Атанас Далчев
Мадригал

Аз леко трепвам, чело сбърчил,

когато се покажеш ти

и твойто алено чадърче

над улицата разцъфти.

 

Ти с него приближи, любима,

облъхната от аромат,

и под небето му вземи ме,

сроди ме с чудния му свят.

 

За мен е то платно на кораб,

кубе и свод; и всеки път

със формата си до умора

напомня ми за твойта гръд.

 

И всеки път слухтя и стина:

сърцето ми ли бий, или

по опнатата му коприна

дъждът със капки трополи?

 

Червено в здрачината плава

като угасваща искра,

но и тогава озарява

лика ти с някаква зора.

 

Сред блясъци асфалтът чезне,

летим по него в полет луд

и сякаш в черните му бездни

се спущаме със парашут.

 

1962 г.