Кир Буличов
Момиченцето, на което нищо не може да се случи (3) (Разкази за живота на едно малко момиченце от XXI век, записани от нейния баща)

Бронтя

При нас в Московската зоологическа градина докараха яйце от бронтозавър. Чилийски туристи го бяха намерили в свлачището на брега на Енисей. Яйцето беше почти кръгло и беше се запазило идеално във вечния мраз. Когато специалистите го изследваха, откриха, че е съвсем прясно. Затова се взе решение да бъде поставено в инкубатора на зоологическата градина.

Разбира се, почти никой не вярваше в успеха, но само след седмица рентгеновите снимки показаха, че зародишът на бронтозавъра се развива. Щом като за това беше съобщено по интервизията, в Москва от вси страни запристигаха учени и кореспонденти. Наложи ни се да запазим целия осемдесететажен хотел „Венера“ на улица „Горки“. И пак не можаха да се съберат. Осем турски палеонтолози спяха у нас в столовата, аз се настаних в кухнята с журналиста от Еквадор, а двете кореспондентки на списанието „Жените на Антарктида“ се разположиха в спалнята на Алиса.

Когато вечерта нашата мама ни се обади от Нукус, където строи стадион, реши, че е станала някаква грешка.

Всички телевизионни спътници в света показваха яйцето. Яйцето отстрани, яйцето отпред, скелети на бронтозаври и яйцето…

Конгресът на космофилолозите посети в пълен състав зоологическата градина. Но по туй време вече бяхме спрели достъпа до инкубатора и филолозите трябваше да се задоволят с белите мечки и марсианските богомолки.

На четирийсет и шестия ден от тоя побъркан живот яйцето трепна. В този момент ние с приятеля ми професор Яката седяхме до похлупака, под който се пазеше то, и пиехме чай. Вече не вярвахме, че ще се излюпи някога. Не го облъчвахме повече, за да не повредим нашето „бебе“. Не можехме и да се занимаваме с предсказания, ако не за друго, то поне защото още никой от нас не беше опитвал да развъжда бронтозаври.

И така, яйцето трепна още веднъж… пукна се и през дебелата кожеста черупка се заизмъква черна като змия глава. Забръмчаха автоматични фотокамери. Знаех, че над вратата на инкубатора е светнала червена крушка. На територията на зоологическата градина се започна нещо, което твърде много приличаше на паника.

След пет минути около нас се събраха всички, които трябваше да бъдат тук, и много други, дето съвсем не бяха задължени да присъствуват, но ужасно им се искаше. Веднага стана много горещо.

Най-сетне от яйцето изскочи мъничкият бронтозавър.

— Тате, как се казва? — чух изведнъж познатия глас.

— Алиса! — учудих се аз. — Как попадна тук?

— С кореспондентите.

— Но тук е забранено за деца.

— За мене може. На всички казвах, че съм твоя дъщеря. И те ме пуснаха.

— Нали знаеш, че не е хубаво да използуваш познанствата си за лични облаги?

— Ама, тате, нали на мъничкия Бронтя може да му е скучно без деца. Затова взех, че дойдох.

Махнах с ръка. Нямах нито минутка свободна, та да изведа Алиса от инкубатора. А и никой наоколо не би го сторил вместо мен.

— Стой тук и не мърдай никъде — казах й.

И се втурнах към похлупака с новородения бронтозавър.

Не си продумахме цяла вечер. Скарахме се. Забраних й да се показва в инкубатора, а тя възрази, че не може да ме послуша, защото й е жал за Бронтя. И на другия ден отново се промъкна. Вкараха я космонавтите от кораба „Юпитер-8“. Бяха герои и никой не можеше да им откаже.

— Добро утро, Бронтя — рече тя, доближила похлупака.

Бронтозавърчето я погледна изкосо.

— Чие е това дете? — строго попита професор Яката.

Едва не потънах в земята от срам. Но Алиса не можеш обърка.

— Не ви ли харесвам? — попита тя.

— Не, какво говорите, напротив… Просто си рекох, че може да сте се загубили… — Професорът никак не умееше да разговаря с малки момиченца.

— Добре — каза Алиса. — Утре ще намина към тебе, Бронтя. Не тъгувай.

Алиса наистина дойде на другия ден. Идваше почти всеки ден. Всички свикнаха с нея и я пускаха без много приказки. Аз вече вдигнах ръце. Какво да се прави, къщата ни е до зоологическата градина, не се пресича никъде, пък и винаги си намираше спътници.

Бронтозавърът растеше бързо. След месец стигна два и половина метра дължина и го преместиха в специално построения павилион. Разхождаше се из ограденото място, хрупаше банани и млади бамбукови филизи. Бамбука караха от Индия с товарни ракети, а с банани ни снабдяваше совхозът „Оросени поля“. В циментовия басейн посред ограденото място се полюшваше топла, леко солена вода. Бронтозавърът обичаше такава.

Но неочаквано загуби апетит. Три дни бамбукът и бананите си останаха недокоснати. На четвъртия бронтозавърът легна на дъното на басейна и положи на пластмасовата стена малката си черна глава. По всичко личеше, че се кани да умира. Не можехме да го допуснем. Нали имахме само един бронтозавър. Помагаха ни най-добрите лекари в света. Но всичко беше напразно. Бронтя не искаше нищо — ни трева, ни витамини, ни портокали, ни мляко.

Алиса не знаеше за тази трагедия. Бях я изпратил при баба й във Внуково. Но на четвъртия ден включила телевизора точно когато предавали съобщение за влошаването на здравословното състояние на бронтозавъра. Не мога да си представя как е придумала баба си, ала още същата сутрин Алиса дотърча в павилиона.

— Татко! — развика се тя. — Как можа да скриеш от мен? Как можа?…

— После, Алиса, после — отвърнах. — Имаме съвещание.

Наистина имахме съвещание. Фактически то продължаваше вече три дни.

Алиса премълча и се отдръпна. А минутка след това чух как някой до мен ахна. Обърнах се и видях, че Алиса вече беше се прехвърлила през оградата и притича към муцуната на бронтозавъра. В ръката си държеше бяла франзела.

— Яж, Бронтя — каза тя, — че ще вземат да те уморят от глад. И на мен биха ми се втръснали бананите.

Не успях да дотичам до преградата, когато стана невероятното. Това, което прослави Алиса и силно накърни нашата, на биолозите, репутация.

Бронтозавърът вдигна глава, погледна Алиса и внимателно взе франзелата от ръката й.

— По-тихо, татко — закани ми се с пръст Алиса, като видя, че се каня да прескоча оградата. — Бронтя се страхува от теб.

— Нищо няма да й направи — каза професор Яката.

И аз виждах, че няма да й стори нищо. Но какво би станало, ако баба й видеше тази сцена?

Сетне учените дълго спориха. Спорят и досега. Едни разправят, че Бронтя се е нуждаел от смяна на храната, а други — че повече се е доверявал на Алиса. Но така или иначе кризата премина.

Сега Бронтя съвсем се опитоми. Макар че е около трийсетина метра дълъг, най-голямото му удоволствие е да повози Алиса. Един от асистентите ми направи специална стълбичка и когато Алиса идва в павилиона, Бронтя протяга в ъгъла предългата си шия, взема оттам стълбата с триъгълните си зъби и сръчно я наглася на черния си лъскав хълбок.

После вози Алиса из павилиона или плува с нея в басейна.