кастило. Номерът е…

 

 

— Ото Гьорнер — прозвуча гласът на изпълнителния директор.

— Обаждам се от Белия дом, господин Гьорнер — представи се телефонистката на немски. — Бихте ли изчакали да ви свържа с подполковник Кастило?

— Подполковник, тази линия не е обезопасена, повтарям, не е обезопасена.

— Ясно. Благодаря — отвърна Чарли. — Wie gehts, Otto!

 

 

На Ото Гьорнер не му стана никак приятно да му се напомня, че на Кочиан му е необходима защита, както и че Кастило трябва да моли за съдействие аржентинското ДРУ.

— Знаеш какво се случи в Будапеща, Ото — натякна Чарли. — Дори без да намесваме аржентинците, той е на по-сигурно място тук.

— А ти имаш ли доверие на аржентинците?

— Вярвам, че ще действат, за да опазят интересите си. Освен това той е заобиколен от свестни хора.

Гьорнер помълча малко.

— Ще се обадя веднага щом приключим разговора.

— Ще те държа в течение — обеща Кастило.

— Естествено, че ще ме държиш в течение — отвърна Ото и затвори.

Чарли се обърна към Алекс Дарби:

— Следващият разговор е с местен номер — обясни той.

— Би ли позвънил в посолството да помолиш да блокират изписването на номера?

Дарби кимна, извади мобилния си и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.

— Обажда се Дарби — представи се той. — През следващите трийсетина секунди ще бъде осигурена обезопасена линия от Белия дом за подполковник Кастило. Той ще ви даде един местен номер. Блокирайте изписването на номера на посолството. — Замълча. — Да, много добре разбирам, че от пашата централа разговорът няма да бъде обезопасен.

Той прекъсна връзката и погледна Кастило.

— Готово.

— Върви да ритнеш топката на Макс, Алекс, и вземи Сузана със себе си, ако обичаш. — Обърна се към Кенсингтън:

— Ти остани, Боб, но искам да оглушееш.

Дарби и Сузана излязоха.

— И така, Боб — нареди Кастило, — свържи ме с посолството.

 

 

— Hola?

Мъжкият глас отговори на испански, но руският акцент бе много силен. Кастило реши, че е горилата, която бе последвала Певснер в тоалетната на бензиностанцията.

— Бих искал да говоря с господин Певснер, ако обичате — помоли Чарли любезно на руски.

— Няма такъв.

— Предай му, че господин Госингер го чака за разговор — нареди грубо той.

Отговор не последва, но двайсет секунди по-късно Алекс Певснер се обади.

— Gutten Morgen, Herr Gossinger — поздрави той.

— Алфредо докара ли ти брашното и кленовия сироп, Алекс?

— Да, много ти благодаря. Защо ми се струва, че не се обаждаш, за да провериш дали съм получил подаръка?

— Защото си параноик — отвърна невинно Кастило.

Певснер не отговори веднага.

— Ти имаш ли представа колко хора си позволяват да ми се подиграват, Чарли?

— Само приятелите ти. А те не са много.

— Или да ме обиждат? — попита Певснер.

— Сигурно и те са толкова — отвърна строго Кастило.

— Ти кога за последен път видя Алфредо?

— Когато му дадох сиропа и брашното. Параноята ме кара да се питам дали задаваш този въпрос само от любопитство.

— Той е изчезнал — отвърна Певснер. — Много съм притеснен за него.

„Това не е ли искрена загриженост?“

— Пита ли Хауърд Кенеди?

— Тъкмо Кенеди ми каза. Не може да го открие. Нито пък жена му и дъщерите му.

„Този път ще устоя на изкушението да му се доверя и няма да му кажа да не се притеснява“.

— Мили боже! — възкликна Чарли с глас, в който прозираше уплаха и гняв. — Какво искат приятелите ти от Мунц?

— Какви приятели, Чарли?

— Много добре знаеш какви приятели, дяволите да те вземат. Онези, които се опитаха да ме очистят в Будапеща или да ме отвлекат, същите, които са посегнали на един от хората ми в Монтевидео.

— Ако моите приятели са се опитали да те очистят, Чарли, сега нямаше да говорим — отвърна напълно спокойно Певснер. — Други хора, които не са ми приятели — може и да се интересуват от онова, което Мунц знае за изчезналите от Уругвай пари.

— Защо не накараш Хауърд да каже на въпросните хора, че парите са у мен?

— Това предполага, че Хауърд — следователно и аз — знае кои са въпросните хора.

— Точно така. Надявам се Хауърд да е предал съобщението ми, че ако нещо се случи на Ерик Кочиан, ще го приема лично.

Певснер не отговори.

— Така и така повдигна въпроса, Алекс — продължи Кастило, — тъкмо затова се обаждам. Хауърд предал ли е съобщението?

Последва кратко колебание, докато Певснер обмисляше отговора си.

— Доколкото знам, Хауърд е говорил с едни хора, които познават други едни хора.

— Кажи му да поговори отново с тях и този път да им каже, че ако нещо се случи с Алфредо или семейството му, ще го приема точно толкова лично, колкото и ако се случи нещо с Кочиан.

— Защо си се загрижил толкова за Мунц? Да не би той да знае нещо, което не искаш други да разберат?

— Чуй ме добре, копеле! Загрижен съм за него, защото ми е приятел. За бога, та той отнесе куршума, който беше предназначен за мен! Очевидно двамата с теб разбираме различно значението на думата „приятел“.

— „Копеле“ ли каза? — попита с леден глас Певснер. — Добре че си войник, приятелю подполковник Чарли. Войниците си позволяват да ругаят. В противен случай щях да се обидя.

— Да не се окаже, че ще ти разбия сърцето, ако ти кажа, че искрено се надявам да се обидиш?

— Няма — разсмя се Певснер. — Ни най-малко. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че грешиш? Струва ми се, че и двамата с теб разбираме думата „приятел“ по един и същи начин.

— Да, ще се изненадам, при това много.

— Алфредо Мунц е свестен човек. Той ми е почти толкова близък приятел, колкото и Хауърд. Имам му доверие, колкото на Хауърд. Той работеше добре за мен. Много се старая да се грижа за приятелите си. Също като теб, Чарли. — Той замълча за миг, после продължи: — Ако нещо се случи с приятеля ми Мунц или семейството му, аз също ще го приема лично.

„Трябва да съм пълен идиот, ако не повярвам на думите му“.

— Няма да е зле да кажеш на Хауърд да съобщи на някои от приятелите си, които пък да предадат на своите приятели, какво е мнението ти, Алекс.

— Вече го направих — отвърна простичко Певснер.

— Аз заминавам за Щатите — рече Кастило. — Ако чуеш нещо, ми съобщи. Хауърд винаги успява да ме намери, независимо къде съм.

— Приятелят ти Кочиан с теб ли заминава?

— Ще се чуем, Алекс. Винаги ми е безкрайно приятно да си побъбря с теб.

Тъй като телефонната връзка бе осъществена по изключително сложен начин, Чарли не можеше просто да затвори. Покри слушалката с длан, с надеждата Певснер да е затворил преди да чуе гласа на телефонистката от Белия дом или на посолството.

Извади късмет. Чу как Певснер изруга, а след това тресна слушалката секунди преди телефонистката от Белия дом да попита:

— Приключихте ли, подполковник?

 

 

— Търся госпожа Алисия Кастило. Обаждам се от Белия дом.

— Аз съм Алисия Кастило.

— Изчакайте момент, ако обичате…

— Подполковник Кастило, връзката не е обезопасена. Лицето, което търсите, чака.

— Благодаря ви — отговори Чарли. — Abuela!

— Впечатлена съм, Карлос. Дали не трябва да ти казвам „подполковник“! Отдавна не са ме търсили от Белия дом.

— Няма защо да се впечатляваш.

— Добре ли си? Фернандо с теб ли е?

— И двамата сме добре. Той подготвя самолета. Тръгваме от Буенос Айрес за вкъщи.

— Това вкъщи Сан Антонио ли ще рече?

— Да, госпожо.

— Колко ще останеш?

— Колкото да оставя Фернандо. След това ще мина през ранчото и заминавам за Вашингтон.

— Нищо ли няма да ми кажеш за… ранчото?

— Същите хора, които убиха господин Мастърсън, заплашват семейството на един от хората, които работят за мен.

Той е аржентинец. Ще го доведем с нас, докато оправим работата. Затова не искам да се мяркаш около „Дабъл Бар Си“.

— Те ще бъдат ли изложени на опасност в ранчото?

— Там ще ги охраняват Тайните служби, докато им намеря друго място. Съжалявам, че се налага да използвам ранчото, но просто нямам друга възможност.

— Можеш да правиш, каквото пожелаеш в „Дабъл Бар Си“, Карлос. То е твое.

— Знаеш, че е мое, за да спестим данъци. Ранчото е твое, Abuela.

— Няма значение на кого е било навремето. Важното е, че сега е твое. Дядо ти остави хасиенда „Сан Хорхе“ на Фернандо, а „Дабъл Бар Си“ на теб. Беше преценил, че и двамата трябва да имате по един имот за семействата си.

— Знам, госпожо.

— Колко човека ще заведеш там?

— Съпругата на приятеля ми и двете им дъщери. Млади жени.

— Кога ще бъдеш там?

— Тръгваме след два или три часа. Полетът е около тринайсет часа.

— Сега тук е девет и десет. Ако тръгнете след три часа, ще пристигнете към един след полунощ, нали?

— Дори не си помисляй да предприемеш каквото и да е — предупреди я Кастило. — Фернандо ще вземе такси от летището. Моля те, само не казвай на Мария, че се прибира.

— Нямах никакво намерение да казвам на Мария каквото и да било. Но да знаеш, че плановете ти може и да се променят.

— Ще кацнем, колкото да се оправим на митницата и да заредим, бабо — обясни той, — така че няма никакъв смисъл да идваш на летището.

— Ти няма ли да си изморен след толкова дълъг полет? Ще ходиш до ранчото, веднага след това заминаваш за Вашингтон?

— Смятам да спя през целия път до Сан Антонио — отвърна Чарли. — Фернандо може и да бъде изморен, но после ще се наспи.

— Надявам се, знаеш какво правиш — отвърна тя.

— Фернандо ще ти разкаже какво се случи — обеща Кастило. — Не искам да говоря по телефона.

— Разбирам.

— Ще се видим скоро, бабо.

— Сигурно — въздъхна доня Алисия. — Vaya con Dios, mi amor.

 

 

— Можеш да прекъснеш връзката, Боб — обърна се Кастило към сержант Кенсингтън.

— Слушам, господине.

Чарли надникна през прозореца и видя, че ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота продължава да играе с Макс.

— Нали ще наглеждаш Лестър, Боб?

— Не се притеснявайте за хлапето, подполковник — отвърна Кенсингтън.

— Не са ти необходими мускули, за да си добър боец. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— И това, подполковник. Кранц беше още по-дребен от Лестър, а бе невероятен войник, докато онези мръсници не го…

— Казва се „докато онези мръсници не го ликвидираха“. Не изпускай Брадли от очи.

— Нямах това предвид.

Кастило го погледна и му даде знак да продължи мисълта си.

— Той умее да се справя с трудностите.

— Да, беше блестящ в имението.

— Говоря за „Макол“. Единствено вие двамата с Вик Д’Алесандро му бяхте наредили да не обелва и дума за случилото се тук. Говорим за морски пехотинец, който не знам дали тежи и шейсет килограма. Освен това е ефрейтор, а всички около него са били от сержант нагоре. Знаете ли какво е станало там?

Кастило поклати глава.

Кенсингтън се ухили.

— Джон Дейвидсън ми разказа. Решил, че някакъв снайперист, старши сержант, се избъзикал с него, и затова му бил изпратил Брадли. Затова попитал Лестър как станало така, че попаднал в квалификационните курсове. Когато Дейвидсън зададе на някого въпрос, обикновено получава отговор. Лестър отвърнал, че няма представа. Дейвидсън го попитал откъде идва и Лестър му казал, че бил нещо като машинопис в посолството тук. Затова Дейвидсън му казал да не си въобразява, че ще го включи в курса, че не било лично отношение, но просто не притежавал необходимите качества. Той дори не е бил на курс по парашутизъм. Тъй като можел да пише на машина, Дейвидсън решил, че и при него може да се заеме със същото. Да заляга над клавиатурата на компютъра. Лестър дори не му казал, че е служил в Ирак.

— Значи това е правил, докато генерал Макнаб и Вик са отишли в „Макол“, за да го отведат на погребението на Кранц, и тогава Макнаб му благодарил, че те е спасил от нинджите.

Кастило се разсмя.

— Много ми се иска да бях видял изражението на Дейвидсън, когато Макнаб му е казал. Джон е страхотен…

— Така е.

— Може би Лестър се е боял да не изпусне нещо.

— Нищо подобно. Попитах го защо не е казал нищо, а той отвърна, че е знаел, че вие двамата с Вик не искате да разлайва кучетата, затова мълчал. Знаел, че рано или късно всичко ще излезе наяве. Това се опитвах да кажа. Той е много хитро и умно парче и аз много го харесвам.

— Аз също.

— Все още ли сте дружки с Макнаб, подполковник?

— Макнаб няма дружки.

— Надявах се да задействате малко връзки и да ги включите в квалификационните курсове. Много му се иска да попадне там.

— Той иска квалификационен курс ли? — попита учуден Кастило.

— Иска да попадне в „Специални операции“. Кофти работа. Що се отнася до мен, аз веднага бих гарантирал за него.

— Ние знаем, че го бива. Когато всичко приключи, ще направя, каквото ми е по силите. Длъжник съм му.

— По този повод, подполковник, когато откриете гадовете и започнете да режете глави, много ми се иска да ме включите в операцията.

— Става.

— Разбрахте ли нещо досега?

— Много ми се иска да ти кажа „да“. Много зависи от онова, което знаят Ерик Кочиан, Юнг и Мунц. Затова ги пази. Вече се опитаха да очистят Юнг.

— Разбира се, подполковник. Приятен полет.

Въпреки че не беше в униформа и не бе длъжен да козирува, сержант Кенсингтън отдаде чест.

Подполковник Кастило, също в цивилно облекло, отвърна подобаващо.

— Гледай да не се набутваш между шамарите, сержант — и ти, и Лестър — предупреди той и излезе.

ТРИ

Международно летище

На Караско „Генерал Сезарео Л. Берисо“

Караско, Монтевидео Република Уругвай

13:05, 9 Август 2005

 

— Струва ми се, че Юнг се е поувлякъл, Чарли — отбеляза Джейк Торине и посочи през прозореца на пилотската кабина, докато „Гълфстриймът“ рулираше по пистата. — Казах му да осигури нещо малко за хапване.

Кастило, коленичил на пътеката точно зад пилотската седалка, погледна накъдето сочеше Торине и забеляза, че ги очакват хора от наземния персонал митнически служители, застанали до огромен бял ван, на който бе написано „Кетъринг“.

— Това „Кетъринг“ да не се окаже нещо като „военно разузнаване“? — обади се шеговито Фернандо Лопес от седалката на втория пилот.

На Кастило не му бе никак весело.

— Нали цялата идея бе да не привличаме внимание — натякна той.

Изправи се и се върна в салона, седна на едно от канапетата и погледна през прозореца.

Наземният персонал насочи „Гълфстрийма“ към Стоянка. Торине изключи двигателите веднага щом спряха.

Кастило отвори вратата и погледна навън.

Служителите от митническия и паспортния контрол се приближиха.

— Добре дошли в Уругвай, господине — поздрави единият на английски. — Позволете да се качим на борда.

— Разбира се — отвърна Кастило и се отдръпна, за да минат.

— Доколкото разбрахме, няма да сваляте багаж и всички пътници продължавате.

— Точно така.

„Как, мама ви стара, сте разбрали?“

— В такъв случай, сеньор, няма да има митническа и паспортна проверка. Екипажът може да отиде до кулата, за да провери прогнозата за времето и да предаде летателния си план.

— Благодаря.

— Ще зареждате ли, имате ли нужда от нещо друго?

— Ще допълним резервоарите. Освен това имаме нужда от малко храна.

Служителят погледна вана.

— Храната ви вече е уредена — отвърна той.

— Благодаря ви — кимна Кастило.

„От Юнг, който няма начин да не свърши онова, което му е поръчано“.

— Ще изпратим цистерна веднага — продължи служителят. — Заповядайте отново, следващия път за по-дълго — добави той с усмивка и слезе по стълбата, последван от колегата си.

Кастило се върна в пилотската кабина.

— Джейк, няма да има никакви усложнения. Просто предай летателния план.

— Къде, по дяволите, са пътниците ни? — попита на глас Торине.

— Нямам представа. Дай да оправим най-важното — летателния план.

Докато Торине стигне до вратата, ванът с надпис „Кетъринг“ се беше приближил толкова близо, че когато задната врата се отвори, почти докосна корпуса.

„Мама ви стара, помисли си Торине. Не можете ли да внимавате?“

Мъж в костюм скочи от вана на „Гълфстрийма“.

— Buenos tardes! — поздрави весело той, след това погледна разстоянието между вана и мястото, където бе застанал, поклати недоволно глава и заслиза по стълбите, Застана до задната част на вана и протегна ръце, сякаш искаше да хване някого.

Младо момиче скочи навън. Целуна мъжа по бузата, след това погледна Кастило, сякаш чакаше разрешение да се качи.

Кастило си помисли: „Това сигурно е по-малката дъщеря на Алфредо“.

Усмихна се и й махна да се качи.

Почти веднага от вана изскочи друга млада жена, след нея по-възрастна, целунаха мъжа една след друга и се качиха в самолета. Мъжът тръгна след тях, огледа пътническия салон и влезе.

— Внимавайте, най-добре да затворим — подхвърли той и дръпна щорите на прозорците зад канапетата.

Специален агент Уилям Д. Юнг — младши от ФБР се качи след тях.

— Някой ще ми каже ли какво става? — обърна се Кастило към Юнг.

— Подполковник Кастило, това е главен инспектор Ордьонес — посочи Юнг мъжа в костюма.

„Мили боже, какво му става на този Юнг? Как може да ме представя с истинското ми име и чин?“ Ордьонес се усмихна на Кастило и протегна ръка.

— Позволете ми да изразя искрената си благодарност, подполковник, за всичко, което правите за семейството на общия ни приятел Алфредо.

Кастило стисна ръката му, ала не отговори.

Ордьонес се обърна към Торине.

— Вие ли сте пилотът?

Торине кимна.

— Въздушен контрол е отсреща — посочи инспекторът. — Подайте план до Порто Алегре, Бразилия. По този начин ще привлечете много по-малко внимание, отколкото с дестинация толкова на север.

Торине сви рамене и погледна Кастило, сякаш питаше: „Защо не?“.

Кастило кимна.

— Освен това ви предлагам да излетите час по-скоро — продължи Ордьонес.

Торине слезе по стълбата, подмина цистерната с гориво, заобиколи сградата отляво и влезе с бърза крачка.

Ордьонес се обърна към Юнг.

— Ще ми помогнеш ли за храната, Дейвид?

Юнг кимна.

Ордьонес погледна насядалите по канапетата жени.

— В добри ръце сте. Аз ще се грижа за Алфредо. Vaya con dios!

Заслиза по стълбите и понечи да се качи във вана.

Юнг подаде на Кастило сгънат лист, гъсто напечатан.

— Всичко, което знам, е тук — рече той и тръгна надолу но стълбите.

Кастило понечи да разгъне листа, но преди да успее, Юнг го повика по име. Приближи до вратата. Юнг му подаваше запечатан контейнер. Кастило слезе до средата на стълбата и го пое. Малко непохватно остави контейнера на пода в пътническия салон.

Когато се обърна отново, Юнг му подаваше втори контейнер. Тъкмо го бе оставил и него и се обръщаше, когато забеляза, че Ордьонес дръпна Юнг във вана на кетъринговата служба.

— Обади се в офиса и остави номер, на който мога да се свържа с теб! — провикна се Кастило.

Юнг кимна и вратите на вана се затвориха. Почти веднага след това автомобилът потегли.

Кастило се усмихна.

„Обади се в офиса и остави номер, на който мога да се свържа с теб“, нареди мениджърът на проблематичния продавач.

„Мили боже!“

Усети, че жените го наблюдават. Влезе в салона.

— Аз съм Карлос Кастило, приятел на баща ви — представи се той на по-малкото момиче.

Тя му се усмихна срамежливо.

— Говорите много добър испански за Norteamericano — отбеляза момичето.

— Благодаря — отвърна Чарли.

— Ето го и Джейк! — провикна се Лопес от пилотската кабина.

Пет минути по-късно, Торине се беше разбрал с хората, които зареждаха, обиколи самолета, за да огледа всичко, качи се и затвори вратата.

— Вдигаме гълъбите, Фернандо — провикна се той и се обърна към Чарли.

— След като излетим, поемаме към Порто Алегре — обяви той.

Торине погледна жените и попита по-малкото момиче:

— Говориш ли английски?

— Si, senor. Малко.

Торине се усмихна.

— Аз съм пилотът. Ако стюардът не ви дава каквото поискате, само ми кажете. Искам да ви предупредя, че е от най-некадърните.

Тя му се усмихна и погледна Кастило. Чу се рев на двигатели.

Шейсет секунди по-късно „Гълфстриймът“ започна да рулира.

Кастило вече бе разгърнал напечатания лист и още преди самолетът да излезе на пистата, се бе зачел.

Подполковник,

Не бях сигурен дали ще ни остане време да поговорим.

Написах всичко, преди да тръгна за летището, защото имах известни съмнения, че могат да на отведат до един в белезници.

Ордьонес се оказа невероятно схватливо и хитро ченге. Извадихме късмет, защото е добър приятел на Мунц.

Той знае много — дори бих казал прекалено много — за имението.

Знае, че хеликоптерът на руския мафиот е бил там. Подозира, че и той е замесен.

Знае, че онова, което се е случило там, няма нищо общо с приказките, че Лоримър бил наркотрафикант.

Знае, че е свързано е „Петрол срещу храни“ Трябва да призная, че потвърдих подозренията му в тази връзка.

Знае, че парите са у нас. Няма доказателство, разбира се, но аз знам не по-зле от него, че е истински виртуоз в намирането на доказателства по въпросите, които го интересуват.

Идентифицирал е (по пръстовите отпечатъци) един от нинджите — майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване, с когото се е запознал навремето, когато Кастро е бил на посещение в Монтевидео, а Винченцо е отговарял за охраната му.

Според мен веднага щом има възможност, трябва да поговорим по обезопасена линия.

Ако нещо съм оплескал, много съжалявам.

Юнг

Кастило прочете бележката два пъти, сгъна я и я прибра в джоба си.

Когато „Гълфстриймът“ набра височина, той влезе в пилотската кабина и показа написаното на Торине и Лопес.

ЧЕТИРИ

Международно летище „Сан Антонио“

Сан Антонио, Тексас

03:50, 10 Август 2005

 

Кастило се събуди, когато Лопес го разтърси за рамото. Спа неспокойно, защото след като излетяха от Кито, се бе свил на една от седалките в предната част на пътническия салон.

По-младото момиче се бе отпуснало на седалката срещу него. Госпожа Мунц и по-голямата й дъщеря бяха полегнали на канапетата. Когато отвори очи, Кастило забеляза, че са се изправили, че очите на малката, изпънала гръб, издават загриженост, дори страх.

След това забеляза защо.

В салона имаше четирима непознати. Единият бе в спретната униформа на лейтенант от имиграционното бюро. Другите двама бяха тежко въоръжени, облечени в черни гащеризони, на гърдите с емблеми на служба „Американски митници“.

Един от митничарите, едър мургав мъж, стискаше „Узи“ с насочено напред дуло и Кастило веднага му се сопна:

— Насочи тъпото си оръжие към пода! — излая той на английски.

— Гринго! — предупреди го предпазливо Лопес.

Офицерът насочи „Узито“ към Кастило.

— Значи не говориш английски? — сряза го Кастило на испански. — Не насочвай това чудо към мен!

— Спокойно, господине — обади се лейтенантът от имиграционните.

Погледна едрия с „Узито“ и нареди:

— Спусни надолу оръжието.

— Така вече е по-добре — отвърна все още вбесеният Кастило.

— Карлос — обади се Лопес, — господата искат да претърсят самолета и багажа ни. Торине предположи, че ще искаш да поговориш с тях.

— Ще претърсим самолета, не разбрахте ли? — озъби се едрият мургав митничар.

Кастило го погледна в очите.

Тогава, господине, с цялото си уважение, предлагам да започнете със съдържанието на куфарчето ми — подхвърли саркастично той. — На земята до вас е.

Какво има в куфарчето? — попита едрият.

— Документите ми — отвърна Кастило. — Аз съм специален агент Кастило от Тайните служби.

Мургавият се замисли за момент, след това кимна.

— Ясно.

 

 

— Така е — съобщи мургавият, очевидно впечатлен от документите. Само че смущението му не трая дълго. — Въпреки това ще претърсим багажа ви и самолета. Такива са разпоредбите!

— Търсете — отвърна Чарли. — Просто държах да се идентифицирам, преди да намерите оръжията на борда. — Обърна се към лейтенанта от имиграционните: — Как ще минем паспортен контрол?

— Отвън чака ван, който ще ви откара до пътническия терминал.

— Ще ни върне ли тук?

Лейтенантът кимна.

— Дами — обърна се към жените Кастило, — оставете на борда всичко, освен чантите. Трябва да минем през паспортен контрол. От името на САЩ се извинявам за това грубо посрещане.

 

 

— Благодаря ти за всичко, Фернандо — заговори Кастило, когато се върнаха при „Гълфстрийма“. — Когато се прибереш, стовари цялата вина върху мен.

— Мария така или иначе ще го направи — отвърна Лопес.

Той сграбчи Чарли в мечешка прегръдка.

— Ако ти трябвам за нещо, не ме търси — напомни му той.

— Нямаш проблем.

— Не говорех сериозно, гринго, знаеш го много добре.

— Само гледай баба ни да не се мярка около ранчото.

— Няма. Можеш да си сигурен.

— Ще намеря друго подходящо място за семейство Мунц веднага щом мога.

Лопес кимна, стисна ръката на Торине, целуна жените от семейство Мунц и се качи във вана.

Останалите се качиха в „Гълфстрийма“, а Чарли остана да гледа след отдалечаващия се ван. Тъй като не бе сигурен дали Торине е направил оглед на самолета, той го обиколи и се качи.

Усмихна се на едното от момичетата.

— Полковник Торине обеща да се повозя отпред, ако не пипам нищо.

Тя му се усмихна.

Когато влезе в пилотската кабина, Джейк Торине се бе настанил на мястото на втория пилот и си слагаше коланите.

— Радвам се, че си спомняш, че пилотът прави огледа преди излитането — отбеляза той. — Нещо важно да е изпаднало по пътя?

ПЕТ

Ранчо „Дабъл Бар Си“

Тексас

05:55, 10 Август 2005

 

Докато Кастило рулираше по пистата, забеляза, че до хангара са спрели два черни „Юкона XL“. До тях блестеше сребрист ягуар.

„Значи Тайните служби са тук. Почти съм сигурен, че ягуарът е на Abuela, защото не може да стои мирна. Сигурно е дошла с «Лиъра»“.

Когато приближи до хангара и спря, Торине предложи:

— Аз ще довърша, Чарли. Ти върви да се оправиш с пътничките.

Кастило освободи предпазните колани, влезе в пътническия салон и натисна копчето за отваряне на вратата. Люкът се задвижи и отвън нахлу сух горещ въздух. Мирисът му бе толкова познат.

Госпожа Мунц и по-младото момиче се усмихваха, станаха и погледнаха по-голямата, която спеше дълбоко на едното канапе.

„Казват, че съвършеното кацане, първо, не се усеща и, второ, не буди пътниците“.

Усмихна се на по-малката.

— Ще донеса вода с лед — обясни той. — Изсипи й я в ухото. Веднага ще се събуди.

— Карлос, как може да кажеш такова ужасно нещо! — прозвуча познат глас на английски.

Същият глас премина веднага на испански:

— Аз съм Алисия Кастило. Този ужасен младеж ми е внук. Добре дошли в дома ни.

Кастило се обърна. Докато баба му се промуши покрай — него, за да се приближи до семейство Мунц, той видя едър мъж, очевидно агент от Тайните служби, на вратата.

Човекът сви рамене и вдигна и двете си ръце.

Значението на жеста бе повече от ясно. „Нямаше начин да я спра“.