Том Кланси, Карл Стайнър, Тони Колц
Воини в сянка (15) (Специалните сили — поглед отвътре)

Карл Стайнър:

Един от най-гордите си моменти както главнокомандващ на СОКОМ преживях през пролетта и ранното лято на 1991 г. след войната в Залива. Става дума за операция ОСИГУРИ КОМФОРТ. Силите за специални операции, заедно с много други чудесни организации, спасиха живота на хиляди хора в рамките на няколко кратки седмици. Нашите войници от специалните операции използваха своите бойни и специални умения за установяването на мир, ред и стабилност вместо война, унищожение и насилствени промени. Накрая по-голямата част от населението, наброяващо стотици хиляди мъже, жени и деца, лишени от техните домове, успя да се завърне във фермите, градовете и селата си.

Тези хора бяха мюсюлмани, но това не е толкова важно. Важното е, че са хора.

Историята за тяхното спасяване е важна поради всички гореизброени причини. Но тя е важна и поради по-практически причини. Във войната срещу тероризма всички войници от специалните сили, които получат заповед за изкореняване на терористи и техните бази в чужбина, ще се нуждаят от уменията и опита, които им спечелиха толкова добро име в операция ОСИГУРИ КОМФОРТ. Ще трябва да спечелят доверието, уважението и подкрепата на значителна част от местното население. Ще се нуждаят от помощта на местните хора, на които трябва да се покаже, че екипите на специалните сили са необходими за собственото им бъдещо добруване.

Разликата между мирновременни и военновременни операции винаги е голяма, но приликите са много поучителни.

Това ще се случва отново и отново: нашите специални сили ще трябва да стрелят по хората през нощта и на другия ден да се ръкуват приятелски с тях.

Въстанието

Том Кланси:

Когато войната в Залива приключи през зимата на 1991 г., Саддам Хюсеин беше изправен пред въстания както на север, така и на юг — продължения на дълбоки и отдавна съществуващи конфликти. Въпреки че президентът Буш подкрепи на думи тези въстания, практическата американска помощ беше ограничена.

На юг шиитски мюсюлмански групи, отдавна в конфликт с режима и сунитското мнозинство в страната, въстанаха с помощта на Иран. Разбунтували се подразделения от иракската армия и шиитското мнозинство в няколко южни града оформиха гръбнака на въстанието, което започна в Насирия на 2-ри март 1991 г. и достигна кулминацията си около 7-ми март, когато шиитски групи контролираха Басра, Амара, Кут, Хилех, Кербала, Наджаф и Самауа. Дотогава Саддам вече бе организирал контраатака, събирайки подразделенията на Републиканската гвардия, оцелели след съюзническата атака в Кувейт. На 16-ти март съдбата решително се обърна против въстаниците; след седмица бунтът почти приключи.

Докато вниманието на Саддам беше приковано на юг, кюрдите в Северен Ирак подновиха своето въстание. Потисканите в продължение на поколения кюрдски племена смятаха, че родината им включва части от южна Турция, северозападен Иран и североизточна Сирия, както и северен Ирак — Кюрдистан. През 1980 г. те се вдигнаха на въстание за превръщане на тази родина в реалност. При бруталната си контраатака силите на Саддам използваха нервнопаралитичен газ и дефолианти, заедно с „по-конвенционални“ форми на изтребване на бунтовниците, за да потушат този опит за самоопределение.

Вечно спорещите помежду си кюрди също бяха разделени на племенни и политически групи, което им пречеше за успешното създаване на обединен фронт срещу иракския лидер, но продължаващото потисничество ги сплоти, а съюзническата кампания срещу Ирак им осигури нова възможност за отстояване на тяхната независимост. На 4-ти март 1991 г. въстание на Кюрдската демократическа партия под ръководството на Масуд Барзани освободи кюрдския град Раня в северен Ирак, запалвайки искрата на освободителното движение из целия регион. На 11-ти март основните кюрдски фракции се срещнаха в Бейрут под егидата на Комитет за общи действия на иракската опозиция, за да обсъдят координирано въстание. На 14-ти март, един ден след края на конференцията, въстанаха стоте хиляди членове на Фурсан — съставена от кюрди спомагателна иракска армия в Северен Ирак. В поредица сражения с редовната армия кюрдите завзеха десетина големи градове и територия, заключена в дъга от сто и шейсет километра. До 21-ви март въстаниците контролираха провинциите Сюлеймания, Арбил и Дахук — така наречения Автономен район на Кюрдистан. Те контролираха и голяма част от провинция Тамим и столицата й град Киркук, в която има значителни нефтени запаси. Въстаническите партизански сили се наричаха Пеш Мерга или „тези, които стоят пред лицето на смъртта“.

Точно както и на юг, Саддам реорганизира армията и цивилната си администрация и предприе настъпление за възстановяване на контрола си върху въстаническите територии. Поддържани от бойни хеликоптери и тежка артилерия, иракски бронетанкови и пехотни подразделения удариха Киркук на 28-ми март. Без артилерия и въздушна поддръжка, Пеш Мерга отстъпиха в паническо бягство.

Това беше началото на техния разгром. Войници и цивилни се втурнаха към заснежените северни планини, понякога само с дрехите на гърба си. Пътищата на север бяха задръстени от автобуси, камиони, трактори с ремаркета, магарешки каручки и хора, които вървят пеш. Предишните иракски действия срещу кюрдите бяха предизвикали все по-ширещи се зверства; цивилните нямаха намерение да остават, за да разберат дали историята ще се повтори. Някъде между половин милион и милион и половина кюрди — малко по-малко от половината население преди войната — избягаха през турската и иранската граница.

До 6-ти април въстанието бе напълно смазано, но бежанският поток не спираше. Хиляди кюрди загинаха от глад и болести. В същото време Турция — опасяваща се от собственото си кюрдско малцинство — придвижи войски, за да попречи на кюрдите да пресичат границата й.

Реакцията на Америка и останалите й съюзници беше бавна.

Междувременно Обединените нации приеха на 5-ти април Резолюция 688, настояваща Ирак незабавно да спре репресиите срещу цивилни граждани в кюрдските райони и другаде. Освен това ООН нареди на Ирак да допусне на територията си хуманитарни агенции, които да помогнат на избягалите от домовете си цивилни граждани.

Скоро след гласуването на резолюцията товарни самолети на военновъздушните сили за специални операции на Съединените щати започнаха да хвърлят храни над региона, но иракските артилерийски и хеликоптерни атаки срещу цивилните продължаваха. Още хора избягаха; тясната планинска ивица до турската граница се превърна в огромен претъпкан бежански лагер.

На 10-ти април Америка предупреди Ирак да прекрати операциите си на север от 36-ия паралел (приблизително линията, разделяща кюрдската от арабската иракска територия). На следващия ден ООН обяви, че ще изпрати мироопазващи сили в района. Бяха прехвърлени сухопътни подразделения на ССО в Турция, за да помогнат за оценката на положението и да стабилизират операцията с осигуряването на храни.

На 16-ти април Съединените щати, Великобритания и Франция обявиха, че Резолюция 688 им дава право да изпращат в Ирак войски в помощ на бежанците. Военна сила с ядро американски морски пехотинци и изтребители отблъсна иракчаните назад, предотвратявайки по-нататъшни зверства. По това време смъртността сред бежанците в импровизираните гранични лагери се изчисляваше на неколкостотин души дневно.

ОСИГУРИ КОМФОРТ, помощната мисия на съюзниците, комбинира усилията на тринайсет държави под ръководството на генерал-лейтенант Джон Шаликашвили. Тя имаше три аспекта:

1. Забрана за иракски полети над 36-ия паралел. Спазването на забраната се контролираше предимно от изтребители на военновъздушните сили на Съединените щати, излитащи от Турция.

2. Присъствие на земята за осигуряване на северен Ирак и бежанците срещу атака, както и подготовка на лагери вътре в Ирак за преселването им. Двайсет и четвърти експедиционен корпус на морската пехота (ЕКМП), извършващ специални операции, оформяше ядрото на тези усилия с личния си състав от 3 600 души, които действаха на около осемстотин километра от плаващата си база в Средиземно море.

3. Спасителна операция за осигуряване на припаси и медицински грижи за прогоненото иракско цивилно население. Войници от специалните сили на армията от 10-та група на специалните сили изиграха ключова роля в тази фаза на операцията, както и 39-та ескадрила за специални операции на военновъздушните сили, която пилотираше товарните самолети МС–130 и хеликоптерите MH–53J. Екипи по гражданските въпроси и членове на 4-та група за психологически операции се присъединиха към усилията в началото на май. Многобройни хеликоптери от сухопътните сили, флота, морската пехота и военновъздушните сили също изиграха жизненоважна роля за доставките, както и широк спектър от американски и съюзнически самолети С–130 и други поддържащи машини.

Бригаден генерал Ричард У. Потър, главнокомандващ Европейското командване за специални операции, оглавяваше специалните сили, натоварени с оказването на помощ за кюрдите. Обединената военна сила „Алфа“ на Потър включи накрая в състава си британски и италиански сили, както и малки групи от други държави. Втора военна сила, организирана около 24-ти ЕКМП, наречена Обединена военна сила „Браво“ и оглавявана от генерал-майор Джей М. Гарнър, действаше още по на юг в Ирак, подготвяйки лагери и помагайки на бежанците близо до фронтовата линия на партизанската война (мисиите и ресурсите на двете военни сили се припокриваха до известна степен, особено през първите и последните дни). В разгара на операцията участваха 11 936 военнослужещи на Съединените щати.

Генерал Потър прави преглед на операцията:

През ноември и декември 1990 г. в разговори с турския генерален щаб за откриване на втори фронт в операция „Пустинна буря“ генерал-майор Джеймс Джеймърсън, адмирал Лейтън (Снъфи) Смит и аз (като главнокомандващ генерал на КСОЕ — Командване за специални операции в Европа) представлявахме главнокомандващия в Европа, подкрепени от американския посланик в Турция Абрамоуиц. В резултат от тези разговори се създаде военна част „Доказана сила“, командвана от Джим Джеймърсън и моите поддържащи ОВССО, които оперираха в северен Ирак от бази в южна Турция.

През пролетта на 1991 г. все още съществуваше щабът на Европейското командване, който осигури европейската подкрепа за ПУСТИННА БУРЯ със VII корпус. Аз се освободих от командването на Обединените военни сили за специални операции (ОВССО) и се завърнах в щаба на Европейското командване, но взаимоотношенията, които бяхме изградили преди и по време на ПУСТИНЕН ЩИТ/ПУСТИННА БУРЯ, се оказаха изключително полезни, докато организирахме заедно хуманитарната операция, и аз поех командването на наречената по-късно от генерал Шаликашвили съвместна военна сила „Алфа“. Върнахме се в Турция на 6-ти април, за да участваме в хуманитарната операция. Седмица по-късно към нас като заместник-командир се присъедини бригаден генерал Тони Зини.

Отначало хуманитарната операция се свеждаше до доставки на припаси по въздуха, маркиране на зони за разгръщане и раздаване на помощи. През първите дни след пристигането ни от щателно разузнаване на лагерите и граничните райони, както и от разговори с винаги фрагментираното кюрдско ръководство от иракската страна на границата и с турците от турската страна, стана пределно ясно, че са необходими много повече усилия.

Ние с генерал Джеймърсън изтъкнахме тежестта на ситуацията пред щаба на Европейското командване, в резултат от което районът бе посетен от главнокомандващия генерал Джим Маккарти. Военната ни сила трябваше да помогне на стотици хиляди кюрди в импровизирани лагери сред планините по цялата турска/иракска граница. Хората в лагерите бяха изложени на лошо време, глад и студ и всеки ден умираха повече от хиляда души. Детската смъртност беше ужасяваща.

Когато в средата на април генерал Шаликашвили бе определен за командир на всички сили, хуманитарната мисия вече не се свеждаше до доставки на храни от въздуха и разпределение на припаси на сухопътна мисия.

На 17-ти април с навлизането на останалите ССО в района генерал Шаликашвили обяви своя командирски план и ме натовари със следните мисии:

1. Отиди в планините и стабилизирай положението с всички необходими средства.

2. Организирай лагерите.

3. Осигури охрана на кюрдите срещу враждебни елементи.

4. Осигури храни и хуманитарна помощ в лагерите.

5. Организирай раздаване на бутилки с минерална вода.

6. Подобри хигиената, погреби мъртвите тела — както на хора, така и на животни.

7. Убеди кюрдите да се завърнат по селата си.

8. Разведи представители на пресата из лагерите.

По време на цялата мисия генерал Шаликашвили никога не промени тези общи задачи. При всяка наша среща през следващите три месеца той просто разпитваше докъде са стигнали нашите усилия и как може да ги подпомогне.

Фактически, като си припомням думите на генерал Джеймс Галвин, главнокомандващ на Европейското командване, докато с Джеймърсън разгръщахме силите си — „Отговорът е «да», щом имате нужда“, — мога само да кажа, че беше чудесно да имаш двама такива командири. Те издаваха преки, кратки заповеди, никакви глупости: „Това е мисията ти, започвай да действаш.“ Никой не ти обяснява елементарните подробности. Като офицер от специалните сили аз харесвам такова командване.

След като получи заповедта, полковник Бил Тангни, командир на 10-та група, бе определен за командир на сухопътните части военна сила „Алфа“. Бил командваше не само собствената си група, но и целия личен състав и подразделения на Съединените щати в определения оперативен район, един британски батальон командоси, части от люксембургската армия и отговаряше също за канадските и френските военни болници в оперативния район. Полковник Хут Хутън, командир на 39-ти екип за специални операции от Алкънбъри, Англия, беше мой командир за военновъздушните сили и установи прекрасни отношения с генерал-майор Джим Хобсън, военновъздушния командир на ОСИГУРИ КОМФОРТ. Джим Хобсън, с опит от предишни военновъздушни специални операции, беше най-полезен за мисията ни.

Международната граница между Турция и Ирак разделяше оперативния район, като лагери имаше и от двете страни на границата. В много случаи границата разделяше и самия лагер. От турската страна ротите и екипите трябваше да се съобразяват с политическите нюанси в работата си с кюрдите, с въпроси на турския суверенитет, турските военни опасения, неправителствени организации, международни организации, частни организации и с кюрдската политическа структура и племенни отношения. От другата страна на границата съществуваха различни отношения с кюрдите, Пеш Мерга, с различни представители на разнообразни кюрдски политически групи (както структурни, така и основани на семейни/племенни връзки) и с останките от иракската правителствена структура и военни. Докато се справяха с това политическо и културно маневриране, екипите и ротите на специалните сили трябваше да изпълняват и собствената си мисия: да облекчават страданията, да предотвратяват смъртните случаи и да организират лагерите.

След седемдесет дни лагерите бяха опразнени, смъртта се дължеше само на естествени причини, детската смъртност намаля и кюрдите или се завърнаха по селата си, или се прехвърлиха в лагери, организирани от военната сила „Браво“ на генерал-майор Джей Гарнър. За разлика от моята военна сила, която бе действаща и с постоянни подразделения, които винаги действаха заедно при операции и учения, Джей Гарнър трябваше за създаде своята военна сила почти от нулата, използвайки 24-ти ЕКМП като основен елемент.

Тази операция потвърди отдавнашното ми убеждение: специалните части са възродителна сила. През кариерата си съм контролирал, ръководил и командвал войници на специалните сили в програмата за племето мео и в кхмерските програми в Индокитай, в опита за запазване целостта на ливанската армия в началото на 80-те години и в периода след разпадането на Съветския съюз и Варшавския договор. Дай им задачата, постави ги в трудна политическа ситуация, разположи ги в изолирани предни постове сред пресечен терен, връчи им безкраен списък с мисии — както дефинирани, така и подразбиращи се, гарантирай им превъзходно прикритие и необходимата поддръжка и те ще изпълнят всяка възложена им мисия.

Съществуват буквално стотици истории за спасени деца, за израждане на бебета, за доставена в най-необходимия момент храна, за осигуряването на питейна вода, за умело разрешаване на конфликти между кюрди и турци, между кюрди и иракчани и всякакви други конфликти, които можем да си представим — семейни вражди, племенни вражди, спорове между старейшините на племето и местни политически дрязги. Постоянната величина във всичко това е професионалният офицер и войник от специалните сили. В лагерите и при полеви условия войникът от специалните сили сдържаше потенциално взривоопасни ситуации — като винаги помнеше основната си мисия за спасяване на цивилните.

Известен факт е, че никое друго подразделение с размерите на бригада не бе в състояние да навлезе в планините на северен Ирак и в южна Турция през пролетта на 1991 г.; да поеме отговорност за 600 000 кюрди; да организира хуманитарна операция; да стабилизира ситуацията; да се справи с международните политически и културни неясноти и да постигне успех, без да компрометира или изложи Съединените щати.

Като командир на военната сила знаех, че в наръчниците ни няма предписания за осъществяване на хуманитарна операция с такъв мащаб и сложност; независимо от това тя се провеждаше в лагер след лагер през пролетта на 1991 г. и интелигентността, зрелостта и приспособимостта на войника от специалните сили бяха ключови фактори за това. Подобно на маньовъра с „Бедфордската гора“ на войниците от Конфедерацията^[1], ние можехме да стигнем до всяко място в оперативния район. А полковник Бил Тангни майсторски прехвърли своите екипи от бойни към хуманитарни операции и превърна видимо безнадеждни ситуации в успешни постижения. Това е връх в командирското изкуство на специалните сили.

Битката за живот

Том Кланси:

Много войници от 10-та група на специалните сили, призовани да участват в операцията ОСИГУРИ КОМФОРТ през втората седмица на април 1991 г., се завръщаха в район, който бяха напуснали неотдавна. Подполковник Стан Флорър беше изпратен в Турция в началото на войната срещу Ирак. Мисията на неговото подразделение се състоеше в осигуряване на спасяване по въздуха на свалени съюзнически пилоти; за щастие изпълниха само една мисия. Скоро след края на сухопътната война 1-ви батальон се завърна в базата си в Германия, където бе придаден към Европейското командване за специални операции.

След две седмици Флорър се върна в базата Инджирлик, Турция, като придружител на генерал Потър при огледа на ситуацията.

— Посетихме главния лагер „Шикферан“ и положението там беше абсолютно катастрофално. Турците бяха вдигнали ръце — спомня си той. — Планините бяха неимоверно сурови. Издигаха се от две и петстотин до три хиляди метра височина и имаше много сняг; положението просто беше жестоко.

Цивилните живееха в групи палатки и набързо скалъпени убежища или изобщо не разполагаха с подслон. Храна почти нямаше, питейната вода бе замърсена, върлуваше холера и други болести. Турските граничари имаха заповед да не пускат бежанците в Турция и те спазваха тази заповед с всички възможни средства.

Батальонът беше изпратен в Силопи в най-югозападната точка на Турция и близо до сирийската граница. Там Флорър раздели хората си на малки групи и ги разпредели из лагерите по границата с Иран на изток. Войниците от специалните сили, често действащи в екипи по трима души в райони, в които можеше да се стигне само пеша или по въздуха, се разпръснаха из зоната на сигурност с площ 9 324 квадратни километра, установена в северен Ирак близо до границите на Сирия, Турция и Иран. Лагерите се намираха от двете страни на границите, които в отдалечените планински области не бяха ясно определени (турците позволиха някои лагери да бъдат разположени точно до граничната линия в тяхна територия, но само временно).

Бил Шоу, тогава капитан, командващ А-отделение 063 в ротата „Чарли“ от 2-ри батальон, оглави подразделение, прехвърлено по въздуха в Турция веднага след обявяването на извънредното положение. Шоу и екипът му гледаха на новото си назначение със смесени чувства. Специалисти по скачане с парашути на вражеска територия, те прекараха войната в Масачузетс и бяха много разочаровани. Далеч от бойните действия, които те пропуснаха, това назначение също им изглеждаше разочароващо.

— Вълнувахме се от поставената задача — отбелязва Шоу. — Но тогава хуманитарната помощ не ни изглеждаше много важна.

Отношението им скоро се промени. А-отделението 063 кацна в Инджирлик за кратка почивка и след това бе прехвърлено с голяма хеликоптерна група в Пиринчикин, отдалечено гранично селище, контролирано от около сто и петдесет турски граничари и заобиколено от хиляди бежанци. Десет минути след пристигането им в лагера разплакана кюрдска жена се обърна към турския военен командир с молба за помощ. Когато командирът я изгони, Шоу и ротният командир се намесиха. Те изпратиха двама медици да помогнат на жената, чийто съпруг бе прострелян в бедрото. Не след дълго медиците обработиха раната му (Шоу така и не разбра как е бил ранен кюрдът).

— Постъпката им откри моментално пътя към разбирателството между нашето подразделение и бежанците — спомня си Шоу. — До другия ден всичките двайсет хиляди бежанци в лагера бяха научили добрата новина: пристигнали са четирийсет до петдесет американски военни лекари.

— Когато пристигнахме там, те ни смятаха всички за лекари — добавя полковник Майк Кършнер, който беше оперативен офицер за 3-ти батальон на 10-а група на специалните сили. — Отначало това беше малко обезкуражаващо за моите войници, защото не искаха да ги смятат за такива.

Фактически при пристигането на американците в няколко от лагерите кюрдите държаха скрити своите болни деца и други членове на семействата си. Медиците започнаха да обикалят от палатка на палатка, търсейки болни деца.

— Отначало те не ни искаха, защото нямаха доверие нито на медиците, нито на когото и да било — казва Флорър. — Докторите трябваше да убеждават жените да изнесат децата си и да им помогнат. В противен случай просто щяха да умрат. Те просто щяха да ги погребат в някой малък плитък гроб. Когато пристигнахме, умираха десетки деца.

През първите няколко дни медиците от специалните сили се опитаха да се справят с невероятното разнообразие от здравни проблеми със собствените си запаси — които, разбира се, бяха предназначени за оказване помощ на екип от шест до дванайсет души в бойна обстановка. Запасите бързо свършиха.

Но щом екипите изградиха сигурни зони за кацане и пътища до лагерите, медицинските припаси започнаха да пристигат в големи количества. Пакетите на Световната здравна организация — които по правило включват лекарства, антибиотици и други необходими материали за хиляди хора — помогнаха за стабилизирането на здравната ситуация.

Лагерите

Наричането на импровизираната колекция от убежища на бежанците „лагери“ е голямо преувеличение.

Пиринчикин беше типично такова място. Хиляди хора бяха наблъскани и долина с размери 90 на 275 метра. Наблюдатели я сравняваха със сцената на рок концерт — лишена от всичките добри страни и по-лоша, отколкото можеш да си представиш.

— Земята беше покрита с останки от бягството им — спомня си Шоу, — включително с дрехи, изпражнения и повърнати материи. Дърветата бяха отсечени и използвани за огрев. Повечето палатки представляваха обикновени платнища, опънати на височина от метър и двайсет до метър и петдесет. Десет или повече хора — от деца до възрастни — можеха да живеят във всяка от тях. Свободната от палатки земя бе покрита с отпадъци и останки от заклани животни.

Веднага след пристигането си войниците от специалните сили се заеха с изграждането на сигурни райони за спане извън лагера. Те живееха в брезентови палатки — или двуместни, или „ВЦ средни“ — за всякакви цели среден размер, които побираха няколко души. В някои случаи войниците опъваха индивидуални палатки „пончо“ и спяха в тях. И веднага след осигуряването на охрана — а често и преди това — те се захващаха с работа.

Въпреки че хаосът в лагерите изглеждаше много подходящ за терористични нападения (и, разбира се, за иракски тайни агенти с нечисти намерения), малката група американци се намираше в относителна безопасност. Според анализаторите по сигурността от специалните сили това отчасти се дължеше на мисията: кюрдите приемаха, че американците са там, за да помогнат; те бяха благодарни за това и в много случаи — готови да ги защитят. Различни други фактори, включително близки връзки с гражданското ръководство и местните партизани, присъствието на турските военни и не на последно място собствената огнева мощ на специалните сили, също помогнаха за предотвратяването на атаки.

На друг фронт: в екипите на специалните сили имаше различни експерти лингвисти, но никой не говореше кюрдски. Войниците трябваше да разчитат на кюрди, които говореха английски, понякога изненадващо добре, понякога трудно. Тъй като сред бежанците имаше известен брой лекари, адвокати, учители и други професионалисти, те често служеха като преводачи.

Хуманитарната операция

Американски транспортни самолети „Херкулес“ на военновъздушните сили хвърляха припаси на кюрдите от 7-ми април, отначало с цел да ги осигурят с храна, вода и други необходими материали за период от трийсет дни. Но трудните атмосферни условия и непознаването на процедурите за такива доставки от страна на бежанците доведоха до разхищения и трагедии. Силните планински ветрове отклоняваха парашутите от курса им; високоскоростни парашути можеха да се справят с ветровете, но това често означаваше разбиване на палетите при приземяването и повреждане на съдържанието им.

Кюрдите толкова отчаяно се нуждаеха от тези доставки, че често тичаха след падащия парашут, несъзнаващи, че натоварената палета може да ги смаже. Неизвестен брой цивилни загинаха по този начин. Други кюрди бяха убити при опит да стигнат до доставките, паднали в минни полета.

Войниците от специалните сили започнаха да организират доставките до мястото на самия лагер, разчиствайки пътищата за преминаване на камиони и изграждайки хеликоптерни площадки. Първите няколко хеликоптера бяха обградени от тълпи развълнувани кюрди, които създаваха невероятен хаос.

Но войниците от специалните сили бързо сложиха край на това.

— Разбрахме, че трябва да оградим хеликоптерните площадки с бодлива тел — спомня си Флорър. — Това беше начинът да започнем да въвеждаме ред. — Кюрдските лидери на срещи с командирите на специалните сили в лагерните съвети помагаха в определянето на необходимите доставки, за да могат ресурсите да се разпределят по-организирано.

Координацията на доставките беше по-трудна задача. Когато хуманитарната операция заработи с пълни обороти, трябваше да се обработят и изпратят до фронтовата линия доставки от трийсет държави. Командата за управление на военния трафик разтоварваше доставки в три турски пристанища, превозвайки по море товари и палети до няколко бази, снабдяващи лагерите. Но дори след създаването на рутина и отварянето на повече пътища самият огромен мащаб на операцията и участието на почти сто хуманитарни агенции със собствения им дневен ред усложняваха нещата. Изпращането на някакви доставки в лагерите през първите няколко дни беше трудно, но изпращането на необходимите припаси на необходимите места се оказа за известно време почти невъзможно — класически пример за параграф 22, усложнен с погрешна информация и липса на ресурси.

Екипът от специалните сили на Кършнер се зае с разполагането на „въздушни постове“ за забелязване на наближаващите хеликоптери. Те се свързваха с хеликоптерите, научаваха какво превозват, след което ги насочваха към лагера, нуждаещ се от този конкретен товар, като често променяха първоначалните инструкции на пилота. Също така те отклоняваха хеликоптери за медицински транспорт. И убеждаваха цивилните организации да отпускат доставки за истински нуждаещите се, а не за първоначално определени хора.

— Изведнъж се появяваше някой, представляващ някаква църковна организация с храни или нещо друго и инструкции те да бъдат получени само от определена група хора — спомня си Карл Стайнър, — когато ти се стараеш да се отнасяш еднакво към всички. Налагаше се войниците ни да се опитват да преразпределят помощта справедливо. Всички благотворителни групи бяха с най-добри намерения, но предубеждения и условия за получаване на помощите силно увеличаваха хаоса и забавянията.

Първата вълна хранителни дажби дойде от военните под формата на готови за консумация храни (ГКХ). Въпреки че храната беше подготвена в съответствие с американския вкус, кюрдите бяха толкова гладни, че я изяждаха с благодарност. По-нататък започна да пристига храна от страни донори, която в най-добрия случай бе неподходяща, а в най-лошия — гротескна. Големите седем и половина литрови консерви с царевица бяха в изобилие, но при кюрдите с царевица се хранят животните. Те отваряха консервата, виждаха съдържанието й и я изхвърляха. Навсякъде се виждаха изхвърлени топки сирене. И сливов пудинг — тонове от него бяха докарани със самолети, хеликоптери и камиони. Даже американците не можеха да го ядат.

Опаковането на храната представляваше друг проблем в планинската пустош.

— Нямаше отварачки за консерви, така че кюрдите използваха големи камъни за отварянето им — съобщава Шоу. Разбитите консерви и в много случаи съсипаното им съдържание покриваха земята в лагерите със седмици.

Бежанците предпочитаха леща, ориз, брашно и други продукти, от които можеха да приготвят познатите си храни. Когато пристигна голямо количество от тях, болестите, причинени от недохранване, намаляха.

Медицинската помощ

Водата и хигиената представляваха не по-малки грижи. Когато войските пристигнаха, повечето лагери нямаха тоалетни.

— Всички боледуваха от амебна дизентерия — спомня си Шоу — и отиваха в банята, когато пожелаеха. Реката и потоците се използваха за пиене, къпане, миене на съдове, измиване на мъртвите и най-лошото от всичко — като място за изхвърляне на умрели животни. Нашите медици взеха проби от водата и откриха в нея неизброимо количество микроорганизми.

— В края на април — спомня си Дик Потър — пресата ни критикуваше здравата заради неспособността ни да се справим със заболяване, което смятахме за холера, в лагера „Кокурка“. Умираха много деца.

Изпратихме проби в болница „Луи Пастьор“ в Париж и във военната болница „Ландщул“ в Германия и резултатите бяха еднакви: нямаше холера, а заболяване, което бих нарекъл остро обезводняване с диария. Спомних си за воднистата диария, разпространена във Виетнам, и за голямата детска смъртност от нея. Посетих лагера „Кокурка“ и този път заварих добра организация на медицинското обслужване: „Независимата ирландска болница“, „Лекари без граници“, „Световна медицина“, германският Червен кръст и Червеният полумесец бяха разгърнали полеви болници в центъра на лагера. Медиците от специалните сили бяха по околните хълмове и по-малки лагери, грижейки се за болните; всеки, нуждаещ се от специализирана помощ, бе изпращан в центъра на лагера в някоя от международните полеви болници.

— Когато пристигнах, около шестстотин малки деца бяха разпределени на три места и лекарите смятаха, че съществува надежда за спасяването на двеста или триста от тях. За американците беше напълно неприемливо хора да бъдат оставяни да умрат.

Бил Тангни организира нашите действия. Той поръча шестстотин детски легла и проби дупки в тях, за да могат децата да се изхождат, без да се заразяват отново, осигури интравенозни вливания за всички деца и убеди възрастните да позволят съпругите и майките да наглеждат децата си в присъствието на войници от специалните сили.

Обадихме се в болницата „Ландщул“ и поискахме да ни изпратят соли на прах за смесване с водата; този солеви разтвор затегна децата по-здраво от лентата върху фуражката на Дик.

Бил заповяда на батальонния командир да изпрати подкрепления на войниците в лагера. След преминаването на бърз опреснителен курс за работа с апарат за интравенозни вливания по един войник от специалните сили беше придаден към всеки три майки и деца.

Най-важното беше, че солите свършиха работа, интравенозните вливания също, леглата с дупките също, както и постоянното обгрижване на децата от съпруги, майки и войници от специалните сили; мисля, че починаха само две деца.

Постепенно бе въведен ред. Осигурената безопасност от войниците на специалните сили, както и от морската пехота и други подразделения, по-близки с иракчаните, позволи на гражданските хуманитарни агенции да разкрият полеви болници. Бяха изградени тоалетни и сметища; мъртвите животни бяха извадени от водоизточниците. Доставяше се чиста вода със самолети и камиони. Набързо изкопаните гробове бяха преместени от основните лагери на по-подходящи места. Изградиха се нови лагери и места за полеви болници край пътищата, където можеха да бъдат по-добре снабдявани и поддържани.

„Лекари без граници“ помогнаха за осигуряването на спешна медицинска помощ в региона; докторите просто се появяваха в някой лагер и се захващаха за работа.

Понякога имаше известни търкания със (или между) доброволческите групи, с турските власти или с ООН, но те се създаваха от администраторите. На индивидуално ниво в лагерите хората работеха заедно, за да свършат необходимата работа, въпреки че понякога това ставаше след първоначален период на недоверие.

— Отначало между нас съществуваше голяма дистанция, особено с „Лекари без граници“ и някои от тези по-либерални организации — спомня си Флорър. — Но изминаха само няколко дни и типичният войник или офицер от специалните сили спечелваше сърцата им, защото ние наистина вършехме работа.

Работата с цивилни винаги беше приятна от самото начало — особено когато цивилните бяха жени. Група ирландски медицински сестри се появи в лагер, току-що обезопасен от войници на специалните сили.

— Момчета, можете ли да ни помогнете? — попита една от жените, когато камионът им пристигна. Изскочиха двайсетина мъже, палатките бързо бяха разпънати и скоро генераторите забръмчаха.

Подразделенията на специалните сили се превърнаха в неофициален снабдителен склад за доброволните организации.

— Те идваха при нас и казваха „Имаме нужда от още гориво. Имате ли повече батерии? Имате ли това, имате ли онова…“ — спомня си Флорър. — И, разбира се, ние им го осигурявахме. А каквото нямахме, го търсехме в базите ни в Турция: „Хей, сър, репутацията ни тук е поставена на карта. Налага се да ни изпратите това нещо.“ — Сержантите доставчици на специалните сили практикуваха отдавнашната си традиция да искат, докато получат, за да се осигурят фронтовите линии, които в този случай бяха бежанските лагери. — Приличаше на спечелена с хитрост победа — добавя Флорър.

Една група, която се оказа доста невъзприемчива към такива хитрости, бяха турските военни. Застрашено от собственото си кюрдско малцинство, турското правителство не желаеше иракски кюрди на своя територия. Правителството и военните гледаха от време на време с подозрение на хуманитарната операция и имаше няколко сблъсъка между турците и бежанците по време на операцията — въпреки че повечето се случиха през първите й дни. При един случай шофьор от турския Червен полумесец извади пистолет и стреля по бежанците, които се опитваха да разграбят камиона му с хляб. Местното турско военно подразделение се намеси със стрелба, за да укроти тълпата. Американските войници от специалните сили пристигнаха с хеликоптер, за да успокоят обстановката, и се върнаха с половин дузина убити от турската армия бежанци. Едната жертва беше дете.

— Имаше много инциденти — спомня си подполковник Крис Крюгер, който помагаше в координацията на операциите за 10-та група на специалните сили. — Просто турците и кюрдите никак не се обичаха.

 

 

Както можеше да се очаква, инцидентите бяха почти ежедневие.

Бил Шоу и лекарят „зелена барета“ Дъг Суенър се намираха в партизански лагер късно един следобед, когато четиригодишно дете се приближи прекалено близо до огън, който подпали найлоновата му рокличка. За секунди момиченцето получи изгаряния трета степен върху почти цялото тяло. Суенър изразходва цялата си лекарска чанта в опити да почисти и превърже раните и й направи инжекция морфин, за да облекчи болката, но не можеше да стори нищо повече.

Междувременно Шоу се обади по радиостанцията и се опита да уреди медицинска евакуация, което бе нещо почти невъзможно, защото се смрачаваше.

И все пак помощ пристигна.

Въпреки че му оставаше съвсем малко гориво, един британски пилот на хеликоптер „Чинук“ чу призива за помощ и се отклони към лагера. Момиченцето и майка му бяха натоварени в хеликоптера. Шоу наблюдаваше как той изчезва в мрака, чудейки се дали щеше да му стигне горивото за обратния път през планините до Турция.

След седмица Шоу отново срещна пилота, когато той се върна да докара провизии. Беше успял на косъм да се добере до базата си: двигателите на хеликоптера закихали, когато докоснал площадката.

Дали момиченцето е оживяло?

Пилотът не знаеше. Изглеждаше съмнително предвид обширното изгаряне. Но никой от мъжете — пилотът, Шоу, Суенър — нямаше да може да се понася, ако не бяха сторили всичко за спасяването на момиченцето.

Само няколко дни по-рано Шоу се оплакваше от мисията. Тя далеч не беше това, за което се бе обучавал. Ала този следобед, който беше от значение, но му бе донесъл разочарования, наистина го впечатли силно. Той се бе обучавал точно за такива неща.

Представителството на комисаря на Върховния комисариат на Обединените нации за бежанците, официално наричан ВКБ на ООН или просто ООН, започна постепенно да играе по-активна роля в управлението на лагерите. От време на време имаше значителни търкания между ВКБ, Турция, специалните сили и кюрдите. Често бяха необходими няколко дни, за да се изградят работни отношения. В някои случаи добрите отношения се създаваха само пред лицето на опасността. В един лагер женският персонал от ВКБ беше нападнат от иракски тайни агенти; жените се оттеглиха в палатката си и бяха заобиколени. Войниците от специалните сили успяха да измъкнат жените на безопасно място без нито един изстрел.

Иракските тайни агенти представляваха проблем за целия регион, но за американците бе трудно да ги открият и да се справят направо с проблема. По едно време показаха на Флорър в Заху, една от крепостите на кюрдите, лични карти на агенти от иракската тайна служба. Но американците не можеха да си позволят да си играят на детективи и Флорър не обеща никакви действия.

— Няма проблем — кюрдите уверяваха американците, като оставиха на въображението им да реши какво означава това. По-късно войниците от специалните сили научиха, че партизаните са атакували с гранати централата на тайната полицейска служба, след което довършили оцелелите със стрелба.

Пеш Мерга

Американската политика беше в полза на партизаните Пеш Мерга поради практически, както и политически причини. Кюрдското ръководство представляваше инфраструктурата на съпротивата и те като американците се противопоставяха на Саддам Хюсеин. Но общият враг не гарантираше разбирателство; американските подразделения трябваше да се доказват ден след ден в полеви условия.

Скоро след пристигането си Шоу и един от хората му тръгнаха от лагера към област, контролирана от партизаните Пеш Мерга, за среща с други бежанци. Водачът им ги водеше по шестнайсеткилометров маршрут от турската граница, покрай добре въоръжени партизански патрули, докато стигнаха до лагер сред развалините на едно село — унищожено през 80-те години при атака с използване на нервнопаралитичен газ и дефолианти, които ликвидирали цъфтящите някога овощни градини.

Сега там живееха около петстотин до осемстотин души. Партизаните използваха мястото за почивка и снабдяване с припаси на войските, сражаващи се още по на юг.

— Всичко бе организирано — спомня си Шоу. — Местата на отделните семейства бяха отделени. Имаше определено място за събрания на цялото село под един разпънат парашутен купол и навсякъде се виждаха купчини оръжия и провизии.

Двамата американци бяха посрещнати от тежко въоръжени мъже и заведени при Рашид Хаджи, дребен, възрастен мъж, който оглавяваше лагера. Хаджи, многократно раняван герой от кюрдското въстание, им предложи храна и питие — развалени готови за консумация храни (ГКХ) и напитки от прах „Куул-Ейд“, очевидно забъркани със замърсена вода.

Въпреки че Шоу и сержантът му не искаха да пипнат дизентерия, те се стараеха също да не обидят партизаните; нямаха друг избор, освен да приемат тяхното гостоприемство.

— Трябваше да постъпим така в името на добрите отношения, но по-късно същата нощ и двамата платихме цената и от двата края. Тогава аз лично бих предпочел куршума.

Кършнер присъства на няколко срещи с ръководството на Пеш Мерга благодарение на изпратения за него от партизаните автомобил.

— Независимо в каква кола се качвахме, ние винаги използвахме 125 на сто от вместимостта й — спомня си Кършнер. — Винаги бяхме наблъскани като сардели.

Носех пистолет; всички останали в колата имаха автомат „Калашников–47“ или картечница и доколкото си спомням, никое от тези оръжие не бе поставено на предпазител. Прекарвах цялото пътуване в непрекъснато друсане в тези коли и наблюдавах дулата на всички оръжия, за да съм сигурен, че няма случайно да ме застрелят.

Партизаните искаха нещо повече от медицинска помощ и храна от американците; те търсеха широка военна помощ — която не можеха да получат.

— Това беше обичайният балетен танц — спомня си Кършнер. — Двама боксьори се обикалят на ринга, опитвайки да разберат какво ще даде единият и какво другият.

Политическите отношения между различните групи партизани следваха, общо взето, принадлежността им към различните кланове и ориентирането в този лабиринт нерядко беше истински кошмар за американците. Различните групи рядко координираха усилията си, с всяка трябваше да се установява отделен контакт.

Тъй като в подразделенията на специалните сили нямаше такива, които да говорят кюрдски език, първите контакти често бяха плод на творчество в трудни обстоятелства. При един случай група войници от специалните сили попаднаха под спорадичен обстрел, докато наближаваха партизанска позиция. Опитвайки се да уверят кюрдите, че нямат лоши намерения, те се опитаха да извикат, че са американци. Стрелбата продължаваше. Извикаха името на лагера; това също не свърши работа. Накрая един от войниците изрева „Джордж Буш“.

Всички партизани изскочиха от позициите си и започнаха да скандират името на американския президент, превърнал се в герой заради победата във войната в Залива:

— Джордж Буш! Джордж Буш!

Войниците бяха посрещнати като братя.

Накрая малки екипи от специалните сили изградиха лагери в крепостите на партизаните като част от усилията за поддържане на добри отношения. Тъй като въстаниците контролираха голяма част от местността, това увеличи много сигурността и подобри още повече отношенията. Общо взето, американското отношение към Пеш Мерга беше снизходително и приятелско по време на операцията. Но британците имаха различни идеи. Те поставиха бариери в районите си и често не позволяваха преминаването на въоръжени партизани.

Поддържането на контакти

Надеждните комуникации бяха жизненоважни за такава мащабна операция. В планините нямаше телефонни линии и теренът затрудняваше връзката по традиционни радиостанции, но войниците на специалните сили носеха със себе си сателитни радиостанции, така че географията и теренът вече не представляваха бариери за тях.

Въпреки че със сателитните радиостанции се осъществяваше около 95 на сто от връзката, тези устройства не бяха без недостатъци — капацитетът им беше ограничен и връзката трябваше да се осъществява на порции, защото по сателитните честоти имаше ограничено „пространство“.

Хуманитарната операция също изискваше непрекъснат надзор от страна на командването. Генерал Потър посещаваше лагерите всеки ден, като летеше насам-натам, за да проверява положението на място с командирите. След това на планиращи сесии по-късно през деня той разпределяше ресурси, опитвайки се да предвиди нуждите за следващите дни и седмици.

Със стабилизирането на положението работата по разпределение на провизиите постепенно бе прехвърлена на цивилните агенции. В много от лагерите се въведе порционна система с картички. Създадоха се системи за пречистване и разпределение на водата. Изградиха се стоматологични клиники с медици от специалните сили и в някои случаи с други стоматолози; Бил Шоу за пръв път получи шанс да практикува основните стоматологични умения, научени по време на обучението — изваждане на гнили зъби, оказване на основна помощ или дори акуширане.

— Това ни изнервяше — спомня си Кършнер. — Не искахме да се озовем в положение да бъдем отговорни или дори косвено замесени в смъртта на някое бебе или нещо подобно. За щастие, всеки наш случай в края на краищата се оправяше. Но това ни изнервяше страхотно.

Нашите момчета много се опасяваха от ислямските забрани да се срещат с техни жени или дори да ги гледат, а изведнъж се налагаше да кажат на някоя жена да легне на походното легло и да запретне полите си… Мъжът с нея винаги носеше пушка.

Фактически самите кюрди отвеждаха бременните жени при медиците — знак за огромно доверие.

Спечеленото от войниците на специалните сили доверие беше повсеместно; отношенията им с кюрдите бяха изключителни.

В един лагер майор Рик Хелфър създаде много здрави работни отношения с лидерите на кюрдите. Един ден те решиха да го почетат. Хиляда деца внезапно обградиха периметъра на специалните сили и започнаха да скандират:

— Хелфър! Хелфър! САЩ! САЩ! Джордж Буш! Джордж Буш!

— Моят народ — извика Хелфър, развеселявайки останалите американци. По-късно той им се отплати, като се облече от глава до пети в одеждите на кюрдски племенен водач.

 

 

Животът в бежанските лагери можеше да се превърне в ад за секунди. Няколко дни след демонстрацията на децата за Хелфър същите деца хвърляха камъни по турските войници, дошли в лагера да отмъкнат част от провизиите на бежанците. Турците заредиха пушките си и се строиха в позиция за стрелба. Войниците от специалните сили с насочени оръжия се хвърлиха между турците и бежанците и прогониха турците, предотвратявайки възможно клане.

Мини — постоянна смъртоносна опасност — бяха поставени край пътищата и в много равни, открити местности. Стъпка встрани от познатия път можеше да причини смърт.

Някои деца гледаха на мините като на играчки.

— Те излизаха и събираха мини — разказва Крюгер, — а след това се изкачваха на върха на някой хълм и пускаха мините да се търкалят надолу, за да видят колко далеч могат да стигнат, преди да се взривят.

Мините причиняваха много наранявания и най-вече на деца, които скитаха в някое минно поле, без да съзнават това.

— Спомням си как един войник от специалните сили тичаше към хеликоптера с малко момче, чийто крак бе току-що откъснат — продължава Крюгер, който отстъпил хеликоптера си, за да може детето да бъде евакуирано в болница. — Онзи голям рошав войник от специалните сили с онова малко разкъсано телце в ръцете. Цялото му внимание беше насочено към осигуряване медицинска помощ за детето.

Опасността дебнеше не само кюрдите; наложи се да ампутират крака под коляното на войник от специалните сили, след като стъпи върху мина.

Хора можеха да пострадат дори при хуманитарните операции. СН–47 „Чинук“ е мощен хеликоптер, способен да пренася големи количества храни и други припаси. Масивните му витла, задвижвани от мощни двигатели в двата края на хеликоптера, създават много силно въздушно течение, насочено надолу.

— То можеше да издуха малките деца — спомня си Кършнер. — И хеликоптерът не беше виновен за това. Просто такива са законите на физиката.

Войниците от специалните сили намериха по-безопасни „игри“ за децата от събирането на мини или наблюдаване на кацането на хеликоптери. Една от любимите им игри беше патрулиране из района.

— Момчетата им даваха пасти от ГКХ — продължава Кършнер — като награда за най-много събрани боклуци или нещо подобно.

Посетих един лагер и там видях да се разхожда медик, следван навсякъде от малко четиригодишно момченце. Ако медикът имаше свободна ръка, момченцето се държеше за нея. Накрая попитах каква е работата. Оказа се, че детето се задушило и медикът го спасил с маньовъра на Хаймлич^[2]. Това променило живота му и детето се привързало към медика.

Трудно бе да се открие кюрд, който да не е благодарен в някаква степен на американците. Един кюрдски лидер предложи на Кършнер за жена четиринайсетгодишната си дъщеря.

— Отне ми известно време да го убедя, че сигурно няма да бъде добра идея от моя страна да заведа втора жена у дома.

Култура

Американската и кюрдската култура бяха съвършено различни. Отношението на кюрдите към жените, децата, възрастните и по въпроса за мъжките привилегии караха повечето американци да се чувстват неудобно и, разбира се, така беше и с другата страна.

За кюрдите например децата означаваха нещо много незначително. Наистина възрастните ценяха най-младите членове на тяхното общество — ако децата се нуждаеха от помощ, те им помагаха, когато можеха, — но за тях очевидно беше много по-важно да помагат на други възрастни и особено на старците. Децата често последни получаваха храна, вода и медицински грижи. Мъртвото дете по правило се погребваше в плитък, масов гроб; възрастният получаваше много по-тържествено и индивидуално погребение.

— Те изоставяха децата, които бяха твърди малки или прекалено слаби — просто ги оставяха да умрат — спомня си Кършнер. — За американците представляваше културен проблем необходимостта първо да се погрижат за възрастните. Но човек трябваше да разбира, че старците представляват тяхната обща история — институционалната им памет. Те вземаха решенията. Затова и ударението им падаше върху тях.

Отношението към жените също шокираше американците. Често можеше да се види как някоя жена мъкне тежести, докато мъжете се разхождат без всякакъв багаж. От момичетата се очакваше да се омъжат веднага щом стигнат детеродна възраст. И когато войниците от специалните сили се опитаха да покажат на жените как се прави заместител на кърмата от оризова вода, те почти се сбиха с мъжете, които бяха против преките им контакти с жените. Такива техники трябваше да бъдат показвани първо на мъжете, които след това ги показваха на жените — ако сметнеха, че жените трябва да ги знаят.

Въпреки че някои възгледи на кюрдите притесняваха американците, техните здрави семейни структури осигуряваха база за организиране на хуманитарната помощ. Предимно старейшините вземаха решенията и тези решения обикновено се приемаха без съпротива. Следователно трябваше да се разговаря първо с тях.

— Ако човек кажеше на някой по-възрастен мъж кюрд: „Слушай, защо не доведеш цялото си семейство, защото трябва да направим това и това“, той го правеше — спомня си Кършнер. — Фактически на кюрдите, изглежда, им беше приятно да работят с нашите момчета. И поддържахме наистина добри отношения с тях. Винаги когато се срещахме, те обичаха да разпитват за семействата ни. Искаха да знаят колко деца имаме, как ги издържаме… Те бяха много щедри хора. Биха споделили и последния си залък.

Или дори понякога бяха готови да се разделят с най-скъпото.

— Един ден — спомня си Дик Потър — разговарях с племенните и лагерните старейшини в лагера „Кокурка“ — най-големият, разположен изцяло в Северен Ирак (със 125 000 души население). Спорът беше разгорещен. Старейшините бяха готови да се преместят на юг, но само ако град Дахук се намираше под контрола на екипи на коалиционните сили от ОСИГУРИ КОМФОРТ. Тогава не можех да поема такъв ангажимент и затова спорът продължи с часове.

Когато си тръгвах, старейшините ме изведоха от палатката и ме представиха на двама млади мъже кюрди в превъзходно здраве и около двайсетгодишни. Старейшините бяха чули за сърдечните проблеми на президента Джордж Буш и много тържествено ми заявиха, че ако президентът Буш, техният скъп брат във Вашингтон, се нуждае от ново сърце, тези двама мъже бяха готови да пътуват до Съединените щати, за да станат сърдечни донори. Благодарих на старейшините и им казах, че нашият президент е оздравял, но предадох предложението им на генерал Шаликашвили, за когото ми съобщиха, че го е предал на председателя на Съвета на началник-щабовете, а той от своя страна информирал президента.

Лоялността и щедростта бяха взаимни.

— Помежду ни се създаде голямо доверие — продължава Кършнер. — Ако човек можеше да каже на момчетата от специалните сили „Добре, ние ще ви оставим тук и вие просто ще създадете страната, която ще наречем Кюрдистан, за да оставим кюрдите да живеят в нея“, те щяха да го направят, без да им мигне окото.

Завръщане у дома

Докато ситуацията в лагерите се стабилизираше, се постигна дипломатически и политически напредък и на други места. Съюзническата окупация на кюрдски градове, атакувани от иракчаните, помогна за стабилизиране на политическата ситуация и на 7-ми май започна втори кръг преговори между Ирак и Иракския фронт за Кюрдистан, оглавяван от лидера на Кюрдската демократическа партия Барзани. По това време около 16 000 съюзнически войници бяха заети в хуманитарни и охранителни операции.

Няколко престрелки между иракските и кюрдските сили през първите седмици на май доведоха до планирането на съюзническа атака срещу Дахук, едно от размирните места. Но иракско-кюрдските преговори и може би демонстрацията на сила от страна на Съединените щати, докато морската пехота се подготвяше да атакува иракчаните, доведоха до временно споразумение на 18-ти май и отслабване на враждебните действия.

Бежанците започнаха да се завръщат по домовете си в северните райони на Ирак.

— Първо, кюрдското ръководство трябваше да бъде убедено, че за тях е безопасно да се върнат по домовете си — казва Крис Крюгер. — Срещи на различни лидери с висши американски генерали, включително с генерал Шаликашвили, поставиха основата за това. След това уверенията им трябваше да се предадат от лидерите на бежанците и особено на партизаните Пеш Мерга, охраняващи пътищата и проходите.

Полковник Бил Тангни, аз и главният кюрд в района се качихме в един хеликоптер МН–60 и започнахме обиколка от първия лагер до Силопи — спомня си Крюгер. — Прелитахме над партизанските блокади, правехме остър завой, той се провисваше навън през вратата, размахвайки ръце, и те ни даваха сигнал да кацнем. — На земята кюрдският лидер казваше на партизаните, че е дошло време за завръщане у дома. После триото отново се качваше на хеликоптера и отлиташе до следващото място. Прекараха целия ден и изгориха почти тон гориво в посещения на лагери и партизански блокади.

Кюрдите тръгнаха след двайсет и четири часа. Екипите на специалните сили бяха осигурили около половин дузина безопасни пътища на юг и снабдиха хората с лесни за разчитане карти, показващи блокадите и шосетата. На картите имаше важна инструкция: не слизай от пътищата заради мините. Хиляди карти бяха раздадени и пуснати от въздуха в лагерите.

Междинните станции по пътищата на юг към къщи включваха болници, обслужвани често от „Лекари без граници“, както и от военен персонал. Бежанците оставаха там да пренощуват и после отново тръгваха. На много места за проверки имаше осигурени храна, вода и медицински материали.

— От логистична гледна точка не ни трябваше нова хуманитарна катастрофа — умиращи хора по пътеката на сълзите обратно към домовете им — отбелязва Флорър.

Междинните станции подпомагаха кюрдите по обратния им път.

Мнозина извървяха пеша този път. Американците превозиха много други на юг с камиони по коварните планински пътища. Крюгер си спомня, че сред бежанците имало кюрдски строителни фирми, чиито тежки машини се използвали за ремонт, а в някои случаи и за строеж на пътища. Тези груби пътища бяха истински ад за автомобилите; два и половина тонните американски камиони бързо пукаха гуми и свършваха запасите от резервни гуми по пътя на юг. Гуми често се намираха по-трудно от гориво и войниците трябваше да заемат, а понякога и да молят за резервни гуми. Едно френско предложение за двайсет и пет гуми беше прието с предложение за канонизиране на щедрите дарители.

— Когато минавахме през градовете, все някой удряше по капака на камиона и казваше „Хей, тук живеем една група хора“ — спомня си Кършнер. — Спирахме камиона, от него слизаха осем души, след което продължавахме пътя си. Просто превозвахме хората обратно до домовете им и ги оставяхме там, където ни казваха.

Според Кършнер в каросерията на такъв камион се побирали до петдесет и шест кюрди — пространство, което би било тясно за двайсет и пет американски войници. Семействата пътуваха заедно, така че сместването на повече от петдесет души в каросерията на камион — или понякога на повече от сто в хеликоптер „Чинук“ — представляваше чиста необходимост.

— Те опаковаха всичко много щателно и мнозина носеха багажа на гърбовете си — казва Флорър. — На другата сутрин поглеждахме към лагера и там имаше хиляда души по-малко.

Екипите на специалните сили от лагерите ескортираха мнозина от бежанците до родните им градове, като понякога оставаха там за няколко дни. От време на време избухваха скандали с незаконно настанили се в празни къщи, но американците не се намесваха, докато местните жители разрешаваха тези проблеми. Междувременно споровете между кюрдите и иракчаните продължаваха.

Когато стана ясно, че Съединените щати възнамеряват да изтеглят повечето, ако не и всичките си войски от северен Ирак, кюрдите протестираха. Американците бяха техният щит срещу Саддам. Но от края на юни специалните сили започнаха да се изтеглят обратно в базата Инджирлик, откъдето отпътуваха за родните си бази. Мнозина получиха в Инджирлик първа възможност да вземат душ от седмици насам.

След операция „Осигури комфорт“

Сухопътните операции, свързани с ОСИГУРИ КОМФОРТ, приключиха на 15-ти юли, когато последното подразделение морска пехота в северен Ирак свали знамената си и се приготви за изтегляне. Бяха раздадени седемнайсет хиляди тона всякакви помощи; бе оказана помощ на най-малко половин милион души.

Военновъздушните екипи на коалицията продължиха да патрулират от Турция северните райони на Ирак, контролирайки прекратяването на огъня и спазването на споразуменията с ООН, а някои сухопътни подразделения останаха в района, за да наблюдават събитията и осигуряват допълнителна помощ, когато е необходимо. Действайки през следващите пет години под егидата на операция ОСИГУРИ КОМФОРТ, съюзническите части раздадоха още 58 000 тона припаси на кюрдите по родните им села.

На 22-ри юни 1991 г. Барзани обяви, че е постигнал с Багдад споразумение, осигуряващо на кюрдите военна и политическа власт над Автономния район Кюрдистан. Въпреки че други кюрдски лидери оспорваха това споразумение, то осигури временен и нестабилен мир в региона.

Междувременно продължаваше подмолната, тиха война между Турция и кюрдите на турска територия, която от време на време изригваше в мащабни турски кампании срещу Работническата партия на Кюрдистан — ПКК. Тази марксистка кюрдска група активно се противопоставяше на турското правителство поне от 1984 г. и продължава да го прави и днес.

В Иран Кюрдската демократическа партия (КДП) и Патриотичният съюз на Кюрдистан (ПСК) се конкурираха за влияние в северните области на Ирак. В сложен тристранен конфликт с ПКК КДП накрая се съюзи с режима на Саддам Хюсеин. През лятото на 1996 г. КДП и иракските войски завзеха Ирбил, знаменит кюрдски град в северен Ирак. КДП и ПСК, който получи подкрепата на Иран, все още се борят за влияние в кюрдските райони на Ирак.

Трагична заключителна страница за операция ОСИГУРИ КОМФОРТ бе написана през 1994 г., когато два американски хеликоптера бяха свалени по погрешка от американски изтребители F–15. Хеликоптерите превозваха различни официални лица, занимаващи се с хуманитарни дейности. Въпреки че хуманитарните усилия продължиха, промени в турското правителство накрая принудиха Съединените щати да прекратят хуманитарната операция на 31-ви декември 1996 година.

Забраната за иракски полети продължава под егидата на операция СЕВЕРНА ВАХТА, дублираща усилията на юг на операция ЮЖНА ВАХТА.

Сводка

— Защо трябваше хората от специалните сили да вършат това? — пита Стан Флорър. — Защото никой друг не притежава всички необходими качества, за да поеме работата — способността да организираш и ръководиш, наред с осигуряване на безопасността. Хората от екипите по гражданските въпроси не притежават всички тези способности. Нашите войници имат предимство и те знаят как да го използват.

Или казано по друг начин — петдесет въоръжени американци представляват красноречиво убеждение за всяко предложение. И това не е толкова „Вие по-добре действайте заедно или ние ще стреляме“, колкото „Тук има една силна, стабилна и сигурна структура, с която можете да работите заедно. В нейно присъствие можете спокойно да се погрижите за собствените си нужди.“

Подобни съображения важат и за работата с външни хуманитарни организации. Те са свестни хора, но вършат нещата по свой начин, а да задоволяваш ужасно сложни нужди в напълно хаотична ситуация изисква концентрация, ръководство и ред.

Карл Стайнър посочва, че армейската командна структура и особено ефективната командна структура на специалните сили подпомага изпълнението на задачите и осигурява сътрудничеството на такива организации.

— Ние очевидно не можем да използваме сила срещу тях, но ако настояват да вършат нещата по свой собствен начин, главнокомандващият може да се намеси и да заяви: „Аз отговарям за целия този район и вие ще се подчинявате. Ето плана, според който ще действате, ако желаете сигурността ви да е гарантирана, а ако не, оправяйте се сами.“

— Интересното във всичко това беше връзката му с по-широката политическа картина, една очевидно по-здрава връзка с ПУСТИНЕН ЩИТ/ПУСТИННА БУРЯ, както и с бойните взаимоотношения — коментира Флорър.

След като участваха повече от двайсет правителствени и неправителствени хуманитарни организации, способността на специалните сили за работа с различни групи в трудни условия се оказа критично важна. Въпреки че строгата дисциплина е необходима при всяка военна операция, ОСИГУРИ КОМФОРТ демонстрира това, което Бил Ярбъро и други отдавна предвидиха — че гъвкавостта и творческият подход умножават силите многократно.

Същите качества, които правят толкова ценни войниците от специалните сили в бойни условия — способността им да се приспособяват към неочаквани ситуации, да използват докрай най-съвременни технологии, да мислят творчески, да действат бързо, решително и самостоятелно, — се оказаха най-необходимите качества за оказване помощ на кюрдите по време на голямата хуманитарна криза след войната с Ирак.

Обучението за водене на война върви ръка за ръка с битката за спасяване на живот. Утрешният войник от специалните сили ще продължи да изпълнява ролята си в сенчеста територия, където няма ясни граници между въоръжените конфликти с лоши хора, от една страна, и тясното и продуктивно сътрудничество с местните приятели, от друга.

— В известен смисъл — спомня си Дик Потър — специалните сили оставиха живо наследство в онази част на света. Ако пътувате из северен Ирак и посетите някое кюрдско селище, сигурно ще срещнете десет-единайсетгодишни деца. Попитайте родителите и старейшините за имената им. Ако са родени в лагерите край турската граница по време на голямата миграция, ще откриете имена като Смит, Джоунс, Суикър или Гилмор — израз на благодарността на кюрдите към мъжете от 10-та група и почести приживе за спасилите ги войници.

Изгледи за бъдещето

През следващите години темпото на специалните операции силно се ускори с още много мисии за оказване на хуманитарна помощ и многобройни други мисии от широкия спектър възможности на ССО. От Сомалия, Хаити и Афганистан до Югоизточна Азия, Африка, Южна Америка те бяха заети хора.

Малък пример за заниманията им през това изпълнено с мисии десетилетие:

 

 

Сомалия. През 90-те години мисиите на ССО се състояха по-често в предотвратяване на сраженията, отколкото от участие в тях. Макар да не бяха виновни за това, техните мироопазващи усилия не постигаха непременно прекратяване на междуособиците, особено в Сомалия, където неколцина специални оператори, изпълняващи мироопазваща и хуманитарна операция под егидата на Обединените нации, пожертваха живота си в най-яростната битка, водена от американски войници след войната във Виетнам. Двама от тях бяха наградени посмъртно с медали за храброст.

Този инцидент се случи в Могадишу през октомври 1993 г. и предизвика шумни коментари в печата, както и написването на един бестселър. Неговата известност засенчи истинските успехи на американските операции и на тези на ООН в тази потънала в невежество страна. В началото на 90-те години мнозина сомалийци гладуваха и анархията е прекалено мека дума, за да се опише съществуващият тогава хаос. Страната беше поделена между воюващи племенни фракции, много от които се ръководеха от военачалници главорези, като повечето от тях водеха „граждански войни“ с останалите, а някои бяха мюсюлмани фундаменталисти, враждебни на Съединените щати.

Възстановяването на Сомалия — подобно на възстановяването на Афганистан — няма да стане бързо.

Независимо от това, през периода от 1993 до 1995 г. ССО постигнаха някои положителни промени там. Те извършваха разузнавателни и наблюдателни операции (екипи на ССО пропътуваха повече от 32 000 километра; оказваха хуманитарна помощ и слагаха край на глада); провеждаха бойни операции; за известно време укротиха много от воюващите фракции и защитаваха американските сили (пленявайки стотици оръжия и унищожавайки тонове артилерийско имущество). Войниците от групите за психологически операции наеха и обучиха трийсет сомалийци като ядро за радиопредавания и издаване на вестници. Те започнаха издаването на вестник „Раджо“ — „Истина“, — създадоха радиостанция и разпространиха милиони позиви. Подразделенията по гражданските въпроси помогнаха да се координират общите хуманитарни усилия на ООН и неправителствени хуманитарни организации и участваха в големи и малки проекти — от възстановяване на водопроводната мрежа на Могадишу до изграждане на детски площадки из града, за да могат децата да се занимават с нещо по-добро от хвърлянето на камъни по военните автомобили.

 

 

Хаити. През 1990 г. след стотици години корупция и потисничество, Хаити — винаги неоснователно — изглеждаше най-после готова да попадне в ХХ век. На първите си свободни избори хаитяните избраха за цивилен президент Жан-Бертран Аристид.

Новата свобода не трая дълго. През септември 1991 г. законното правителство беше свалено с военен преврат, оглавяван от генерал Раул Седрас. След като дипломатическите усилия и наложеното от ООН ембарго не успяха да принудят кликата на Седрас да отстъпи властта и хиляди хаитянци побягнаха от бедната си страна в паянтови, пропускащи вода лодки (мнозина загинаха в морето), беше планирано нахлуване на Съединените щати — операция ПОДКРЕПИ ДЕМОКРАЦИЯТА по модела на операция СПРАВЕДЛИВА КАУЗА в Панама.

Както в Панама, XVIII въздушнопреносим корпус щеше да проведе операцията с широката подкрепа на ССО от сухопътните сили, военновъздушните сили и флота. Специалните оператори щяха да превземат ключови правителствени обекти, след което щяха да се присъединят към конвенционалните сили. После екипи на специалните сили щяха да се разпръснат и да обезопасят провинцията.

През септември 1994 г. бившият президент Джими Картър, сенаторът Сам Нън и пенсионираният генерал Колин Пауъл постигнаха в последния момент споразумение със Седрас, което направи инвазията излишна. Седрас отстъпи властта на Аристид и американските войски бързо бяха прегрупирани за мирно влизане в страната. Инвазията се превърна в широкомащабна хуманитарна мисия.

Генерал-лейтенант Хенри Шелтън, командир на XVIII въздушнопреносим корпус, използва конвенционални сили (повечето от 10-та планинска дивизия) за осигуряване охраната на столицата Порт-о-Пренс. За обезопасяване на останалата част от страната той се обади на бригаден генерал Дик Потър със заръката да подготви военна сила от специалните сили (наречена обединена военна сила „Рали“). А-отделения се разпръснаха по селата и провинцията и се превърнаха в единствения източник на закон и ред, докато цивилното хаитянско правителство успее да поеме нещата в свои ръце.

Кампанията с психологическите операции използваше позиви, радиопредавания и високоговорители от хеликоптери, за да съобщят на населението, че сътрудничеството с американските сили и въздържането от участие и кървави конфликти с останките от незаконния режим ще бъдат най-бързият път към възстановяване на демокрацията. Частите по граждански въпроси започнаха да възстановяват отдавна разнебитената гражданска инфраструктура на Хаити. Например в една операция, която нарекоха ЛАМПОВ КЛЮЧ, те прекараха електричество до Джереми, Кап Хаитиен и други северни градове и селища — места, които нямаха електричество от години.

 

 

Балканите. В началото на 90-те години Югославия се разпадна на съперничещи си независими държави, всяка от които се стремеше да постигне някаква мечтана етническо-религиозна чистота — православна, мюсюлманска или римокатолическа. Невъзможна мечта — различните етнически групи бяха разпръснати по цялата карта на региона. И последва трагедия, когато етнически фракции се опитаха да осъществят със сила етническо прочистване, използвайки за целта многовековни омрази. Хиляди хора бяха изгонени от домовете, в които предците им са живели от векове, или още по-лошо — бяха изтребени.

От 1992 г. ООН и НАТО изпратиха сили в региона за налагане на мира, но се наложи координирано бомбардиране на сръбски цели (операция РЕШИТЕЛНА СИЛА — от август до септември 1995 г.), за да се стигне до прекратяване на огъня между враждуващите фракции. Това на свой ред доведе до Дейтънското мирно споразумение от ноември 1995 г. и Парижкото мирно споразумение от декември 1995 година. Мирните споразумения трябваше да бъдат приложени от операция СЪВМЕСТНИ УСИЛИЯ (от декември 1995 г. до декември 1996 година).

ССО изпълняваха важна мисия в подкрепа на СЪВМЕСТНИ УСИЛИЯ, изразяваща се предимно във взаимодействие с чуждестранните военни сили както правеха в ПУСТИННА БУРЯ и в Сомалия. Но други техни мисии включваха спасяване на персонал (като свалени пилоти) и огнева поддръжка.

Командването за специални операции на Балканите изпрати за главната им мисия елементи за връзка и координация (ЕВК) както при командирите на батальони или бригади от НАТО, така и — което беше много по-важно — при командирите на батальони и бригади на страните, нечленуващи в НАТО. ЕВК осигуряваха правилното тълкуване на информацията и инструкциите, предадени на батальонния или бригадния командир.

ЕВК всеки ден патрулираха с подразделенията си, поддържаха комуникациите, преценяваха настроенията сред местното население и различните воюващи фракции, осигуряваха точна информация за инциденти на насилие и извършваха общо разузнаване. Тъй като имаха собствени автомобили, те не зависеха от транспорта на подразделенията, в които бяха изпратени.

Екипите по гражданските въпроси координираха възстановяването на гражданската инфраструктура и организираха помощи, а това е трудоемка работа; там действаха повече от петстотин организации на ООН, правителствени и неправителствени организации, чиято работа трябваше да бъде хармонизирана. Екипите по граждански въпроси помагаха по няколко начина: координиране на репатрирането на бежанците; възстановяване на обществения транспорт, инфраструктура, на здравеопазването и търговията; организиране на избори и изграждане на ново национално и местно управление.

Екипите за психологически операции разпространяваха фактическа информация чрез печатни и електронни медии и провеждаха кампания за предпазване от мините, насочена предимно към защита на децата.

Операция СЪВМЕСТНИ УСИЛИЯ отстъпи място на по-нататъшни усилия за стабилизация (операции СЪВМЕСТНА СТРАЖА и СЪВМЕСТНА КОВАЧНИЦА — от декември 1996 до 1999 година). По-голямата част от личния състав на ССО участваше като специалисти по психологически операции и граждански въпроси.

През март 1999 г. НАТО започна операция СЪЮЗНИЧЕСКА СИЛА, за да сложи край на агресивната сръбска кампания за етническо прочистване срещу етническите албанци (предимно мюсюлмани) в Косово. Коалицията на НАТО от деветнайсет страни бомбардира тежко Сърбия в продължение на седемдесет и осем дни, в края на които сръбският президент Слободан Милошевич вдигна бялото знаме и се съгласи да спре етническото прочистване. Дотогава по-голямата част от милион бежанци бяха изгонени от Косово.

По време на операция СЪЮЗНИЧЕСКА СИЛА екипите по граждански въпроси координираха широкомащабна хуманитарна помощ с други американски агенции и международни хуманитарни организации. Самолети на ССО пренасяха храни и припаси. Командните самолети „Соло“ ЕС–130Е на екипите за психологически операции излъчваха радио– и телевизионни програми на сръбски език, за да информират хората за политиката на геноцид на тяхното правителство и да ги предупредят срещу извършването на военни престъпления в подкрепа на тази политика.

Бойните и спасителни хеликоптери на ССО МН–53 „Пейв Лоу“ и МН–60 „Пейв Хоук“ спасиха двама американски пилоти (единият на F–117, а другият на F–16), свалени над Сърбия. Тези две мисии им отнеха по-малко от минута престой на земята.

По време на последвалата операция ОБЕДИНЕНА ЗАЩИТА свързочни екипи на ССО започнаха улично патрулиране из оперативния им район в Косово. Те уредиха също така срещи между местните албанци и сърби за намаляване на етническото насилие, извършваха претърсвания за притежаване на нелегално оръжие и помагаха на разследващите военни престъпления в откриването на масови гробове. Макар екипите на ССО да не успяха да спрат насилието, те установиха добри отношение и с двете местни етнически фракции и точните им доклади от мястото на събитието даваха на ръководството ясна представа за местните условия.

 

 

Хуманитарни разминиращи операции. През 1988 г. в Афганистан оставаха милиони мини от съветската инвазия и предотвратяваха завръщането на милиони бежанци по домовете им. Войници от 5-та група на специалните сили бяха изпратени в Пакистан, за да работят с персонала на ООН и афганистанците бежанци за откриване на начин за безопасно премахване на това трагично наследство. Резултатите се превърнаха в прототип за други хуманитарни разминиращи програми на ООН и ССО.

Това не беше лесна работа. Нямаше ефективно афганистанско правителство и трябваше да се координират усилията на многобройни организации. Войниците от ССО трябваше повече или по-малко да измислят програмата на място и след това да я обясняват на всички останали участници. Враждуващите и подозрителни афгански племена и фракции също не улесняваха нещата. Специалните сили трябваше да използват своите политически умения повече от техническите.

На практика програмите за обучение на ССО обучиха милиони афганистанци как да разпознават, избягват, съобщават или унищожават мини и как да организират програми за обучение, които могат сами да осъществяват. Когато подразделенията на ССО напуснаха Афганистан през 1991 г., афганистанците бяха в състояние да се справят с разминирането без допълнителна външна помощ.

По-късно бяха осъществени и други програми на ССО за обучение по разминиране в Камбоджа, Лаос, бивша Югославия, Централна Америка и на други места, а екипите за психологически операции и граждански въпроси изиграха важна роля, за да осъзнаят местните хора опасността от пехотните мини и за обучението им по разминиране.

 

 

Инициативата за реагиране на африканската криза. След геноцида в Руанда през 1994 г. и безредиците през следващата година в съседна Бурунди, сочещи към подобен изход, Министерството на отбраната на Съединените щати изработи план за справяне със ситуацията — и други подобни на него, — основан на обучение на подразделения с размерите на батальон от свободни и демократични африкански страни за провеждане на мироопазващи операции в рамките на континента. Този план прерасна в Инициатива за реагиране на африканската криза (ИРАК), която Държавният департамент предприе през есента на 1996 година.

Въпреки че в програмата ИРАК бяха използвани различни военни активи от Съединените щати и техните съюзници, подразделенията на специалните сили скоро се озоваха в центъра на програмата.

Трета група на специалните сили под командването и контрола на САУТКОМ разработи програма за обучение и изпрати екипи за неговото провеждане. Плановиците на специалните сили разработиха общи мироопазващи тактики, техники и процедури. Обучението на африканските батальони в обща доктрина и стандарти позволи на многонационалните сили да работят ефективно заедно.

Разработеното от 3-та група на специалните сили обучение се провеждаше в две фази. Първо имаше интензивно двумесечно обучение на индивиди, взводове, роти, командири и щабове. То бе последвано от практически учения за затвърждаване на наученото.

В края на 1999 г. екипи на специалните сили бяха обучили войски на ИРАК в Малауи, Сенегал, Гана, Мали, Бенин и Кот д’Ивоар.

 

 

Мирни евакуационни операции. Подразделения на ССО взеха участие и в няколко мирни евакуационни операции (МЕО) — обикновено на застрашен персонал на посолства по време на революции или граждански войни.

През април 1996 г. „тюлени“ и екипи на специалните сили осигуряваха безопасността на американското посолство в Либерия по време на евакуацията на американци и граждани на трети страни. Използвайки хеликоптери на ССО от военновъздушните сили MH–53J и по-късно армейски MH–47D, бяха успешно евакуирани от страната 436 американци и почти 1 700 чужди граждани.

ССО участваха и в МЕО в Сиера Леоне, Конго и Либерия (отново).

 

 

Мироопазване и обучение Продължи изпращането на подразделения на ССО в много страни с мироопазваща и/или обучаваща роля. Примерите включват много африкански държави, Кувейт, Венецуела, Босна и Херцеговина, Албания и Македония.

И тогава, през септември 2001 г., на ССО бе възложена нова мисия…